01.04.2021 Западни Усамбара, Танзания
Отваряме ципа на палатката и пред нас се разкрива приказен пейзаж. Долу в пропастта са се образували малки кълбенца облаци, които носени от вятъра обвиват отвесните скали и залетите от пищна зеленина хълмове на Лушото (Lushoto) и планините Западни Усамбара.
Тръгваме през тясна пътечка покрай високи евкалипти към селото. Местните грижливо са оформили терасовидни нивички, които така са обрасли отстрани с банани, дървета и храсти, че въобще не се създава усещане за земеделски земи, както е в Европа например. Пътеката пресича малка рекичка със скалисти водопадчета. Всеки се е заел с отмерен ритъм със свойствените си дейности. Къщичките изглеждат по-големи и по-спретнати отколкото по селата покрай крайбрежието. Дворчетата са винаги прилежно пометени и често има декоративни храсти и цветя покрай оградите.
За разлика от мнението на една наша читателка, която беше казала: “мизерията на местните ми идва в повече”, ние сме влюбени в африканския начин на живот. Хората тук живеят в абсолютна хармония с природата, по един по-дзен простичък начин, без излишно консуматорство, ядат чиста натурална храна и са неимоверно щастливи. И най-важното не са забравили, че са човеци, нито за нормалните човешки приветливи взаимоотношения. Тези неща ги наблюдаваме непрестанно.
Вървим повече от час, докато достигнем скалата, която беше сякаш на един хвърлей от бивака ни. Това е известното място с гледка Уве (Uwe view point). За съжаление хората от близкото кварталче са заключили достъпа и ни искат по 5000 шилинга на човек (3,50 лв.). Ние се отказваме заради принципите си, които не съвместяват природа и бизнес в едно и се разбъбряме със собственика на новопостроено хотелче, пенсиониран учител с леко хахави разбирания, че ще може след време да таксува туристите по 60-70 долара за нощувка в маломерните си, с нищо не впечатляващи стаички. Човекът е мил с нас и даже изпраща работника си да ни покаже кратката пътека на обратно.
Разминаваме се с жени, които на главите си носят камари дърва или наръчи царевица, мъже които цепят с мачете дървата и деца. Всички с усмивки ни поздравяват и ни казват: “Карибу!” – “Добре дошли!”
Заобикаляме поредното хълмче и през джунглеста горичка стигаме до лутеранско резортче “Irente farm”. Лоджът е със страхотна гледка, доста уютно ресторантче и красиви градини. Бъбрим си с рецепционистката и не устояваме на изкушението да си купим бурканче сладко – крайно нетипичен продукт за Танзания и при това направено от плода локуат.
Минаваме през гъста гора от огромни евкалипти. Евкалиптът е привнесен в Африка заради дървесината и маслодайните си свойства от Австралия. То е второто по височина дърво на Земята, някои видове достигащи до над 80 метра. Кората на местния сорт се бели след определена височина и разкрива гладък ствол отдолу, който ни напомня на дъгоцветните евкалипти, които бяхме видели в Микронезия. Короните на старите екземпляри сякаш стигат до небето.
Минаваме покрай стара германска резиденция, от колониално време. Тук в прохладата на високопланинските области немците са си почивали от лепкавата жега на крайбрежието.
Вървим с две жени с лико и мачете в ръце, тръгнали да събират дърва за готвене. Отправили сме се към резерват Магамба (Magamba forest reserve) за малко преходче. На нашата карта паркът започва доста по-навътре, но очевидно буферната зона започва от тук при стена от 40-метрови тъмнозелени дървета, които ясно контрастират с нивите на местните и която криволичещо отбелязва границата с дивото. Влизаме необезпокоявани през новостроящо се хотелче и вход за резервата,където не забелязваме никой в късния следобед.
“Малечко палечко”, както наричаме хората бракониерстващи из парковете, винаги оставят следи след себе си по дървета и по пътеки. Промъкваме се незабелязано покрай двама може би пазача или бракониери и навлизаме в дебрите на парка. Изкачваме се на малък връх със страхотна гледка и се забиваме из тъмната жива маса на джунглата.
Усещането е страхотно. Въпреки, че не вали дъжд, непрекъснато капят капки от високите корони на дърветата и е страшно влажно. Нещо се разшумолява из клоните. Успяваме да видим черно-бял колобус. Огромен е и е космат, като плюшена играчка. Прави дълги скокове и огъва клоните в страхотни амплитуди. Всичко е толкова зелено, че за съжаление не успяваме да видим двурогия хамелеон – ендемичен вид за Западна Усамбара.
Въпреки, че тази джунгла не се води част от основния национален парк, оставаме толкова очаровани, защото е толкова първична и автентична, че решаваме да спим в нея. Проучваме и вървим по различни пътеки и маршрути, а накрая по мръкнало разпъваме палатката насами пътеката, тъй като растителността на вътре е непроходима. Точно до нас се вие рекичка, а след мостчето започва гора от праисторически дървовидни папрати. Готвим си бамя и ориз. Дълго се опитваме да заспим, обезпокоявани от какафонията от звуци и падащите като гюлета капки вода.
02.04
На развиделяване чуваме стъпките на приближаващи се по пътеката хора. Подскачаме като ужилени. Ако са рейнджъри или водачи може да ни направят проблем. Оказва се, че просто са две жени с мачете, които си продължават без да се учудят на палатката ни. Прибираме лагера набързо и извървяваме останалите няколко стотин метра без да срещнем никой. На изхода на гората няма пост или пазач, така че може да се каже, че я “хакнахме” доста успешно (иначе входът за чужденци е 10 долара).
Все още е към 7 сутринта и решаваме да се метнем на едно автобусче до Лушото (на 5-6 км. от градчето сме), за да видим дали имаме шансове за дала-дала (маршрутка), с която да прекосим планината. На гарата е доста оживено. Започва да вали дъжд. Докато закусваме банани и бухти мандази с кафе, си намираме дала-дала за най-западната част на планината – градчето Мтае (Mtae) (55 км.) Цената е 5000 шилинга – 3,50 лв. Докато съберем пътници минават близо два часа. Ако не е пълно автобусчето, не тръгва. Този път обаче сме на удобни предни седалки и няма да се мъчим, въпреки че страничното ни стъкло е от найлон.
Малко след Лушото и градчето Магамба асфалтът свършва. Продължаваме по черни пътища. Усамбара е доста населена, заради прохладния климат и добрата почва. Пътуваме през селца, царевични ниви, полета със зелки и бананчета за цвят. Забелязваме, че населението е основно мюсюлманско.
След два часа пристигаме в Мамбо (Мамбо), селце на ръба на планината. Слизаме тук заради гледките. Първо хапваме в едно местно заведенийце стари чапати, които държат заключени в шкаф и боб, който точно къкри на огъня. Пазаруваме си зелка, домати и авокадо за по-късно и се отправяме към скалния отвес на 2 км. Малко след селото и луксозно хотелче на скалите откриваме възможно най-доброто място за бивак – в горичка на самия ръб на отвесната пропаст. Под нас се вижда саваната и национален парк Мкомази (Mkomazi), както и равнините Цаво към Кения. На запад се виждат планините Паре. Гледката е направо умопомрачителна. Някъде под нас бродят лъвове.
Следобед завалява страхотен дъжд, който проспиваме в палатката. След дъжда отново грейва слънце и саваната започва да “дими” като самовар – влагата се изпарява като гъст дим и се качва до нас. Привечер идва френско семейство, но като цяло в момента из Усамбара няма никакви туристи.
03.04
Времето е ясно. Събуждаме се след страшно приятна нощ в мъховете. В далечината се вижда заснежената шапка на Килиманджаро. Една усмихната жена ни поздравява весело и си продължава с чувал на главата, през горичката надолу по незнайни пътеки през стръмните като пропасти склонове към низините. От вчера забелязваме движение на местните по изглеждащите невъзможно стръмни склонове и постепенно в главите ни се заражда идеята да се впуснем в търсене на пътека и да изминем пеш разстоянието, чак до далечното езеро и отсрещната планинска верига Паре. Пътека естествено няма отбелязана на нито една от картите, които имаме. Трябва да разчитаме, че тънката линийка, която виждаме по отсрещния рид, няма да бъде скрита от бяла вълна облаци, както често се случва.
Минаваме за последно през село Мамбо и се сбогуваме с милите къщички от естествени материали. В центъра на тучна полянка съзираме помпа и с помощта на симпатичен хлапак зареждаме бутилките с вода. Пътеката се вие покрай кафявите ниви, разорани под остър ъгъл по стръмните склонове на планината. Сезон за сеитба е и срещаме няколко местни да копаят с мотичките си. Множество тънки пушечета се издигат към небето от запалените плевели на някои от нивичките.
Вървим часове наред, а уж изглеждат близо равнините на саваната, но така и не приближават. На няколко пъти се разминаваме с деца, носещи се с бързи крачки нагоре под “допинга” на захарна тръстика. Даваме вода на прежаднели момченца, скрити под сянката на чадъровидна акация. Пият директно от бутилката ни, какво пък толкова, още една африканска ваксина 🙂
Докато слизаме по ежедневния за местните маршрут краката ни се разтреперват от умора. Растителността се променя с всяка дузина метра денивелация. Появяват се дървовидни кактуси, бодливи храсти и чадъровидни акации. Най-сетне слизаме в ниското. Попадаме на благодатен канал, с бързотечаща кафява вода. В Африка не е препоръчително човек да се къпе в непознати водоизточници, заради крокодилите и множеството паразити във водата, които могат да преминат през кожата и да се заразиш. Но тук, заради чистите планински извори шансът е минимален и се отдаваме на блажено освежаващо къпане и пране на вмирисани тениски. След тонизираща дрямка под сянка най-сетне достигаме до село Мкунди (Mkundi), последното от област Танга. Населено е с мюсюлмани от етноса самбаа.
За секунда около нас се събира екзалтирана орда деца, която с крясъци ни придружава през леко странно изглеждащото село, до нашето укритие – малко заведенийце на прашния, черен, главен път. Бобът на ресторанта се е вкиснал, така че хапваме няколко от месните мазни бухтички с чай от джинджифил. Въпреки, че зоната преди селото се състоеше от пищни градини със зеленчуци, банани, касава и рицин, прясно напоявани от множество канали, в село Мкунди мисията по купуване на домати се оказва доста сложна. В крайна сметка, след доста обиколки и разпитване се появяват две жени с кофи с домати и успяваме да се заредим.
Разпитваме дали има диви животни в саваната. Съвсем близо сме до националния парк Мкомази, който е огромен и продължава и в съседна Кения. Успокояват ни, че няма. Имало само диви слонове и змии. Мятаме раниците и тръгваме по черното пътче през саваната към планините Паре. Усещането да вървиш по песъчливия път сред високите храсти, току що раззеленяващи се с настъпването на дъждовния период е страхотно. Около нас прелитат несрещани до сега разноцветни птички. Озъртаме се, все пак може би ще имаме късмета да видим някой жираф, зебра или антилопа. Вместо това виждаме само забавен сурикат, който притичва и ни наблюдава изправен на задните си крака. По пътчето от време на време префучава някое моторче и си разменяме по някой поздрав с местните.
Свечерява се. Шмугваме се навътре в саваната. Първи умения по откопчване от бодливата хватка на храстите и незабравима първа вечер под звездното небе на дивата савана.
04.04
За щастие или нещастие, нямаме нощни срещи с лъвове. Въпреки, че нападенията на лъвове върху палатки са минимални, все пак когато си в техните територии човек започва да ги възприема по един по-специфичен и реалистичен начин.
Вървим опиянени из саваната. Сравнително бързо стигаме до леко мизерно изглеждащото село Карамба (Karamaba) на брега на езерото Ндунгу. Наливаме си от една чешма доста съмнителна вода с вкус на блато и плаващи видими частици в нея. Стигаме до пресъхналата част на езерото, превърната в пищно поклащащи се оризища и щръкнали към синьото небе кокосови палми. Местни младежи ловят някакъв вид сом в мрежата от напоителни канали. На няколко пъти зърваме огромни жълто-зелени варани, които в първия момент си помисляме, че са малки крокодилчета. Десетки нови видове птици, водни и всякакви други пъплят и летят около нас. Преуморени сме от вчерашния проход, а жегата на равнинните територии ни мори все по-силно.
В полуддъга заобикаляме езерото и стигаме до малко селце в подножието на планината Паре. Неусетно сме преминали границите на област Килиманджаро. В тази част населението е от етноса паре. С провиснали от жажда езици едвам достигаме до сянката на селското заведение за гледане на телевизия, бар и магазин едновременно и едвам измплваме продавачката да ни продаде собственото си апетитно и свежо изглеждащо парче диня от хладилника.
Пътят от тази страна на планината е черен, алтернативен на главния от другата страна към северните части на Танзания и респективно по него не преминава абсолютно нищо. Но нашите планове са да минем точно по него. Докато чакаме евентуално да дойде някакъв автобус влизаме в разкривена сламена колиба-ресторантче, за да се подкрепим с най-вкусния кафяв ориз и боб, които сме яли през живота си. Времето в селото и ресторантчето е спряло и от унеса на приказките на няколкото местни с красивата продавачка ни изтръгват клаксона и рева на автобуса, както и крясъците на местните, които го спират и ни викат бързо да тичаме към него. Мицубишито от Втората световна война е направо луксозно в сравнение с по-малките дала-дала, въпреки че стъклата му здраво дрънчат и заплашват да изпаднат заедно с пломбите ни, по дупките на черния път.
Стигаме бързо до градчето Гонджа (Gondja) и слизаме заедно с останалите пътници и десетина имама с ислямски тюрбани около главите.
От тази страна на езерото жътвата на ориза е приключила и навсякъде има разстлани платнища с ориз. Всеки подмята наляво-надясно чували с ориз. Докато чакаме следващия автобус се разприказваме с местен учител, дошъл да празнува католическия Великден, заедно със семейството си. Пием с него кафе с див мед. Въпреки, че се очакваше вътрешността на страната да е населена предимно с християни, процентът на мюсюлманите тук е доста висок.
Със следващия автобус подминаваме населените региони около езерото и караме десетина километра из саваната. Местните ни уведомяват, че често се случва по пътя да преминават слонове, но уви нямаме този късмет. Вече на свечеряване пристигаме до селището Кисиуани (Kisiwаni). Централната част е изпъстрена с множество деца, облечени в празничните си дрехи за Великден. Бащите им обръщат по някоя биричка, ние пък се черпим с по една печена царевица. Срамежливи дечица ни наобикалят, за да си пробват английския език.
Аз отивам с няколко от тях да сменя блатистата вода с прясна и да напазарувам малко зеленчуци. На ръба на парка Мкомази сме, но нямаме време да навлезем в него и затова се насочваме да търсим място за вечерта от другата страна на пътя по склоновете на планината. Откриваме страхотна долина осеяна с огромни дебелостволови разкривени баобаби. Докато се опитваме да не ни види някой местен, след едно възвишенийце излизаме право до къща с няколко човека пред нея. Те обаче радостно ни поздравяват и нямат нищо напротив да спим в земите им.
Откриваме страхотна полянка. Едно момче от близката къща идва да ни навести. След опитите да му обясня, че слюдата, която ми предлага няма стойност на скъпоценен камък, както и че нямам интерес към нумизматиката и монетата от 1974, която ми показва, попадаме в царството на сънищата, от което за кратко ни изкарват само неистовите крясъци от една от блзиките къщи. На другия ден ни обасняват, че са биели някакъв човек, поради неясна за нас племенна причина. Луда работа, която примесена с ударите на тояги по туби, те кара да настръхнеш посред нощ.
05.04
Събуждаме се под баобаб, на който са накацали няколко птици носорог. Мъгли пълзят по склона на планините Паре. Всичко изглежда вълшебно. Докато си правим чай, децата от близката къща идват да ни навестят и дори ни носят кофа с вода да се измием.
Излизаме на пътя твърдо решени да стопираме. Ето, че не след дълго изваждаме късмет с кола към град Саме (Same), на главния път. Малко след Кисиуани (Kisiwani) започва границата на национален парк Мкомази, като пътя минава през защитената зона. Навсякъде се виждат слонски изпражнения, но така и не успяваме да видим никакви диви животни за 15-те километра през парка.
Град Саме е главният център на етноса паре, обитаващ зоната около и в Северни и Южни Паре планини. Имат собствен език. В миналото са били ковачи и железари. Правили са съдове и оръжия за масаите и други племена.
На главния път между Дар ес Салаам и Аруша стопът се закучва. Трафикът е слаб, въпреки че това е най-главната артерия на страната. Има няколко автобуса и маршрутки, но частните коли и дори камионите са учудващо малко. Повечето хора ни правят знаци, че са за наблизо. Хапваме си диня, прежаднели от топлината. Отнякъде се появява група младежи от петдесятната църква, които тръгват да ни проповядват и да убеждават, че не сме истински християни. Цветин им заявява, че ако православието не беше съхранило християнството, сега нямаше да могат до проповядват сектанщините си, след което ентусиазмът им се изпарява.
Чакаме близо два часа. Местим се доста далеч от града и дори си правим чай преди най-сетне да си спрем кола. Караме през саваната покрай Северните планини Паре. Мъжът ни оставя на пътя и тръгва към голям язовир, където работи като надзирател. Забелязваме, че от много коли и дори от автобусите хората си носят прясно уловени сомове, провесени на страничните огледала.
Сравнително бързо ни спира мъж от Министерството на туризма и природните ресурси, но само за десетина километра, до следващото градче Муанга. Купуваме си от гарата печена царевица и продължаваме пеш извън града. Най-сетне хващаме финален стоп, директно за нашата дестинация Моши (Moshi) – центъра на област Килиманджаро, разположен в полите на вулкана. Всички, които желаят да изкачат най-високия връх на Африка (5899 м.) стартират от Моши.
Слизаме малко преди центъра, в квартал Киборилони, където ни очаква хоста ни от каучсърфинг. Елиът идва да ни вземе с колата си и скоро с ме в луксозната му къща с двор. Живее с приятелката си Изабел, която е бременна. И двамата са от етноса паре. Той работи в туризма и е изкачвал десетки пъти Килиманджаро, а Изабел си има магазин за обувки втора употреба.
Елиът ни оставя да се къпем и почиваме и отива на среща. Тази нощ вали страхотно, както и всички следващи, докато сме в Моши, така че много се радваме да имаме покрив. Април – дъждовният сезон е в разгара си, но до сега все ни се разминаваше подгизването.
В следвашият пост четете: Керванът открива тайните на банановата бира в полите на Килиманджаро, след което се отправя към столицата на сафаритата град Аруша и попада на танзанийско-испанско семейство, докато пороите на дъждовния сезон удавят улиците на града.
Можете да поръчате книгата и да спомогнете на африканската експедиция, която продължава вече 5 месецa. Повече инфомация и поръчки тук: КНИГА
