Пътуване с качапури към петхилядниците на Кавказ

15.10.2018

Приятелите от хостел “Old house” ни качват на кола с техни познати до град Сагареджо на главния път, от където мигновено си хващаме стоп за Тбилиси. Човекът ни оставя на метрото, с което стигаме до центъра. Впрочем, това е едно от най-раздрънканите и същевременно скоростни метра. Дори от нагласения на високи обороти ескалатор човек настръхва. Чудим се как бабите не се пречукват на него. Доста екстремно метро 🙂

Вечерта имаме среща с Иван, българин, с който бяхме се запознали покрай блога и ни беше ни поканил в тях. До тогава имаме няколко часа, така че обикаляме стария град. Първоначално посещаваме съвременната главна катедрала на Тбилиси “Св. Троица” (Sameba cathedral) – монументална, внушителна църква, построена на възвишение, така че да се вижда от всяка част на града. Толкова е висока, че когато човек влезе вътре се изпълва с някаква тържественост и смирение. Навсякъде има икони, шедьоври на грузинската православна иконопис, обсипани със скъпоценни камъни и златни обкови, старинни реликви, светини, гигантско евангелие високо един метър … Чувстваме се като в музей.

Срещаме българка, дошла на екскурзия, която ни заговаря. Продължаваме по уличките на стария град. След толкова пътешествия из Азия, сега тук ни се струва, че сме попаднали в някое средновековно френско или италианско градче с многобройни църкви, калдъръмени улички, крепости, старинни къщи и изискани ресторантчета. В страничните улички пък баби и лелки, неизменно облечени в черни одежди, продават плодове, зеленчуци, всякакви сирена, туршии, което напомня, че все пак не си във Франция, а някъде из Кавказ.

Минаваме през всевъзможни църкви от 12-13 век, с изумителни стенописи. Отбиваме се и през синагогата, където точно се събират евреи, с шапчици и дълги навити на къдрици бакенбарди, да се молят. Тбилиси е град с древна история, също и търговски кръстопът от векове, така че тук могат да се видят всякакви общности и архитектурни стилове. Има и арменска катедрала, джамия, керван сарай …

В базиликата “Анчисхати”, където свещеник настървено обяснява на руските туристи как Ленин и СССР са съсипали светините в храма, отново се срещаме с българин, който набожно целува вратата на храма и чувайки българска реч идва да си поговорим.

Стъмва се и се насочваме към немския квартал “Неу Тифлис”, където по царско време много германци са се били заселили и сега е пълно със стари сгради с красиви фасади в този стил. Иван и грузинската му жена Тина живеят в тази част на града. Срещата ни с тях е много радостна. Те се оказват страхотно сърцати хора, с които можем да си говорим на хиляди теми. Чувстваме се сякаш сме се срещнали със стари приятели. Лягаме си чак в 2-3 през нощта, когато Иван си свършва онлайн работата и привършваме нескончаемите разговори.

16- 18.10

Следващите три дни сме в Тбилиси. Продължаваме да обикаляме историческите забележителности. Изкачваме крепостта “Нарикала” с изглед към целия град. Гледката към река Мтквари, която го пресича и старите къщи, нереално надвиснали над скала покрай реката, е страхотна. Около джамията пък има цял квартал с хамами и минерални серни извори. Малка рекичка покрай баните отвежда до водопад и скали насред града, но създаващи впечатление, че сякаш си абсолютно в дивото. Тбилиси е наистина много красив и интересен за изследване.

Иван ни води на най-гигантския битак, който някога сме виждали, пазар тип Илиенци, за неща втора употреба, електроники, плодове и зеленчуци. Цял квадрант от лабиринти от сергии, подлези, халета с милиони щандчета и стотици продавачки сврени зад купищата дрехи и вехтории. Цялото това нещо заема огромно пространство около жп гарата. Смаяни сме как в такава малка държава, с не особено процъфтяваща икономика може да има такова място, как оцеляват тези бизнесчета и хиляди продавачки и колко хора въобще купуват, за да има осигурена някаква заплата за всяка една от тях. Сред цялата неразбория от стоки едвам не се изгубваме, но пък успяваме да се снабдим с хубави пуловери (втора употреба) за студовете в Кавказ и аз с нови планинарски обувки, тъй като Цветин беше ми метнал моите по погрешка от един камион в Памир и бях останала само със сандали.

След като понаваксваме с блога и прекарваме весело време с Иван и Тина става време да потеглим на север към Кавказ.

19.10

Потегляме към столицата на древното кралство Иверия ( на гузински Картли), както се е наричала едно време източната част на Грузия – Мцхета. Тя се намира само на двадесетина километра от Тбилиси. Вече минава обяд и си хващаме маршрутка за 60 стотинки до там. Градчето се намира на нещо като полуостров, оформил се от вливането на две големи реки (Арагви и Mтквари). Заобиколено е от високи хълмове.

Отправяме се директно към най-свещеното място в Грузия – катедралата “Светицховели” (името в превод означава”Животворящ стълб”) от 4-ти век, обградена отвсякъде от високи, каменни крепостни стени. Самата тя също е с внушителни размери и уникална атмосфера вътре.Тук през 4-ти век света Нино и приелият християнството цар построяват първата грузинска християнска църква. Легендата разказва, че е върху гроб на ранна светица, държаща парче от плащеницата на Исус Христос. Катедралата е изписана с уникални стенописи от 16-ти век, между които фреска със зодиакални знаци и митични животни. Пълна е с чудотворни икони, мощи на светци, гробовете на почти всички грузински царе, както и копие на Божи гроб от Йерусалим. Усещането е наистина мистично.

Съвсем на близо е и другата голяма забележителност на Мцхета – манастирът “Самтавро”, един от най-старите женски манастири, строен през 11-ти век. В двора обикалят десетки облечени в черно монахини. До малко параклисче, където се е молила самата св. Нино има чудодеен къпинов храст, а в църквата се съхраняват мощите на постигналия теозис старец Габриел. Има множество старинни икони. И тук обстановката е много мистична. След като разглеждаме и малкият музей към манастира се забързваме към крайпътната сергийка, където бяхме си оставили раниците, защото започва да се мръква. Там имаме удоволствието да изпием по чаша вино с хляб и сирене и да се запознаем със свещеници, единият от които е живял със стареца Габриел и ни разказа истории за него.

Преминаваме през старото градче и притихналите каменни къщи. Поемаме по стръмен път към гората, извън града. Докато се въртим около гробище, търсейки вода, кола идваща от другата посока, обръща и спира до нас. Приятният мъж заявява, че ще ни помогне да намерим подходящо място за нощуване. Закарва ни до полянка с малко манастирче, на близко възвишение. В последствие разбираме, че даже няма да ни се налага да разпъваме палатката, защото той гледал коне в района и имал оборудвана каравана, която ни предоставя. Наистина под рехава горичка, насред оградено и грижливо подредено дворче се кипри малката караванка. Човекът ни отключва. Показва ни кое къде е. Казва ни да се чувстваме като у дома си и че утре нямало да минава. До като се усетим изчезва в тъмното. Усещането да си в гората, заслушан в тишината и свиренето на щурците, след прекараните дни в шумния Тбилиси, е страхотно.

20.10

На сутринта нещо побутва и разклаща караваната. Излизам. Вцепенявам се от вида на лежащия пред вратата огромен пес, приличащ на санбернар … явно кавказка овчарка. Вярно, че човекът бе споменал, че има кучета, които са безобидни. Но на мен този гигант не ми изглежда така, особено като леко изръмжава. Правя се, че сме стари приятели и му давам парче хляб, което го умилостивява и ни прави път да преминем покрай него.

Идеята да живеем в каравана ни запленява. Къщата ти да е на колела и да я позиционираш където си искаш … Уникално!

Като “time lapse” или забързан каданс в започващия ден, пред нас се появяват оранжевия котарак на манастира, дългобрадия монах, който вчера ни донесе вода, гологлавия син на собственика на караваната, яхнал “Харли Дейвидсън” в търсене на изгубени коне. Малко по-късно в близост паркират няколко автобуса с туристи и деца, които започват френетично да крещят и тичат насам, натам в силен контраст със спокойствието на природата и малкото манастирче. В нас възниква въпрос дали този дисонанс по нещо не си прилича с лудницата, безумието и суетата на живота в града, който те носят в себе си..

Приготвените раници оставяме пред караваната, под охраната на кавказката овчарка и отиваме до манастирчето да видим малката църквичка и да си напълним вода. Новопристигнал от Тбилиси монах ни кани да пием чай. Докато се шегува със себе си, че нищо не разбирал и станал монах, защото бил ленив, споделя с нас малкото храна, която имат и изсипва почти половин буркан мед в чиниите ни. По-късно двойка столичани, които идват за духовен съвет при “ленивия” монах ни предлагат да ни закарат нагоре в планината до манастира “Шио Мгвиме”, основан 6-ти век от един от тринадесетте асирийски монаси, пристигнали в Грузия в древността. Бил е аскет, живеещ в яма цял живот, която може да се види и сега в центъра на старата църква. В близост има по-голяма “съвременна” църква, построена 16-ти век, която е с уникални ренесансови стенописи. Скалите околовръст са надупчени като швейцарско сирене от стотиците пещери-килии на монаси от миналото. За съжаление комунистите са разрушили системата от тунели между тях и сега достъпът е невъзможен.

Нашите хора ни откарват обратно в Мцхета. Вървим пеша 2-3 километра до извисяващата се на скално възвишение крепост, от където мъж ни откарва до магистралата. Идеята ни е да навлезем дълбоко в дебрите на Кавказ и по-точно до местността Казбеги и да посетим символа на Грузия – древна църква, седяща в подножието на едноименния заснежен петхилядник Казбеги.

Непрестанният поток от коли леко затруднява стопа, тъй като това е главната магистрала за Батуми и черноморската част на Грузия. Все пак успяваме да изминем няколкото километра до разклона, от където започва така наречения “военен път”, защото по него Русия прекарва военните си контингенти в конфликтни времена. Последният път е за да подкрепи в независимостта им републиките Южна Осетия и Абхазия, които и до сега не са признати за такива от Грузия и почти цялата световна общност. Последните военни действия в спорните региони през 2008 г. са предвождани от харизматичния грузински президент Сакашвили, окрилен от поддръжката на НАТО, които обаче завършват доста скоропостижно, след като Русия стоварва цялата си армия в района.

Вече започва да се стъмва. Трафикът е доста натоварен. И тъкмо когато започваме да се чудим защо нищо не спира, зафичен светлосин Запорожец се заковава пред нас със свистене на гумите. Синеок откачалник се появява, който говори на развален руски, което пък ни навежда на мисълта, че не е грузинец. Оказва се, че човекът е австралийски евреин с немско потекло, който живее от десетина години из Русия и Турция, а от две в Грузия. Тук страшно му харесвало и даже си е купил къща. Има намерение дори да кандидатства за грузинско гражданство. През цялото време Якоб не престава да ни изумява с откачените си истории. Кани ни да прекараме нощта у тях. Къщата му е уникално разбита, цари хаос и мизерия, напомняща ни по нещо на златотърсача Любо в Папуа Нова Гвинея. Дали всички самотни австралийски мъже не са мизерници ?! 🙂

Похапваме превкусни качапури в селското ресторантче, където Якоб ни разказва за един от поредните си бизнес планове – отглеждане на марихуана в къщата му, тъй като газта за отопление в планинските региони била безплатна и лесно ще направи парници. Той е доста колоритна личност, пенсиониран военен, бивш шофьор на такси, понастоящем учител по английски. Не изневерява на еврейската си същност и ни оставя да платим цялата сметка сами 🙂 Но пък времето в планините е доста хладовито и сме му безкрайно благодарни за предоставеното от него топло леговище с красива гледка към планините и напращели от ябълки дървета в градината му.

21.10

Рано сутринта стопът ни откарва до съседното село Квемо Млета, където в красива църквичка участваме в неделната литургия. И тук, както в повечето грузински църкви има манастир. Изумени сме от това да видим държава с толкова много монаси и монахини, действащи църкви, свещеници, религиозни хора … От християнските страни сигурно Грузия е единствената останала такава, от една страна запазила древните си традиции и от друга поддържаща активен религиозен живот.

Хващаме си стоп с камион до селище след известния зимен курорт Гудаури. Брадатият шофьор има много свиреп кавказки вид, но е страхотна душица, като повечето грузинци. Спираме в крайпътно заведение да ни черпи кафе и качапури и когато Цветин плахо се опитва да плати сметката, за малко не го набива 🙂

Навлизаме все по-дълбоко в Кавказ, движейки се покрай границата с Южна Осетия. Есента е огнена и ни зашеметява с багрите си. Завалява дъжд и вместо да слезем в село Коби, шофьорът ни предлага да навлезем още 5-10 км с него в красива странична долина до тяхната каменна кариера. Приемаме с удоволствие. Вече сме на близо две хиляди метра надморска височина и гората изчезва. Издигат се само остри чукари и заснежени върхове. В ниското се забелязва малко селце със средновековни кули за отбрана, сгушено до реката. Не си бяхме представяли, че Кавказ ще е толкова величествен и суров, с такива уникални, изолирани селища.

Дъждът точно спира, когато се връщаме в село Коби, на главния път. Остават ни 17 км. до град Степанцминда, почти до руската граница. Там се намира емблематичната църквичка “Св. Троица”. Почти веднага ни качва осетинец, само че от република Северна Осетия в Русия. Тръгнал е към столицата ѝ Владикавказ.

Интересно да се знае…
Осетинците са наследници на аланите, персийски народ. Те са православни християни и говорят персийски език. По-голямата част живеят в автономната руска република Северна Осетия – Алания, но около 20-30 хиляди са в Южна Осетия, където преди конфликта са били малцинство. Сега повечето грузинци са избягали от Южна Осетия и там живеят само осетинци.

Дъждът отново започва, но ние твърдо сме решили да се изкачим на възвишението над село Гергети, където стърчи древната църквичка. Температурите са много ниски. Скоро сме съвсем подгизнали и бая мокри, на всичкото отгоре тръгваме по уж по-кратка пътека, която се оказва затворена и пълна с препятствия. След близо час бъхтене се добираме до заветното място. Там се откриват величествени гледки към връх Казбек (5047 м н.в.) и цялата долина в ниското. Приютяваме се вътре в църквата на топло до печката, а симпатичен монах от манастира в съседство ни разказва за чудотворната Богородична икона, самоспасила се от Русия, където комунистите искали да я изгорят.

На свечеряване дъждът спира за малко. Успяваме да опънем палатката на близкия хълм, треперейки от почти нулевите температури. Но пък сме опиянени от красотата на пълзящите като воал мъгли около нас.

22.10

Времето продължава да е все така мрачно и дъждовно. Налага се да чакаме в палатката до обяд, до като поразведри малко. Толкова ни е студено, че се отказваме от плановете си да изследваме отдалечени кавказки села като Джута и Шатили. Вместо това решаваме да си хванем стоп обратно към Тбилиси и да се насочваме към Армения. Но за утрешния ми рожден ден не ни се иска да сме в града и по картата си избираме гората около древната църква “Джвари”, недалеч от Мцхета – идеално място за отшелнически рожден ден 🙂

Слизаме пеша до Степантсминда. Веднага ни спира турски тираджия, с който изминаваме над 100 км. и стигаме почти до Мцхета. От бензиностанция на магистралата много мил мъж ни откарва право до разклона за Джвари, от където тръгваме пеша по планинско пътче в тъмното. Оглеждаме се за подходящо място за бивакуване. Точно тогава спира бяло джипче, от което с грейнала усмивка монах ни маха да се качваме. Отец Рафаел живее сам насред планината. Църквичката и манастирчето му са на 4-5 км. по черен път в гората. Предлага ни да опънем палатката на полянка в близост до църквата и ако имаме нужда от нещо да отидем при него. След като ни оставя, отново се връща с няколко бутилки вода и литър домашно червено вино, като подарък. Готови сме за предстоящия рожден ден 🙂

23.10

Времето е много по-топло от това в Кавказ. Не можем да спрем да се радваме на есенната гора и усамотението. За празнуването на рождения ден сме си приготвили едно баунти, вместо торта, плюс неочаквания подарък от монаха – манастирско червено вино. Последните ми три рождени дни бяха доста паметни. На предишния изнасяхме шоу в италиански ресторант на микронезийски остров насред Тихия океан. Преди това пък бяхме изгубени в джунглите на Сулавеси, където три дни се скитахме без никаква вода и храна. А по-предишната година, в медитация под Бодхи дървото в Индия, където Буда е получил просветлението си. Така че и този път очаквахме да се случи нещо невероятно.

По обед отиваме на разходка до църквата “Джвари” (в превод Кръст) на 2 км. от лагера ни. Оставаме палатката добре скрита в гората. В църквата има каменен фундамент от 4-ти век на мястото, където Света Нино и тогавашният грузински крал са издигнали първият кръст в държавата. Самата църква е от по-късен период. Но наистина е уникално да пипнеш камъни, които са били непрестанен обект на поклонение на една и съща религия в последните 1700 години!

Следобед отиваме на гости на отец Рафаел в усамотеното му манастирче до църква, щръкнала на хълм с гледка към Тбилиси. Монахът е установил дома си в малък фургон, преобразен с тухли, като къщичка. Последната група хора, дошли за духовен съвет точно си тръгва. Отчето, сияещ от радост веднага ни кани на кафе, на верандата на фургончето. Започват се любимите ни невероятни истории за чудеса. Отец Рафаел ни разказва как затворническата верига, която висеше от храмовата икона в църквичката му, лично я бил занесъл до Рим. Там кардинал му отворил сейфа с истинската верига, с която бил окован Свети Петър в затвора. Така успял да я освети от самия оригинал. После я носил и по всички свети места из Йерусалим. Говорихме си много дълго на страшно интересни теми. По тъмно, на изпроводяк ми даде най-страхотния подарък, за който не си бях и мечтала – парченце от обувката на свети Спиридон, който вечно сновял по пътищата пеша. През няколко години сменял изтърканите си обувки. Той извършвал какви ли не чудеса. Какъв по-прекрасен амулет за човек живеещ по земните пътища? 🙂 Прибираме се в палатката, отнесени в мисли за нереални светове на монаси и чудеса.

24.10

На сутринта имаме среща с отец Рафаел, който ни завежда на екскурзия в гората, до свещен извор и две дълбоко скрити в националния парк старинни църквички от 13-ти век. Той ги стопанисва, като постепенно и реставрира. След разходката, вечно усмихнатият монах ни закарва до Тбилиси, където той също има работа. За сбогом ни връчва торба с плодове и кафе.

Никак не ни се нрави шумотевицата и странните, наконтени хора хукнали по молове, офиси и ресторанти, сякаш това е смисъла на живота и Вселената. Прибираме се при Тина и Иван, който пък има рожден ден днес. Заемаме се с приготвянето на лазаня и празнуване с вино и торта до посред нощите. Лягаме си смазани от досега с лудницата на града и обитателите му. За капак цяла нощ десетина комара ни надупчват на решето.

25.10

Събуждаме се с огромно желание да избягаме скорострелно от града и нездравия живот тук. Но времето е мрачно, ръми и се замотаваме до обед. Разделяме се за втори път с Иван и Тина, наистина страхотни, лъчезарни хора, с които се чувствахме като у дома си и се надяваме да се видим пак скоро. Те ни изпращат до близката гара, където по случайност попадаме на евтина маршрутка, която е точно до градчето, където планираме да преспим преди да се отправим идния ден към Армения. Изминаваме 60-те километра до Болниси с билетче по 3,50 лари (~ 2лв.). В региона има уникална древна църква, с най-стария запазен грузински надпис от 5-ти век.

Хващаме стоп с азербайджанец до забитото на 10 км. селце, където се намира църквата “Болниси Сиони”. Оказва се, че в този регион почти няма грузинци. Селата са или азербайджански или арменски. Пристигаме точно след като са затворили, но мила монахиня от малкото манастирче в двора ни отключва вратата. Църквата е построена 480-та година (!!!) и усещането в нея е уникално. Древността, която се излъчва от всеки каменен куб, ни обгръща. Изумяват ни гравираните в някои камъни животни, нещо твърде нетипично за съвременните църкви. Монахинята ни разказва историите на различните икони и ни подарява свещи и картичка за спомен.

По тъмно се отдалечаваме и се мушваме в първото изпречило ни се лозе, наслаждавайки се на пълнолунието и воя на чакалите.

26.10

Влага, студ и ромолене на дъжд по палатката ни събуждат. Отвън обикалят мокри овце със смешни “ботуши” от кал. В едно от просветванията на небето успяваме да сгънем набързо палатката и с помощта на двама арменци да се върнем до главния път и градчето Болниси.

Пресичаме пеш измития от дъжда град. Купуваме си малко продукти. Местен пък услужливо ни закарва до минерален извор в близост. След анализ на безбройните забележителности в Армения променяме плана и вместо да влезем през отстоящата на двадесетина километра граница, решаваме, че ще е по-добре да направим голям полукръг и да влезем през Садакло. Чудесен план, само дето не бяхме предвидили, че ще продължава да вали и съответно стопът ще е доста по-труден.

Но все пак с бърз стоп стигаме до град Марнеули. От там потрошен бус ни откарва още десетина километра и ни оставя под навеса на бензиностанция. Дъждът продължава. Студено е. Час и половина безуспешно стопираме. След като дъждът преустановява и вече сме доста премръзнали, спира симпатично момче азербайджанец и ни откарва до село на десетина километра от границата. Настойчиво ни кани да му гостуваме. Доста сме преуморени и предложението му е много изкусително, но решаваме да продължим. Не след дълго ни спира арменски тир. Шофьорът заявява, че ако искаме ще ни закара чак до Ереван. Милият, не знае че си взема белята, като ни качва. Първо Маги с обувките си му накалва чистата каросерия. После аз му разливам малко кока кола по тапицерията. И за капак не разбираме къде точно да се чакаме и преминаваме и двете граници, докато той ни чакал почти час веднага след грузинската граница.

И двете граници се преминават бързо и безпроблемно. Е, ние се забавихме заради случката с камиона и това, че арменският митничар в старанието си да ни помогне със съвети доста ни разпитва за плановете ни. Арменците още от началото ни изглеждат много мили и гостоприемни. Таксиметров шофьор, който ни черпи кафе, приятелски си бъбри с нас. Ние нямаме почти никакви очаквания за Армения, като се имат предвид ограничените ни, граничещи с нула познания за страната – стари църкви и много планини, общо взето това е всичко, което знаем. Въпреки, че един от най-добрите ми приятели е арменец, пък Маги е имала арменка учителка 🙂 Но пък понякога е хубаво, когато нещо ново започва без никакви очаквания и информация.

И така, довиждане Грузия, здравей Армения!