Судан – нубийски пирамиди и вълнения сред пясъците на Сахара

Пирамидите на Мерое

23.01.2020

Сутринта рано, рано се отправям към полицията в Донгола с надеждата, че след като всички документи са попълнени, ще приключа набързо с регистрациите. Градът и пазарите се събуждат. Повечето магазини още са затворени. Заведенията за хранене току що отварят. Има насядали хора само пред кафенетата.

Същият служител от вчера ме посреща като стар приятел. Настанявам се удобно. И започва чакане с неизвестна продължителност. След около два часа подразбирам, че има някакъв проблем с някакъв печат. Натоварваме се в разнебитена Тойота, незнайно от коя година, с още няколко човека и камара паспорти. Оказва се, че отиваме до някаква паспортна служба извън града, насред пустинята. Следобеда най-сетне  се сдобивам с въпросните регистрации, които за съжаление са лепенки, заемащи по една цяла от безценните страници на паспортите ни.

На връщане пазарът вече функционира с пълния си капацитет. Купувам малко зеленчуци и след кратък пазарлък с изпит дядо купувам кърпа за главата си. Тюрбанът се оказва адски ефективен аксесоар за пустинни условия. Жертва на нашите предразсъдъци, че в Африка е винаги супер горещо, тръгнахме почти без никакви дрехи. Фатална грешка, чието последствие бе непрестанно мръзнене. Всъщност зимата в Африка е доста ветровита и мразовита. Когато грее слънце, то е изгарящо. Но когато се скрие става студено и в комбинация с режещия вятър даже направо адски мразовито. И ето, че се оказва, че кърпата за глава е незаменима част от облеклото – хем те предпазва от слънцето през деня, хем от студа през нощта. Има си различни начини на омотаване, но аз за съжаление не знам нито един от десетките. И така, пред погледите на смеещите се минувачи продавачът с едно леко движение ми омотава кърпата около главата… и  продължавам пътя си вече наполовина суданец  🙂

Оправяме багажа набързо и излизаме от града пеша до моста над Нил. Една от първите преминали коли, както винаги се случва  в Судан, ни спира и откарва до разклона на главния път. Отправяме се към град Карима (Karima), на около 150 км. от Донгола. Тъй като в тази отсечка Нил прави огромен завой, пътят минава направо през пустинята за да пресече по на пряко. С два бързи стопа преминаваме последните оазиси и градини. Спираме на пуста бензиностанция. Поради икономическата криза в страната има дефицит на горива. Джипката, която ни докарва е натоварила варел с нафта, за да зареди бензиностанцията !!!

Последна зеленинка по пътя

От тук насетне трафикът рязко намалява. Скоро, преминаващ камион, който ще бие сонда за вода ни качва за около 50 км. Шофьорите са леко притеснени да ни оставят насред пустинята. Питат дали имаме достатъчно вода и ни успокояват, че следващото населено място е на 100 км. Хвърляме раниците на земята и се пльосваме върху жълтите дюни.

Стоп в пустинята 

Настава гробна тишина. Времето спира. Мислите спират. Всичко спира … И ако не мине кола по някаква причина и животът ще спре. Ще се превърнем в едни от онези мумифицирани трупове на крави и камили, които виждахме понякога край пътя. Все пак имаме късмет и след 15-тина минути минава камион цистерна, която ни взема. Сякаш се движим безкрайно през жълтите пясъци на Национален парк “Джебел Хасания”. В интерес на истината жълтата пустиня изглежда по някакъв начин по-приветлива от черната скалиста пустиня на златотърсачите. Още повече, че в пясъчните вдлъбнатини, като пресъхнали корита на реки има понякога и растителност. Красотата на различните по форма дюни е пленяваща.

Стигаме до град Карима. Цистерната се отклонява в нашата посока и ни оставя директно пред пирамидите на свещената планина Джебел Баркал (Jebel Barkal). Разбъбряме се с велопътешественик от Милано, който тръгнал преди половин година от Южна Африка. Първоначалната му идея била да отиде до съседния град, после до следващия и накрая му хрумнало да си се прибере до Милано с колелото. На фона на красиво огрените от слънцето пирамиди се очертава силуета на познатата фигура на любителя на приключения Алексей. Отново се срещаме случайно за кой ли път. Той ни разказа, че докато обикалял из другите пирамиди в региона – Нури,  му направили забележка да не снима археологическите разкопки, който в момента откриват. Но той продължил да си снима. Служител му поискал телефона и той хукнал да бяга през пустинята. Естествено го заловили и го вкарали за кратко в полицията.  🙂 Срещаме още двама алтернативни пътешественици. Очевидно Африка привлича такива.

Среща с Алексей под Нубийските пирамиди

Свещената планина Джебел Баркал

Пирамидите са доста по-остри и по-малки от египетските, но са страшно красиви и с особено излъчване. Тръгваме да се изкачваме по стръмния склон на свещената планина, която според местните вярвания от преди хилядолетия била убежището на бога Амон Ра. Залезът обагря в кърваво червени краски пирамидите и равнината на град Карима. От другата страна на хълма се разкриват останките на древния храмов комплекс.

Тази скална форма прилича на главата на кобра – царски символ. 

Пирамидите, погледнати от високо

Град Карима

По тази огряна от слънцето дюна, слязохме с тичане до долу

Останки от величествения храм на Амон Ра

Вече по тъмно слизаме от хълма. Разхождаме се около монументалните колони на храма с подтичващо лисиче около нас. В мрака си търсим място в градините около Нил. Напълваме си вода от един себил и се установяваме на малка затревена площ между незасети градини, до симпатично магаренце. Нил бълбука някъде в ниското, защитена от непристъпна стена от шубраци.

Отправяме се надолу

Лудо тичане по пясъка, любим спорт 🙂

24.01

Галим магаренцето и се занимаваме с блога и филмите до 3 следобед. Местно момче се сприятелява с нас и ме завежда по тайна пътека до Нил. Показва ми и мощната помпа, инсталирана на платформа в реката, чрез която се напояват градините на селото.

Още едно утро до Нил

Наблюдател от палмата

Обработка на нива с боб “фул”

Днес е петък и пазарът на Карима е пуст. Взимаме няколко зеленчуци от единствените две отворени сергийки и се отправяме към автогарата. Тук, за разлика от пазара цари истинско оживление. От близките села са надошли джипки и пикапи по търговски дела. Натоварени са догоре с чували и с по десетки хора в каросериите. От време на време членовете на тези търговски експедиции идват в заведението, в което сме седнали. Поръчват си няколко общи чинии с ядене. Струпват се прави в кръг около масата и за нула време омитат съдържанието на чиниите, като ядат с ръце. Въобще кафенетата са интересен феномен. Те почти винаги се обслужват от гримирани жени, леко странно изглеждащи, приличащи на магьосници. Пластмасовите столове са подредени в полукръг около сергийката, където седналите кафеджийки със завидно спокойствие приготвят кафето върху метална етажерка с дървени въглища, в джезвета от празни консервени кутии. Комуникацията ни с тях винаги е трудна. Никога не разбираме колко струва кафето и дали са ни разбрали, че сме си поръчали. Седиш си и чакаш. Гледаш как поднос след поднос с грижливо приготвените кафета заминават към други клиенти на “заведението”. При късмет по някое време идва и нашия ред. Не смееш и да питаш кафеджийката, която е седнала като зад пулт и непрестанно прелива, премества или побутва нещо от щандчето си. Хапваме един фул и пържени яйца със зеленчуци.

Кафеджийка

Кафе по судански (вътре с кардамон и джинджифил)

Мятаме раниците върху багажника на микробусчето до село Мероуй (Merowe). Цената на билета е 10 паунда/~ 20 ст. на човек. На автогарата, където пристигаме, вече се стъмва и местата на маршрутките се заети от малки коли-таксита. До пирамидите на Нури, към които сме се насочили, остават 12 км. Стигаме до компромисния вариант да се качим на такси за 100 паунда/~ 2 лв. за всички ни. В центъра на село Нури си зареждаме бутилките с вода от стомните на един себил. Отправяме се към тъмните очертания на острите пирамиди. Докато се чудим къде да устанивим бивака, местни ни информират, че в треволяците е пълно със змии и ни препоръчват да не влизаме навътре в шубраците.

Вечерта не преминава без премеждия. Още докато разпъваме палатките се появяват двама полицаи. Започват да ни разпитват къде е нашия судански “съучастник”. В крайна сметка разбират, че не сме иманяри, а просто туристи и ни остават на мира. По-късно обаче други полицаи въоръжени с калашници ни навестяват отново. От тях разбираме, че тези дни е имало някакъв проблем и затова мерките за сигурност са затегнати. Сънуваме сънища пълни със змии.

25.01

Гледката към скупчванията от блокове на пирамидите на Нури от другата страна на пътя са страхотни. Вече минават каруци с магаренца, групички от жени обвити в шарените си “тоб”-ове, джипки.

Под пирамидите на Нури

Гледка от палатката

Тръгваме към пирамидите. За наше учудване никой не ни иска входна такса. Голяма група археолози работят усилено. Местните хора от селото пренасят кофи с пясък, които пресяват през сита, в търсене на находки. Пирамидите са доста по-големи от тези до Джебел Баркал, но в по-разрушено състояние. Все пак наистина са много впечатляващи. Заговаряме се с един от археолозите, който ни разкрива, че екипа е от университета в Аризона и е първата експедиция след тази от 1917 г. Надяват се да открият много нова информация, пропусната от първите изследователи. Явно до сега по време на диктаторския режим на Омар ал Башир учените от други държави не са имали достъп до нубийските руини. Археологът страшно се учудва, че вървим пеша и спим на палатка, както и че въобще знаем за пирамидите в Нури, които не са толкова популярни. С гордост ни показва най-голямата пирамида в Судан, тази на цар Тахарка, чиято по-голяма част е силно разрушена.

Пирамидите в Нури

Археоложки екип от Америка

В търсене на находки

Уникална структура

Напускаме мястото, обладани от изследователски дух, като в “Индиана Джоунс”. Чувстваме се, сякаш самите ние сме част от екипа и тепърва ще откриваме тайните на нубийските пирамиди. От село Нури (Nuri) хващаме маршрутката обратно до Мероуй, за 15 км. и от там още една за разклона за главния път. Отново виждаме полицейски пост, но както до сега никой не се интересува на къде сме тръгнали. Отдъхваме си.

Тайнствените пирамиди на Нури

Портрети на суданци от гарата в Мероуй:

Двама шофьора

Този мъж ориентира пътниците къде да се качват

Суданка в син “тоб”

Модерното облекло е по-рядко срещано извън големите градове

Повечето суданци са облечени с бели роби и носят тези фесчета

Предстои ни ново прекосяване на пустинята към град Атбара , който е на 270 км. По пътя няма нито едно населено място и се надяваме на директен стоп. В Судан стопът е направо песен. Реално почти всяка кола или камион, на който махнем, спира веднага, ако има място. Никой не ни пита за пари и страшно се радват да ни качват. На разклона забелязваме спряла цистерна с бензин. Шофьорът и помощника му се съгласяват да ни вземат до Атбара. Настаняваме се на мекото легло в богато украсената с кадифени драперии и всякакви висулки кабина. Мъжете са сериозни и почти не разговарят. Наслаждаваме се на уникалната суданска музика със силно африканско звучене. Навлизаме в пустинята Баюда. През повечето време е равна, в красиви бели тонове. Изпълват я всякакви бледо зелени туфи и храсталачета. Изглежда невероятно красива и пълна с живот. Появяват се и полета с малки диви тикви, които точно са родили кръглите си плодове. За наше изумление пустинята е пълна с номади със стада от камили и кози. На близо 150 км. навътре виждаме жена до пътя с мръсни пластмасови туби, които размахва в искане на вода. В далечината се вижда колибата ѝ. Явно оцеляват само с водата от преминаващите коли, без да имат никакъв извор наблизо. Изглежда изумително да живееш и оцеляваш по този начин.

Из бялата пустиня Баюда

Пътят е сравнително добър, но караме бавно, защото цистерната е пълна. Всички сме сънливи в белотата на пустинята и монотонния прав път. Изведнъж, на няколко стотин метра пред нас забелязваме стадо кози, които пресичат неориентирано пътя. Наближаваме ги, а скоростта ни продължава да е доста висока. Козите въобще не се помръдват. Спирачният път на стария, тежък камион е толкова дълъг, че вече става ясно, че няма да можем да спрем. Всички подскачаме ужасени, с вперени в пътя погледи и затаен дъх. Сърцата ни препускат бясно. Остават няколко метра до козите. И изведнъж шофьорът взема самоубийственото решение да изкара камиона от пътя, въпреки високия банкет, камънаците и ниската содомова ябълка пред нас, вместо да сгази козите. Килваме се застрашително. Толкова сме тежки, че шансът да се обърнем при такава маневра е над 50%. Цветин е готов за скок и бягане, тъй като вероятно ще се взривим, ако се обърнем. Но ето, че едно невидимо ангелче побутва камиона с пръст и се стабилизираме. Спираме обратно на асфалта. Всички се смеем. Ал-хамду ли-ллах! (Слава на Бога!) И ние, и камиона, и козичките сме непокътнати. Когато си оживял след някакво премеждие, нямаш време да се оплакваш от съдбата. Адреналинът ни спада и в приповдигнато настроение продължаваме към Атбара.

Камили из пустинята

Цистерната, с която щяхме да се обърнем

Слизаме извън града. Наоколо се виждат индустриални зони и фабрика за цимент. Атбара е голям град, столица на щата Нил (Nile river state). Не смятаме да влизаме вътре. От тук минава и главният път за Порт Судан, основното пристанище от страната на Червено море. За първи път сме свидетели на тежък трафик. Пълно е със стотици камиони, които превозват какво ли не между Порт Судан, Атбара и Хартум, макар че основното като че ли е торби с цимент и лук. В Судан се гледа адски много червен лук – страната на лука и боба.

Вървим пеш до нещо като пункт за събиране на пътна такса. Полицаите изпадат в екстаз като ни виждат и директно ни спират едно камионче. Настаняваме се двама в кабината и един, в случая Цветин, барабар с раниците в каросерията върху огромните чували с лук. След стотина километра слизаме до най-голямата забележителност на Судан, пирамидите Мерое, които са в списъка на ЮНЕСКО. Насред пустинята са и са отдалечени на 10-15 км. от Нил. Наблизо няма селища и направо е идеално за спане.

Докато си оправяме раниците ни застига джипка с военни. Много са мили и ни предлагат някакви дебели дрехи, притеснени, че ще ни е студено да спим отвън. Държат да си запишем номера им и ако има нещо да ги викнем по телефона. Отдалечаваме се от натоварения път, навътре към пясъчните дюни. Тъмно е и едвам различаваме пирамидите. Забелязваме, че са заградени отвсякъде с ограда. Откриваме страхотна пясъчна “полянка” с червен пясък, цялата обградена от зелени туфи трева в кръг. Радостно се размазваме на пясъка. За първи път вечерта не е студена. Явно сме слезли достатъчно на юг и ще спрем да зъзнем нощно време.

Палатката в тревно кръгче

26.01

На сутринта се чувстваме адски отпаднали. Може би заради адреналиновите ситуации от вчера и изминаването на 400 км. през пустинята. Излизаме от палатките късно сутринта. Не се вижда жив човек, освен няколко археолога потънали в ярките жълти дюни, заедно с островърхите пирамиди. Онемяваме пред гледката.

Какво се крие зад ципа на палатката?

Бивак до пирамидите на Мерое

Пирамидите на Мерое, обект на ЮНЕСКО 

Тръгваме на разходка по дюните. Проникваме през оградата в близост до странична групичка от няколко по-малки пирамиди. Изглеждат уникално насред пясъците. Пред всяка има каменен покрит коридор, реставриран в пълната си форма. Вътре са запазени много от барелефите и йероглифите.

Виждате ли палатките? :))

Входната камера е реставрирана

Самотна пирамида

Ярко оранжеви дюни поглъщат пирамидите

Централната група пирамиди

Интересно да се знае …

Най-старата нилска цивилизация в Судан е културата Керма от 2500 г.пр.Хр. По-късно царството се изместило на юг в региона на свещената планина Джебел Баркал. Пирамидите тук в Мерое са от последния фараонски най-ранен период 7-2 век пр.Хр., когато столицата се преместила още по-нагоре по течението на Нил.

Барелеф на нубийски фараон

Връщаме се при Цветин в лагера, който точно е приготвил закуска. До него се е настанило камиларче, което предлага сувенири или снимка с камила. Но тъй като не сме от хората, които си купуват такива неща, то просто сяда с мучащата си камила до нас в пясъка. Камилата му е бебе и постоянно издава смешни звуци. Черпим го чай. След малко се появяват още няколко мъже от близкото село, с чували с традиционни судански копия и саби. Тук е първото място, където идват да ни тормозят продавачи. Убедени са, че сме милионери. И когато им казваме “мафеш филус” (в превод “нямаме пари”) си умират от смях.

Камиларче с бебе камила

Алъш вериша не върви

Пирамидите от далеч

Лежим размазани в червеникавия пясък до 3 следобед. Най-сетне се наканваме да тръгнем към близкия град Шенди (Shendi). Днес е рожденият ден на Жоро и сме решили да го отпразнуваме подобаващо.

Още първият камион спира. Откарва ни до разклона за Шенди, на 50 км. Шофьорът е страшно мил. Казва ни, че в Судан докарвали семена за големи домати от България. От разклона, без дори да стопираме ни взима джипка – мъж с четири малки деца и ни закарва до центъра на Шенди.

Стъмва се. В града лудницата е пълна. На прашен, мръсен площад минувачи и продавачи са опнали рогозки и се молят. Както навсякъде в Судан всеки пренася нещо на някъде – чували със стоки, храни, домашни потреби. Около гарите винаги цари пълна неразбория от активности. Умираме от глад и решаваме за начало да хапнем от прясно пържещите се в големи тигани с олио фалафелчета. Взимаме си по един сандвич с фалафели и сядаме на пластмасовите столчета, подредени в кръг пред заведението. От време на време случайни минувачи си взимат по някое фалафелче от купчинката, без изобщо да питат продавачите. Това доста ни учудва. Наоколо всички са в приповдигнато настроение, смеят се и си бърборят оживено. Въпреки икономическата криза или напук на нея никой не се притеснява от постоянно обезценяващата се валута, липсата на бензин и неяснотата на политическото положение. Животът си тече съвсем радостно и като на игра. Настройката на хората е завидно щастлива и безгрижна.

По картата откриваме ресторант, с предполагаемо богато меню. Но се оказва, че има само месо. Все пак успяваме да поръчаме нещо, след много усилия да се разберем на арабски с касиера. В луксозната обстановка на може би най-добрият ресторант в града започваме празнуването на рождения ден на Жоро. Изведнъж масата ни се оказва отрупана с толкова храна, че направо се ошашкваме. Не сме се тъпкали така от началото на пътуването – риба от Нил, судански боб “фул”, омлет, пица, шейкове от гуава, плодови салати … всичко за 12 лв. Излизаме от ресторанта толкова преяли, че не можем да вървим. Тежко поемаме по тъмните улици към градините на реката, които са само на километър от центъра. Откриваме страхотна гора от високи мангови дървета, разцъфнали в уханни цветове.

27.01

Събуждаме се в сенчестата мангова горичка от кресчендото на пойните птички. Суданците никога не идват да ти досаждат или притесняват докато къмпираш. И този път е така. Покрай нас минават няколко фермера, които само ни поздравяват с усмивка.

Бивак сред манго

Цъфнало манго, вече има и малки плодчета

Докато вървим към главния път покрай Нил попадаме на множество тухларни, където младежи под жаркото слънце ръчно изсипват глината в дървени калъпи и подреждат кирпичените тухли около примитивни пещи.Камион ни изкарва до главния път, където на разклона се е обособил огромен пазар с магазини и заведения за хранене. Посядаме на сянка срещу една от станалите ни любими “магьосници” кафеджийки. Наблюдаваме я как с ловки движения прехвърля чашки и джезвета, докато Жоро е на “лов” за манго и фурми.

Момче прави кирпичени тухли на Нил

Пещта за тухлите

Отиваме до обществените бани и тоалетни, където в ламаринени кабинки шофьорите си взимат душ, с предварително напълнени пластмасови кофи от бидоните с вода отпред. По невнимание, мислейки че е служител от банята, подавам пластмасовата кана за подмиване на един от клиентите, да ми я напълни 🙂 Докато си сърбаме кафенцето минава амбулантен търговец и Жоро си купува и навлича суданска галабия, с което тотално променя вида си и изразява вътрешната си метаморфоза на африканизиране 🙂

Веднага ни качва тир, който пътува за столицата Хартум. Прави ни впечатление как шофьорът приятелски се поздравява с полицаите на пропускателните постове и с радост им набутва по някоя банкнота между другото. По тези ширини дори и даването на подкуп е повод за приятни емоции. Ние не бързаме за Хартум и слизаме на разклон с черен път, водещ към планински възвишения в далечината. Искаме да посетим една от няколкото каскади на Нил – резерват Сабалога. Те някога са служели като естествени граници между различните кланове, които населявали зелените брегове на реката. Разстоянието до самите каскади от пътя е около 15 км. и затова не се поколебаваме, когато ни спира раздрънкана джипка, да се метнем в каросерията ѝ, пълна с местни мъже. Минаваме през няколко села и оставаме един по един пътниците.

Селата тук изглеждат доста по-диви и бедняшки, от тези през които сме преминавали до момента. Група наклякали под навес младежи ни гледат със святкащи погледи. Всички са с окъсани дрехи. Децата изглеждат леко недохранени. Къщите са значително по-малки и нямат дувари, а просто си стърчат безразборно разхвърляни по прашните възвишенийца. Беззъбият от смучене на тютюневи топчета (широко разпространен порок в Судан) чичка до нас захилено подмята непрестанно нещо на арабски за пари и дори иска да му подаря единственото си мърляво суитчърче. Предусещаме, че нещата не се развиват на добре и че най-вероятно ще ни искат пари. Съвсем ни светват лампичките след като отказват да ни оставят в последното село, а ни закарват директно пред водопада. Това, че ни искат 150 лири (~ 3 лв.) е нищо в сравнение с това, че мястото се оказва туристическо и ни се нахвърлят няколко местни, които виждат в нас чуждоземна плячка. Започват да ни предлагат риба, място за спане. Каскадата (или водопада) се оказва всъщност скала в реката с малък бързей. Ужасени тръгваме да бягаме от туристическата клопка, преследвани от банда дечица. В крайна сметка се разбираме с тях и си намираме страхотно усамотено плажче на брега на Нил. Мястото е страшно красиво. Наслаждаваме се на залеза,  променящите се цветове на реката и скалистия хребет на другия бряг.

Нил в резерват Сабалога, гледка от плажчето на което спим

През нощта идват на посещение полицаят, живеещ в палатка покрай която бяхме минали по-рано и момченце препасано с калашник. Питат ни дали имаме алкохол. Не разбираме дали ни питат защото им се пие или защото се притесняват да не би да паднем в реката пияни 🙂 Поглеждат паспортите и ни остават на мира. Вечерта сънувам африкански сънища с животни.

28.01

Месните, в чийто земи сме се настанили, не се въздържат дълго и още рано сутринта след мяукащите поздрави на преминаващ покрай лагера ни рибар с лодката си, пристигат двама други да ни предлагат туристически услуги. Усамотението ни се разбива на пух и прах, след като до нас акостира лодка за разходки и се присъединява и трети местен. Никой не говори английски. Разговорът протича с помощта на четвърти – по телефона. Когато виждат, че си сготвяме манджа само от лук май най-накрая ни повярват, че наистина нямаме пари и ни оставят на мира.

Жоро с новата си роба “галабия”

Решаваме, вместо да се връщаме по същия път, да си направим преход през каньона (образуван от скалистите планини от двете страни на реката) до следващото село на 15-тина километра. Пътеката на няколко места се губи според картата. Въпреки предупреждения на местните, че е пълно с отровни змии, решаваме да се впуснем в това начинание. В началото пътеката върви покрай нивички и ливадки и е сравнително лесно. Скоро обаче идват и първите препятствия – високи треви, трънливи шубраци и каменисти  склонове. Вървим с потропваща походка и почуквания на пръчки, за да предупредим за присъствието си евентуалните змии. Гледките са страхотни. Слънцето обаче става доста силно и се зачервяваме и обезводняваме.

Напукана от слънцето земя

Игра на дама

Сухо речно легло

Растителността покрай реката

Земеделски навеси

Градини и нивички в началото на прехода

Навеси за почивка на земеделците

Гнездо на птица тъкач

Уютни навесчета

Красотата на Нил

Вървим повече от пет часа, като спираме за кратко под някоя сянка или да си наточваме вода с новия филтър от Нил. Последното препятствие е доста екстремно. След като сме вървели по свлачище над Нил, стигаме до стръмна скала, по която трябва да се слиза с катерачески умения.

Катерене по скалите – пътеката изчезна

Гледка от върха на скалата

Достигаме до градините на първото село вече на мръкване. Вървим в индианска нишка с последните прибиращи се селяни. Изоставаме от тях и откриваме малко плажче. Не след дълго се появява един от мъжете и започва да ни увещава да спим под неговия заслон, защото тук било опасно. Отиваме и разпъваме бивака под примитивния заслон от клони и палмови листа на нашия симпатичен домакин Умра. Той самият се прибира в селото. Но след час се връща с пакет брашно, мая и малко пликче с олио. Притеснено ни казва, че това е всичко което има. Трогнати сме от жеста му. Вървял е двадесет минути в тъмното за да се върне и и после още толкова на обратно.

Залез над реката

Под дървото на Умра

Време е за вечеря

Тенджерката за обяд на Умра

Лягаме си до преживящите овце, заградени в кошара от бодливи храсти. Вечерта е пълна с шумове на животинки и внезапни, мощни пориви на вятър. Спим доста неспокойно.

29.01

Умра се появява рано сутринта. Правим мекички и кафе, а той на съседния огън стопля мляко, като вътре слага някаква подправка на топчета. Превкусно е! Човекът ни разказва истории за златотърсачи, както и други неща, които не разбираме много заради слабия си арабски. На тръгване се опитва да ни даде пари, защото си мисли, че нямаме понеже вървим пеш. Разбира се няма как да ги приемем, но винаги си спомняме добротата на Умра и прекрасната вечер под навеса му.

Утро в лагера

На сбогуване с Умра

Тръгваме към съседното село. Всички по пътя ни канят на кафе или хапване. Пътеката минава покрай живописни градини с малки бананови насаждения, потънали в бели цветя. Стигаме до село Гери. Там един човек ни кани на чай. Говорим за политика. Той споделя, че всички са много радостни, че диктаторът най-сетне е свален от власт.

Селото на Умра

Пътеката към село Гери

Много странен тотем или плашило, закачен до пътя

Гостоприемни местни на нивите си ни канят на чай

Още един страхотен навес

Стомни за вода в село Гери

Село Гери

От Гери хората ни натоварват на джип до следващато голямо село, като отказват да ни вземат пари. От там се качваме на голям стар автобус, който ни изкарва до рафинерия на главната магистрала към Хартум. По пътя виждаме ученици в зелени униформи и жени с веещи се от вятъра шарени традиционни облекла. На главния разклон сме. Навсякъде има десетки камиони, заведения за хранене, лудница от сергии и хора и неизменните странни продавачки на кафе. Една от тях освен кафе продава и местният специалитет “асейда”. Той представлява купчина от варено тесто от саго или царевица, полята с кафеникав сос с подправки. Въпреки леко неугледния си вид обаче се оказва страшно вкусен и го излапваме завчас.

Тръгваме по пътя да стопираме. Висок суданец ни вика ведро и приканва да се качим в автобуса му, който чака да зареди на бензиностанцията. Чичото предлага да ни закара до Хартум безплатно. След петнайсетина минути идва нашият ред. Оставаме в шок от цените на горивата – литър бензин е 7 паунда (14 ст.), а дизелът е 4 паунда (8 ст.)! Кратка проверка в нета потвърждава, че горивата в Судан са сред най-евтините в света, на трето място след Венецуела и Иран.

Тръгваме към Хартум, който е на 70 км. Контрольорът на буса през цялото време е наполовина отвън, та когато някой се качва, той слиза да му направи място, след което догонва автобуса и се качва в движение. Суданците в градския транспорт използват интересни звукови индикации, когато искат да слязат. Едната е щракане с пръсти, а другата специфично съскане, подобно на леко подсвирване. Караме, сякаш безкрайно покрай селата преди Хартум, като се качват жени и мъже с различни белези по лицето. Всички са симетрични, често на бузите, но някои са на челата. Тези белези (скарификации) се правят с дълбоки разрези на три-четири годишна възраст и обозначават принадлежност към дадено племе. По-често белези имат възрастните, тъй като в днешно време тази практика се прилага все по-малко. Явно започваме да се посуданчваме, защото ни се струва, че белезите наистина имат нещо красиво в тях. 🙂

Маршрутът от този пост – Донгола-Хартум

По тъмно стигаме в столицата. След толкова дни из малки селца градът ни се струва лъскав и модерен, макар че за някой европеец би изглеждал хаотичен и екзотичен. Слизаме на гарата. В шок сме от новите миризми. Стотиците, ако не и хиляди сергии продават какво ли не – стафиди, плодове, дрехи, джаджи и зарядни за телефони, парфюми, сладки, сокове. Почти всяка сергия си има тонколона, от която дъни или суданска музика или запис на продавача, който съобщава цените и рекламира стоката си.

Улиците са прашни, засипани с боклуци. Навсякъде има тълпи от хора. Оказва се, че градският транспорт е анархично неустроен. На гарата има безкрайна редица с автобуси и пред всеки от тях викач, който съобщава дестинацията. Човек трябва да върви покрай върволицата с различни по размери бусчета, бусове и автобуси и да се качи, като чуе името на мястото, за което се е запътил. С помощта на суданец, който говори английски намираме своя мини бус и се качваме, зашеметени от интензивните изживявания.

Стигаме до северен Хартум. От там вземаме маршрутка, която ни закарва до стадиона. Прекачваме се отново. Около централната спирка “Араби” има гигантски пазар, сякаш още по-огромен от предишния. С помощта на едно момче и петнайсет минутно ходене из сергии и тълпи с хора достигаме до мястото, където трябва да се качим. Там сякаш никой, дори и шофьорите, не знае как да стигнем до Соба – кварталът, където живее хостът ни от couchsurfing.com. Най-сетне една маршрутка ни взима и откарва до следваща гара-пазар в южната част на града. Там някак си успяваме да се ориентираме и се качваме до финалната дестинация.

Южната гара на Хартум

Цялото приключение в Хартум ни отнема около три часа. В Соба сме и Ихаб идва да ни вземе с рикша. Къщата му е голяма и има прекрасен двор с палми и други растения. На гости са му няколко братовчеда, които ни черпят с “араги” – местен домашен алкохол от фурми, който е прозрачен и доста силен. Вечеряме и си лягаме преуморени в 12 след полунощ.

Следва продължение… В следващия пост четете за осемдневното ни на моменти кошмарно пребиваване в Хартум и за красотата на Касала, град на еритрейската граница.