14.09.2021
От бензиностанцията директно се качваме на един американски камион трошка, който едвам запалва двигателя си. Движим се през безкрайни гори от кашу, като разстоянието от 40 км изминаваме за час и половина. На разклона Монапо (Monapo) трябва да се отклоним към остров Мозамбик (Ilha de Moçambique), а камионът, както всички останали тирове, продължава към голямото пристанище Накала (Nacala).
На разклона е сравнително ненаселено, има само малка група кибици с моторчета и няколко пътника с багажи. Слънчево и топличко е и се усеща силно океанското влияние. Сядаме под верандата на прихлупена колиба с надпис посочващ, че това е кафене и се подкрепяме с няколко самоски и едно кафенце. Докато си почиваме забелязваме, че по пътя не минават никакви частни коли и камиони. Решаваме да платим по 50 метикайша (0,70 лв.) на човек и да се качим в платено камионче, още повече, че то като по знак спира точно до нас и има две свободни места в кабината до шофьора. Това, че сме с платен транспорт обаче не означава, че ще стигнем бързо. Чакаме около час, докато каросерията се напълни плътно с пътници и в последствие спираме често на всяка колибка и паланка.
Пейзажът коренно се променя. Всичко е покрито с бял пясък. Има множество кокосови палми. Сравнително спокойно и ненаселено е. Най-сетне стигаме. Излизаме пред бариерата на старовремския мост построен от португалците, свързващ сушата с острова. Решаваме, че ще извървим пеша трите километра разстояние по еднолентовия път. За целта търсим място, където да можем да си оставим раниците. Само на петдесетина метра в страни от моста и от тоталната лудница от хора, моторчета, пазари и сергии, която е около него, намираме райско кътче. Къмпинг Казоарина е спокойно, чисто местенце на сами белия плаж. Освен, че е с множество палмички и казуарини, толкова ни харесва, че решаваме да си починем преди изследването на историческия остров, паметник на ЮНЕСКО.
Едното от петте деца на собственичката на кемпа Сара ни обявява цена за палатката 200 метикайша (5 лв), което ни се струва доста приемливо и решаваме да останем за една нощ. Малко по-късно се връщат и Сара с приятеля й Дивино, които се оказват страхотни хора. Страшно симпатични, с множество проекти в развитие и осъществени арт училище, смехотерапия, сауна за болни деца и възрастни и какво ли още не. Веднага си допадаме страшно много. И въпреки, че момченцето е сбъркало цената за нощувката (реалната е 500 метикайша), те се съгласяват да нощуваме на по-ниската цена.
Изпитваме невероятно удоволствие, че след повече от пет месеца отново сме на океана. Не броим Атлантика, където условията бяха адски тежки – студ, вятър, пустиня и влага, а и огромни вълни и ледени води. Ето че прексохме по ширина за втори път в рамките на същото пътуване целия Африкански континет от Индийския океан до Атлантическия и обратно. Завладява ни абсолютно спокойствие. Сетивата ни поглъщат морските простори и се прочистват от вятъра и отблясъците на слънцето по вълните.
Ето ни с бодра крачка вървим по моста към остров Мозамбик. Трите километра изглеждат безкрайни и добре, че ни спира, без да махаме, камионче натоварено със скари за барбекю. Лентата е само една, но от време на време има отбивки, в които колите се разминават.
Интересно да се знае:
Остров Мозамбик (Ilha de Mozambique) е малко островче (3 км х 0,5 км), с историческо значение в търговията на Източна Африка, още от първите арабски търговци. През 1507 година се превзема от португалците и е столица на португалски Мозамбик за повече от 400 години. Тук се счита, че е построен първият европейски град в Южното полукълбо с първата църква в Африка на юг от Сахара и огромен запазен форт от 16 век. Целият остров е бил райско място, с множество сгради в неокласически архитектурен стил, дворци, църкви, търговски и административни сгради, парк и най-голямата болница до скоро. Португалците са наричали мястото “Портата на Индийския океан” и от тук за столетия са минавали всички морски експедиции за Индия и островите на подправките. След откриването на Суецкия канал морския път заобикалящ Африка отпада и постепенно важността и значението на острова изчезва. Португалците преместват столицата на Мозамбик в град Мапуто.
Първата забележителност, която посещаваме ни посреща с изкъртените и висящи, разкривени врати на гробищния парк. Счупени кръстове и буренясали гробища ни отвеждат до изцяло занемарения и изоставен църковен параклис. Тръгваме по най-източната от трите паралелни по дължина на острова улици. Разрухата и тоталното безхаберие за поддръжка на уникалните старинни къщи продължава. Всичко е излющено, изкъртено, разрушено, с паднали покриви. В някои от къщите сякаш са се нанесли нелегално местни и някои от покривите са сменени с такива от палмови листа. Иначе кипи оживление. Местни си щъкат насам-натам. Рибари си почиват под навеси или си кърпят мрежите.
По цялата дължина на острова виждаме три или четири ресторанта, реставрирани къщи и няколко поддържани хотелчета. Стигаме до църквата Сан Антонио от 16 век. Състоянието е покъртително – тотално разбита, с олющена боя. Даже някой е метнал един парцал на кръста с разпятието на Господ Исус Христос, за да не вижда всички безобразия или по-скоро мюсюлманското население да не се дразни от вида на Спасителя.
По живописна улица, като в тунел от огромни банянови дървета и покрай живописен парк стигаме до крепостта на града. Форт Сау Себастиао е огромна крепост с внушителни размери, с 15-метрови високи стени с амбраузи и топове. Надникваме и вътре, но пропускаме по невнимание най-старата църква на юг от Сахара – Носа сеньора де Балуарте (Nossa Senhora de Baluarte) от началото на 16ти век.
По централната улица нещата изглеждат малко по-добре. Някои от огромните сгради в европейски архитектурен стил, са поддържани и са превърнати в административни или в училища. Други, може би повечето, обаче просто очакват да бъдат превзети от ентропията и да се разпаднат в най-скоро време. Въпреки разрухата и изостаналостта, все пак духът на величествения град все още е жив и създава силно романтично усещане. Сякаш човек се пренася в историческите времена на каляски, дукове и дукеси, облечени в средновековни одежди.
Сядаме във вътрешното дворче на кафе в центъра на градчето, за да си отдъхнем. Усещането е невероятно, стига да не ти се наложи да влезеш в тоалетните. Докато си бърборим, по широката аристократична стълба слиза наследник на някогашните владетели на Мозамбик, португалеца Антонио. Страшно симпатичен младеж, в момента мениджър на португалска програма за подпомагане на градската управа, с куп проекти, включително опазване и възстановяване на историческите сгради, паметници на културата.
Минаваме още покрай сградата на огромната болница, дворец, кметство с часовникова кула (работеща все още), аристократични къщи и магазини. Излизаме на централната улица, повдигната като мост над стотици схлупени колиби в ниското, нещо като гето. (Може би, като си минаваш с каляската, да не ти се загрозява пейзажа по дългия мост.) Спираме моторче, като мъжът не ни иска пари. За да стимулират добротата му обаче полицаите на бариерата го спират и започват да се заяждат с него.
15. – 18.09
Прекарваме цял ден в кемпа, наблюдавайки циклите на деня. По изгрев е тихо и морето е като огледало. Шумът в клоните на казуарините известява пристигането на вятъра, който набраздява водната повърхност и я превръща във вълнообразно злато. Лодки “дау” (dhow) разцепват континуума на повърхността с издути арабски платна, повечето съшити от парцали или разноцветни сезалови чували. С настъпването на отлива рибарите са завръщат и акостират съвсем до кемпа. В последствие десетки мъже и жени с кошове и кофи на главите отнасят скъпоценния улов до близкото пазарче. Плажът е като магистрала. Всеки си има някаква задача и върви с умерено темпо към изпълнението й.
Пазарът, макар и средно голям, предлагавсички необходими консумативи за живота на един рибар. Под навеса, построен за продажба на риба, никой не продава такава, а е изцяло окупиран от играещите си в прахта деца и жени, продаващи храна. Вместо това рибата се продава директно на улицата, има всякакви невиждани и даже нечувани морски създания.
Частта със зеленчуци и плодове е най-бедна, почти не съществува. Покрай плажа има две редици с порутени и разкривени бараки, които сякаш всеки момент ще се срутят и в които жени сервират готвена храна на базата на риби и морски дарове. Порция маниока и риба струва около 40 – 60 метикайша (1 – 1,5 лв), но дори и най-непретенциозният пътешественик би се замислил за здравето си преди да поръча. Цветин на няколко пъти прибягва до услугите на “мамите” и оцеля. 🙂 За рибарите има и бараки с резервни бамбукови мачти, дъски, кукички и може би дори чували за шиене на платна.
Докато се въргаляме под палмите, откриваме причината за отпадналостта и температурата на Цветин – под мишницата му тъмнее червена некрозирала дупка със син кръг около нея. След кратка справка в нета вече сме напълно сигурни какво е – африканска треска от ухапване от кърлеж (African lick bite fever). Силно разпространено заболяване в Зимбабве, от където и най-вероятно е пипнал кърлежа, който му е предал коварните бактерии. Заради болките в ставите и вълните от висока температура и слабост на Цветин решаваме да останем няколко дни в кемпа.
Говорим си със Сара, която ни запознава с миналите си и настоящи проекти. Тя е невероятно мила, симпатична и вдъхновяваща, с висока степен на креативност, с която възприема света. Занимаваме се, както и петте й деца, с важна дейност – галене на петте кучета на кемпа, които обаче понякога недоволстват. Местните деца им крещят и ги дразнят, което ги принуждава от време на време да се впускат в преследване и разгонване на тълпата от деца, като захапват не особено злобно някои от тях по дупето.
Един тих следобед решаваме да си направим романтична разходка покрай плажа. Минаваме под моста покрай рибарските бараки. Рибарите кърпят мрежи, други начукват кълчища във фугите между дъските. Малка група деца ни заобикаля. Започват да просят парички с жалостиви жестове, че нямат какво да ядат. Другите се кикотят или просто ни зяпат от близко. Докато си вървим покрай малка мангрова горичка нещо започва да ни намирисва – преносно и буквално. Започваме да забелязваме една, две, десетки … оооооо, ужас … стотици кафяви камари навсякъде по плажа. Виждаме и че хората клечащи в пясъците на отлива не търсят миди, а правят нещо друго. Мъж на два метра от нас си смъква гащите, разголвайки задните си части и кляка. Пълен ужас! Това е най-високата степен на концентрирана мизерия, която сме виждали някога. Цялото село или по-точно гето около морето няма тоалетни. Или по-точно има … и това е плажът. Започва да ни се повръща.
Децата около нас са се увеличили и превъзбудени крещят и ръкомахат. Иска ни се не да избягаме, а направо да се изпарим, ако може. Тръгваме в отчаяние към селото, за да избегнем увеличаващата се гъстота от “мини”. Всичко е в боклуци, найлони, къщите са като плътна стена. Намираме тясна пролука през една ограда и по тесен лабиринт криволичим през гъсто нацвъканите мизерни катакомби, без дворчета, без стаи, без кухни и естествено без тоалетни. Странна тъга и вълна на състрадание ни обзема към тези хора. Те са като нас и техните деца са същите, като нашите и с нищо не са заслужили статуквото не само да нямат избор, но и да нямат минимума на съзнание къде са границите между традиционен начин на живот и липсата на каквито и да са човешки култура и достойнство. И като се сетим само за някои новини от света на лицемерния европейски политически живот, колко загрижени били политиците за тежката ковид ситуация и как трябвало час по-скоро да се съберат пари, за да се ваксинира цяла Африка…
По-късно като споделихме впечатленията си със Сара, тя ни информира, че в кампуса по време на дъждовния сезон всички септични ями в града преливали и пламвала епидемия от холера, задължително, всяка година!!! Има толкова много неща, които могат да се направят за Африка и те не са свързани с даване на пари за оправдание на съвестта, които да изчезват в бездънните джобове на корумпираните африкански политици, а в споделяне с чисто човешко състрадание, на знания и умения, както всеки би направил с по-малките си братче или сестриче. СПИН, холера, малария, бедна хранителна диета, липса на хигиена, икономическа криза, европейски постколониализъм заменян повсеместно с китайски неоколониализъм. А единственият проблем, който не съществува в Африка е грипна епидемия от ковид с висока смъртност.
Единият от дните е празника на града. Повечето събития са отменени, заради пандемията, но имаме честта кметът на града да посети Вълшебния керван на място в къмпинга на Сара. Има кратка програма с песни и танци на група момичета, облечени в традиционни носии и тюрбани вързани по интересен начин на главата. Говорим си дълго с Антонио и другия португалец Луис, работещи по проектите за спасение на уникалните сгради на остров Мозамбик, първият европейски град в южното полукълбо. Тясното мостче се блокира от стотиците моторчета и натоварени с хора камиончета, които искат да отидат или да се върнат от острова.
Вечерта в ресторантчето на кемпа се събират десетина жени на знатни местни бизнесмени и величия, които човек може да различи по социален статус единствено по обиколката на ханша. 🙂 Жените са супер задружни и неформални. Смеят се и си говорят със Сара, за нещо което е от голяма важност – коя колко деца има. Облечени са чисто, със златни пръстени и традиционни кърпи на главите. Надигат биричка след биричка и очевидно не ги интересува какво се случва в гетото от другата страна на пътя, нито каква е функцията на плажа пред него.
19.09
Време е да поемаме на път. Цветин почти напълно се е възстановил, при това без да взима никакви антибиотици. Сбогуваме се със Сара, Дивино, децата и кучетата. Ще пътуваме с един леко подпийнал зевзек, гост на кемпа, който е нещо средно между полицай и тиим лидер на компания за импорт-експорт от пристанищния град Накала.
Поемаме към съседния плаж Шокаш де Мар (Chocas de Mar). Не знаем какво точно да очакваме от това място, но се надяваме да е красиво и да има поне някакво кътче с диви плажове, които да не са тоалетни.
Пътуването не преминава без премеждия. Нашият човек е в страшно приповдигнато и купонджийско настроение. Още преди да тръгнем се чувстваме леко странно в колата му, обикаляйки остров Мозамбик с надута музика и с една разкрепостена мюсюлманка по къси гащи с чаша джин в ръка и рошава хипарска прическа. В другото бусче, пълно с роднини, първо имаше скандал и разправия с традиционно забулена жена, после след поредица от рокади на шофьори и пътници с нашата кола, накрая нещата се поуталожиха, но пък една от жените красавици си изповръща червата в бусчето, тъкмо като пристигахме в курортното градче Шокас де Мар.
Градчето е приятно. Не много голямо, с леко западнал вид, за да не забравя човек, че е в Мозамбик, и с една идея прекомерно нагъсто построени вилни къщи, някои от които новостроящи се и доста луксозно изглеждащи на новобогаташи индийци и араби от град Нампула. Караме по пясъците покрай дълга осем километра дюна и мангрова гора, която се залива по време на прилив. За недоумение на нашите спътници им казваме да спрат към края на пътя, в дивото. Мятаме раниците и изчезваме между палмите и храстовидните дървета.
Плажът изглежда пуст и пълната луна огрява океана обещаващо. Откриваме място на завет между дърветата и опъваме бивака. Най-сетне сред дивото. Няма светлини, нито среднощни глъчки и припявки на Металика около огъня. Само по някое време се събуждаме от опасност от наводнение. Понеже Цветин се изчиства от болестта, така се е изпотил, че всичко е подгизнало в пот.
20.09
“Скришното” място на палатката се оказва до сами пътеката, вървяща по билото на дюната. Местни жени нарамили, в случая по-точно казано наглавичили кофи и легени, бързат в неизвестна посока. Доколкото знаем малко по-натам има само петзвезден лодж и дълбоко врязалата се в океана пясъчна коса на плажа свършва. Следват ги босоноги рибари с харпуни или само със стрели или пък гребла.
Вървим около километър и намираме страхотно заливче с естествен басейн, оформен между скалите от отлива. По пясъците, оголени от отлива, десетки жени вървят и сякаш събират гъби. Е, гъби разбира се няма, така че събират някакви морски създания. По плитчините на близкия остров се виждат стотици други черни точици, които също явно са отишли с помощта на няколко лодки да да събират храна. От другата страна на мангровата гора, на малък остров, е позиционирано село. Хората от селото изцяло се изхранват с риболов и събирачество на морски дарове. Достъпът до селото и съответно от селото е възможен само по време на отлив или чрез газене по залетия път, нивото на водата по който обаче достига до шия по време на прилива в пълнота.
Водата е кристално прозрачна и по карибски синя. Мястото ни харесва и понеже оттук предстои да поемаме навътре в континента, решаваме да останем още ден-два на плажа. Приятно момче от къмпинга на италианец ни увещава да спим в къмпинга над плажа и ни прави голяма отстъпка 200 метикайша (5 лв за двамата). Решаваме да следваме знаците и се съгласяваме. Момчето изглежда симпатично и леко отчаяно от липсата на каквито и да е туристи, а пък и иска да ни помогне. Ще имаме възможност и да обикаляме без раници, което си е голямо предимство. Разпъваме бивака под един от навесите с гледка към морето и поемаме на дълга разходка.
Първо стигаме до сами носа на полуострова, откъдето влиза и излиза водата от лагуната по време на отлив и прилив. Мястото е окупирано от петзвезден лодж (Coral lodge) с лъскав ресторант и басейн със страхотна гледка към лагуната и към форта на остров Мозамбик. Цените ни изглеждат космически, въпреки че после като се замисляме едно блюдо с екзотични морски дарове е около двайсетина лева. Изкъпваме се във водовъртежа на канала към лагуната и продължаваме разходката. Мангровата горичка се пълни с морска вода със страшна скорост и преценяваме, че дори и да успеем да прегазим до село Кабесейра (Cabeceira), рискуваме да останем заклещени там до следващия отлив. Поемаме в обратна посока, откъдето бяхме дошли вчера. Вървим 8 км до селцето Шокас де Мар, като правим само кратка почивка в празния ресторант на къмпинг Карушка.
Шокас изглежда тихо и приятно курортно селце, въпреки че е на светлинни години дори и от най-ниските стандарти за такова. Вилите и новостроящите къщи са нацвъкани без никакъв план и се смесват в странен каламбур със старите португалски къщи, част от които поизоставени. Първата линия все пак е приятна с нещо като морска алея и даже си има бетонни пейчици, част от които здрави.
Купуваме си някакви дреболии и поемаме назад, този път по плажа. Пълната луна ни осветява плажа и оголените от отлива скали. Доста изморени се прибираме в къмпинга, където двамата пазачи усилено въртят мощни прожектори наляво надясно, сякаш очакват всеки момент нападение от банда крайбрежни пирати.
Местенцето ни е със страхотна гледка към морето, макар и леко ветровито. Откриваме обаче доста неприятна изненада. Едно от сладките кученца на кемпа се е опитало да изяде единия ъгъл на палатката. Следите от зъбите му и няколко дълги разпорвания по долния слой разбиват сърцата ни. Какво да се прави, утре ще му мислим. Разгонвам само пътечката от мравки, които са открили процепите в палатката и лягаме под тръстиковия навес.
21.09
Цопваме се рано- рано в естествения басейн-джакузи пред бивака ни. Докато се размотаваме ставаме свидетели на живота на местните. С настъпването на отлива се чува силна глъчка и женски смях откъм селото остров. Малко след това се вижда “манифестация” от стотици жени, запретнали крачоли и поли, с кофи и легени на главите, да идват към нас, газейки в още неоттеглилата се вода. Откъм остров Мозамбик пък пристигат пет големи лодки “дау” с издути платна и акостират на различни места по брега. Цялото това множество се натъпква доволно гъсто в лодките и отпрашва към близкия остров и плитчините около него. Изсипват се от лодките и плъпват като стадо тюлени, да събират всичко живо от пясъка и от плитчините. Почернелият от хора пясък изглежда като някакъв екологична катастрофа за живота в кораловия риф. Още повече, че това действие се повтаря четири пъти в седмицата, когато отливът позволява.
Самодостатъчността на съществуването и начинът им на живот, достойни по някакъв начин за възхищение, се сблъсква с едно абсолютно безочливо избиване на всичко, което мърда, без грам далновидност или осъзнатост за катастрофалните последствия на такива действия. През това време и мъжете не си губят времето. Мятат се на продънените си канута, кой нарамил харпун, кой рибарска мрежа или дори само стрела и се отправят във всички посоки на залива на риболов. Неслучайно уловът им, няколко часа по-късно, не е особено богат. С идването на прилива цялата тази лудост изведнъж, като по знак, приключва. Сенките, блуждаещи привидения под палещото слънце, се прибират в лодките и впоследствие към селото. Рибарите, с преносими кантарчета разпределят улова, след което плажът изведнъж опустява.
Мусато, момчето от къмпинга, ни носи няколко домата и две хлебчета от селото притеснен, че няма какво да ядем. После пък ни показва улова си от морски червеи, заравящи се на метър в пясъка, които доста приличат на свински тении. Даже изпича една риба за Цветин.
Днес не помръдваме от кемпа, само от време на време се спускаме по пътечката пред палатката за по някое топване във водата. Занимаваме се с изследване на кемпа, на който италианският му собственик се е постарал да придаде екзотичен вид, с леки арт елементи. На Маги все й се спи и вече окончателно спира да яде почти всички видове храни, така че ни мъчи постоянен глад. След като сготвям варени картофи с малко лук и тя почти не повръща от вкуса им, разбираме че никак няма да ни е леко в следващите седмици, в които ни предстои прекосяване на северен Мозамбик и половин Танзания. Маги е бременна във втория месец и тепърва това започва да се усеща все по-осезаемо. Но преди да напуснем Африка ни очаква повече от месец бродене под африканското слънце.
В следващият пост четете… Прекосяването на Северен Мозамбик през едни от най-трудно достъпните райони на страната и невъзможния път до границата с Танзания. Мозамбикски военни, неочаквани трудности и неизвестност в северните джунгли.
Вижте повече за книгите с пътеписи на Вълшебния Керван ТУК.
