04-10. 06.2021 Лусака, Замбия
Следващата една седмица прекарваме в столицата на Замбия – Лусака. Трябва да обмислим внимателно какво ще правим и накъде ще поемем. Първоначалният ни план бе да се връщаме в
Танзания и по-точно на езерото Виктория, където да доброволстваме. Но в последствие
ни се стори, че би било голяма грешка да не видим още една-две страни, преди да се
установим. След обиколка на квартала решението бе взето – тръгваме за Намибия,
после Ботсвана и може би Зимбабве, Мозамбик и Малави, преди отново да се завърнем
в Танзания. За съжаление България е една от малкото страни, на чиито граждани им трябват визи
за Намибия. Позвъняваме в посолството и след доста противене от тяхна страна (по принцип тук и в Ботсвана дават визи само на резидентни в дадената страна хора), успяваме да убедим
самия посланик да ни даде виза. Подготвяме документите и след уикенда сме готови за щурмуване
на посолството.
През това време си почиваме ден-два при Сиси (домакинята ни от каучсърфинг), която работи в шоурум като продавачка на коли. Много е отракана и се държи като черна Барби. Хиляди дрехи, обувки, перуки, козметики са натрупани на камари из стаите. Личи си, че тук животът върви изцяло в западен стил. В Танзания повечето хора имаха в баните си само по един сапун, тук в банята се въргалят козметики, парфюми, шампоани от всякакви скъпи марки.
Сиси е наполовина от Малави, където е живяла три години с приятеля си белгиец. Сега
върти любовни афери с шефа си, дърт руснак, с някакъв сърбин и въобще с който бял
богаташ успее да забърше. Напоследък има проблеми с шефа си, който я третира
отвратително и даже обмисля да напуска.
Тези дни пристига и сестра ѝ Риджойс от Малави, за да купува африкански платове канга и да ги продава обратно в Малави, където вървят по скъпо. Двете са много симпатични и мили към нас. Често готвят страхотни замбийски и малавийски
зеленчукови кърита. Една вече приготвят традиционно веганско “месо”, което се прави от
коренчета на орхидея, фъстъци и подправки. Нарича се чиканда. Много разпространен релиш (тоест манджа) е този от бамя, както и този от листа от тиква, листа от сладък картоф, листа от рапица, горчив патладжан и други. Замбийската кухня е просто страхотна!
Така започва луксозното ни ежедневие в столицата Лусака. Сутрин се разхождаме по
гъзарските улици с 3-4 метрови огради и няколко реда електрически мрежа отгоре,
скрили луксозни грамадни къщи с градини и тревни площи, тип американски. От
близкия мол обикновено си хващаме маршрутка за центъра, но за да не забравяме, че
сме в Африка вътре се нагъчкваме като сардини, вместо десет човека за колкото е
предвидено микробусчето, сме 20, включително шофьора и викача кондуктор. За целта
има направени сгъваеми допълнителни седалки.
Центърът на Лусака не е нищо особено. Освен неизменните за всеки град безкрайни
редове магазини за всичко, има естествено и екзотичния микс от пазари и пъстроцветни
сергии за дрехи. Интересно на пазарите, че освен познатите плодове и зеленчуци се
продават още няколко вида треволяци, растящи в дивото – непознат вид космат корен от
някакво диво увивно растение и камари сушени гъсеници, които местните твърдят, че
били ужасно вкусни.
Младежите и особено жените са модерно облечени. Девойките са гримирани, с
африкански прически на плитчици и във всякаква форма или перуки с изправени коси. За
разлика от Танзания по улиците има сериозен трафик от автомобили, предимно джипове,
като в много от тях забелязваме белуги, които живеят в южноафриканската страна от
поколения. Мултинационалното общество, в следствие на неограничените възможности
за бизнес, се допълва от индийци и ливанци, новите господари на света китайците и
много малки общества от целия свят като гърци, сърби, турци и т. н.
Поради липсата на забележителности и на каквито и да е паркове се налага и ние да
правим като местните, да ходим по моловете. Единият от дните отиваме да видим Сиси
на работното ѝ място в близост до East side Mall. Ядем пица и сладолед пред
излъсканите алеи и градини на мола. Започваме да забравяме за истинската Африка,
която обичаме. Чувстваме се ужасно сред този изкуствен западен свят на
консуматорство, магазини, ресторанти и барове. Опитваме се да избягаме и да се
възстановим проснати на една полянка пред луксозна къща в квартала и да попием
малко жизнени сили от лъчите на залязващото слънце.
Една от вечерите Сиси се приготвя да излиза и направо ни фрапира с превъплъщението
си на африканско Барби – кичури коси, гримове, дълги мигли, както и не на последно
място лъщящ костюм като на холивудска звезда.
Неделята ни е приготвила изненади. Решаваме да посетим православната църква в
Лусака, намираща се в двора на Елинската организация за поддържане на гърците, където
отчето ни съобщава, че тук живее и българката Мария. Мария живее в Замбия от 10 години и е страшно интересна личност. Прави сирена за гръцката общност. Не можем да спрем да си говорим с часове. Разказва ни какви ли не откачалски истории за приключенията си из Тайланд, където също е живяла, както и за Африка. На изпроводяк получаваме безценен дар – българско сирене и халуми, нещо което не сме вкусвали от четири месеца и за което не сме си и мечтали даже.
После си правим си тегели по центъра с леко занемарен вид, покрай най-високата сграда “Кулима” и покрай няколко високи соц изглеждащи блока. Минаваме все пак покрай нещо по-интересно – индийски храм и минаретата на главната джамия в индийския квартал, които са замлъкнали, тъй като в Замбия почти няма мюсюлмани и местните се оплаквали, че имамите вдигали много врява по говорителите.
За наш голям ужас стигаме до дъното на падението си, макар и по неволя, и отново
сядаме да ядем пица и сладолед в заведението на някаква бензиностанция. Вече сме
напълно на ти и с южноафриканските вериги супермаркети Shoprite, Pick & pay и
заведението за бързо хранене Hungry lion. Докато се лутаме по главната улица в гледане защо не идва маршрутка, местен бизнесмен се опитва да ни упъти и в крайна сметка ни закарва с джипката си до близката спирка. Ето че стопът върви и в градски условия.
Вечерта от пазарчето пред мол-а ни се налага да направим нещо доста нетипично, което никога не бихме си представили, че ще се налага да правим в Африка, а именно пазаруваме си зимно яке,
суичъри и пуловери. Студът вечер и сутрин е покъртителен и продължава да става все
по-студено и по-студено. В Намибия, следващата ни държава, също има високопланинско
плато и пустини, в които температурите падат под нула градуса. Така че инвестицията от
десетина лева и допълнителни килограми в раниците ни ще бъде дори оправдана.
Борбата с намибийското посолство за визи не е много тежка. След дълъг разговор по
телефона посланикът се навива да ни издаде визи, въпреки че не сме резидентни жители
в Замбия. Правим си няколко фиктивни резервации за хотели.
Най-трудната задача се оказва да стигнем навреме до самото посолство. Вече сме фамилиарни с автогарите и претъпканите маршрутки, за които единствения начин да разбереш къде отиват е да
разпитваш викачите. Но това, което не предвиждаме е, че заради наближаващите избори
има военен парад и седим блокирани в претъпканото автобусче почти час. В крайна
сметка не успяваме да стигнем навреме, но по африкански нещата се решават без
напрежение. Обаждаме се в посолството и те съответно ни оставят паспортите с 45
дневните визи на пазача на посолството.
Докато се лутаме по тези задачи, ни се случва знаменателно събитие. Запознаваме се
със семейството на Дъглас. Бели африканери родезийци, живеещи от поколения в южна Африка.
Поканваме ги да седнат на нашата маса в кафето, тъй като няма други свободни за тях, докато си почиваме в един мол, без да предполагаме в какво ще се забъркаме. От самото начало страшно си допадаме и си бърборим с часове, след което те ни поканват на вечеря у тях.
На следващия ден ченетата ни увисват щом прекрачваме прага на дома им. Маги дори не може да повярва, че това е дом само на едно семейство и ги пита колко семейства живеят в тази резиденция. Къщата им е огромна, невъобразимо стилна и луксозна, с невероятни градини, басейни, страхотен интериор.
Чувстваме се като в някое от предаванията за най-добрите къщи на планетата. Пред
тяхната, жилищата на най-богатите ни приятели изглеждат като колиби. Дъглас и
жена му, въпреки че очевидно са милионери, са крайно непринудени. След като сядаме в един от четирите къта за гости, започваме да поглъщаме с жажда историите за Северна и Южна Родезия,
днешна Замбия и Зимбабве, както и за апартейда в Южна Африка. Преживяваме силен
културен шок, както ако да бяхме видели някое странно непознато племе.
Симпатичността и естествеността на семейството се съчетават по странен начин с
изисканата британска официалност за етикет на масата. Синът им често се обръща към
баща си със “сър”, но това което най-ни изумява е една гледна точка, която винаги сме
познавали едностранно и винаги е изпълнена с предразсъдъци. Разделението на местни
и бели, което съществувало не на основата на расизъм и чувството на превъзходство, а
на базата на културни различия, обусловени от обществото, както ни обясняват. Шокиращо е все пак за нас да разберем, че балдъзата на Дъглас дошла на гости от ЮАР, тук се изправила
пред неразрешим проблем – нямала възможност да отиде на църква, която е само за
бели и се наложило да посети такава с черен пастор. Било доста потресаващо преживяване за нея и едвам се навила. Въпреки че от поколения обитават континента и е родена в Африка, никога не й се било случвало през живота. Апартейда все още е жив, макар и не официално.
Хващаме се за ръце и казваме молитва преди ядене, сякаш като в някой стар английски филм от 19-ти век. Докато вкусваме от пре-вкусната индийска кухня, сготвена от техния готвач, специално
вегетарианска за нас, слушаме безкрайните истории за Южна Африка – една абсолютно
непозната територия за нас.
Възмущаваме се и ние, как така е възможно да се премахне “Денят на Клетвата” –
дългоочаквания национален празник на ЮАР, на който се възпоменава как (дата 16.12. 1839 година) по-малко от 500 бели успяват да удържат нападението на 30 000 зулуси, без нито една
жертва. Научаваме и за Орания, полунезависим град-държава, в която живеят
само бели, които искат да запазят оригиналния начин на живот на африканерите от едно
време. Имат даже собствена валута, нещо като амишите в САЩ, само че обединени не на религиозен, а на етно-културен принцип.
Научаваме и за разрухата и престъпленията, които върлуват в ЮАР след напускането на
властта от белите и за господството на “махараджите” от Утар Прадеш, Индия – братята
Гупта, които владеят буквално цялата държава барабар с президента, както и за расизма
с обратен знак – сега към белите в ЮАР и Зимбабве. Как местните си присвоявали фермите им и
ги репресирали и прогонвали от държавата.
Без да се усетим минават повече от седем часа в увлекателните разговори. Посред нощ Дъглас
проявява джентълменство, като ни закарва до къщата на Сиси и по южноафрикански
изчаква в джипката си с пистолет в жабката, докато Сиси отключи входната врата, за да е
сигурен, че всичко ще е наред. Абсолютен африканерски филм.
На идния ден е време да продължим на юг и да напуснем Лусака, така че се подготвяме за път след седмица престой в замбийската столица.
В следващия пост четете: Керванът се изправя пред умопомрачителниата завеса на водопада Виктория, търси крокодили в Замбези, бива манипулиран от хитро семейство замбийци и се отправя с гръм и трясък към границата с Намибия.
Приключения сред племена, в джунгли и старинни азиатски култури в тропиците на Югоизточна Азия четете в новата книга на Кервана “Пътеводител за омагьосани земи”. Вижте как да я поръчате ТУК.
