Хималайски път
06.09. 2015
Нако се оказа последното село по пътя с тибетска архитектура. Следобеда започнахме стопа на долу, но почти не минаваха коли. След почти 40 минути вървене по стръмна серпентина ни качи джипка. Беше само за 15 километра, но тук това си е сериозно разстояние. След това се започна едно много дълго чакане и след близо час и половина мина първият празен автомобил. За голям късмет ни взе и то за много дълго разстояние.
Село Нако с будистки знамена по къщите
Стар храм в Нако
Уличка със стари къщи в Нако
Шофьорът и малкия му брат са много учтиви и постоянно ни черпят сокове, дъвки, чипсове, ябълки. Двамата са пълна противоположност един на друг. Големият брат е въздържател, тих и кротък, а малкия е абсолютно пиян, не спира да пуши хашиш, да пее и ръкомаха. Успяваме да изминем около 200 км с тях, като пътуваме близо 5 часа. Малкият брат с времето се влошава, има си една бутилка с уиски и периодично си пийва.
Единственото леко неприятно е, че увеличава музиката до дупка и слушаме една и съща песен по над 20 пъти една след друга. Едно от любимите му парчета беше на нещо като индийския Рики Мартин, пеещ в латино ритъм “My name is lovely Chingo”. След като слушахме песента над час, започна да ни става малко байгън, но това са бели кахъри.
С тях преминахме целия Кинор, те бяха от последното село Баба Нагар. През цялото време пътят се виеше над тесни пропасти, като в по-голямата си част беше черен и тотално разбит. Пътуването не беше леко. Останахме доста разочаровани от Кинор (с изключение на селцето Нако). От разклона за областния град Реконг Пео (Rekong Peo) до последното село Баба Нагар часове наред пътувахме през ужасяващи зони.
В началото ни смутиха “жилищата” на работниците по пътя, които живееха под платнища опънати до самите скали, на пътя досами машините. Тук все още е каменна пустиня и доста студено през нощта. Жените по сарита, явно някъде от южна Индия, се топлеха на малки огънчета. Забелязахме, че навсякъде строителните работници и всякаква друга по-долна работа се извършва от хора от нисшите касти от други части на Индия. Местните обикновено не вършат такава работа.
След това се заредиха огромни военни бази и гигантски язовири и ВЕЦ-ове по цялата река. В тъмнината на мъжделива светлина от нощните лампи всичко изглеждаше чудовищно. Общо взето целия Кинор, с изключение на най-горната част и някои странични долинки и селца, е грозна гледка в резултат от хидро-проектите.
Пристигнахме към 9-10 ч. през нощта и шофьорът ни показа едно начално училище, където да си опънем палатката. Теренът бе много стръмен, но за късмет намерихме една равна тревна площадка, понеже не искахме да разпънем лагера насред училищния двор.
07.09
Събудихме се в един нов, тотално различен свят. Надморската височина е около 2000 м и всичко тъне в гъста растителност, гори и влага. Въздухът е топъл и приятен. Слънцето не изгаря. Хората са хиндуисти и селата и градчетата, в които има изобилие от какви ли не стоки и магазини, изглеждат по съвсем различен начин. Кипи живот. По пътя минават десетки коли. Сякаш двата месеца в трансхималайската пустиня са били само сън.
Първа утрин сред зеленина
В палатката наднича някакъв човек. Децата вече идват на училище. На нас много ни се спи, но се налага да ставаме. Нашата площадка се намира точно до стълби, водещи от училището нагоре към друга къщичка, в която се помещава детската градина и работилницата на един тъкач, която му служи и като дом. Човекът, който надничаше в палатката, всъщност е въпросният тъкач. Изключително мил човек. Покани ни да използваме тоалетната му и газовия му котлон. Пихме заедно чай и ни показа кинорските одеяла, които тъче. Децата от училището и детската градина не надвишаваха общо десет, всичките непалчета (в Индия има голяма вълна от непалски имигранти). Скоро се сприятелихме с всички.
Момчето тъкач
Започнахме стопа към 12. Една камионетка ни закара до Джори (Jeori), от където имахме план да се изкачим нагоре в планината до известен храм на богинята Кали. Напазарувахме от Джори и след като се наобядвахме, поехме нагоре. Не след дълго ни спряха двама възрастни братя, с малка количка и ни закараха на 10 км. нагоре, почти под храма. Оказаха се заможни собственици на огромни ябълкови градини. Много настояваха да пием чай в къщата им точно до пътя. На изпроводяк ни подариха няколко килограма ябълки и круши.
По пътя към Джори
Още в Джори ни направи странно впечатление, че всички са изключително учтиви, с някакъв стар колониален привкус. Намираме се в област Шимла, само на 150 км от столицата на Химачал Прадеш – Шимла (Shimla), която е била лятна столица и резиденция на англичаните по колониално време, та може би нещо от този дух се е запазило. Всички се обръщат към нас на “sir” и “madam”, което го правят често и на други места в Индия, но тук определено си падат по обноските. Особено е забавно да чуеш след като си благодарил, отговора “mention not” 🙂
В момента края на ябълковия сезон е в разгара си и навсякъде се товарят камиони с хиляди касетки от тези плодове. Трябва да се отбележи, че отглеждането на ябълки и круши е възможно само в планинския климат на Хималаите и този вид плод е изключително скъпа и луксозна стока в равнинните части. Така че хората тук са доста заможни благодарение на градините си.
Изкачваме се до храма по едни стълбички напряко и изведнъж го съзираме – огромна постройка от две високи кули с каменен и дървен гредоред. Хималайските хиндуистки храмове са коренно различни от тези в други части на Индия и за това се радваме, че отделихме време да го посетим.
Намерихме едни равни места над храма и въпреки, че бяха заградени, решихме да рискуваме и да прескочим оградата.
08.09
Вече можем да спим по тениски, наметнати само с тънките чували. Сутринта се будим в огромната трева, навсякъде летят птички и пеперуди. Все едно сме попаднали в рая. Разгледахме храма Бимакали (Bhimakali temple, Sarahan village) на свежо.
Храма Бимакали
Преди влизане човек трябва да си остави всичката електроника и фотоапарата в шкафче отвън и да си сложи шапка. Ако нямате ви заемат едни много смешни платнени шапки. Муртито (малката статуя) на Кали е на върха на кулата. Навсякъде има сребърни предмети и вратите са със сребърен обков. Имаше и една стаичка със забранен достъп. Когато надникнахме вътре, открихме доста странно съдържание – четири дървени кола, на стената няколко зелени камъчета с червени конци оплетени около тях и по земята перушина.
В храма
След обиколката решихме да стопираме по един третостепенен път за да се потопим за последно в местната, все пак нова за нас, култура. Въпреки, че има доста сходства с това, което бяхме видели в региона около Манали. Това решение ни забърка в реалност извън пределите на законите на физиката, времето и пространството. Първоначалното ни намерение беше вместо да слизаме 15 км до главния път в долината, да минем през пътищата високо в хълмовете и да пресечем напряко планините.
Първият ни стоп беше камионетка, като се натъпкахме трима човека на една седалка. Преди да стигнем до малко по-главен път, трябваше да минем три села, всяко отстоящо на по 20 км едно от друго. Камионетката отиваше до първото. Малко преди селото имаше бригада за асфалтиране на пътя и се наложи да чакаме поне час преди да ни пуснат да минем. На всичко от горе шофьорът ни получи начални симптоми на бъбречна криза.
След първото село стопът се закучи. Бяхме се зарекли да не стопираме тирове на планински път, но след около час чакане изгубихме търпение и спряхме един от минаващите, натоварен с ябълки за Делхи. Това разбира се оказа доста сериозна грешка. Тирът се движеше с 10 км/ч по разнебитения път. Отделно пътят беше толкова тесен, че ако дойдеше кола в насрещното трябваше да спре и да даде на заден ход до място с отбивка. Така на всяко разминаване губехме по няколко минути. След няколко часа бяхме успели да изминем не повече от 30 км.
Достигнахме някакво голямо село, което изобщо не фигурираше на картата. Преди това камионджиите спряха да ремонтират нещо и се забавихме още половин час. След излизане от селото се заформи гигантско задръстване, защото два камиона не можеха да се разминат на пътя и чакахме почти час да се отпуши. Вече по тъмно се озовахме в някакво градче и изведнъж осъзнахме, че сме слезли на главния път в Рампур, което отстоеше само на 20 км от Джори, градчето под храма. Направо ни призля. Изобщо не можехме да си обясним какво точно стана та да преминем 30 км за седем часа. Дори ако бяхме вървели щяхме да ги минем по-бързо.
На стоп из хималайските гори
Вече по тъмно слязохме на един разклон, водещ отново към селата, през които искахме да минем. Утре щяхме да се опитаме отново. Видяхме едно пътче, водещо встрани, и решихме да проверим какво има. Влязохме през някаква порта, имаше две постройки леко в колониален стил и в една от стаите светеше. Оказа се, че е горски почивен дом, само с един гост, електротехник, работещ към горското стопанство. Намерихме управителя и той ни разреши да си опънем палатката. Нощта беше много топла. Летяха гигантски комари. Чуваха се хиляди звуци от заобикалящата ни гора, която беше пълна с маймуни. Южният пояс на Хималаите, покрит с влажни гори и много гъста растителност, със средна височина 2-3 хил. метра, е същински рай.
09.09
Сутринта управителя ни предложи дори душ и чай. Оставихме си зимните дрехи тук като дарение и човекът в замяна ни подари нова тениска.
Започнахме стопа по-рано, към 10:30 сутринта. Днес вървеше много успешно, макар и на малки отсечки. С четири прекачвания, като сменихме лека кола, камионетка, тир и автобусче успяхме да стигнем до мястото, което бяхме запланували за вчера. Рору (Rohru) е малко градче, все още в последния хълмист пояс на Хималаите, но цари типичната индийска обстановка, с която ще трябва да свикваме – хиляди хора, лудница, прахоляк.
Напазарувахме и хапнахме на крак от улицата картофени кюфтета с много вкусни сосове. Следващата ни задача беше да излезем от градчето. Задачата се оказа обаче, доста трудна. Стъмваше се и безкрайните складове и пунктове за ябълки не свършваха. По пътя имаше паркирани стотици тирове и камионетки. След няколко километра вървене из лудницата, излязохме на ужасно прашен път със стръмни скали от двете страни. Всеки път, когато минаваше тир се обгръщахме от облаци прах. Беше адски неприятно.
По едно време кола спря до нас и момчето вътре ни каза, че искало да ни помогне. За съжаление отиваше в друга посока, но все пак ни придвижи 4-5 км напред. Ситуацията продължаваше да е много зле, докато по едно време не видяхме асфалтов път, изкачващ се нагоре, препречен с дървени пръти. Оказа се, че от свлачище – пътят, водещ към някакво предприятие, пропаднал. Малко встрани имаше равно местенце.
10.09
На сутринта пазачите ни събудиха, но само за да проверят какви сме и после си тръгнаха. Оказа се, че това е фалирала фабрика за вода. Беше заключено, най-вероятно причината беше свлачището, заплашващо да я срине и самата нея. Лошото беше, че наоколо нямаше нито чешмичка, нито поточе, а бяхме останали без вода. За щастие пазачът се върна от вкъщи и ни пресипа от неговото шише, после ни подари и няколко ябълки.
Стопът започна добре. Едно бусче, в което първоначално ни искаха пари, но след това ни качиха безплатно, ни закара до следващото село. Решихме да си купим нови шалтета, понеже старите вече се бяха сплескали до безплътност. Купихме си ги на метър от един магазин за платове. И тук продавачите ни подариха плод – нар, което си е луксозен плод. Следващият стоп не беше особено приятен. Малка камионетка, превозваща ябълки ни качи и трябваше да седнем трима човека на седалката до шофьора. Движеше се ужасно бавно, като шофьорът започна да се прилепва към мен по един доста особен начин. По едно време спряхме и помощникът му препречи пътя на един тир и се метна вътре отпрашвайки в посоката, от която бяхме дошли. Въобще не разбрахме какво се случва и решихме да се възползваме от момента и да офейкаме.
Следващото, което ни спря, беше абсолютно същият тип камионетка, но караше значително по-бързо и хората изглеждаха значително по-мили. Помощникът се премести на седалката на шофьора, но от външната му страна, което дори за Индия е доста безумен начин за шофиране. След няколко часа друсане, успяхме да изминем рекордното разстояние от 150 км. Пътят, който си бяхме избрали, се оказа толкова зачукан и див, че не можехме да повярваме. Местността беше изключително красива. Навсякъде растяха банани и екзотични растения. Стана много влажно.
В камиона с ябъки (шофьорът е до мен, а приятелят му до него от външната страна)
На свечеряване решихме да слезем 50 км преди градчето Понта Сахиб (Ponta Sahib), намиращо се в равнината, първо заради това че е много трудно да се търси равно място по стръмните склонове, обрасли с растителност и второ защото щеше да ни е последна нощ в планините. Установихме се до една рекичка под селце, скрито в джунглата някъде над нас.
11.09
Още в 6 сутринта започнаха да идват хора от селото. Някои се мотаеха около палатката, други косяха тревата на ливадата, на която спяхме и не спираха да си говорят и подвикват. В 6:30 вече имаше толкова хора, че се наложи да ставаме. Група ученици се изтърси и ни подариха огромни царевици и краставици. После ни поканиха да разгледаме селото.
Жена прави чапати
Хималайците от Химачал Прадеш се оказаха наистина изключително мили и чистосърдечни хора. Нямаше човек, с който да сме си общували и да не ни е подарил ябълки, да не ни е черпил чай или да е направил някакъв друг мил жест към нас. Всички бяха много усмихнати и вежливи. След закуска се изкатерихме до селото, състоящо се от десетина къщи. Всички се надпреварваха да ни канят в къщите си и да ни предлагат чай. Обиколихме цялото село къща по къща. Всички бяха много превъзбудени от голямата атракция – туристи. Странно, че регионът е толкова красив и спокоен, пък въобще не е популярен.
С жените от селото
Традиционни къщи
Селцето е с много особена стара архитектура и весели жители. Много ни допадна. Към 9 часа учениците отидоха на училище, но момченцето, което ни беше дало краставиците, остана по основателни причини – днес беше неговия ред да пази царевичните ниви от маймуни, заедно с дядо си. Имаха си дървен навес наблюдателница, от където се виждаше целия склон и бинокъл. Дядото беше застанал на пост още от сутринта и от време на време крещеше и издаваше странни гърлени звуци.
Наблюдателница за маймуни
След приключването на визитата, прибрахме палатката и започнахме стопа. Коли не минаваха и сигурно чакахме поне час преди един камион да се появи и да ни вземе. Започна се познатото влачене по хилядите завои и дупки. Шофьорът беше адски приятен и не спираше да яде тютюн, не казвам дъвче, понеже не го дъвчеше ами си изсипваше тютюн на прах примесен с подправки и лимон в устата и направо го гълташе. На обед спряхме да пием чай в едно градче и хапнахме набързо ориз с леща, понеже знаем от опит, че шофьорите не обядват.
След още няколко часа протяжно пътуване спукахме гума. Човекът беше голям факир и я смени за секунди, но в следващото по-голямо село спряхме за ремонт. Тъй като всичко ставаше много бавно, вече отчаяно ми се искаше мъчителните безкрайни пътища из Хималаите да свършат и да се озовем в равното. Нямах си работа и реших да попитам шофьора още колко километра остават до пустата Понта Сахиб. По мои изчисления пътувахме вече пет часа и трябваше почти да сме изминали петдесетте километра. Но неговият отговор беше: “Остават още около 50 км”. Направо получих паралитичен шок и ми увисна ченето.
Ако не си пътувал из тия места, не може и да предположиш колко дълги всъщност са някакви си 50 км. По картата и по табелите, които бяхме видели вчера, разстоянието просто не се връзваше да е толкова дълго. Забелязах, че когато станеш трескав и започнеш да бързаш, пътят се удължава по някакъв дяволски начин до забвение. Очевидно е, че Хималаите се опитваха да ни предадат урок по търпение, а ние все се проваляхме в усвояването му.
Лешояди на пътя
Следващият удар дойде когато влязох в камиона и установих, че палатката ни я няма. След обстойно претърсване и лека ретроспекция стана ясно, че най-вероятно някой я е задигнал докато сме обядвали в предишното градче. Това ни подейства доста съсипващо и планът за следващите дни се промени леко. Щеше да се наложи да спим на хотели и да се придържаме към градовете, докато успеем да се снабдим с нова палатка.
Успяхме да изминем оставащото разстояние за 2-3 часа, което си е направо рекорд. В тъмното слязохме в горещината на равнините. Най-сетне достигнахме Понта Сахиб – коли, рикши и хиляди хора, сновящи насам натам из едно малко индийско градче. Докато се оглеждахме за хотел, намерихме един интернет клуб и решихме да поседнем за малко. Докато го чаках в клуба, Цветин намери два хотела, но на цена много над бюджета ни.
През това време клубът затвори и точно се чудехме къде да търсим, когато собственикът ни препоръча да отидем до гурудварата. Изцяло бяхме забравили за сикхските храмове и тази идея ни дойде доста спасително. Вървяхме около 20 минути докато достигнем до огромна гурудвара, която се оказа исторически храм на 400 години. Регистрирахме се и ни дадоха безплатна стая без проблем. Беше много хубава, със собствена баня и тоалетна. Имаше и вентилатор. Наистина продължавам да се изумявам искрено как изобщо функционира цялото това нещо, тотално извън законите на икономиката.
12.09
Закусихме в лангара (кухнята) мляко с ориз и чапати и се върнахме в стаята да перем. Внезапно ни удари шок от топлината, придружен със стомашно разстройство и дискомфорт. Явно ще ни трябват няколко дена да се адаптираме към новата среда. Решихме да останем и днес, за да си починем и утре да стопираме към Ришикеш.
Гурдварата Понта Сахиб
Денят премина в почивка и интернет. Поседяхме и в храма по време на една от службите. Също така разгледахме и музея с картини, изобразяващи истории от живота на всеки един от десетте духовни водачи (гурута) на сикхизма.
Етаж от общежитието в Гурдварата
Сикхизмът е монотеистична религия, наблягаща много на състраданието, любовта и помощта за нуждаещите се. Някои от историите, които прочетохме, отразяваха това по много интересен и за нас донякъде забавен начин. Една от историите гласеше, че по време на една от поредните битки между Могулската империя и сикхите, един от приближените на сикхския гуру обичал да обикаля по бойното поле и да дава вода на ранените, като давал вода и на тези от противниковия лагер. Другите войници се възмутили и докладвали на гуруто, след което човекът бил привикан. Попитали го защо го прави и той отговорил :
” О, Гуру, защото виждам във всеки един само Теб”. Гуруто така се впечатлил от тези думи, че му заръчал освен вода и да привързва и помага на всички ранени. Тази история горе-долу въплъщава духа на сикхизма.
13.09
Вървяхме около половин час докато излезем от Понта Сахиб. Не след дълго ни спря една кола. Човекът отиваше до Харидвар (Haridwar), което е след Ришикеш. Така че стопът ни – 90 км беше директен. Мъжът беше пенджабец, бизнесмен, много религиозен. Членуваше в една изключително популярна духовна организация в Индия – Рада Соми Сатсанг Беас (Radha Soami Satsang Beas), която все не ни се изяснява какво точно проповядва. Но във всяко село и градче, през което минаваме виждаме тяхната сграда.
По-интересното беше, че мъжът отиваше към ашрама си в Харидвар, където заедно с гуруто си работеха по проект за спасяването на крави. Попитахме от какво ги спасяват и той ни каза, че от мюсюлманските касапи. Издирвали ги и откупували кравите. Имаха си дори неправителствена организация, работеща по подобни проекти. Раджив беше невероятно мил човек. Седнахме да закусим в една по-елитна сладкарница и накупи какви ли не сладки и напитки, за които дори и не искаше да чуе да платим.
В Дерадун, столицата на щата Утараканд спряхме в къщата на аюрведичен лекар и след визитата Раджив ни закара до центъра на Ришикеш. На раздяла ни подари кутии с какви ли не сладки и соленки и въпреки съпротивата ни, не можехме да ги откажем.
Започнахме обиколката на Ришикеш – столицата на йогата. Пълно бе със стотици ашрами, в които човек може да изучава ведическа култура, аюрведа, санскрит, йога.
Садута в Ришикеш
Ришикеш се намира на брега на река Ганг и е свещен град. За първи път откакто сме тук, се почувствахме наистина в Индия. Безброй садута седяха по брега. Навсякъде ухаеше на ароматни пръчици. Жени в шарени сарита, с подрънкващи гривни около глезените се разхождаха. Хора се потапяха в свещения Ганг за очистване от лошата карма, приближаване към мокша (освобождение от кръгът на преражданията) и просветление. На отсрещния бряг всичко тънеше в гъсти джунгли. Решихме да отидем до гурдварата, но този път ударихме на камък. С триста зора ни оставиха да преспим една нощ, но ни заявиха, че по принцип не приемат чужденци понеже пиели и пушели. Мисля, че това че се бяхме дегизирали като сикхи наклони везните в наша полза и след дълга регистрация ни връчиха ключовете за една доста луксозна стая.
