01.09.2021 Масвинго, Велико Зимбабве
Събуждаме се в строежа. Къпем се в голям поцинкован леген и си изпираме няколко дрешки. Двамата работници от къщата на Петър ни изпращат до спирката на кварталчето. Единият с гордост ни показва бизнеса си – изложени на една маса изделия, майсторски направени от ламарина касички, канчета, както и всякакви размери тенджери втора употреба.
На пазарчето около спирката хората изпадат в еуфория, като ни виждат. Всички се смеят и голяма част искат да се снимат с нас. С помощта на нашите хора откриваме правилната маршрутка, тук наричани комби. Стигаме до кръговото на главния път.
Така и не разглеждаме градчето Масвинго, само зърваме отдалеч центъра, с няколко обществени сгради в не много добро състояние. Вървим три-четири километра пеш по пътя към Велико Зимбабве, докато само ни спира такси и ни предлага да ни закара до руините на около 26 км само за 100 бонда (около 1,20 лв. на човек), така че се съгласяваме. Като подобаващ бакшиш обаче ни спретва номер и ни оставя два километра преди самите руини.
Минаваме през територията на едноименния луксозен хотел, обитаван само от висши партийни членове и дебели политици. Стигаме пеш до входа на обявената за паметник на културата от ЮНЕСКО забележителност. Гишето за билети е затворено и няколко човека на самия вход ни заявяват, че сега се е преместило на главния път, няколко километра надолу. Единият от тях, местен гид, ни предлага да сме му дали 30 долара и той щял да изпрати служител да занесе парите и да ни върне квитанция. Тази схема ни се струва доста съмнителна, а и не сме се приготвили да заплатим такава сума.
Обясняваме им, че сме пътешественици и че сме на нисък бюджет и дали не може да ни пуснат с някакво намаление или на цената на местните. Те обаче не проявяват никакво разбиране. Полицаят си играе с телефона, гидът сякаш злорадства, че не можем да влезем, а служителят заявява че силно се съмнява на гишето да проявят някакво разбиране. По принцип бяхме решили в такива ситуации да влиза само един от нас, но изведнъж ни се изпари всякакво желание да видим най-голямата историческа забележителност в Южна Африка.
Сядаме на една беседка в близкия къмпинг, пием чай и си разговаряме с доста по-комуникативните маймунки вервет, наобиколили ни отвсякъде.
Тръгваме си заедно с жената от охраната и по пътя срещаме и хората от билетния офис, които са си тръгнали. Вървим по главния път, но не преминават никакви коли. След около 2-3 км виждаме път през гората, който би трябвало да води към руините, с отворен вход в оградата. Решаваме, че все пак ще е жалко да не ги зърнем отвън, дори за кратко и без много много да му мислим се вмъкваме и тръгваме по горския път. За по-лесно скриваме раниците в шубраците и продължаваме по живописния път. Гората е цялата в жълти, зелени и червени петна. Хълмовете са покрити с красиви скални образувания и гранитни обли блокове като култови светилища.
Дълго вървим, докато най-сетне зърваме внушителната крепостна стена на Велико Зимбабве. Избираме странични пътеки и докато се шляем и озъртаме стигаме до сами нея. Докато се чудим на внушителната постройка от малки гранитни блокове подредени без хоросан, се появява група туристи с момчето служител от портала. Поздравяваме туристите и смотуляваме нещо, че не сме открили офиса и че тъкмо си тръгваме. Тъй като са ни видели вече, решаваме да надзърнем и видим какво се крие зад стените на крепостта. Откриваме невероятен лабиринт от криволичещи стени, обли форми и красива конусовидна кула, които ни омагьосват. Очевидно африканското интуитивно възприемане на вселената е вплетено в тези архитектурни магични форми, каквито до сега не сме срещали никога нито в Европа, нито в Азия.
Интересно да се знае:
Крепостният комплекс Велико Зимбабве и селищата около него са построени 11 век от предците на етноса шона. Интересно е, че след неговото откриване родезийското бяло правителство дълго отказвало да приеме факта, че такава софистицирана структура може да бъде построено от африканци. Това са останки от единствената по рода си африканска цивилизация на юг от Сахара. Името, което носи и съвременната държава Зимбабве в превод на езика шона означава “каменни къщи”.
Чувстваме леко притеснение и само профучаваме покрай интересен етнографски комплекс с името “Селище шона”, пълно с всякакви предмети от бита, къщи и зъстановки на сецни от живота.
По пътя към раниците обаче нещо бързането ни идва в повече, Маги я заболява корема и си полягаме на една скала да си починем и да посъзерцаваме червените листа. Така и ни заварват полицая от охраната и момчето служител, изпратени от техния началник да разберат на кой сме си платили. Следват дълги разправии с елементи на заплахи, изнамиране на улики срещу нас, доводи и контра-доводи в защита. В крайна сметка, след разговори с началството по телефона, заплащаме входа само за един човек – 15 долара и се разделяме с тях като приятели.
Тръгваме си с леко горчив привкус от неприятната ситуация. Никога не сме разбирали защо трябва да се прави супербизнес от природното и историческо наследство, вместо то да се използа да култивира и образова хората. Въпреки това решаваме да сложим окончателен край на ерата на вмъкванията на Вълшебния керван по всякакви такива места. Който слага високи входове, да си гледа сам съкровищата и да си пази местата само за себе си. И без това фактическото положение след ковида е горе-долу точно такова. 🙂
Вървим с раниците по пустия път, а вече започва да се мръква. Зоната е осеяна с шона къщички и села на далечните наследници на хората построили Великото кралство Зимбабве.Диво място за спане няма. Пълним си вода при една баба и тя ни упътва да си потърсим място за спане около магазина бар – най-неподходящото място по това време, тъй като е пълно с леко пийнали мъже. Питаме собственика на един от магазините и веднага един от близкостоящите мъже се притичва на помощ. Твърди, че около бара не е сигурно за спане и ни завежда до собствената си къща. Разпъваме палатката между рондавел (кръгла къща), в която спят синовете му и кокошарника. В съседния рондавел – кухня жената на собственика е полегнала на пода и кръглото огнище в центъра магично я осветява от игривите отблясъци на огъня.
02.09.
Цяла вечер петела приплясква с криле и кукурига, сякащ крещейки като с високоговорител директно в ушите ни. Въпреки тази шумотевица спим спокойно и дълбоко.
Къщата постепенно се събужда призори. Отивам с единия от синовете до магазина. За съжаление, тъй като никъде няма ток, някой е махнал от контакта резервната батерия, която оставихме вечерта и тя не се е заредила. Купувам един от леките, почти въздушни хлябове за 1 долар, ядосан на скъпотията взимам и едно брашно, за да си правим чапати. Чака ни преход от около 40 км покрай един от най-големите язовири на страната Мутирикуи (Lake Mutirikwi).
Тръгваме заедно с мъжа, който е майстор на сламени покриви и ще ходи да прави покрив за няколко дена на гурбет до съседно село. Пълним си вода от близкия кладенец. Оставяме го да търси платен транспорт, а ние мятаме раници и тръгваме пеш. След няколко завоя покрай хълмчетата осеяни с шона къщи рондавел се озоваваме в близост до язовира. Учудваме се, че пътят е в перфектно състояние. Очевидно мястото е било любимо за воден туризъм на белите родезийци, но след разгонването им и упадъка на туризма всичко изглежда абсолютно западнало, с известни елементи на разруха.
Минаваме покрай няколко полуразрушени къмпинзи и гребна база с празен басейн. От един къмпинг изскача прегладнял пазач и ни се моли за пари. Става ни жал за него и милионите страдащи зимбабвийци и ни е яд на скапаното правителство и на уважавания и досега Робърт Мугабе, довел страната до просешка тояга.
Бреговата ивица е силно надиплена. Хълмовете са обрасли с познатите ни вече дървета, покрити с есенн импресионистични краски в червено, жълто, зелено. Гледките са още по-екзотични, заради щръкналите като гигантски свещници кактуси и разхвърляните на ляво и дясно гранитни обли скални блокове.
След десетина километра стигаме до живописното ждрело на излизащата от язовира река, както и до язовирната стена построена от италиански специалисти през 60-те години на миналия век. По някое време спираме да починем и да си сготвим на едно от множеството места за отдих, с циментови пейчици, масички и огнища, сега доста занемарени и покрити с боклуци.
Докато си готвим на огъня, пристига облечен в бяло последовател на сектата Йохан Масоуе. Очевидно мястото им за молитви е под близкото дърво. Момче, съпровождащо жена си към сбирката, ни казва за пряка пътека, която ще ни съкрати голяма част от пътя и ни завежда до брега на язовира. Красивите къщички рондавел живописно са накацали по скалистите хълмчета и създават усещането за някаква хобитска реалност. Времето тук естествено тече по други закони – секундата е като минута, а денят като миг. Както ни каза един местен по-късно с голяма доза увереност: “Аз ще съм си тук до края на живота си!” и някакси вече го бе изживял.
По керванджийски обаче пряката пътека се оказва не съвсем пряка. Изгубваме се и се налага да вървим през гъсти шубраци. Впоследствие стигаме до скалисти тераси, някои от които са толкова високи, че спускаме раниците с въже и слизаме с катерачески техники. После пък се налага да вървим по гладка скала с огромен наклон към водата. По някое време наклона става толкова стръмен, че преценяваме, че е по-безопасно да се покатерим и заобиколим през билото.
Вече почти по тъмно заобикаляме няколко заливчета и стигаме до малка полянка. Толкова сме уморени, че не ни пука че в близост има къщи. Жената от близката колиба ни открива и изпада в истеричен смях при вида ни и още повече като разбира, че искаме да спим на поляната. По-късно се връща мъжът й, с доста по-нормално поведение и даже ни предлага, ако времето се развали да му гостуваме. Припадаме от умора в палатката и даже не вечеряме.
03.09.
Без да палим огънче закусваме хляб, домати и авокадо, както напоследък често се случва. Сбогуваме се със семейството на Стела Пищов (Stela Colt) и Томас Германеца (Tomas German). В Зимбабве срещаме едни от най-странните имена, които съществуват на земята, като например: Anxious (Нервен), Lonely (Самотен), Never (Никога), Gift (Подарък), Nomore (Никога повече). Nomore получил името си понеже е последното дете на семейството, което не искало да има повече деца. Запонахме се и с Joice (Радост) и Handriater, име звучащо като на странен вид динозавър, което така и не разбрахме какво означава.
Преди да излезем на пътя правим малка обиколка, за да се сбогуваме с красивите гледки на язовира и националния парк, който се намира от другата страна и който по разбираеми причини няма как да посетим. Вървим по празния път с пъстроцветните дървета и кръглите шона къщички, където хората живеят в тотален мир и хармония със земята.
По някое време ни спира пастор от никога нечувана секта, с чийто раздрънкан автомобил минаваме около 4 км. Асфалтът свършва и за още три километра ни качва празно камионче, до нещо като пазарно място с магазини. Интересно е, че този своеобразен шопинг център се намира насред нищото, а не както обикновено в някакво градче или поне по-голямо село. Олющени едноетажни постройки оформят нещо като кръг около няколко дървета с беседки. Още не е обяд, но въпреки това, преди даже да сме седнали, към нас с възторг се затичват банда мъртво пияни младежи. Те са доброжелателни, само дето се налага да водим доста сюреалистични разговори с множество повторения на едни и същи теми, като например: “В Ямайка какъв език се говори?” или “Държавата Европа в Америка ли се намира?”
Пазаруваме си със сложни схеми с долари, бондове и ресто реципрочно в бондове или долари. Магазинерката отговаря на въпроса ни защо всички са пияни, че пиели за да си освежат мозъците. Голямо освежаване, няма що! Младежите ни предлагат трева, злато и накрая не пропускат да попросят и малко пари.
Вървим още няколко километра, докато обедното слънце прекалено ни напича и се скриваме на сянка в суха горичка за почивка, както и да си сготвим листа от алабаш с домати. Към 4 часа следобед с нови сили поемаме отново по пътя. За последните километри до кръстовището с главния път ни спира мъж от католическа мисия и вещица с расти и магьоснически инкрустиран жезъл. Тя преди много години била обладана от духове второ поклонение, дошли чак от Танзания. След това събитие, получила лечителски дарби и винаги знаела предварително какъв пациент ще я посети, както от какво е болен и как да го излекува. Духовете ѝ забранили да прави отвари и въпреки че според традиционната африканска религия имало един бог, то Иисус Христос не се признава. Споделя, че не ходи на църква понеже там духовете били безсилни и не можели да й говорят.
Слизаме на кръстовището на главния път. Изминали сме пеш 45 км, само с няколко кратки стопа, през един от най-красивите региони на Зимбабве. Вещицата отпрашва по вещерски дела с едно камионче към градче на около 300 км. На нас ни се налага да обясняваме на няколко таксита, че сме на стоп, тъй като олигофренското правителство е забранило междуградския транспорт заради пандемията, но хората продължават да си пътуват и споделените таксита са нещо обикновено.
Идва и нашият късмет под формата на камионче с бизнесмени, тръгнали към границата с Мозамбик за търговия с картофи. Заради стагнацията и откачалската икономическа обстановка, 3 картофа под 1 кг. струват в момента 1$ (близо 2 лева). Пътниците от каросерията на камиона сякаш е нещо нормално си купуват по кочан печена царевица, която също е по долар (Месечните доходи на голяма част от населението не надвишават 30 щатски долара!!!).
На всяко кръстовище в страната или както тук се нарича “turn off” има пазарчета с насядали жени с хладилни чанти, продаващи безалкохолни и ограничен асортимент от специфични неща, характерни за региона. Бъркам в кофата на един младеж, дошъл до камиона, за да видя по-добре какво продава, и за пръста ми се закача печена горска хлебарка. Друг младеж носи кофа и ни предлага съвсем малки пиленца, като скакалци, изпържени и залети с лют сос. Ужас! В Зимбабве всички деца, че и по-възрастни младежи, включително и някои полицаи ходят с прашки в ръце и трепят всичко хвъркато!!!
Започваме да се изкачваме по планините на Източно Зимбабве към така нареченото Източно Високогорие (Eastern Highlands). Хълмовете са покрити със суха трева и безброй гигантски баобаби с огромни стъбла и във всякакви причудливи форми. Изкачваме се безкрайно. Започва да се стъмва, но селата остават тъмни, тъй като ток няма. Стълбовете покрай пътя са антични, от зората на електропреносната мрежа – с десетки увиснали кабели.
По някое време спираме до входа на резервата Саве (Save Valley conservancy). Появява се рейнджър, дъвчащ месо и започва да мята на нашите хора малки пакетчета сушено месо от африкански див бивол. Оказва се, че рейнджърите са нещо като узаконени бракониери, занимаващи се с търговия на така нареченото “bush meat” или дивечово месо. Братята бизнесмени от камиона даже не се сещат колко нередно е това и с гордост заявяват, че спирали всеки път като минават оттук. Можело да си поръчаш каквото искаш месо. Докато чакаме единият брат да се появи с торба прясно месо, идва и друг клиент, който нервно бибитка с клаксона. Очевидно клиенти не липсват. Абсолютна гадория, неосъзнатост и варварщина!
Стигаме до градчето Бърчинаф (Birchenough) с едноименния мост над най-голямата река в Зимбабве – река Саве. На автогарата в пълна тъмнина се насядали жени и продават кофи с лук, домати и картофи. Въпреки ограничения асортимент, най-сетне цените стават нормални. Магазини в плътна редица, с размерите на будки, са все още отворени, поради вдигнатото наскоро ограничение за търговските обекти да работят само до 15:30 ч. На дървените тезгяси пред гишетата стоят подпрени пияници, пиещи домашен алкохол в 0,5 л бутилка от минерална вода, с разредител бира. Минават и няколко клошари с прокъсани дрехи, целите покрити с прах. Минаваме моста над огромната река и след още 10 км стигаме до разклона за Чипинге (Chipinge) и Чиманимани (Chimanimani) – нашата дестинация.
Нашите хора ни оставят и продължават на север. На кръстопътя има няколко подпрени типажа с вид на зомбита, очакващи незнайно какво, така че се отдалечаваме по пътя и се шмугваме в плътна горичка, която се оказва строго секретна в последствие… J
04. – 05.09
Както понякога се случва, когато си търсим място за палатка по тъмно, вместо да се скрием всъщност се оказва, че сме си я опънали точно до една пътека, въпреки че вчера вървяхме дълго през шубраците. По пътеката минава някакъв полицай. После още няколко в униформи. Готвим си на огън и не бързаме за никъде. По някое време се оправяме, мятаме раниците и се отправяме в търсене на вода в посоката към която ни беше упътил един от полицаите.
Не сме направили и няколко крачки и двама мъже нещо ни подвикват. Изчакваме ги и след няколко въпроса от тяхна страна, те ни се легитимират, че са от служителите на реда. По техните думи, гората в която сме спали е строго секретна. Толкова секретна, че никой не може да разбере за това – няма никаква ограда, нито пък каквато и да е табела за това секретно място. Обясняваме им на дълго и широко как сме пристигнали през нощта, че не е имали хора от които да разберем, че в близост има толкова специално място.
В последствие ги питаме мислят ли, че ако сме шпиони ще пътуваме на стоп с раници и ще си опънем палатката до обекта, който шпионираме и цял ден ще си палим огънче и ще пием чай. Търпеливи сме, защото имаме опит от такива ситуации. Подобно нещо беше ни се случило в Пакистан например, където един подобен тип ни се беше представил: “Hello, I am a secret agent.” Тогава ми се искаше да му отговоря: “ I am agent 007. Nice to meet you!”, но се въздържах. 🙂
Полицаите опитват да ни сплашат, колко лошо щяло да бъде, ако ни били намерили през нощта, дали сме носели нещо незаконно в раниците и къде са ни маските. Питахме се къде ли пък са техните и им казахме, че нещо много шпионски филми са гледали. В крайна сметка изведнъж се преобразяват и стават много мили и любезни, но така или иначе се налага да отидем с колата им до близкия участък, за да се консултират с шефа си какво да правят с белите “диверсанти”. Шефът им, разбира се веднага ни пуска, даже без да ни е видял. От цялата ситуация единствената полза беше, че успяхме да си напълним бутилките с вода от участъка.
Двама добре облечени мъже, тръгнали на погребение, ни качват в каросерията на джипа си. Продължаваме непрестанно да се изкачваме покрай живописните хълмчета на планините Чиманимани. Отклоняваме се от главния път към градчето Чипинге. Движим се по долината на реката и изведнъж се появяват добре оградени ферми с безкрайни добре поддържани портокалови градини.
По пътя бяхме виждали множество разградени, буренясали ниви, с ръждясали и изпочупени вятърни помпи, характерни за изпограбените ферми на белите при поземлената реформа на Робърт Мугабе, така че се чудим дали това не са земите на някой бял фермер останал в Зимбабве от едно време.
Малко след портокаловите градини следват безкрайни полета с банани и насаждения с макадамия. На разклона, където нашите хора ни оставят, има десетки жени и деца продаващи на безценица плодове от градините. Снабдяваме се за 1,50 лв. с две връзки банани, които комбинирани с торбата с домати, която бяхме купили преди, правят раниците ни да тежат като кютуци. Скоро време ще трябва да се ограничим да не купуваме като не видели, иначе няма да може да се помръднем.
Нашите хора ни оставят, като преди това ни отправят бизнес предложения за търговия с плодове и зеленчуци и се консултират как биха могли да пробият на европейския пазар.
Растителността в планините е коренно различна. Всичко е значително по-зелено и свежо. Чакаме скрити под една сянка, докато по пустия път не преминава празен камион. Дядото е облечен по стара колониална мода, с бомбенце с панделка, но въпреки че се занимава с бизнес (дърводобив), не остава много доволен, че няма да му заплатим транспорта.
Първите ни усещания като навлизаме дълбоко в планините са, че е адски красиво, но в същото време по някакъв начин гората е обругана от безочливата гола сеч. Очернени от горски пожари дървесни трупове стърчат сред обгоряла трева, като паметник на човешката глупост. Преди две години земята малко се е била разсърдила и местността е била удавена от дъждове и земни свлачища, отнасяйки всички мостове, пътища и не малко човешки животи. Дядото ни оставя два-три километра преди следващия разклон към градчето Чиманимани, където има красиви водопади и национален парк. Вървим до разклона, където жени продават пластмасови пликчета с по четири-пет ябълки за 1$.
Любезен мъж ни качва на стоп до дървообработваща фабрика за плоскости и полицейски пункт за проверка за притежание на диаманти. Наскоро в региона са открити освен злато и нови находища на диаманти. Правителството се опитва да спре тълпите народ, грабнали по кирка и тръгнали да търсят късмета си. Диамантите са малки, по два-три карата, но за разлика от в Ботсвана, са на повърхността на земята. Някакъв човек тръгнал да си прави нова кухня и докато разкопавал за коловете, се натъкнал на шепа диаманти. После пък, след като ги продал, отишъл и се натряскал в кръчмата и съобщил за откритието си на всеослушение. Като се върнал вкъщи заварил 20 човека да копаят в градината му. Ден-два след това правителството дошло и му конфискувало земята.
Джипка с интелигентен мъж ни докарва последните километри до самото градче Чиманимани, което е много симпатично. Малко, с ниски постройки, чисто, с високи дървета и малък парк. И най-впечатляващото, огромен почти отвесен планински масив към границата с Мозамбик. Спираме за отдих на двете колонки за бензин в центъра на града. В близкото магазинче оставаме резервната батерия за зареждане.
Тръгваме пеш по стръмния, черен път към водопада Булченско було (Bridal veil). Малко преди бариерата ни очаква изненада – рейнджър, въоръжен с узи. За наше щастие мъжът е симпатичен и засмян и ни влиза в положението, че няма как да платим 30 долара, за да зърнем водопада и още 20, за да спим на палатка. Звъни разни телефони, праща смс и в крайна сметка се съгласява да ни пусне за 12 долара двамата, с право за къмпинг. Вече се стъмва, човекът е страшно симпатичен и се опитва да ни помогне. Пък и след последната рекапитулация се оказва, че парите са ни свършили и няма да можем да си позволим никаква забележителност от този момент нататък, така че се съгласява.
Рейнджърът ни съпровожда по пътя, чак до водопада, който е уникален. Дълго го съзерцаваме, а накрая не се въздържам и се топвам в ледените води на вира му. Няма никакви туристи. Няколко посетители си тръгнаха още докато слизахме по пътя, оставайки разпръснати боклуци по божественото място.
В долната част на реката има къмпинг с беседки, огнища и място за барбекю. Баните и тоалетните, позанемарени и разграбени свидетелстват за добрите времена на туризъм в Зимбабве. Имат си бойлер на дърва отстрани, душове и даже по една вана в мъжкото и женското отделение.
Разпъваме бивака и си правим малко огнище отстрани. Шумът от водопада и реката, спокойствието и красотата ни действат омагьосващо. Правим си огън и печем чапати които се подуват като египетските питчици “ейш балади”. Имаме нужда от почивка, тъй като не сме се спирали последните дни.
Следващият ден изцяло се разтваряме в прекрасното място. Къпем се във вировете, изпираме няколко дрешки. Огънчето пуши цял ден, готвим и пием чай. По някое време идват няколко коли с местни, но спират не до нас, а до водопада. Само двама от мъжете идват, за да откраднат огромни камари с дърва, които едвам отнасят до колите си. После се оказва, че даже не са палили огън, а са си ги натоварили на колите за вкъщи.
Следобед, въпреки че рейнджърът едва ли би имал проблем, събираме палатката и излизаме от територията на парка. Намираме си скътано местенце на билото на съседен хълм, в подножието на който има изоставени луксозни вили на бялото репресирано малцинство. Как само съдбата може да се обърне в противоположна посока… Днес си силен, утре низвергнат…
06.09
Слизаме в Чиманимани. Батерията, която бяхме оставили да се зарежда в един магазин е напълно заредена. Взимаме си я и решаваме да потърсим интернет клуб. Такъв няма, но се оказва, че можем да ползваме лаптоп със съвсем сносен интернет в пощата. Служителят май ни предоставя личния си компютър и ни казва, че няма да ни таксува нищо. В Зимбабве нетът е толкова скъп и бавен и се продава на пакети в мегабайти, не в гигабайти, че реално откакто сме в страната почти не използваме интернет. Отделно, рядко има ток. Дори и сега токът спира, но пощата си има генератор, така че успяваме да работим цели два часа и да си подготвим необходимата информация за следващата държава – Мозамбик. По обяд отиваме със служителя в местно заведение да хапнем садза (царевична каша) със зеленилки, след което продължаваме пеш извън града.
Повечето коли са за наблизо или държат на заплащане, но след час ни спохожда керванджийски късмет. Спира ни черен Лексус с млад симпатичен мъж, който знае какво е автостоп и на драго сърце ни качва без пари. Оказва се, че всъщност е нелегален търсач на диаманти и въпреки, че правителството уж строго преследва такива като него, всъщност той си има директна схема с полицията и хора в областната управа, така че въобще не му пука. В планините на Чиманимани е пълно с диаманти и злато по реките и непрестанно се откриват нови находища, така че всякакви хора се стичат насам, като чуят за нова жилка.
Караме близо 150 км през източните планини през живописни местности. Интересно е, че в Зимбабве хората не живеят на гъсто в села, а всеки си строи най-често две кръгли колибки, едната е винаги кухня и правоъгълна къщичка на отделно от другите, на място посред собствените си ниви. На определено разстояние след това се обособяват десетина магазина плътно един до друг, но около тях не живеят хора. Устройството на селата тук е наистина особено.
Придвижваме се много бавно, тъй като на джипа са му сипали някакъв фалшив бензин в Чиманимани и сега не иска да върви. Почти по тъмно наближаваме главния град на провинция Маникаленд – Мутаре (Mutare). Тимоти, симпатичният шофьор, ни предлага да спим в тях, вместо на палатка в покрайнините. Съгласяваме се с радост. Зимбабвийците наистина са най-гостоприемните африканци, които сме срещали досега.
Къщата му се оказва в хубав квартал с големи къщи с дворове. Посрещат ни жена му Шарън и двете му деца Шон и Клай, страшни сладури. Учат в частно училище и говорят английски като англичанчета. Държат се изцяло като европейски деца. Замисляме се как наистина образованието и средата, в която растеш са решаващи за животa ти фактори. Съвсем различни са от дечицата по колибите. Шарън е учителка в частно училище и също е много отворена и забавна. Най- парадоксално се оказва, че официалният бизнес на Тимоти е пакетиране и продажба на специален вид пуканки. Пуканки и диаманти никак не ни се връзват заедно, но съдбата е голяма шегаджийка. 🙂
Тимоти дори ни води до мястото, където се произвеждат така наречените пуканки “мапути”. Такава чудесия не бяхме виждали никъде в Африка. В тъмното няколко момчета седят насред един мръсен двор и с нещо подобно на два метални топа произвеждат “мапути”. Вътре в метален цилиндър е сипана царевицата с вода, а около цилиндъра гори огън на дърва. Момчето върти непрестанно манивела, като така покачва налягането в херметически затворения цилиндър. Към манивелата има барометър, който се следи и когато достигне налягане от 6 бара, отварят цилиндъра и машината гръмва с оглушителен трясък, като оръжие, изстрелвайки готовите пуканки срещу стена. После ги метат от не прекалено чистия под и ги събират в кофи. На кой ли му е хрумнала тази откачена технология?!
Тимоти изкупува пуканките, после един негов помощник ги оцветява с хранителни оцветители и захар в тях на котлона, след което ги пакетират и продават на местните магазинчета. След пуканките, Тимоти ни прави и тур до висока точка в планините около града, за да видим светлините на нощно Мутаре в ниското.
Обратно вкъщи вечерята е готова. Шарън е подготвила специално само вегетарианска храна за нас. Отново ядем сазда с листа от алабаш и порция боб. Всички са много мили и грижовни. След вечеря гледаме “Мулан” на плазмата. После ни постилат легло на килима в хола, тъй като няма свободни стаи.
07.09
Днес трябва да си направим pcr тестове за влизане в Мозамбик. Официалната цена тук е 60 $ за тест и не откриваме начин за по-евтин вариант. Шарън обаче има близък приятел доктор със собствена лаборатория, който с голяма мъка се съгласява да направи отстъпка от по 10 $ на тест. За нас това са си спестени 20 $ или четири дена живот на пътя, така че оставаме доволни.
Рано сутринта с Шарън отиваме да закараме децата на училище. Тя много държи всички да видят, че си имат приятели чужденци. След това се прибираме и ядем три пъти по ред закуски. Пробваме от типичната за тук закуска – течна царевична каша със захар и фъстъчено масло. След час ни сервират друга закуска – хляб с пържени картофки, варено яйце, пържено зеле и чай с мляко.
Тимоти ни откарва до центъра, за да си направим тестовете. Клиниката е на втория етаж на някаква социална сграда с коридори като в лабиринт. Всичко е чисто. Служителите са учтиви, а и ние след толкова много тестове вече сме се изхитрили и предупреждаваме да не бъркат с гадните клечки много на дълбоко из носовете.
Докато чакаме за резултатите, които ще са готови след два часа, се разхождаме на зиг-заг и на длъж и на шир из Мутаре. Градчето е невероятно красиво, заобиколено отвсякъде със стръмни хълмчета. С чисти и широки улици, целите обгърнати с високи дървета и ниски колониални сгради сравнително поддържани.
Вървим по улица с десетки стари къщи превърнати в частни клиники и се чудим откъде намират толкова пациенти от малобройните жители на градчето. После Тимоти ни разяснява, че хората в региона били по-богати, заради богатството от злато и други изкопаеми и можели да си го позволят. През определено разстояние на главната улица има малки пазарчета. Откриваме и магазин за пъстроцветни рокли с мотиви от 60-те години и естествено десетки магазини за телефони, железария, аптеки и какво ли още не. Мутаре ни харесва страшно много, заради съчетанието между цивилизованост, природа, екзотика и същевременно спокойствие, което е много по-осезаемо от в Булавайо.
Тимоти е поканен на среща от местния член на парламента и е зает, така че се прибираме към вкъщи пеш. Прави ни впечатление, че къщите в целия квартал са прекалено големи и с европейска архитектура, с комини за камини. В къщата на Тимоти водопроводът е от медни тръби и има старовремска вана. Чудим се дали луксозния квартал не е бил населен от прогонените от Мугабе белуги.
Към 15 ч. се връщат децата от училище. Страшно са сладки и интелигентни и се забавляваме с тях. Помагаме за домашните на Край и я учим на кунг-фу. По-късно се връща и лъчезарната съпруга на Тимоти Шарън и след като свършва с домакинската работа, заливайки се от смях с прислужницата и още две жени, се захващаме с приготвянето на страшно екзотичната и луксозна за тук храна – пица. Скандалното в случая е, че мъж (нещо недопустимо за местната култура), в случая Цветин, се занимава с домакинска работа и готви. Водим разговори на всякакви интересни теми, докато се мятат пици една след друга. Шарън много държи всички да си занесат по парче пица за обяд на следващия ден в училище. Тимоти се прибира късно, а ние си лягаме на разкошното легло на пода в хола.
08.09.
На сутринта Тимоти ни оставя в края на града. Почти веднага ни спира камион за оставащите 6 км до границата. Последният километър извървяваме пеша покрай безкрайните редици от тирове, чакащи да пресекат границата. По пътя си сменяме няколко долара за мозамбикски “метикайш”-и.
Когато служителят от имиграционните власти ни съобщава, че не може да излезем от държавата, за секунди ни облива студена пот. Но след консултация с шефката му се оказва, че границата е затворена за туристи за влизане, но все пак може да се излезе. Правим няколко крачки и излизаме от Зимбабве.
Прекарахме само 17 дни в Зимбабве, но тя се запечата в сърцата ни с мистичните си и магични планини, изрисувани сякаш от някакъв гениален импресионист с багри от пролетно-есенни цветове – жълто, зелено, червено … Всички хора бяха невероятно любезни и гостоприемни към нас и за краткото време прекарано тук успяхме да станем истински приятели с много от тях. Носталгичният дух на изгубения колониален просперитет, екзотичните традиционни кръгли къщички рондавел, замрелият живот в хармония с природата допълваха картината на един странен и магичен свят.
Зимбабве, благодарим за всичко и някой ден може би пак ще се върнем!
В следващия пост четете: Влизане и първи дни в Мозамбик, страната, която ни смаза по всички параграфи.
За поръчки на керванските пътеписи в книжен вариант, моля натиснете тук – КНИГИ.
