Каменно средновековие из леденото царство на Армения

Армения

Столица: Ереван
Площ: 29 743 кв.км.
Население: 2,9 млн. души
Език: арменски, от индоевропейската езикова група
Религия: християнство (Арменска апостолска църква)
Етнос: арменци (97 % от населението)
Парична единица: драм
Форма на управление: парламентарна република
След едномесечна стачка, едва преди четири месеца (06.2018 г. !!!) успяват да съборят двадесет годишният диктаторски режим

Армения е една от най-древните държави в света. Столицата ѝ Ереван е с 30 години по-стара от Рим например. С тежко историческо минало, предвид крайъгълното ѝ географско положение, винаги е била обградена от мощни империи. Тя първа в света приема християнството като официална държавна религия през 301 г. През 5-ти век не приема решенията на Четвъртия Вселенски (Халкидонски) събор и се отцепва в самостоятелна църква. Интересно е, че е една от държавите с най-големи диаспори на населението – 2,5 млн. в държавата и над 8 млн. извън нея.

26.10.2018

Граничният пункт изглежда доста модерно. След смешно ръкомахане, демонстриращо че ни е ядосан, нашият шофьор бързо ни прощава и се мятаме в тира му. Очевидно в страната има доста бърз и евтин интернет, така че човекът през телефона си и уредбата на камиона надува клипове от youtube с гюбеци и арменска чалга, поразително приличащи на българските. Караме почти 40 км. по виещ се планински път, обрасъл и от двете страни с буйна растителност, като в джунгла. Изглежда влажно и значително по-зелено от Грузия. По някое време спираме за вечеря в модерно заведение със супермаркет. Не след дълго по тясно дефиле и доста лош път стигаме до градчето Алаверди, където смятаме да нощуваме. Доста по-студено е от Грузия, което не очаквахме придвижвайки се на юг. От едната страна се издига планина, а от другата склон като пропаст с бучаща в ниското река. Градчето изглежда запустяло и обезлюдено. Лутаме се из изоставени и западнали къщи. Накрая намираме равна площадка над каменен мост от 11-ти век, построен по времето на грузинската кралица Тамара. Треперещи от студ и вълнение от очакване за среща с новата страна се шмугваме в бърлогата си.

Географско положение на Армения

27.10

Светлината на деня ни разкрива както красивия каньон на реката с извисяващи се над него планини, така и романтичната соц. индустриализация на Алаверди. В миналото тук имало медно-преработвателно предприятие, което е спряло да функционира. Заедно с отиващия си социализъм и миграцията на множество арменци в търсене на по-добри финансови възможност, това е довело до атмосфера на запуснатост и замрялост. По улиците почти не преминават хора или автомобили. Пълно е с изоставени, разпадащи се сгради. На ръждясалия лифт над реката се полюшва самотна кабинка.

Насочваме се в търсене на градски транспорт към центъра на града, за да се изкачим до манастирския комплекс “Санаин”, който е паметник на културата включен в ЮНЕСКО. Докато се оправяме, преминаваща жена ни дарява пресен хляб, въпреки нашите протести. Още със слизането ни в града се разприказваме с дружелюбен арменец. По улиците е разкопано. Навсякъде има Лади и ЗИЛ-ове. Много ни напомня на родната действителност от не толкова далечното минало,само че в по-краен вариант.

Маршрутката (100 драма/35 стотинки) ни изкачва на платото над града. Младеж, с който се разговаряме ни качва на преминаваща кола и се озоваваме пред манастирския комплекс от 10-ти век. Буквално сме зашеметени от уникалната арменска архитектура. Катедралата е огромна, изцяло построена от камък. С невероятни арки и сводове, с тесни като амбраузи прозорци, през които се процеждат мистични лъчове светлина. В арменските църкви има елементи, които отсъстват в православните и католическите. Например почти нямат икони и иконостас. Олтарът е издигнат на каменен подиум, пред който има завеса, като в синагога.

Докато обикаляме зашеметени от красотата и разглеждаме резбованите със сложни елементи и фигури кръстове (“хачкар”) се срещаме с момчето от маршрутката, което работи по реставрацията на храма. То ни качва с паянтов лифт за строителни материали до върха на църквата. Есента е обагрила в невероятни нюанси планината, а от тук се разкрива и страхотната гледка към прорязалия се почти отвесно в скалите каньон на река Дебед.

На връщане минаваме през къщата-музей на братя Микоян, друга забележителност в селото. Единият брат е конструкторът на известния съветски изтребител МиГ 21, а другият номенклатурчик от времето на Сталин и Хрусчов, считан за основен миротворец по време на кубинската криза, спасил света от трета световна война. Но пък третия брат е бил неграмотен и е работил в местния колхоз.

Слизаме до главния път с две старчета с лада. За най-голямо съжаление ще трябва да съкратим плана за посещения на забележителности в Армения. В основата на каньона се намират останките от скалния манастир “Хоромайри” (12 век), а в близкото историческо село Одзун древна църква и крепост, също под егидата на ЮНЕСКО. Но ако тръгнем да посещаваме всички безбройни забележителности, ще ни трябва повече от месец и май въобще няма да можем да се приберем в България 🙂

Почти без да чакаме ни спира разговорлив млад мъж, който ни закарва до град Ванадзор, трети по големина в държавата. От разговорите с него разбираме колко традиционно е арменското общество. Изразява неодобрение, даже отвращение от еманципацията на съвременните жените. Колко гадно например било те да пият бира и да пушат или двойките да интимничат на обществени места. Пък лесната достъпност на руските жени била още по-отвратителна. Него го били запознали с жена му и след няколко срещи го оженили. Той започнал да я обича обаче чак след като му родила първото дете. От него разбираме и че само преди четири месеца, след продължителна всеобща стачка било свалено диктаторското, корумпирано управление на страната и в момента всички са с големи надежди за бъдещето на Армения. Уникално е човек да пътува на стоп! За половин час понякога можеш да научиш неща за страната, които може и да не разбереш никога, пътувайки по конвенционален начин. Човекът услужливо се отклонява от пътя си и ни оставя на спирка, от където си хващаме маршрутка до края на града. Свиваме от главния път към Ереван, защото мислим да направим голям полукръг по забележителностите в тази част на Армения.

Баща и син ни откарват десетина километра нагоре по пътя до нереален пейзаж – хребети покрити със сняг, есенни краски и сгушено в подножието село. Жени покрай пътя продават зеле, туршии и цвекло. Купуваме си малко кисело зеле. До нас спира мъж с микробус, който си купува зелка и ни подарява една и на нас. Караме двадесетина километра покрай планини с дъбови гори, до градчето Дилиджан.

От там с помощта на маршрутка (пак за 35 ст.) стигаме до съседното село и разклона за манастира “Агарцин”. Тръгваме пеш по стръмен път през националния парк Дилижан, но не след дълго ни спира луксозен мутренски джип с младо семейство от Ереван. Зашеметени сме от монументалната архитектура на манастира, чието име означава “Танцът на орела”. Прави ни впечатление, че църковните комплекси в Армения винаги са от една голяма и три по-малки около нея църкви. Пред голямата църква винаги има обширен притвор от колони и сводове, в случая разрушен от времето. На една от стените има резбован слънчев часовник. По таваните има странни фигури и елементи с мистични символични значения. Пълно е и със сложно резбованите, типични арменски кръстове “хачкар”. Обикаляйки сред тези старинни сгради се чувстваме уникално. Интересното е, че сводестата столова на монасите е реставрирана с помощта на шейха на Шарджах (ОАЕ).

Слънцето залязва и температурите падат рязко. Туристите, предимно руски и арменски, се изпаряват. Разговаряме се с мъжа, който продава свещи. Той ни предлага да ни отключи дървена новопостроена къщичка. Студът е наистина кански и ние се съгласяваме с охота. Разпъваме палатката вътре и се отдаваме на блажено спокойствие в притихналата манастирска обител.

28.10

Продължаваме на стоп към езерото Севан, следващата арменска красота, която искаме да посетим. Точно се чудим дали все пак да не се отбием до старинния манастирски комплекс “Гошаванк”, на 30 км. в обратната на нашата посока, когато ни спира шефът на полицията на региона с луксозната си кола и ни заявява, че ще ни откара до църквата. Весело подмята, че са детски приятели с новия премиер министър и че всяка неделя ходи на църква или в”Агарцин” или в “Гошаванк”.

И този манастир е разположен високо в планината, далеч от главния път, в малко селце. Състои се от четири каменни църкви от 11-12 век, украсени с всевъзможни символи на вечността, вградени в арменските кръстове “хачкар”. Няма стенописи. Има две, три съвременни икони. Тъмнината е подсилена от чернотата на камъните, мъждукащите свещи и облечения в лъщяща роба свещеник, извършващ кръщене. Толкова странно и така потънали в древност, както в арменските църкви, не сме се чувствали в нито една друга църква по света. Самите арменци са религиозни. Във всяка една кола, която ни качваше висеше кръстче, но като че ли повече като традиция и национална самоидентификация, отколкото като истинска духовност. Монасите не са много. Във всички древни паметници, които посетихме обикновено не се отслужва литургия седмично. И като цяло по църквите няма много хора, освен туристите. Изобщо не може да се сравни с религиозния бум в Грузия (нещо, което едва ли съществува и в която и да е друга християнска държава по света). Но пък арменските църкви наистина са най-забележителните, които някога сме виждали. Сякаш си попаднал в храма в Луксор, но в християнски вид 🙂 Такива сводове, огромни колони, арки, всичко продукт на невероятен архитектурен гении.

Галерия с хачкар- арменски кръстове

От село Гош млад мъж с поредната лада трошка сам ни предлага да се мятаме в колата му.

Виещ се през планината път (впрочем цяла Армения е само в планини) ни откарва до високопланински превал, след което се спускаме към най-голямото езеро в Кавказ – Севан. Сякаш сме попаднали в някакво заледено кралство на безкрайни снегове и покой. Това е една от най-изумителните гледки, на които сме ставали свидетели – тюркоазените води на езерото, белите планини и безоблачното наситено синьо небе. Толкова е странно, че започва да ни става нереално, сякаш сънуваме.

Мъжът ни оставя на разклона към древния манастир “Севанаванк”, построен от св. Григорий Просветител, донесъл християнството в Армения. От манастира, който според надпис е изграден наново през 874 г., са останали само две църквички и руините на първата църква от 305 г., построена върху древен езически храм. Комплексът се издига на полуостровче, с невероятни гледки към цялото езеро.

След обиколката сме малко притеснени как ще оцеляваме в тези смразяващи условия. Жена от крайпътно ресторантче ни привиква и предлага да си опънем палатката в двора им или ако искаме бунгало за 2000 драма (~7 лв.). Ние, като непредаващи се лесно на климатичните заплахи избираме палатката, но придружена от голям, хубав огън. Веднага щом слънцето се скрива температурите падат под нулата. Но, учудващо прекарваме топла нощ в зимните си чували.

29.10

Хващаме кратък стоп до градчето Севан за няколко километра, за да си изтеглим драмове, след което поемаме на обиколка около езерото. Качва ни младо семейство с три деца за близо 70 км., чак до другия край на езерото, където са най-нереалните белоснежни планини.

Слизаме в село Мартуни и тръгваме пеша нагоре. Чудим се дали високопланинският проход, свързващ Мартуни с град Ехегнадзор от другата страна на планината ще е отворен. Вървим доста време преди една кола да ни откара до края на селището, на 4-5 км. От там пък ни качва безплатно селският автобус, до последното село преди прохода. Всички ни предупреждават да не се отдалечаваме пеша, понеже е пълно с вълци, а и ще замръзнем 🙂

Ето че почти веднага ни качва поредната очукано жигули с две подпийнали старчета и то чак до Ехегнадзор. Превалът е на височина 2400 м., но по самия път няма сняг, въпреки че всичко наоколо е застлано с бяла пелена. Старчетата спират специално заради нас в древен керван сарай от Пътя на коприната, разположен точно под прохода (керван сарай “Орелиян”, 13 век). Единият дядо притеснен, че е толкова студено постоянно ни кани на гости в тяхното село и ние без много да му мислим се съгласяваме с охота. Това ще е първото ни посещение в арменски дом.

Дядовците са от село Малишка, второто най-голямо село в Армения, разположено над главния път за южната част на страната и границата с Иран. Изкатерваме се с жигулата до най-високата част на селото, където от семплата, небоядисана къщичка се вижда дори Арарат – планината символ на Армения (понастоящем намираща се на турска територия).

Жената на дядото и синът му ни посрещат радушно. Скоро цялата трапеза е отрупана с кафе (арменците пият черно, много силно кафе без захар) и бонбони, а не след дълго идва ред и на вечерята – всякакви туршии, печени картофи, бяло сирене и никога неотсъстващият от арменската трапеза хляб “лаваш” – тънък и голям като покривка, изпечен ръчно в подземна пещ. Както и в Грузия, арменците също са много горди с доброто си вино. Дядото вдига соц. тостове за българо-арменската дружба и братски народи и изпива до дъно чашка след чашка. Тази вечер спим на топло в легло, завити с юргани. Но несвикнали да сме в стая и под покрив, нощта ни минава неспокойно.

30.10

На сутринта, след обилна закуска дядото ни сваля до главния път. Насочваме се към най-южната арменска провинция Сюник и областният ѝ център град Горис.

Веднага ни качват две симпатични момчета от Нагорни Карабах и то право към града, който е на 120 км. от тук. Черпят ни студено кафе от магазина и продължаваме към поредния превал и заснежени нереални земи, с бясна скорост и надута музика – редуващи се кючеци с най-нови руски рап хитове. Регионът тук е много сух и с километри няма села. Има само планини, обрасли с жълти треви и пейзажи подобни на тези в Иран. Момчетата ни оставят на разклона за манастира “Татев”, разположен на 30 км. навътре в планината през отвесни скали и каньони.

Маршрута от този пост

Интересно да се знае…
Република Нагорни Карабах (също известна и с историческото си наименование Арцах) е самостоятелна държава, но непризната от другите страни. Официално се води към територията на Азербайджан, заради изкуствено прекараните по съветско време граници на отделните републики, но етнически и исторически е арменска територия. След разпадането на СССР Азербайджан и Армения водят война за Нагорни Карабах, като и до ден днешен, макар и да няма военни действия, се смята, че тя не е свършила. Макар да се счита за отделна държава, практически е арменска и може да се влезе в нея единствено през Армения. Виза се издава след като пристигнете в столицата Степанакерт (струва 6 долара). Доста туристи посещават Нагорни Карабах и реално не е опасно.

Сигурно вече се сещате каква кола ни взима от разклона 🙂 – Лада, в “очарователен” кафяв цвят (забелязваме, че в региона този цвят е предпочитан за колите). Пътят се вие до дъното на живописен каньон, а после по черен път описващ десетки завои в серпентина, се изкачва от другата му страна, където именно се намира древният манастир. Усещаме Армения по много странен начин със своята съвсем различна, обособена, собствена изолирана култура – нещо като Япония и Мианмар. Просто странна …

Тъй като цялата държава е заета от масивите на Кавказ, теренът и местата за живеене и земеделие са ограничени. Тук видяхме за първи път села, които са построени не в дъното на каньоните, покрай реките, ами по ръба на върховете им, върху равни зелени площадки. По-голямата част са разположени именно така странно по ръбовете на отвесни пропасти. Село Татев и едноименният манастир също са позиционирани така.

След обиколката из църквата и крепостната стена се усамотихме на полянка встрани. Късно през нощта нещо много тежко тупуркаше около палатката, но докато излезем то изчезна. Цветин беше сигурен, че е мечка 🙂

Следва продължение… В следващия пост Керванът се отправя към Ереван, търсейки копието на Христос и спечелвайки благословията на арменския патриарх, докато се опитва да оцелее през ледената арменска зима.

Туристическа информация, съвети и статистика на пътуването в Армения