17-18.03.2024
Начало на първото извън европейско пътуване на Божи: Истанбул – Саудитска Арабия – Индия
Тръгваме с нощния Ориент Експрес от централна гара за Истанбул. Както обикновено
едвам стигаме навреме на гарата. Доста сме уморени от интензивното приготвяне на
багажа през последните два дена и от малкото спане. Потегляме в 18:30 и дори в
момента на тръгването не можем да осъзнаем, че наистина потегляме. В спално купе
сме, цялото е за нас четиримата с мамето и Божи. Купето е чисто и приятно. Очаква ни
тежка нощ. Влакът е много бавен, пътнически и спира на десетки гари преди границата
с Турция. В съседните купета има шумни испанци и двама човека, които се смеят до
полунощ до главите ни. Божи е много превъзбуден и заспива трудно. Поне след това
не се буди, въпреки непрекъснатите силни шумове.
Между 1:00 и 3:00 минаваме граничните проверки, като от турска страна трябва да се слезе с целия багаж. На мен и Божи все пак ни позволяват да останем в купето. Мозъците ни са тотално изпържени. До 3:00 не сме мигнали изобщо, въпреки че се опитваме да спим още от 21:00.
Най-сетне за четири часа се унасяме до към 7:00. Влакът пристига със закъснение чак
към 8 часа.
От гара Халкълъ до центъра Йеникапъ (Yenikapi) стигаме бързо с метро линия Мармарай. От днес започва Великденският пост. Хапваме гевреци със сусам на крак. Хотелчето ни (Melkan Otel)
се намира в квартал Фатих, непосредствено до византийски манастир Пантократор
сега джамия на името на някакъв мула (Mulla Zeyrek Camii). Кварталчето ни е с калдаръмени улички, стари дървени къщи, дебели котки и забрадени жени, надничащи от дървените рамки
на прозорците.
Настаняваме се в приятна тройна стаичка с бродирани пердета в една от старите
къщи. Правим си по един чай и излизаме на кратка разходка по съседните улици.
Хапваме в местно заведение, което работи и е пълно с хора въпреки Рамазана – ориз
със спанак, леща и за мамето пълнени чушки. След разходка около Сюлеймановата
джамия се налага да се прибираме, понеже на Божи много му се спи и заспива още по
пътя в раницата. Изведнъж умората от предишната нощ ни покосява и заспиваме
всички следобеден сън за близо два часа.
Следобеда излизаме на разходка до Фенер, който е на 20 минути пеш. Правим
специална спирка с пързалки и люлки за Божи в парка пред джамията Султан Селим,
към която има медресе. От медресето излизат мъже с кафтани и бели чалми. Майките
на децата на площадката са с черни ислямски дрехи. Горната дреха покрива като
триъгълник устата, така че да не се вижда.
Стигаме до гръцкия лицей, Желязната църква и Вселенската патриаршия, след което е време да се прибираме, за да ляга Божито. Купуваме малко плодове от една сергия и
се връщаме. Божи отново е превъзбуден и не иска да заспива до 22:00. От горната стая се чува трополене и сякаш се тресе цялата къща. Но този път заспиваме, въпреки всички шумове. Мамето казва, че чак до 23:00 по уж тихата ни уличка се суетели забулени жени и въобще всякакви хора.
Мигове – печати в мислите
Истанбул
Няколко забрадени жени седят пред ислямска сграда в тихото кварталче около
манастира Пантократор. Обсъждат нещо. Наблизо се полюшва палма. Чайките грачат
и летят над истанбулските минарета. Имам усещане за уж познат свят, но всъщност
напълно непознат като динамика, отношения, закони. Тлъсти котараци си делят
хапването с врани и гларуси.
Почиваме си в старата дървена къща на хотела, докато дъските над главите ни
скърцат повече от шумно, а плетените бродирани пердета пропускат мека следобедна
светлина. Един събирач на боклуци за рециклиране бута количката си с напевни
викове в търсене на съкровища пред гроба на султан Селим. Дете с кафяв кафтан и
бяла чалма се е запътило към близкото медресе. Младежи и старци с облекла на
ходжи преминават през парка, където Божи се спуска в захлас от висока пързалка.
Майките на две деца си говорят на пейката до нас. Устите им са скрити от строго черно
наметало, което обаче не закрива носа.
Преди да потеглим имаме само един ден в най-космополитния град на Близкия изток,
където Европа и Ориента си дават близка среща. Толкова много различни лица,
стилове, облекла ме карат да си мисля, че сравнително свръх еднородната ни столица
си е просто едно еснафско село.
19.03.
Полет за Рияд, Саудитска Арабия
Прекарваме целия ден в пътуване. Метро до летището, близо два часа. След проверка
на багажите си изгубваме кратковременно паспортите, но слава Богу ги намираме при
полицаите от паспортния контрил, където в суматохата сме забравили да си ги приберем. В самолета всичко е съвсем модерно по европейски и не напомня, че летим за Саудитска Арабия, освен това че преди излитане се казва три пъти “Аллах е велик”. Божи е спокоен в първия си полет и си играе.
На летището направо се потресваме. Изведнъж оставяме сами сред шейхове с бели ризи до земята и напълно забулени жени. Европейският ни свят се е разтворил като дим. Вървим по плътен дебел килим към имиграционните, а някои служители упътват пристигащите с викове. Сменяме
саудитски риали и си наемаме кола (40 долара на ден) поради липса на всякакъв
транспорт от летището.
Изведнъж всичко започва да се случва много бавно и неефективно. Караме близо час по магистрали, детелини, булеварди. Километри със светещи, огромни, лъскави магазини, молове и архитектура като от 1001 нощ ни оставят с отворени уста. Почти няма блокове, само големи арабски къщи с пясъчен цвят.
Вечерта пристигаме в луксозния дом на хоста ни Мохамед. Той ни дава цял
апартамент за нас, с две големи спални с ослепителни плочки на пода и арабско осветление с десетки ключове и лед лампички. Като шейхове сме, макар че за тукашните стандарти жилището изобщо не е луксозно.
Мамето приспива Божи, а ние излизаме за вечеря с Мохамед и друг каучсърфър,
Томас от Германия, който е обиколил целия свят, остават му само 14 държави. Бил е
пет седмици на стоп из Саудитска Арабия и е възхитен. Мохамед ни води в огромен ресторант като хале (“Shawarma house”, където жени могат да ядат заедно с мъже – сравнителна новост в страната)
Поръчваме си много вкусни фалафели и сок от манго. Мохамед черпи без право на отказ. Прибираме се чак в 00:30 посред нощ преливащи от впечатления. А Рияд е в нощната си
разгара.
Усещания от първата нощ в Рияд
Мирис на пясък с подправки, тежък и силно осезаем, пропил се в седалките и по
улиците. Приказно осветените пясъчни фасади и скъпи магазини се нижат с километри
покрай задръстените от коли (предимно бели на цвят) магистрали и булеварди.
Културата е до толкова различна, че като че ли няма смисъл да се прави опит да се
разбере. Черни фигури на жени с покрити лица повдигат от време на време парчето
плат за да си хапнат, седнали до “шейховете” си в бомбастични ресторанти. Правилата
са други. Всяко общество само си ги създава, според вътрешния си светоглед.
20.03.
В сърцето на Арабия
Почиваме си до по-късно в лъщящия апартамент на Мохамед. Тази нощ най-сетне се
наспахме добре, въпреки молитвата в 4:00 сутринта и високоговорителите на
джамията срещу нас. Със свежи сили потегляме на обиколка, но се оказва че заради
Рамадана почти всички забележителности са затворени през деня.
Караме по правите широки улици, които преди обед са почти празни. Жълтата пясъчна
архитектура е невероятна. В централната част на града все едно си сред пясъчни
замъци – Масмак форт, голямата джамия на имам Турки ибн Абдулах и площада Ал
Сафат (на справедливостта), където до 2022 година включително са се извършвали
публични екзекуции.
Наоколо се рушат стари кирпичени къщи. Тъй като не можем да влезем дори на
площада до ифтар (времето, когато залязва слънцето и се прекъсва поста) се
насочваме към Националния музей и двореца Мураба (Murraba palace) на крал Абдулазис ибн Сауд, основател на саудитското кралство.
Тук имаме късмет. Освен, че е отворено и безплатно за посещение, наоколо има красиви градини с палми и фонтани. Размотаваме се из двореца-форт, около нас се разхождат шейхове в бяло и жени от чиято фигура и лица се вижда само черна сянка. Божи спи в раницата, но след като се събужда решаваме да отидем до голям красив парк, за да си играе.
Оказва се лошо решение. Към 15:00 следобед градът постепенно се оживява с голяма скорост, готвейки се за ифтар след три часа. Улиците са задръстват от коли. Магазинчета и суковете (покритите базари) започват да отварят и задръстванията стават неизбежни. Попадаме в едва пъплещи колони по многолентовите магистрали и след като изгубваме много време в това да
уцелим правилните завои, качвания и слизания от градските магистрали се оказва, че
паркът е затворен. Зареждаме сили в тиха безлюдна улица с малко стафиди и хляб,
като се стараем да не ни види никой как ядем в колата. Макар да има хора, които не
спазват поста, продаването на храна изглежда е забранено през деня.
Връщаме се в центъра с надеждата след 18:00 да разгледаме джамията и площада.
Тъй като сме изгладнели сериозно сядаме на скъпи павилиончета за улична храна до джамията в очакване да залезе слънцето. Доста саудитски семейства също очакват с
нетърпение молитвения призив и са седнали на масите около нас, готови да започнат
вечерята. Поръчваме си някакви банички и нещо като топчета мекички с шоколад. В
18:00 се разнася зов от джамията и всички жадно отварят бутилчиците с минерална
вода. (По време на Рамадана не се яде и не се пие от изгрев до залез, в продължение
на цял месец.) Една жена с табла ни черпи черен чай и саудитско кафе (жълто на
цвят) и повече като чай на вкус отколкото като кафе. Стотиците пакистанци, индийци и
афганистанци, които се редяха да получат безплатни пакети храна в джамията или да
ядат вътре, вече си тръгват.
Картини и чувства от деня
Усещането да си на площад, където до преди две години са гилотинирали хора пред
публика е смазващо. Още като прочетох за Ал Сафат не исках да стъпвам на него и
някак си така и не стъпих. Нещо ме потресе в това, че има брутална правосъдна
система, която избива хора за каквото и скимне и това, че има желаещи да гледат
“зрелището” и това как се търкалят глави по плочките.
Иначе усещането от комуникацията с хората, такива като хоста ни Мохамед е, че те
много държат да се разбере, че страната е съвсем свободна и изобщо няма проблеми с
крайния консерватизъм. Въпреки всичко обаче е очевидно, че над 90% от жените са с
покрити лица и модернизмът е само крехка картонена фасада.
Усещане от автогарата за някакъв абсолютен хаос и дивост, което усещане ми е любимо от
Африка и Азия. Дощява ми се да сме на стоп с палатката през стотиците километри
пустиня и твърде интересни градчета. Саудитска Арабия сякаш е по-ориенталска и
приказна от много от арабските страни, в които сме били, макар всичките да са
впечатляващи.
Сук-ал Зал (Souk al Zal): пазарът за благовония от различни кори от дървета и храсти и красиви метални мангали за горене на благовония.
21.03.
Последен ден в Рияд
След лежерна закуска вкъщи тръгваме към ферма в пустинята на един каучсърфър,
на около 30-40 километра извън Рияд. Пустинята е доста сурова. Покрай пътя се
търкалят боклуци. Навлизаме в “уади” с финикови палми, като малък оазис, за да
стигнем до фермата. Много е красиво. Кирпичено селище с фортове, джамия и стари
къщи разкриват традиционния ритъм на провинцията.
Във фермата има малка камила, кози с дълги уши, пуйки. Божи много се впечатлява от
тях и от възможността да си играе с пясъка. Абдуллах ни посреща с първо качество
местни фурми и кафе без захар. Разказва ни за семейството си и за 9-те си братя и
сестри, всички от една майка. Запален планинар е и е качвал 7000 метрови върхове.
След чая поемаме по друга долина. За кратка среща с пустинята.
Лягаме за малко на червеникава дюна на загретия пясък. Тогава започва голямата тишина. Времето и пространство нямат същинско съществуване в пустотата. Формите са в най-добрия случай миражи. Остава само умът, който възприема в себе си всичко до края на вселената. Пустяната е мястото, където можеш да чуеш истински мислите си. Макар че повечето хора от настоящия век се опитват да ги заглушат и разпокъсат всячески чрез постоянно дигитална ангажираност, за тях (нас) пустинята би била по-скоро ад, отколкото сладостна тишина.
Тишината е толкова силна, че се отделяш почти неволно от цялата уж несравнимо важна динамика на делника и всичко от онзи подреден до минута планиран свят се превръща в смешка или по-скоро в сън, който все още помниш смътно, но с напредването на утрото споменът се размива необратимо. Някога бихме си построили колиба на дъното на някое уади и бихме заживели в утрото на онзи незалязващ ден, в който се пробуждаш от суетата на земните сънища.
Време е бързо да се насочваме към летището, тъй като тази вечер потегляме към Мумбай.
Обобщение Саудитска Арабия: Полетът до столицата на Кралство Саудитска Арабия кацна привечер. Минахме през имиграционното по червен дебел килим и се усмихнахме на камерите под погледите на полицаи в бели роби и червени “шейхски” кърпи на главите. Транзитна виза за три дена. Поради липса на какъвто и да е транспорт от летището до Рияд просто наехме кола и се впуснахме в най-лудия арабски трафик, който някога сме виждали по седем-лентови магистрали.
Всички коли както и нашата бяха очукани. Без никакви правила на движение сред шофьори натиснали педала на газта в състезателно опиянение, трябваше да изминем 50 км до квартал Ал Азизия. Хвърчахме по магистрали, кръгови, детелини и покрай стотици фантастични безумно осветени магазини и ресторанти. Максималистичен лукс до дупка. Сякаш арабското слънце им липсва през нощта и всичко трябва да свети с ослепителен блясък и посред нощ.
Пристигнахме в къщата на Мохамед (домакин от платформата за оказване на гостоприемство каучсърфинг), беше огромна, но само по-българските стандарти. Отключихме входа за гости (има отделен за мъжете, жените и за гостите) и пуснахме двайсетте ключа за различни видове осветление, така че белите плочки да ни заслепят. Останалите дни Мохамед го нямаше, поне не в тази част на къщата. Само тази първа нощ ходихме да ядем фалафели в един през нощта в един от модерните ресторанти, където мъже и жени вече могат да седят публично заедно.
Следващите дни карахме като луди из целия град, а бензинът в резервоара така и не свършваше. Левче/литър. Освен жълто-кафяво други цветове нямаше. Всички къщи и модерни сгради бяха в цветовете на пустинята. Нямаше нищо за ядене, пълно рамаданско мъртвило през деня. Обикаляхме с една торба хляб и банани на задната седалка като сомнамбули през заспалия град. Вечер нещата се обръщаха. Коли, задръствания и бесни състезания със свистене на гуми до малките часове на деня. Ние тогава обаче спяхме и все си оставахме гладни.
Хареса ни страната през погледа на несведущия турист, минаващ по повърхността на дюната. Само едно нещо ме смущаваше. Площад Ал Сафат – площада на справедливостта. Последната екзекуция на осъден на публично обезглавяване е била през 2022. Само преди две години. Направо ми се обръщаше всичко при мисълта. Не че смъртната присъда е неприсъща за много правосъдни системи и не че хора не са избивани за щяло и нещяло къде ли не. Да, от това също ми се завиваше свят, но някакъв необясним ужас ме обземаше при мисълта, че там са се струпвали зяпачи, дошли да погледат… да погледат обезглавяване.
Ал Сафат беше затворен заради Рамадана и така и не стъпихме на него, не че щяхме да можем да го направим, да стъпваме по плочките, където в 2022 година човеци се забавлявали с гилотиниране. Присъдата не е отменена, но под външен натиск сега не е публично изпълнявана. Пустинният вятър вече е започнал да заличава ужаса на “справедливостта” или поне за тези, които ще се разхождат по площада като нищо неподозиращи туристи.
В следващият пост четете: Една седмица в един от най-зашеметяващите мегаполиси на Изтока – Мумбай.
Тук можете да поръчате от пътеписите на Кервана в книжен вариант: КНИГИ
