05.11. 2018
За да не стане грешка както с тираджията на влизане в Армения, се договаряме с нашия шофьор точно къде да се чакаме. Арменската граница преминаваме бързо и без проверки. За грузинската обаче си взимаме раниците от камиона. Там митничарите ни задават безсмислени, сякаш заучени въпроси, като от всичкото нагоре ни проверяват всички лекарства едно по едно. На китайските ни за разстройство обаче надписите са само с йероглифи и хората при тях “дават на заето” 🙂
Ето ни отново в Грузия. Толкова сме зашеметени от интензивно прекараните дни в Армения, че отначало не можем да осъзнаем този факт. Пътят е страшно разбит. Минаваме през руски села със странни къщи като землянки, каменни ниски зидове и дебели туфи засята трева по покривите. От шофьора разбираме, че тук през зимата температурите, като в Сибир, падали до – 40 С. С грузинска гостоприемност той ни черпи по кока-кола и качапури. Напредваме бавно. Слънцето напича през прозореца. Ние се чувстваме щастливи, че отново сме в Грузия.
Спускаме се надолу от планината и започват да се появяват дървета, все още обагрени в пъстри цветове. След стотина километра достигаме до стръмна, надвиснала над реката скала, с огромна удивително запазена крепост с бойници и кули – крепостта “Кертвиси”. Грузия ни посреща подобаващо.
Оставяме си в крайпътно магазинче батериите за зареждане. Местни мъжаги ни поздравяват и информират, че можем да спим на палатка, където си искаме. По люлеещ се въжен мост преминаваме от другата страна на реката. Намираме си страхотно място с гледка към крепостта, в прегръдката на стар орех.
Вечерта си палим огън. През нощта обаче “завираме” в чувалите си и трябва да събличаме катовете си от дрехи. Невероятно колко по-топло е в Грузия.
06.11
Събуждаме се. Крепостта и поляните са покрити от бяла слана. Нас обаче дебелият орех ни е предпазил и оставил недокоснати и сухи. Взимаме батериите, които бяхме оставили да се зареждат в местното магазинче и се отправяме към крепостта. Входът е 5 лари (~ 3,50 лв.).
Основната причина обаче да спрем тук не е крепостта, а пещерният град Вардзия, на 16 км. навътре в планината. Не минават никакви коли и решаваме да се метнем на селска маршрутка за по 2 лари билета (~ 1,20 лв.), която е право до забележителността. Оставаме смаяни от средновековния пещерен град (X-XIII век.), който е изкопан в отвесна скала над долината. Входът е 7 лари (~ 4,20 лв.). Близо два часа търчим от пещера на пещера по тайни тунели, прокопани между различните нива – из покоите на кралица Тамара, из уникални църкви с изцяло запазени стенописи. В близост до църквата някои от пещерите са обитавани и в съвремието от монаси. Наистина това е едно от най-уникалните места, на които сме били в Грузия.
Следобед се установяваме на полянка под скалите и вместо да тичаме към следващата забележителност посядаме да се полюбуваме на спокойствието. Даже, нещо нетипично за нас, отиваме да хапнем качапури и хинкали в ресторантче.
07.11
По пътя отново не минават никакви коли. Но ето, че след близо час чакане идва идеалната. Двама симпатяги пътуват чак до Тбилиси и радушно се съгласяват да ни вземат за близо 150 км. до град Кашури, от където минава главната магистрала Тбилиси – Батуми. Пътьом ни натъпкват с кроасани и студен чай. Остават изумени от разказите ни за автостопа на яхти из Тихия океан.
От Кашури ни забират други двама симпатяги, които с бясна скорост са поели към Кутаиси, вторият по големина град в Грузия, да носят пръстен на любимата на единия. И те ни купуват традиционни сладки хлебчета от бабите по пътя и сокчета, въпреки протестите ни. Грузинците наистина са уникални хора, с много голямо чувство за чест и достойнство и изключително отношение на уважение и гостоприемство към непознати. В някои държави човек изпитва любов не персонално към направилия ти добро, а към целия народ. Нещо като връзка и искрено възхищение пред характера и достойнството на целия народ. Случвало ни се е в не много държави. Но такива също са Папуа Нова Гвинея, Фиджи, Таджикистан.
Ние също сме се запътили към Кутаиси, но преди това искаме да посетим едно особено специално място, така че слизаме в градчето Зестопони, от където се насочваме към село Катски. Качва ни микробусче за оставащите 30 км. Добричкият шофьор през цялото време се чуди с какво да ни почерпи – мандарини, шоколад … По черен път извървяваме последният километър към така наречения “Катски стълб” – отвесно скално образование, щръкнало самотно насред гората, на чийто връх се вижда малка църквичка.
Килии на монаси и руини на църква от 10-ти век са открити на върха от археолозите , като е напълно неясно как са успявали да се изкачват без екипировка и съоръжения и да ги построят. Но това не е далеч най-поразителното тук, ами наличието на човек живеещ на върха на тази скала. Отец Максим е първият и единствен аскет стилит на Земята за последните 600 години. Монашеската аскетична практика да живееш на върха на стълб в изолация и молитва е била разпространена в първите векове на християнството сред пустинни и аскетични общности на Близкия изток. Сведения за стилити/стълпници има и от средновековието в Западна Европа. Но от тогава до сега не е известно някой да е предприемал такова начинание. Но отец Максим решил да възроди практиката. По настоящем към стълба има инсталирана 40 метрова метална стълба до върха, като достъпът е отворен само за монаси и свещеници. Заради влошаване на здравето на отец Максим той вече не живее отгоре постоянно както преди, а само от време на време. В подножието има манастирче с прости дървени колиби и църквичка посветена на св.Стефан Стълпник, първият известен стилит.
Пристигаме по залез, точно когато отец Максим с чести почивки се изкачва нагоре по стълбата за вечерните молитви. Посреща ни млад монах, излъчващ изключителен мир и добродушие. Той ни пълни вода в бутилките, разказва ни малко за живота в манастира и ни подарява цяла торба с ябълки и домашен гроздов сок.
Вечерта опъваме палатката на поляна недалеч от манастира, с гледка към стълба. Съзерцаваме това изумително място със смесица от възторг и копнеж към простия живот и мир на тези монаси в дивото.
08.11
На стоп обратно до главния път ни взима съдия, който разказва, че и неговите деца пътували така из Европа. Продължаваме до Кутаиси с нещо като селски мафиоти, надули в колата рап на макс. Оставят ни до гарата, от където хващаме автобус до центъра. В последната минута се оказва, че за щастие ще имаме каучсърфинг хост. След като се уточняваме с него по интернет се отправяме към дома му, който е в самия център.
Витали, московчанин живеещ от четири години в Грузия, се оказва доста странна птица. Затворен, необщителен и въобще не желаещ да споделя каквото и да е с гостите си, но пък твърдо решен да приема всеки пътешественик минал през Кутаиси, в резултат на което в квартирата му бяха отсядали сигурно над триста човека. В двора на къщата има опънати пет, шест празни палатки. Въпреки наличието на хубава стая самият той също спи в двора на палатка. Опъваме и ние нашата. Продължаваме да се опитваме да осъществим контакт с домакина ни, както и с Денис, пристигнал преди няколко дни уралски програмист, който желае да изкара зимата тук. И с двамата опитите ни не са твърде успешни. Но сме щастливи, че имаме на разположение душ и пералня. Звучи потресаващо, но поради липсата на хостове в Армения и ужасният вледеняващ студ не бяхме виждали баня цели 14 дена, което подобри всичките ни лични рекорди. Естествено бяхме се позамивали отгоре, отгоре с ледена вода по разни реки и тоалетни, но си беше твърде повърхностно. Положението беше станало критично и бяхме решили, че ако нямаме хост в Кутаиси, ще търсим някъде обществена баня. Дрехите ни също бяха доволно мръсни. Успокоявахме се, че тибетците и ескимосите не се къпят по цяла зима 🙂 Така, че първата ни работа беше да си вземем по една много продължителна баня и да изперем всичко възможно в пералнята. Направо се възродихме.
Следобед се разхождаме из приятния стар център на града и до гигантската катедрала “Баграта”, по-голямата част от която обаче е реконструирана и не е оригиналната стара.
09.11
Оставаме още един ден в Кутаиси. От две седмици не бяхме преспивали на едно и също място две вечери. Даваме си почивка. Все пак денят не остава празен, без обиколки и нови впечатления. Отидохме с маршрутка до манастирския комплекс “Гелати”, на 10 км. извън града, с едни от най-забележителните хилядолетни стенописи в Грузия. Също в списъка на ЮНЕСКО. В този манастир в древността се е учил и грузинския военачалник Григорий Бакуриани, основател и покровител на Бачковския манастир. Комплексът беше невероятен.
След разходката се върнахме при нашите руски социопати, всеки изолирал се в собствения си свят. Заехме се да им готвим кьополу, внимавайки да не нарушим някое от десетките правила на къщата, закачени на мераклийски бележчици навсякъде по стените.
10.11
Излизаме от Кутаиси с градски транспорт. Време е да потегляме към Батуми на Черно море. Отказваме се да посетим една от най-красивите части на Грузия – областта Сванети, високо в Западен Кавказ, до границата с Русия. Поради застудяването решаваме да не тестваме допълнително границите си на издръжливост и оставаме за следващия път посещението на забележителните високопланински села, където хората живеят в каменни къщи-кули, като в крепости.
С помощта на автобусче се изнасяме в периферията на града. С друго преминаваме през безкрайните кварталчета и накрая се настаняваме на подходящо място за стопиране извън града. Не чакаме и минута и ни спират двама младежи от Германия, връщащи се от едноседмична обиколка с кола под наем, тръгнали към летището на двадесетина километра от Кутаиси. От летището не след дълго ни спира товарен микробус с двама азербайджанци, търговци на мандарини, пътуващи директно до Батуми. Понеже има само едно място, аз се наслаждавам на състезателното каране от каросерията, докато Маги си упражнява руския с хората отпред. Пътуваме през зелената и топла провинция Аджария, в която живеят предимно грузинци мюсюлмани, за които се носят слухове, че в последно време отново започнали да стават християни.
Ето, че след три години и половина пред нас отново се ширва Черно море, макар и откъм източната си страна. След хиляди, незнайно защо направени завои по абсолютно равния терен на Аджария достигаме до Батуми – морската столица на Грузия. Градът изглежда приветлив и екзотично красив. Минаваме покрай морската алея, с нетипична готическа катедрала и продължаваме из кварталчетата от другата страна на града. Влизаме в лабиринтени улички, където нашите азербайджанци се пазарят, теглят и товарят мандарините си на безценица (0,4 лари/кг. или 24 ст./кг.). Поне се отяждаме на мандарини. За техен ужас и за ужас на хотелиерката, където те ще нощуват, ние отказваме стаята за 3 лв. и заявяваме, че ще спим на палатка. Намираме си чудесно плажче, постлано с плоски камъни и разпъваме бивака до сами плискащите се малки вълнички. Чувстваме се като у дома си, родно и мило на брега на Черно море 🙂
11.11
До обяд се размазваме на плажа. Водата е примамливо кристална и топла. Цветин не устоява на изкушението и се цопва в морето. Не ни се тръгва от Грузия, но пътят ни зове. Към три следобед изминаваме последните три километра до границата с Турция с помощта на маршрутка, като и този път шофьорът отказва да ни вземе пари.
На огромния паркинг на границата цари оживление – десетки автомобили, автобуси, заведения, магазинчета и по грузински има и малка църквичка. Обменяме си малко турски лири и бързо, без никакви усложнения преминаваме границата.
Грузия ни стана една от любимите държави. Огромният Кавказ с безброй непреминати пътеки, старинните църкви, от които лъха на православна духовност, ароматът на вкусни качапури и сърцатите, гостоприемни грузинци оставят в нас копнеж и непреодолимо желание да се върнем отново в Грузия. И то, колкото се може по-скоро.
Следва продължение... Последната част от пътешестивето и пътеписите е посветена на близо месечното ни прекосяване на Турция на автостоп. В следващия пост разкази от Трабзон, манастира Шумела, Анадолското плато и Кападокия.
