14.03.2021
Един нов ден на остров Занзибар започва. Сутринта Айзък, масаят, ни кани в къщата – запустяло бившо хотелче, където живее с още трима масаи охранители. Много е симпатичен и говори малко английски. Тук има вода и място за къпане. За голям наш късмет успяваме да изперем абсолютно всичко и да си вземем душ със сладка вода (впрочем почти всеки ден до сега сме намирали лесен начин за къпане), което е абсолютно необходимо на тропиците поне два пъти дневно. Зареждаме и всички батерии. Разделяме се с Айзък като стари приятели, даже си купуваме и една гривничка от него. Масаите за допълнителен доход се занимават с търговия с всякакви сувенирчета от техните региони. Човек често може да ги види да продават и нанизани на дълги колове върволици домашни изработени от гуми на кола джапанки.
Излизаме от Понгуе, минавайки през селото, което е с типични прашни улички и къщички от бетонни блокчета и ламаринени покриви. Хващаме си две автобусчета, за по 500 шилинга всяко (35 ст.). Пътниците както винаги са усмихнати и спокойни и абсолютно търпеливо изчакват качващите или слизащите да пропълзят по тясната пътечка между двата реда пейки. Резките движения, както и гневни реакции се избягват – отделя се прекалено много топлина.
От последната отсечка ни взема на стоп бусче, заедно с група местни жени, без да махаме. Любезният младеж ни оставя в курортното селце Матемуа (Matemwа). Докато си поръчваме храна в местно заведенийце, бледолика хиена от хотелския бизнес спира и ни пита дали може да ни “помогне”. Като разбира, че спим на палатка отпрашва набързо с джипа си. След като хапваме любимите си “чипси маяй” (картофи с пържени яйца) излизаме на плажа. Учудващо е как всеки плаж на Занзибар е със собствен облик различен от другите.
Слънцето е пред залез, пясъкът е супер фин и ослепително бял, водата тюркоазена. Ред от малки бутикови резортчета са се скрили в пищна зеленина. Местните са наизлезли по плажа. За първи път забелязваме доста странно, направо плашещо изглеждащи жени с изцъклени погледи и опърпани, мръсни дечица. Намираме няколко изоставени терена, но ни изглеждат леко съмнително и решаваме да потърсим убежище в полузавършен строеж. Тъй като е невъзможно да се скриеш от масаите охранители, направо отиваме при тях. И сякаш най-естественото нещо е да поискаш да си опънеш палатката в двора, който охраняват – с радост веднага отговарят “да”.
15.03
На сутринта, понеже хем не можем, хем не бихме им предложили кръв от коза или крава (традиционната им храна) им даваме пет яйца, които не си сготвихме вечерта. Единият масай ни казва:” Харесваме ви, защото сте като масаите номади. Парите са хартийки, важно е доброто сърце.” Въпреки, че традиционно не ядат яйца, той ги приема.
Скриваме се в близост до строежа, под сянката на няколко пандануса. Отливът разкрива в буквалния смисъл ослепителна бяла пясъчна ивица. За да вървиш по плажа трябва да жумиш. Преди още слънцето да изгрее мощно, множество местни с тичане се мятат на няколко лодки и отпрашват към близкия атол Мнемба (Mnemba atoll). Въпреки че се води морски резерват, местните го разцепват ежедневно. И както беше ни споменала италианката Луна състоянието на корала значително се е влошило.
Тръгваме точно на обед в най-голямата жега към последното градче с курорти, най на север на острова – Нунгви (Nungwi). Маршрутките вече “изгубват” покривчетата и седалките си и се превръщат в обикновени камиончета. Майки с няколкомесечни, силно гримирани бебета, най-вероятно срещу уруки, също пътуват с тях. Интересно ни беше как докато се качват и слизат подават бебетата си на случайни пътници и те свръх грижливо ги поемат и връщат обратно на майките им.
Очакваме, че най-големия курорт на север ще е сравнително луксозен. Нунгуи обаче ни шокира с това, че изглежда даже доста по-зле от обикновените села на Занзибар. Главната му улица е най-разбитата и прашна, която сме виждали до момента. Излизаме на централния плаж, след като се зареждаме с манго и ананас.
Под високите тераси на заведенията между пилоните са се скрили на сянка, като морски раци, тълпи от руснаци. Помъкнали бирички, сред колонии от дюшеци и всякакви плажни аксесоари се цамбуркат във водата, радвайки се като деца. Следвайки техния пример и ние се скриваме на сянка. За първи път имаме усещането, че сме в курорт. На другите курорти броят на туристите беше толкова малък, че не се усещаше като да си в такъв. Естествено влизаш стотина метра по-навътре и отново попадаш в местната действителност.
Залутани в лабиринтите на хотелчетата, решаваме да си починем на пейка под сянката на букет от екзотични растения. Десетки туристи в минута минават покрай нас. Мястото не ни подхожда и се отправяме към пазарчето и спирката за дала-дала. Наскоро откриваме, че в небрежно поставените до сергиите хладилни чанти се крият ледени фрешове от манго и други плодове. Пием сок от маракуя и се мятаме в едно автобусче. Само на десетина километра от Нунгви се намира рибарското селце Фукучани, едно от първите селища на острова (населено още от 10-11 век).
Вървим пеш известно време следвани от екзалтирани деца, които (за първи път ни се случва на острова) ни искат пари. Завиваме покрай група мъже, които плетат рогозки от палмови листа. Не след дълго се озоваваме на малко заливче с десетки лодки и канута по плажа и в морето. Докато се борим с главоболието и обезводняването двама малчугана ни разсмиват с маймунджилъци. След кунг фу кривенета, цигански колела и цамбуркане във водата едното момче успява да се покатери със слабите си ръчички почти до половината височина на близката палма.
Решаваме, че мястото е подходящо, а и нямаме сили за търсене на друго. Разпъваме палатката между няколко скали. Изненадите не закъсняват. Още не сме заспали и шествие от рибари минава покрай лагера, като от време на време ни осветяват с фенерите си и разбуждат с възгласи: “музунго, музунго” (чужденец на суахили). На сутринта още по тъмно шествието се повтаря. Очевидно рибарите не спят. Този път са по-тихи и буботенето на гласовете е премесено с прозявки.
16.03
Ранното слънце огрява скалистото заливче в причудлива светлина. Две лодки “доу” се прибират и рибарите нагъват мрежите подвиквайки си. Докато си оправяме бивака няколко местни ни поздравяват с усмивки и задължителното “Карибу!” (Добре дошли!). Изкъпваме се и поемаме през плажа към другия край на селото. Облачно е и леко прикапва. Докато питаме пред къщата на жена с дете за малко вода, дъждът се засилва. Появяват се други две жени и ни канят вътре. С влизането ни дъждът се изсипва, като из ведро.
Занзибарките са красиви, с правилни черти, месести ясно очертани устни, като надути със силикон и големи очи издължени в единия край като на сърна. Подават ни по едно ниско столче и се потапяме в ежедневието им. Заради дъжда бебетата веднага се обличат, за да не настинат. Едната жена си поляга директно върху прашния под, похапва си варена касава и си накърмва детето без да й пука много, много от нас. Къщата е доста семпла – неизмазана, с врати от палмови листа и множество малки отвори за добра вентилация, без стъкла разбира се. Има легло, маса, два легена за миене и огнище в единия край на стаята. Това е цялата мебелировка. Жените и децата, в контраст с къщата, са с чисти и спретнати дрехи.
Слънцето пронизва облаците и ние се отправяме към главния път. Тръгваме към Мкокотони (Mkokotoni)- пристанищно селище от западната част на острова. Тук ще проверим дали съдбата ще е благосклонна да изследваме съседното малко островче Тумбату (Tumbatu island). Това, което знаем за него е, че е населен с много консервативни и религиозни мюсюлмани, които не са много дружелюбни към странници, включително и местни и не искат да “замърсяват” острова с никакъв туризъм.
Мкокотони е с малко рибно пазарче, няколко магазинчета около пътя, но с голям брой лодки и дори официални пристанищни власти, помещаващи се в старинна сграда от арабско време, заедно с местния съд.
Ударите за нас следват един след друг. От двама скипъри на лодки разбираме, че цената е изцяло за туристи и е далеч извън бюджета ни. Даже се оказва, че е безсмислено да се пазарим. Не можем да дадем 70 лв. за еднодневно посещение на острова. С мъка наблюдаваме как на всеки половин час пъстра тълпа от местни се втурва през плажа, оголен от отлива, към дълбоките води, натоварва се на лодка и със следи от бяла пяна прорязва тясната ивица море между двата острова. Вторият удар идва от информацията, че няма лодка или местно корабче до другия голям остров на занзибарския архипелаг – Пемба, който също се надявахме да посетим.
Началникът на пристанището ни привиква в офиса, където си бяхме оставили раниците и ни съобщава, че не е позволено от властите туристи да се превозват с местни лодки за товари. И без това след разговор с капитан на такава лодка беше ни станало ясно, че дори за тез продънени гемии трябва да приготвим сума, като едва ли не за туристическа атракция. Отчаяни изяждаме порция боб с угали (царевична твърда каша) и зеле за 1500 шилинга (1 лв.) сред заливащи се от смях и шеги местни.
Скриваме се на сянка под едно манго в близките градини. След няколко часа сън и почивка силите ни се възвръщат и планът за действие се оформя. Няма да ходим нито на Тумбату, нито на остров Пемба заради скъпите фериботни билети (35 долара еднопосочно), а се връщаме в Стоун Таун и от там към Дар ес Салам. Време е да започнем обиколката на Танзания. А и вече обиколихме целият остров Занзибар.
Намираме си каучсърфинг хост в града и се мятаме на една дала-дала. Разстоянието между Мкокотони и Стоун Таун е само 30 км., но ни се струва цяла вечност докато го изминем. Горещо е, натъпкани сме в камиончето-автобус , а и се стъмва докато стигнем до центъра.
Мартин, хостът ни, ни чака в градината Фородани на крайбрежието. Нощно време тук има сергийки с улична храна и напитки. Мартин е растафарай. С голяма плетена шапка, риза на кокоси и банани и заострени лачени обувки, той ни повежда из Стоун Таун с походка на крал. Всички го поздравяват и заговарят. Той е един от малкото расти – различен и ексцентричен и хората го харесват.
Мартин живее в село Шакани до летището, на около 10 км. от центъра. Вече е късно и за да стигнем до там се налага да се натъпчем брутално в каросерията на малко камионче, заедно с още 20 правостоящи. При едно набиване на спирачките ще изхвърчим всички навън. Непрекъснато се качват нови и нови хора, но всички се смеят и помагат за намирането на нови пътници.
Кварталчето на Мартин е потънало в зеленина, с малки къщички. Тихо и спокойно е и изглежда доста приятно. В двора на къщата му се влиза през завеса, защото той е истински последовател на философията на растафарайското движение. Пълен веган е, не пуши, не пие алкохол и даже не консумира захар. Къщичката му е чиста и спретната. По стените на неговата стая висят растафарайски плакати и идоли. Зачитаме се в интересна книжка, в която се развива теория на базата на библейски истории как евреите и населението на Европа всъщност произлизат от черните африканци. Нещо, което всъщност не е твърде далеч от последните генетични и археологични изследвания.
Мартин е страхотен, но ние сме толкова преуморени, че се мушкаме под мрежата за комари в хубавата си стая с вентилатор. Надяваме се само двете десет сантиметрови хлебарки от банята да не дойдат да се опитват да повдигат мрежата.
17.03
Събуждаме се от приятните подвиквания на амбулантните търговци, яхнали колелета – “мкатее” (хляб). Малко по-късно минава и продавача на риба с бибитка и весела песничка, която Мартин ни превежда: “С касава или чапати – дори не споменавай колко е вкусна!”
Обливаме се с по една сутрешна кофа вода и изпираме дрехите си. Напоследък доста сме слънчасали и днес сме решили да не се разхождаме твърде много. Мартин ни кани в градината и дома на родителите си, които са на пет минути пеша. Тръгваме по сенчестия път под кокоси, манго и банани. Всички отново поздравяват Мартин с викове: “Раста, мамбо випи?” (Раста, как си?). Той с напетата си походка им махва и отговаря: “Благословена любов!” Всичко е толкова лесно и приятно, весело и спокойно.
Ето, че вече от почти три седмици сме в постоянен екстаз, както някога се чувствахме на 4 годишното си пътуване около Азия. Не е за вярване, но са минали 500 часа без нито една негативна емоция. Сутрин отваряш очи – въздухът от вентилатора те облъхва, банянът се полюшва пред мрежата на прозореца, отвън се чуват непривични шумове и си казваш:” Оу йеес, благодаря за този ден!” Няма ден, в който да не видиш или научиш нещо, което никога не си знаел, нови цветове, миризми, приключения …
Градината на Мартин е вълшебна. Правим пълна обиколка и виждаме и научаваме как изглеждат ванилията, канелата, кърито, йодовото дърво, джинджифила, маракуята, местни билки и още куп тропически подправки и плодове. Откъсваме си гигантска папая, маракуи, зелени бананаи за готвене, местния “спанак” – мчича и един хлебен плод. Приготвяме кокосово мляко от кокосови стърготини и се захващаме да готвим в големи тенджери на огън. Повечето хора в селата изобщо не ползват газ или печки, всичко се готви на огън под навесчета. Мартин обожава живота си и природата. Постоянно си говори сам на себе си: “Погледни тази градина, този огън … Не ги сменям за живот в града.” Дори казва, че ползването на обща чешма и това да си пълниш кофа с вода е страхотно и изобщо не смята да си прокарва водопроводна тръба в къщата си.
Сайтът на Мартин Мтами за оригинални и етични турове: www.simbaandspice.com
Готвим зелени банани с кокосово мляко, канела и кардамон. Варим хлебен плод и царевица. Приготвяме мчича-та (спанака) на отделно с домати и лук. Храната е страшно вкусна! Тук хората готвят без олио, не ползват никакви химии и всичко е 100% натурално. Мартин например си мие растите с алое вера и се маже с кокосово олио.
Привечер седим под гигантското мангово дърво на двора и пием традиционния билков чай от лимонова трева с джинджифил, карамфил и кардамон. Над нас прелитат прилепи, а в клоните притичват галаго или още буш бейби (подобни на лемурите нисши маймуни) и надават странни крясъци. Всичко е като в щастлив сън.
Майката на Мартин е от 5-те процента немюсюлмани на острова. Тя е набожна католичка, заедно с баща му. Разказва, че като била малка хвърляли камъни по нея и било много трудно да си малцинство тук. Цял живот е била учителка. Сега си има собствено училище с над 70 ученика. Разходите на училището са големи и понеже много от децата не могат да си плащат таксите, а тя все пак ги приема, за да учат, й се налага да става сутрин в 4, да бере зеленчуци и плодове и да ги изпраща на пазара за продан.
В семейството си са приели и едно дете изоставено от баща си. (В тукашната ислямска култура, ако мъж забремени жена, за която не е женен, не трябва да се грижи за детето. А ако все пак реши да го направи, обществото гледа с лошо око на него.) Майката пък е заминала с друг мъж за Дар ес Салам. Така че сега малкият Анвар живее в къщата на директорката си. Говори перфектен английски и е страшно интелигентен.
От среднощните разговори разбираме много за отношенията в семейството. Абсолютно всички пари се споделят и дори ако далечни роднини имат нужда постоянно им се помага. Семействата са огромни (Повечето хора имат от пет деца на горе.) и винаги трябва да се подпомага някой член. Живеят много задружно, като себичния начин на живот им е изцяло непознат. Спечелят ли се днес 10 лв. се разпределят всичките за общото благо. Хората тук са семпли и ангажирани. За разлика от хората на Пасифика, да речем, тук са много работливи, постоянно си работят нещо в градините, в морето или където им е занаята.
Най-сетне започваме да се преструктурираме на местна вълна и всеки срещнат да ни се струва като приятел. Дано да не ни се налага скоро да живеем сред “музунго” (думата за бял) 🙂
18.03
Толкова е приятно тук, че решаваме да останем още един ден. На обед отиваме на посещение в училището на майката на Мартин. Децата са много забавни, пеят ни песнички за добре дошли и се справят идеално с комуникацията на английски.
Днес стана ясно, че президентът Магуфули е починал от сърдечен удар на 61 години. Ще има двуседмичен национален траур. Повечето хора го харесват и им е тъжно. Възмущават се, че в западните медии намекват, че е умрял от корона. Тук всички са категорични, че не е. Няма паника и за сега изглежда, че нещата ще продължат нормално.
След училището тръгваме пеш към плажа и стария град. Следобеда по цялата плажна ивица стотици мъже и момчета спортуват – играят футбол, правят коремни преси и лицеви опори, други тренират висок скок от място. Не сме очаквали, че всички са толкова спортно ориентирани.
В стария град хапваме на нощния пазар по една традиционна занзибарска супа – “уроджо”. В нея има кокос, картофени кюфтенца, сос от тамаринд и други зеленчуци. Последните маршрутки са до към 9, така че след разходката се връщаме обратно в Шакани.
19.03
Днес напускаме райският Занзибар. Докато чакаме ферито пием сок от лайм и ядем печена касава под гигантския банян на крайбрежната улица. Петъчната обедна молитва точно е свършила и навсякъде е пълно с мъже с дълги бели роби и високи фесове. Доста ще ни липсва тази приказна атмосфера.
Ферито закъснява с два часа, заради някаква повреда, така че потегляме чак в 4 следобед. След час и половина сме обратно в Дар ес Салам. Сега всичко ни изглежда по съвсем различен начин – супер цивилизовано и уредено. Хващаме си познатия ни бърз автобус до Убунго и правим любимите си ритуали – ядене на парче диня в най-прашната част на булеварда. Връщаме се до къщичката на хоста ни Лукас, който както винаги го няма. Отвън телевизора на местното “кино” гърми в чест на встъпването в длъжност на първата жена президент на Танзания – мюсюлманка от Занзибар. Хората са ентусиазирани. Под ламаринения навес на “киното” се пият бирички и гледат речи и паради. Нощта е адски шумна и едвам заспиваме от музики и моторчета. Лукас се връща посред нощ.
(1) – Ако сте пропуснали първа част от занзибарското приключение вижте тук: Занзибар – първи дни в Рая
(2) – Втора част четете тук: Праисторически гори, мамби, маймуни и занзибарски тюркоазени плажове
В следващият пост четете как Керванът тръгва на експедиция по северното танзанийско крайбрежие, нощува до лаборатория за малария, живее с плажните момчета в стария град за роби Багамойо, открива идиличен плаж и накрая достига до град Танга, където бива поканен на суахили сватба.
Как да достигнем от Европа до Индия по земя, да оцелеем в Пакистан, да извървим сами 700 километра пеш из Хималаите и да открием тайната на древни чудеса, които променят завинаги вътрешния ни свят – за всичко това четете в Керванския наръчник по автостоп по Пътя на коприната, книгата “Палецът на свободата”.
