11.05.2021 Западна Танзания, на път към езерото Танганайка
За пореден път се убеждаваме, че няма по-хубаво легло от прегръдката на земята и спим сладко в палатката до след 10:00. Минаваме покрай работещи на строеж групи затворници. В Танзания даже и затворниците изглеждат весели и щастливи и съответно ни поздравяват сърдечно.
Закупуваме отново в едно от многобройните тираджийски заведения чапати с яхния от зелени банани, с вкус досущ като български гювеч. На разклона Няканази (Nyakanazi) поемаме по пустия път в страни от главния, по който минават всички камиони към столицата. Всъщност пътят е пуст откъм каквито и да е моторни превозни средства, но по него циркулират пешеходци в двете посоки и заведенията и магазините са оживени.
Ние вървим смело по асфалта, очаквайки някакво чудо да стане и не след дълго то се случва. Четирите големи самосвала покрай които бяхме преминали се разбучават и тромаво потеглят към нас. Махаме им един след друг и те ни подминават постепенно, докато последния изведнъж решава да спре. Самосвалите обикновено се придвижват на къси разстояния, но по пътя нищо не минава, така че това е шанс да мръднем малко по-напред. След като питаме шофьорът накъде отива, с изненада чуваме отговорът, че пътува за Кигома, нашата крайна дестинация, на близо 330 км. По-голям късмет не можеше да имаме. Камионите са натоварени с по 20 кубически метра чакъл и пъплят едвам-едвам. Не знаем защо трябва да се превозва чакъл толкова отдалеч, но не ни и интересува. Радваме се за успешния стоп.
Никакво друго превозно средсвто нито ни изпреварва, нито минава в насрещното платно, така че след като единия камион се счупва и нашият шофьор изчезва за повече от час, въобще не ни хрумва да слезем от кабината. Караме петдесетина километра и след малкия град Кибондо (Kibondo) асфалтът изчезва и пътят става черен. Движим се покрай границата с Бурунди. Пейзажът става хълмист, с ниска растителност. Сравнително населено е, поне покрай пътя, и изглежда доста по-бедно. Често хората са облечени с овехтели, изпокъсани дрехи и виждаме възмръснички дечица да шляпат боси покрай пътя.
Влизаме в провинция Кигома и както често се случва в Танзания, всеки регион някак си е различен от предишния, но винаги е адски красиво. За 4 часа изминаваме само 90 км. Спираме да хапнем в малко градче. Шофьорът ни черпи вечерята, един от малкото пъти в Танзания, когато някой ни е черпил. Мятаме се в камиона, но става ясно, че няма никакъв шанс да изминем цялото разстояние до Кигома за един ден.
По правилото, че по-големият е с предимство, камионът ни почти не се премества в страни като се разминава с други автомобили, заради опасността да не затънем или поднесем към дълбоките канавки на наклонения път. Подминаваме тир, който очевидно не е спазвал тези правила и беше катурнал по покрив пренасяния от него багер в едно дере.
Към 10:00 вечерта сме целите схванати, преуморени, със смъдящи от взиране очи. Не знаем как се чувстват шофьорите. Докато разглеждам къде да разпънем палатката и дали да не я монтирам директно върху претъпканата с чакъл каросерия, шофьорът заявява, че той щял да спи с другите в местно хотелче и че можем да спим в кабината на камиона, ако искаме. Паркирали сме в двора на крайпътна бензиностанция и нямаме много подходящия опции. Комарите са много и разнообразни. Първоначално, като спираме става адски жега, разтваряме прозорците на кабината и се напълва с комари. После пък пазачите се превъзбуждат на огънчето, което са си запалили насред бензиностанцията и започват да крещят.
По някое време всичко утихва и аха-аха да заспим, когато гръмва музика от стаичката до камиона, при това една и съща песен се повтаря до безкрай. Излизам рошав, по гащи и доста сърдит, за да намеря, че стаята е празна, а за по-добра акустика колонката е пъхната в празна делва. Докато я спирам осъзнавам, че всичко е плувнало в нафта и навсякъде е пълно с туби нафта. Една искра от близкото огънче и музиката ще ни е най-малкия проблем или пък комарите, така че си лягам успокоен.
12.05
Музиката гръмва и тропането започва по-тъмно. Шофьорите се появяват свежи, наспали се в хотелчето, а ние сме като ударени с мокър парцал. За първи път обаче от няколко дни денят започва със слънце и виждаме синьото небе. Страшно е красиво и ни обливат вълни от ендорфин. След Касулу се появява асфалт. Подминаваме разклона за Бурунди и започваме да напредваме значително по-бързо.
Камионът ни оставя 20-ина километра преди Кигома, пред няколко изровени в асфалта дупки, за които очевидно е предназначен скъпоценният чакъл от далечни земи. По пътя минават много коли и една от първите ни спира. Счетоводител от близкия учителски колеж ни откарва право в центъра на града. Слизаме точно пред колониалната жп гара от немски времена, построена преди Първата световна война. Тук завършва и линията, която немците са построили, очевидно с немско качество, защото и до ден днешен оперира без някакви значителни ремонти.
Кигома (Kigoma) е приятен град, столица на едноименната провинция и най-голям, всъщност единствен град на езерото Танганайка/Танганика откъм Танзания.
Интересно да се знае…
Езерото Танганика е второто по обем в света сладководно езеро след Байкал, дълго е 660 км и дълбоко 19 км. В най-долните му слоеве водата е “фосилна” – праисторическа, тъй като никога не влиза във водния кръговрат. В него живеят и голямо количество ендемични риби от семейството на циклидите.
Ето че най-сетне достигаме една географска мечта от ученическите години. Не можем да повярваме, че след Виктория сега сме на другото значимо езеро от Африканските големи езера. Някога тук завършвал пътя на керваните за роби и тези със слонова кост, тъй като териториите отвън Танганика се смятали за непристъпни (днешно Конго) и смъртоносни.
Отскачаме до централния пазар, за да се запасим с храна, тъй като смятаме да се оттеглим за два-три дена на някой див плаж на езерото. На пазара има десетки магазинчета за шарени платове “канга”, но иначе не е голям. С натежали раници се отправяме по крайбрежието, пет-шест километра пеш. Когато зърваме езерото, не можем да повярваме колко е красиво. Водите му са тъмно сини, като на Черно море и има вълнички. На местен плаж хората се къпят и перат. А растителността е нереална.
Продължаваме към див полуостров и по интуиция се озоваваме на малко самотно плажче, далеч от хора и къщи. Атмосферата около езерото е много специална. Така сме се чувствали само на Байкал – магично и странно. Къпем се в езерото, като се чудим дали няма да изскочи някой крокодил. Водите са кристални. Някога от страната на Бурунди живял известния крокодил Густав, който изял 70 човека. Но местните рибари ни казваха, че точно тук нямало опасност.
Вечерта слънцето потъва зад планините на Конго в невероятен залез. А със стъмването на повърхността на езерото заблестяват стотици светлини на рибарски лодки. Прекарваме страхотна нощ в усамотение и решаваме да не се местим оттук поне още един ден.
13.-14.05
Райското ни местенце, обградено от магични скали, ни омайва и не можем да помръднем. Говорим си само с двама младежи рибари, които акостират със самоделно скованите си лодчици в двете заливчета пред палатката. Другите срещи, които имаме са с един варан и друг рибар, който чука някакви специални треви с камък, за по-добър улов. Припасите ни от вода отдавна свършиха и се налага два дена да пием водата на езерото. Въпреки че я филтрираме, е много алкална и не ни е вкусна, поради което започваме да се обезводняваме.
Вечерта на залез си правим разходка по склоновете на нашето полуостровче. Съзерцаваме планинските вериги от другата страна на езерото, където е изпълнената с опасности и същевременно силно привличаща ни Демократична република Конго.
На следващата сутрин се събуждаме от дъжд, който заедно със странното безсилие, което ни е обзело осуетява ранното ни тръгване. Не знаем дали защото това е второто по възраст езеро на Земята и тези древни 10-милионни тайни и енергии възействат или пък заради химични състав на водата, но сме по странен начин уморени.
В ранния следобед успяваме да тръгнем. Минаваме през млада, но запазена горичка, създадена от известната природоизследователка и защитничка на шимпанзетата Джейн Гудал и се се спускаме по стръмна пътека от другата страна на носа на малко каменисто заливче. Освен няколкото рибарски лодки и самотен рибар, на който помагам да си извади лодката на плажчето, е абсолютно пусто. По езерото непонятна и неразгадаема за нас логика бръмчат, задължително на големи групи лодки, предвижващи се според деня от седмицата и часа в различни посоки. Често лодките са пълни с хора или се дърпат по две, по три с въжета или дори превозват върху себе си други по-малки лодки. Така и не разбираме каква е логиката на рибарския живот тук и защо винаги се движат заедно на група. По езерото Танганика с риболов се занимават над 100 000 рибаря, доставящи риба за целия регион и в голяма степен риболовът е прекомерен.
Вечерта си палим огънче и готвим последните си хранителни запаси. Под звездното небе тази вечер няма нито една лодка, излязла на нощен риболов.
15.05
Днес тръгваме към гарата на Кигома, където очакваме да хванем влакчето, което е от преди Първата световна война, за 100-тина километра, за да имаме преживяването да се возим на танзанийска железница.
До 16:00 следобед, когато тръгва влака, има достатъчно време, така че поемаме в обратна посока, на друга мисия. Искаме да посетим старото селище Уджиджи (Ujiji), което е съществувало преди Кигома и освен, че е било последната или първата спирка на керваните за роби и слонова кост, е бележито и с нещо друго. Тук се е осъществила и срещата на първите европейски изследователи, авантюристи и приключенци Дейвид Ливингстън и Стенли, както и на пионерите, откриватели на Великите африкански езера Бъртън и Спек. За наше учудване откривателите на тайните на Черния континент всъщност не са били тук чак толкова отдавна, а всъщност в края на 19-ти век , около 1870 година.
Излизаме по пътечка през гората на голям рибарски залив, изпълнен със стотици лодки в различни форми и размери. Днес не е пазарен ден, така че сергиите са пусти, само на десетки разпънати като чаршафи мрежи се сушат дребни рибки на слънцето. Майстори с древни брадвички и инструменти ремонтират изкарани на брега лодки. Други човъркат по двигателите. Навсякъде има разпънати слънчеви батерии, зареждащи десетки акумулатори използвани за лампи за нощния риболов. Купуваме си бутилка минерална вода и я изпиваме почти на екс. Няма нищо за ядене, така че се задоволяваме само с по един портокал и шепа печени фъстъци.
Старото градче Уджиджи е на 5-6 километра от тук, така че са мятаме на първата маршрутка. Минаваме през целия град и с помощта на една дала-дала акостираме в Уджиджи. Все едно сме пътували с машина на времето – всички сгради са дървени, със странна арабска архитектура и направени от естествени материали. Много от уличките са калдъръмени, а населението е изцяло мюсюлманско, облечено сякаш по някаква арабска мода. Стигаме до къщата, където Ливингстън след почти година преход от Занзибар до Тангаканйка се е бил запилял. Тук го открива изпратения от “Ню Йорк Хералд” да го издирва журналист и пътешественик Стенли, с който си разменят знаменитите фрази:
– I presume doctor Livingstone?
– I feel thankful. I am here to welcome you.
Невероятните експедииции на Ливингстън можете да прочете тук на английски: Stanley meets Livingstone
Поради климатичните промени нивото на езерото се е покачило и е заляло множество бараки покрай брега. В една полузалята и доста мизерно изглеждаща посядаме да похапнем, премрели от глад. Всяка неволя или трудност на съвременния пътешественик е смешна в сравнение с предизвикателствата, пред които са се били изправили откривателите на Централна Африка. Така че пропити с духа на истинските откриватели се отправяме към жп гарата, за да бъдем бързо охладени. Влакът няма да пристигне до утре сутринта в 8:00.
Оставяме си телефони и батерии за зареждане в едно малко магазинче и правим голяма разходка по неизследваните от нас зони на Кигома. Успяваме даже да зърнем немския кораб Лиемба от преди Първата световна война, който доскоро е оперирал като ферибот по танзанийските брегове на Танганика. Набиваме се, без да искаме, в някаква неоградена военна зона, но за щастие военните само ни поздравяват с усмивка. Прекарваме няколко часа на продънено диванче във четене на запленяващи изследователски истории. Любезният продавач, където си бяхме оставили батериите, не ни взима пари за зареждането. Вечерта под прикритието на мрака опъваме палатката в единия ъгъл на футболния стадион на града. Естествено масаят пазач от съседния строеж ни забелязва, но няма никакъв проблем. Прекарваме спокойна, макар и леко шумна от съседните заведения нощ.
16.05
Ставаме по тъмно и сгъваме набързо багажа. Точно навреме, преди на стадиона да са се появили цяла група военни за сутрешна тренировка.
На гарата цари оживление и е пълно с хора с багажи. Срещаме белгиец и англичанка, които също обикалят от три месеца Танзания. Смятат да ходят до Руанда. Оказва се, че влакът е със закъснение и ще дойде чак в 10 ч., така че отиваме да закусим.
Неделя е и всичко е затворено, но откриваме едно скрито зад сградите капанче, където местните мъже пият кафе и пушат тайно. Някои закусват чапати с чорба от козе месо – много разпространена закуска в Танзания. В този тип кафеджийница кафето се сервира в малки чашки, гъсто и без захар. Има само мъже и един кафеджия, който постоянно сипва кафе от голям алуминиев чайник, греещ се на преносима печица с дървени въглища. Всички седят на ниски дървени пейки, някои от които служат и за маса и разбира се се заливат от смях, както правят всички танзанийци. Поръчваме си чапати и чай от една мама, която точно е започнала да готви.
Пристигат и белгиеца и англичанката с нови вести – влакът щял да тръгна чак в 13:00 на обяд. Решаваме, че няма смисъл да го чакаме още четири часа и се мятаме на една от маршрутките пред гарата към село Симбо (Simbo), на двайсетина километра извън града. Цената е 1000 tsh – 70 стотинки. Пътят е пуст и вместо да чакаме се качваме на още една маршрутка до разклона за град Увинза (Uvinza). Вървим известно време, докато най-сетне минава джип на телекомуникационна компания, който ни спира. Отива до близко градче, в което има пазарен ден, за да зарибяват нови клиенти. Остават ни 50 км до Увинза, а и вече наближава обяд. Придвижваме се адски бавно, но сме се заинатили, че няма да ползваме платен транспорт до там. В Увинза е разклонът за на юг към област Катави. Смятаме да стопираме чак до град Мбея и границата с Замбия, тъй като визите ни изтичат след десетина дена и може би ще се наложи да влезем в Замбия.
Чакаме известно време, когато най-сетне удряме джакпота. Спира ни джип на Министерство на здравеопазването, който ще пътува чак до столицата на област Катави, на цели 200 км, доста сериозно разстояние за този регион.
През Увинза минава река Малагараси (Malagarasi) – втората по дължина и големина в Танзания, която извира от планините в Бурунди и се влива в езерото Танганика. Минаваме по мост над нея. Изглежда страшно красива и дива. По нея с кану беше плавал Илия Траянов, когато извървя маршрута на сър Ричард Бъртън в търсене на изворите на Нил (описано в книгата “Номад на четири континента”). Със сигурност има крокодили и хипопотами, но ние не ги виждаме от моста.
След Увинза започва черен брутален път през гъсти гори и шубраци, в крайно дивата и ненаселена област Катави. Моментално ни става любима. Със сигурност това е една от най-дивите зони в Танзания. Много рядко виждаме хора да вървят по пътя, къщите не се виждат. Чудим се как въобще живея тук, отдалечени на десетки километри от голямо село или град, без абсолютно никакъв транспорт. Наистина извадихме страхотен късмет с тази джипка. На около 30 км преди регионалната столица Мпанда (Mpanda) се появява асфалт. В късния следобед пристигаме в градчето – не е голямо, но изглежда приятно.
Нашите хора се настаняват в хотел, а ние тръгваме да търсим храна, но на близкия пазар не откриваме нищо за ядене. Продава се само сушена риба от Танганика (езерото е на 50 км на запад от този “главен” път, но почти няма връзка с него и пътищата са в лошо състояние). Започва да се мръква, така че си набелязваме приятна горичка около католическа църква на 5-6 км извън Мпанда. Хващаме един тук-тук за там. Наоколо не се вижда никой, но докато търсим място за палатката се появява мъж и жена, които се стресват от нас в тъмното. Налага се да искаме разрешение от свещеника, който живее в къща зад църквата. Пълничкият, засмян отец Джеймс ни посреща радушно и заявява: “Никаква палатка, ще ви дам стая в свещеническия дом.” Настаняваме се и не след дълго сме канени на вечеря – ориз и риба. Човек никога не знае как ще завърши деня. 🙂
17.05
Планът ни е да станем и тръгнем рано, за да можем ако имаме късмет да хванем някакъв стоп и влезнем в националния парк, който се намира само на 30-ина километра от мястото, където спим. Катави национален парк е малко известен, но поради дивотията на целия регион е пълен с животни. Имаме информация, че срещите с тях са много чести, дори и на главния път, който го пресича.
Планът на съдбата обаче се разминава с нашия. Първо минавам през църквата, където отчето свършва месата и се налага да дръпна кратка реч пред няколкото вярващи. После отчето ни поканва на чай и за да не го обидим решаваме да изчакаме. Времето обаче тече по танзанийски и докато замесят и изпекат чапатите минава доста време, даже успяваме да изперем малко дрехи. Позиционираме се на пътя чак към 10:00. По пътя обаче освен пешеходци, няколко колелета и един-два автобуса, не преминава абсолютно нищо. Заредени с енергия вървим 5-6 км, докато сядаме под една сянка и започваме да броим часовете един след друг. Докато чакаме изсушаваме напълно мокрите си дрехи и си дремваме, правим чай. Единственият камион преминаващ за няколко часа ни спира, но се оказва, че иска пари.
Към 13 ч. едно от такситата предлага да ни закара на кратко разстояние без пари с още 5 човека и шофьора в разнебитена количка. Това може да се случи само в Африка – препълнено такси да те вземе безплатно. Слизаме след десетина километра насред нищото, а таксито завива по черен път към някакво село. Сядаме до един храсталак и се подготвяме за ново дълго чакане на пустия път. Вчера извадихме страхотен късмет с джипката на Министерството, днес обаче до 14 следобед не сме изминали и 20 км.
Ето, че най-сетне ни взима една джипка до последното село преди парка Ситалике. Заставаме се на сянка под едно дърво, до моста – граница на парка. Надяваме се да видим хипопотам или крокодил,но реката е твърда пълноводна и не виждаме нищо. Сега вече изчезва и трафика на моторчета, колела и спорадични таксита. Един път на час минава голям автобус за на дълги разстояния. Следващите 70 – 80 км са през абсолютно дива ненаселена зона, 40 километра от тях са през самия парк по черен, неасфалтиран път.
След два часа чакане се задава камион, махаме като обезумели и той спира. Съгласяват се да ни превозят до първото село след парка. С голямо вълнение зяпаме във всички посоки, с надеждата да видим поне жираф. Но 16 ч. следобеда е неподходящо време за наблюдение на животни. Успяваме да зърнем само стадо антилопи и интересни сини гугутки.
Малко след парка навлизаме в следващата провинция Руква (Rukwa). Изкачили сме се на високопланинско плато, абсолютно ненаселено, гористо и диво. Всъщност цялата зона по дължината на езерото Танганика (около 600 километра) на изток от бреговете му около 200 км, е планинско-гориста и много слабо населена. С излизането от парка наблюдаваме бавно какъв е прехода към “цивилизацията ” – големите дървета изчезват, гората се разрежда, от време на време се появява някоя малка нивичка с касава или царевица и тук-там надничат широките листа на бананите.
Появяват се и по една по две малки къщички със сламени покриви. Шофьорът спира да си купи бутилка кисело мляко от доста диво изглеждащите обитатели на буша. Появяват се сечища и купчини с димящи камари дървени въглища. На второто село спираме да похапнем. Местните младежи и момичета изпада в екстаз при вида ни и си правят десетки снимки с нас. Камиончето ни изоставя, тъй като шофьорът се притеснява полицаите да не му направят проблем, че сме прекалено много хора, така че мятаме раниците на гръб и тръгваме пеш.
Започва да се свечерява, по пътя не минава абсолютно нищо, но пейзажът – първично дивото обляно в зелено, ни кара да преливам от щастие. Издебваме по пътя да не преминават никакви пешеходци и се шмугваме встрани сред половинметровата трева в рехава горичка. Спим обезпокоявани само от птичките на дюшек уханна трева.
В следващия пост четете… Керванът бива събуден от вещица, изкачва неземен връх и се промъква до омагьосано кратерно езеро, като междувременно се приготвя да напусне Танзания и да влезе в Замбия.
За любителите на екстремни приключения из Азия, вижте керванската книгата “Палецът на свободата” ТУК.
