20. – 21.03.2021
В съботната сутрин цари оживление. От околните църкви се носят религиозни песни и проповеди с часове. Прекарваме деня вкъщи, като основно се занимаваме с обработка на снимки и други неща в нета. Следобеда си правим разходка из квартала и до близката католическа църква. Зоната, в която сме в Дар ес Салаам , е доста хълмиста и на места се откриват хубави гледки.
В неделя, след поредната шумна нощ, рано сутринта тръгваме към гръцката православна църква в центъра. Отец Филарет е танзаниец, монах. Посреща ни радушно. На службата има само няколко човека. След това се отправяме към известно ресторантче с източноафриканска кухня, на прилични цени. Черпим се със смути от авокадо и ориз със спанак. Повечето маси са заети от араби и индийци от заможната прослойка.
Следобед се връщаме в нашия квартал. Цветин решава да си подстриже брадата. Влизаме в една малка бръснарница. Момчето започва 40 минутен ритуал по постригване с машинка, докато не оформя съвършено брадата. Изненадата ни е огромна, когато разбираме че цената е 1000 шилинга, тоест 70 ст. След толкова усилия просто няма как да му оставим само 70 ст., но той си държи че струва само толкова.
Прибираме се обратно вкъщи. От околните заведения не спират речите за починалия президент Магуфули. Тялото му в катафалката обикаля из различни места, за да се сбогуват хората с него. Всички скърбят, имаме впечатлението че е непресторено. Днес докато бяхме в автобуса покрай нас мина катафалката. По улицата от двете страни имаше стотици хора, които махаха с шапки, хвърляха си дрехите пред процесията, а някои просто си плачеха. Много интересен култ към личността.
22.03
Време ни е да потегляме към приключения в саваната. Някъде по обед се изнасяме от Лукас. С помощта на три дала-дала (маршрутки) стигаме до Багамойо (Bagamoyo), градче на 70 км от Дар ес Салаам. Багамойо е било столица на Германска Източна Африка за 4 години. Също така от тук са минавали робите към Занзибар и е било основно пристанище.
Още със слизането от дала-дала (маршрутката) градчето ни очарова – малко, спокойно, със стари олющени колониални сгради по крайбрежието. Разхождаме се два часа по улиците. Архитектурата е и с типичните суахили елементи – дърворезбовани красиви врати и каменни къщички. Хората и тук са все така мили и услужливи.
Интересно да се знае …
Културата суахили се е обособила вследствие на взаимодействието между местното банту население с арабските и индийски търговци по брега. Дори в езикът кисуахили има близо 25% арабски думи, въпреки че основата му е банту. Цялото крайбрежие на Кения и Танзания, чак на юг до Мозамбик е населено от суахили хора, които са мюсюлмани.
Тръгваме да вървим по красивия плаж, за да намерим място за бивак. В университета в горичка зад плажа се запознаваме с трупа акробати, конторционисти. Малко по-късно се срещаме и с растафарианци, които ни предлагат да си опънем палатката в плажното заведение на техен приятел. Следваме знаците и се озоваваме във “Free town” – барче, което представлява колибка с няколко къта под дърветата. Собственикът Фреди ни кани в “Свободното градче” с думите: “Добре дошли!Тук всичко е свободно. Заповядайте да поживеете с нас живота на плажните момчета от улицата.” Изглежда много симпатичен и мил.
Опъваме палатката до едно дърво и се заемаме да готвим. Фреди, или както му казват приятелите му Вампира, ни кани да споделим вечерята с него и приятелите му. Широко скроената му душа (въпреки, че самият той е бездомник и по западните стандарти непрокопсаник) е приютила още трима души. Единият е изгонено от квартирата си момче, заради забавяне с наема, което продава билети. Мъж с четири деца, който е останал без работа. И бездомник, който той случайно открил по улиците на града. Вечерта палим огън и слушаме житейските истории на Вампира, който си посръбва някакъв домашен алкохол. Посочва ми в далечината огън сред дивата гора, където според него се събирали вещици, които обичали да ходят там в джунглата, за да събират лековити и магични растения.
23.03
Лагерът на Вампира по нищо не отстъпва по красота на малките шукаритетни резортчета. Още по изгрев слънце започва да кипи дейност. Събират се падналите листа и се помита пясъка с широко разпространените ветрилообразни метли. Не ни се тръгва, но ако продължаваме по този бавен начин да напредваме, няма нищо да видим от Танзания. Затова се сбогуваме с Фреди, даваме му малко от нашите подправки и по една мартеница за всеки от групата, както и малка сума, ей така за подкрепа на Free town.
Вървим по райския плаж към пристанището, където кипи живот. Множество лодки, пълни с рибари се завръщат от улов. Всяка една е с поне двайсетина човчовека вътре. След нощнив риболов, сега уловът се разпределя в кофи или се разпродава на малкото рибно пазарче.
Тирове с дървен материал се разтоварват на ръка, като младежите подтичват с 6-7 метрови греди на рамо, влизат до кръста във водата и ги прехвърлят на чакащите на котва платноходи “доу”. Под сенчестата ивица отстрани са насядали или налягали по отломките на разбити лодки мъже, съзерцаващи океана.
Множество малки сергийки продават какво ли не. Ние се насочваме към една, към която има доста голям интерес. Оказва се, че продават джакфрут на парче. Купуваме огромен резен за 35 ст. Поради гринго невнимание не си слагаме олио по ръцете, както всеки местен преди да започне да яде, и ръцете ни полепват със смола от плода. Интересно е как танзанийците въобще не са загубили влечението си да ядат естествена храна и плодове в това число. На всякъде където сме били винаги има сергийка, на която се продават плодове за пряка консумация: резени диня, обелени портокали, джакфрут или фрешове от манго.
Около главната улица има десетки ламаринени навесчета, които предлагат храна. Забулени жени в пъстри одежди въртят на кръглите си дъсчици чапати и ги мятат на специалните си печици, работещи с дървени въглища. Из цяла Танзания дървените въглища са основния източник за готвене и една от основните причини за обезлесяването на растителността. Газ има навсякъде, но е прекалено скъпа и за това хората предпочитат да си вземат двоен чувал с въглища за 15-20 хиляди шилинга (10-18 лв.), който стига за едно домакинство за 3-4 седмици.
Хапваме превкусен боб и чапати, докато гледаме как младежите флиртуват със забулените красавици сервитьорки с изписани вежди.
Страшно сме превъзбудени, защото от днес най-сетне си тръгваме по нашия си начин – на автостоп и започва истинското ни пътешествие из Танзания. “Набързо” си зареждаме ваучер, операция отнела ни около час и поемаме към края на града пеш. Не чакаме и пет минути и ни качва луксозна кола с усмихната бизнесменка. Вместо да се придвижваме обаче по главния път към Танга, на север, имаме идея да се пробваме по малко крайбрежно пътче, което минава през национален парк Садани (Saadani national park). Слизаме на разклона за парка. Малко се изумяваме при вида на разбития черен път, по който не преминава нищо освен някое колело за превоз на въглища или бода-бода (моторчетата таксита).
Вървим известно време пеш. Позиционираме се под сянката на едно манго. До нас минава стадо крави с две полуголи пастирки масаи, с доста дивашки вид. Жените спират до нас и се разговаряме, доколкото позволяват ограничените ни познания по суахили. Времето спира. Минават няколко часа без нищо да се случва, почти нищо не минава и по пътя. Планът ни да посетим националния парк се отправя към сферата на неосъществимото.
Група младежи с моторчета ни наобикалят, предлагат ни услугите си и се опитват да ни помогнат. Единият от тях ни информира, че скоро ще мине джипката на парка. След като се връщаме на разклона на пътя завързваме разговор със собственици на хотел в парка. Оказва се, че единствената дала-дала (автобусче) минава само сутрин и то веднъж на два дена. Те ни предлагат да ни закара до сами селото. Но проблемът е, че влезнеш ли там задължително трябва да платиш таксата за парка – 35 долара на човек, нещо което не мислим да правим. Единственият начин да минеш по пътя безплатно е ако си в автобусче. Важната информация ни кара да се позиционираме за стоп обратно на главния път.
Почти веднага ни спира лек автомобил. Очевидно ще трябва да засилим ученето на суахили с влизането във вътрешността на страната. Никой в колата не говори английски и се чудим дали автомобилът не е нещо като споделен превоз и няма да ни искат пари. Пътят се вие през земеделски земи в почти ненаселени региони. Почвата е плодородна и се гледа предимно касава. Тук-таме се вижда някой щръкнал банан, веещ широките си листа пред някоя къщичка. Минаваме покрай район с полета от ананаси и десетки сергии покрай пътя с камари огромни ананаси и зелени банани за готвене. Шофьорът спира да си пазарува, така и ние се снабдяваме с огромен ананас за 2000 шилинга (1,80 лв.)
Мъжът ни оставя в Мсата (Msata), на разклона с главния път от Дар ес Салам към северните региони. Минават доста коли, а и всякакви големи и малки автобуси, които се движат от най-южната до най-северната част на Танзания. Очевидно е прието местните да пътуват и да живеят в различни точки на страната. Почти веднага ни спира тир. Захиленият шофьор след като първо ни иска 10 долара, после 5000 шилинга ( ~ 4 лв.) накрая ни махва дружелюбно да се качваме безплатно.
Започваме да се изкачваме по ниски хълмчета. Пред нас се разкрива магичната, невиждана до сега картина на изпъстрената от плътна, тучна зеленина савана. До където ни стига погледа се простира килим от зелени корони на самотни дървета и храсти. Сякаш за да засили мащабността и красотата, небето е струпало огромна камара облаци в причудливи форми. Опиянени сме от красотата и величието на Земята. Многообразието ѝ от пейзажи, цветове, форми на живот винаги може да изненада и очарова жадните възприятия на пътешественика. В далечината изплува издължена планинска верига и очертанията на вулкан. Правият път се вие нагоре, надолу, като безкрайна змия.
Камионът ни оставя в Мката (Mkata) на разклона за крайбрежието. Надяваме се по този път да преминават повече автомобили, въпреки че пътят се оказва отново черен. Селото е традиционно. Някои от децата са с по-мръсни дрехи и крака, което е знак, че е значително по-бедно. Вече започва да се мръква. Вървим през селото и нямаме представа къде ли ще намерим местенце за спане.
Минаваме покрай малък олющен медицински пункт-лаборатория, от който дебеличка лелка ни подвиква: “Ей, здравейте! На къде сте тръгнали?” Спираме се и отговаряме, че всъщност не знаем накъде точно. Това доста я учудва. Докато си говорим с нея, тя се обажда на местния вожд, за да поиска разрешение да останем в селото. Оказва се, че сме в земите на племето зигуа, което е предоминантно мюсюлманско, но със силно изразени анимистична култура.
Така попадаме във владенията на мама Доркас. Пълничка и куца с единия крак, Доркас говори добър английски и е доста отракана. Веднага се разпорежда на две момчета да окосят с мачете полянката в задния двор на клиниката, за да можем да си опънем палатката. След кратък разговор и оглед на лабораторията се оказва, че сме попаднали в огнище на малария и всякакви други тропични болести. От всеки 10 пациента дошли на преглед, 7-8 са заразени. Общият брой на заразените с малария в Танзания годишно е 12 милиона, а официалните фатални случаи са 80 хиляди. На всичкото отгоре точно зад клиниката тече рекичка и е пълно с комари. На фона на маларията, опасността от корона вируса тук изглежда някак си доста далечна и смешна. Така че вадим репелента и се мажем здраво.
Опъваме палатката. По нареждане на мама Доркас едно момиче ни носи чиния с ориз, боб и салата, както и няколко бананчета. Тук изискванията за хигиена са строги. Пие се само преварена вода, а тоалетната се чисти постоянно с прах за пране.
Лягаме си под звуците на крякащите жаби и щурчета. Вечерта превалява и се налага да опънем и горния слой на палатката. Искрящото зелено на платнището се вписва идеално в местните тоналности на растителността.
24.03
На сутринта мама Доркас ни кани на закуска с чай с мляко и чапати. Изкъпваме се в банята ѝ. После ме обучава как да различавам маларийния плазмодий под микроскоп. Тя е от народността чага от Килиманжаро и ни споделя, че тук сред зигуа няма много клиенти, защото не е от тяхното племе. Отделно, че предпочитали традиционни лечители магьосници. Мама Доркас ни показва къщите на няколко такива в съседство.
Интересно да се знае… Зигуа живеят само в провинция Танга и северната част на провинция Пуани (Pwani), от която идваме. Занимават се със земеделие. Имат плантации със сизал (растение от рода на Столетниците (Agave), което дава фибри за изработване на въжета, дюшеци и др.). Като цяло регионът им е беден. Къщите са от кал, дърво и със сламени покриви.
В лабораторията е много интересно. Пълно е със снимки на всичките тропични инфекциозни паразити – червеи, амеби и какво ли още не. Мама Доркас казва, че тук второто най-разпространено заболяване след маларията е гиардиазата (амебна дизинтерия от замърсена вода).
Сбогуваме се най-сърдечно и по обед тръгваме по червения прашен път. Още в самото начало минава една натъпкана дала-дала за към крайбрежието и направо се мятаме на нея. Оказва се доста добро интуитивно решение, тъй като по пътя в следващите 100 км. не минава почти нищо. След близо 6 часа достигаме нашата дестинация – плаж Ушонго. Пътят минава през красиви зони с бедни селца на зигуа. С приближаването към морето растителността става по-суха. Оказва се, че все пак ще преминем през национален парк Садани. Караме 10-15 км. през парка. Оглеждаме се във всички посоки, но е обяд и все още е горещо – неподходящо време за наблюдение на животни. Виждаме само няколко бабуина, които пресичат пътя.
Доста поразбити от дългото пътуване, слизаме на разклона за Ушонго (Ushongo), на десетина километра преди рибарското градче Пангани. До плажа имаме 4 км. В началото вървим покрай плантация от сизал и горички с тик, но не след дълго започва нереално красива растителност, каквато никога не сме виждали. Самотни, източени палми от непознат вид, ярко зелени храсти, акации, уникални растения. Ярко червени и сини птичета прелитат наоколо. Просто е магично и отново се хилим еуфорично.
Достигаме село Ушонго и плажа. Сипваме си вода от солен кладенец до джамията. Тръгваме покрай сламените къщички на хората от селото към края на залива. По брега има десетина резорта, но всичките пустеят без туристи. Срещаме датчанин, който живее в Танзания от 30 години. Има си къща на плажа, в която живеят с някакъв канадски българин, но българинът го няма от година заради короната. Датчанинът сякаш току що идва от Дания – обсебен е от вируса и мисли да се ваксинира и да се връща в Дания.
В едно хотелче срещаме и всички останали белуги на плажа – германец и двойка англичани. Германецът пък е избягал от Европа, защото е на мнение че ще ни направят безправни полуроби на системата, след като ваксинират всички, сринат глобалната икономика и заставят всички да боравят с електронни пари. Досегът с откачените европейци ни идва в повече и хукваме далеч от тях. 🙂
Откриваме страхотно местенце, което обаче се оказва в територията на хотелче. Пазачът ни разрешава да си опънем палатката, като ни моли само да не навлизаме към резорта, за да не ни види мениджърката. Така или иначе не са имали гости от декември. Оставаме сами с десет километровата ивица красив тропичен плаж. Над нас се полюшват кокоси и пандануси. Водата е топла и чиста, макар и в тъмен нюанс, заради кремавия цвят на пясъка.
Колко е странно като си помислиш как милиони хора в момента седят в страх и дискомфорт, вместо да се радват на живота, който си продължава вълшебно, какъвто винаги си е бил. Тези хотелчета биха могли да са пълни с хора, които сега по собствен избор седят в очакване на “по-сигурни” времена (въпреки че в Танзания няма никакви ограничения за пътуване). А сигурността винаги е била и си остава една лъжовна, по-удобна фикция.
25.03
Поредно утро в рая. Закусваме с един гигантски ананас и кафе. Толкова е красиво тук, че някак си не искаме да си тръгнем днес. По обяд отиваме до селото за вода и храна. Хапваме в местното заведение класическото угали (сварена каша от царевично брашно) с боб, листа от касава и пържена риба. Купуваме банани за пържене и решаваме вместо да си тръгнем, да изследваме плажа в другата посока.
Съвсем скоро откриваме страхотна кокосова градина и се установяваме. Цари пълно спокойствие. Не минават никакви хора. Точно до нас има запустял център за гмуркане и две обозначени гнезда с яйца на зелена морска костенурка. Чудим се дали вътре наистина има яйца.
Нощта, както винаги минава необезпокоявано. Палатката не прави впечатление на никого.
В следвашия пост четете… Керванът достига град Танга, където завързва едно необичайно приятелство, става гост на суахили сватба, среща г-н Щастие, г-н Чапати и г-н Пържена Касава и се размазва от нечувани горещини.
Вижте повече тук за Керванския наръчник по луди прилючения на автостоп през азиатския континент: “Палецът на свободата”
