Магични скали и войнствени кланове в Касала – Судан

Някой и друг местен преминава по пътеката, но както обикновено спазват уважителна дистанция, като най-много радостно да се провикнат:”Судан кеф? Тамам?” (Как е в Судан? Добре ли е?)

Бивак до Сини Нил

На тръгване през тухларните

Производство на кирпичени тухли

На гости ни идва малко суданче, козарче с мърляви дрехи и лице. По чертите си личи, че е от южните части на страната. Толкова е изумено от вида ни, че изпада във вцепенение и съвсем забравя да си гледа козичките. Събираме багажа и поемаме към дългия мост над Сини Нил. Днес ни очаква дълъг път. Над 400 км. до град Касала (Kassala). Имаме още 3-4 дена преди да започне да тече етиопската ни виза, така че сме решили да се отклоним към този град, препоръчан ни от много хора. Да посетим едно последно, красиво суданско място.

Козарче от южните части

Точно изхождаме моста и ни спират няколко военни. Искат ни паспортите. Не можело да се върви пеш по моста. В крайна сметка ни пускат бързо, след като им се извиняваме, че не знаем. Това е първата ни проверка, откакто сме влезли в Судан. Обикновено полицията и военните не закачат чуждениците.

От другата страна на Нил също се произвежда усилено

От другата страна на моста има селище. Един човек ни спестява ходенето за 4-5 км. от следващите смазващи десет. Виждаме пекарна и разбира се веднага се нареждаме на дългата опашка. Хората са толкова мили, че пускат Цветин с предимство, да купи хляб първи. Няколко жени до мен не спират да ме гледат с почуда. Толкова са шокирани, че дори не поздравяват. Чувстваме се като най-странната атракция на Уад Мадани. Усещането не е съвсем комфортно, тъй като обичайните мили поздрави са по-малко.

Банкетът на пътя е доста стръмен и вървим бая време преди да намерим място, където да може да отбие кола. Има солиден трафик и отново се надишваме с отровни изпарения от старите двигатели на камиони и рикши. Но ето, че след час чакане ни се усмихва щастието. Мило семейство – мъж, жена и две дечица пътуват чак за щата Касала на 70 км., преди града Касала. Тоест ще можем да изминем над 300 км. в удобен, нов джип Тойота Хайлукс. С удоволствие напускаме пренаселените, мръсни провинции Ал Джазира и Сини Нил, за да се отдалечим в слабо населената пустош на следващия щат Ал Гадариф. В Ал Джазира сега за първи път виждаме обширни полета със слънчоглед, картофи и жито. Обикновено извън Нил има само пустиня, а покрай него боб и фурми.

В Ал Гадариф сякаш попадаме в съвсем нов свят. Навлизаме в полупустинна област тип савана. Покрай пътя се нижат гори от акации и дървета за производство на дървени въглища. Жълтеникави храсти и бодили са осеяли песъчливата земя. Усещането, че навлизаме в Африка все повече се усилва. Появяват се кръгли глинени къщи със сламени покриви, скрити зад ламаринени огради. В територията на други племена сме и това се усеща с всяко сетиво.

Село в щата Ал Гадариф

Пътуването с джипа обаче изобщо не се оказва толкова комфортно, колкото си мислехме. Сръгани на задната седалка до куфарите на семейството се тресем от неравностите на лошия път. Положението се влошава и от това, че до нас има сто литрова туба с бензин, която заради клатенето непрестанно изпуска през капачката изпарения, от които ни заболяват главите. Като капак и шофьорът от време на време припалва цигарка.

Град Ал Гадариф

Подминаваме областния град Ал Гадариф, който е само от кръгли африкански къщи със сламени покриви. Най-сетне навлизаме в щата Касала и асфалтът става малко по-добър. Забелязваме, че в нито една бензиностанция по пътя няма бензин. Нищо чудно защо нашият човек си носи бензин в колата. Полицейските постове зачестяват, но изглежда, че няма проблем че сме в колата на чужд човек. До не отдавна град Касала, разположен до границата с Еритрея, е бил с ограничено посещение за чужденци и почти невъзможен за достигане.

Ловко избягваме блокада от камъни по пътя като в последния момент излизаме от шосето. Местните, полудели от това че няма бензин, са решили да затворят асфалта, за да бойкотират правителството. Не особено доволни, че сме минали, крещят зад нас.

Нашият човек се отбива към някакво градче на име Халфа, към което има постоянен трафик на автобуси и коли. Чудим се какво ли толкова има там. На картата изглежда просто като малко селище насред пустошта. Сядаме да пием чай в крайпътно заведение, за да си починем малко от изминатия през дупки и бензинови изпарения път. Този път местните са задминали себе си в злоупотребата със захар  🙂 Продавачът пълни малката чашка със захар буквално до половината. Добре че се усещаме преди да е сипал чая и го молим да изсипе 2/3 от захарта. Докато отпиваме от черната гъста течност, по пътя преминава военен джип със заредена гигантска картечница и военен, който е зад нея. Ако от Египет не бяхме свикнали вече с тези неща, сигурно щеше да ни избие студена пот при вида ѝ.

Продължаваме стопа. Скоро ни качват двама младежи с джип. Скачаме в каросерията и се понасяме с бясна скорост към Касала. Пясъчната буря “хабуб” се усилва и вече едва различаваме кръглите колиби покрай пътя, потънали в мараня. Хората тук ни изглеждат адски различно от суданците до сега. Жени наметнати с черни кадифени наметала и скрити лица, преминават като сенки. В Касала живеят различни племена и етноси и не сме сигурни кои кои са. Толкова е “африканско”! Огромни стада от камили и кози пасат из жълтите храсти.

Стадо камили

Младежите ни оставят в началото на града, от където се мятаме на каручка с конче към гарата, която е на няколко километра. В Касала цари обичайната суданска лудница. На бензиностанцията има опашка от стотици джипове и коли, която не помръдва. Опашката е от двете страни и има някакъв конфликт между две различни групи. Полицията е в центъра и се опитва да разреши проблема. Много от мъжете, препасани със старинни мечове, са настръхнали и са наобиколили полицейската кола.

Бежа са племена от крайбрежието, които с меките си дълги къдрици и издължени лица са много красиви. Изобщо нямат негроидни черти, въпреки че кожата им е доста тъмна. Повечето мъже ходят с дълги саби по улиците и носят сиви елеци над робите. Адски са гостоприемни и се чувстваме много спокойно сред тях.

Качваме се на автобусче до сука на града, който е на 5-6 км. Един от пътниците плаща за нас. После същият човек ни помага да хванем друго рейсче за квартал Катмия, разположен в подножието на неземни скални образования, символ на града. Преди да се усетим пак ни плаща билетите.

Слизаме в квартал Катмия на последната спирка навътре в селището. В тъмното различаваме само сламените конусовидни покриви на къщите и мъже в бели роби налягали или насядали на групи в пясъка пред домовете си. Някои гледат телевизия, с изнесен на улицата телевизор върху малко столче. Явно не много хора разполагат с такъв и по този начин споделят и с тези, които нямат .

Отдалечаваме се по тъмната пясъчна улица сред тъмните къщи. На километър и половина би трябвало да има малко езерце и площи, подходящи за лагер. Децата веднага ни усещат и обграждат от всички посоки с радостни викове. Двама по-големи, които говорят малко английски ни придружават до края на селото. Луната е огряла гигантските гладки скали, извисяващи се като огромни тотеми над миниатюрните ни фигурки. Достигаме до езерцето. С облекчение разпъваме палатките на брега. Всичко е толкова магично.

10.02

Събуждаме се още по тъмно от странните животински подвиквания на козари и кравари. Такива необичайни свиркания и звуци не сме чували никога. Едно след друго се зареждат десетки стада, които идват на малкото езерце на водопой.

Утро под скалите на Касала

Водопой

Измъквам се от палатката и отивам при двама младежи на отсрещния бряг, които се захващат да правят кирпичени тухли. Приклякам  до тях и се опитвам да им обясня с няколкото арабски думи, които знам и със знаци и да налучкам по интуиция как точно да им кажа кои сме и от къде идваме. Трудовият процес набира скорост бавно и без напрежение. Пристигат още двама, трима местни, които също се включват, кой с работа, кой с приказки. Единият си оставя катъра, без да му пука и животинчето отпрашва в неизвестна посока, след което друг го връща обратно на незаинтересования му собственик. Стадата сякаш са безкрайни и продължават да прииждат. Част от кравите са от специална африканска порода, с дълги рога, на бели и черни петна, като далматинци. Местните си подвикват и поздравяват помежду си. Времето сякаш спира и се разтегля по африкански, рамкирано от красивите скални зъбери на Тотейлските планини.

Човек пере в езерцето

Земедеслки навес наблизо

Следващото стадо за водопой

Кончета и нивички

Каруца по пътя

Този човек искаше да го снимаме с тетрадката на блога 🙂

Пастирите  идват да си говорим

Палим си огън и след закуска студио Magic Kervan Motion Pictures отваря врати. Започваме да сглобяваме поредния епизод от документалната поредица за телевизията.

В ранния следобед с Маги се отправяме на разходка до близкия квартал. Минаваме покрай насядали възрастни жени с белязани (със скарификации) лица и вързопи дърва, събрани за готвене. Влизането ни в селото създава истинска еуфория за жителите му. Поздравяваме се с абсолютно всички. Здрависваме се с десетки деца. Подвикват: “хавая, хавая …”, което според нас означава “белуга, белуга …” 🙂

Следобед в дивото

По пътя към селото

Скалата на влюбените

Селото е много автентично с кръглите си къщички и конусовидни сламени покриви, прашни улици и странни обитатели. На ниски сламени столчета са насядали мъже в роби, които продават люцерна. Пред заведенията за чай метат и поставят рогозки на пътя за вечерните посетители. Нареждаме се на голямата опашка за хляб пред фурната. Мъжете ме пускат аз да си взема първи. С изненада обаче установявам, че вместо пълна торба с хляб, за 60 ст. получавам само 12 хлебчета. Разбираме, че за разлика от столицата Хартум тук хлябът е 2,5 пъти по-скъп. Заради останалите ни под 100 паунда изпитваме на собствен гръб тежестта на икономическата криза. Замисляме се как това се отразява на местните жители с доходи от по 100 долара на месец и многолюдна челяд от по 5-10 деца. Момчето от съседното кафе, видяло учудването ни, загрижено пита дали ще ни стигне хляба и предлага да ни даде собственият си !!!

Прекрасни скали

Уникалните скали на планината Тотейл

Наближаване селото

Из село Катмия

Къщички под скалите

Вече по тъмно продължаваме да изследваме сукаците. Стигаме до древна джамия на суфи ордена Катмия. Под огромния купол, разрушен в горната си част, стои свещения саркофаг на суфи светеца, осветен от ярките звезди. Джамията е с внушителни размери, направена от множество колони и тухлени сводове помежду им. В предната част попадаме на мистична картина. Широк, осветен двор с пясъчна настилка под красивите скални образувания. Насядалите върху рогозки поклонници припяват молитви. Някои небрежно са си полегнали и се наслаждават на подухването от планината. Други под разрушения покрив седят и лежат притихнали в тъмните ъгли.

Прибираме се по смълчаните, сумрачни улици и пътеки към бивака ни на езерцето. Скалите сякаш са оживели и разпознаваме силуетите на животни и целуващи се великани.

11.02

По обед напускаме лагера. Докато вървим през сухите бодливи храстчета и акации под нереалните скали на Тотейл/Така забелязваме движение по тях. Стадо бабуини ни усеща и се изнася към по-високите части, на сигурно. Мъжките изглеждат огромни, с дълга козина и синкави задници. За първи път виждаме на живо в дивото бабуини. Не можем да спрем да ги следим с бинокъла.

Още едно утро на това вълшебно място

Стадо бабуини

Минаваме още веднъж през квартал Катмия и суфи джамията. Там срещаме млад учител по английски, който ни разказва за традицията на различните племена, обитаващи Касала. Въпреки че всички са Бежа, подплемената Бени Амир, Хадендоа и Халенга никога не се женят помежду си и подържат разграничени отношения. Обяснява ни по какви признаци можем да разпознаем кой от кое племе е. Бени Амир са най-многобройни. Някои антрополози смятат, че Бежа са най-близки до оригиналните египтяни от преди арабското нашествие и вероятно фараоните са изглеждали по подобен на тях начин. По време на разговора ни, възрастна жена с типичните дълбоки прорези в бузите (Разрезите се правят още в детска възраст, като в раната се втрива пепел или тор, за да остане белег, обозначаващ племенната принадлежност или просто за красота) ни заговаря. Един от първите ѝ въпроси разбира се е:  “От България сте, но от кое точно племе?” 🙂

Джамията на суфи ордена Катмия

Пред портите

Разговор с местните

Джамията е с вътрешен двор без покрив

Гробницата на суфи светеца, основател на ордена

Уникална структура, построена от италиански архитект

Жените се отморяват на хладно

Обед е. Някои от мъжете са се излегнали на сянка пред къщите си, направо върху пясъка.  Стотиците деца, крещящи “хавая” също ги няма. Така че успяваме да прекосим Катмия без толкова вперени погледи, възгласи и вълнения както обикновено. Този квартал няма нищо общо с нито една друга част на Судан в която сме били. Съвсем различен свят.

Жени от племето Бежа

Хващаме маршрутка за централния пазар. Преди да сме се усетили някакъв мъж отново ни е платил билетите и на тримата. Имаме няколко задачи преди да напуснем Касала, най-важната от която е да си изпринтим визите за Етиопия. Бързо намираме център за принтиране, който е едновременно и фото студио и магазин за сватбени сервизи. Като че ли тук никой никога не си е поръчвал принтиране на pdf от флашка и човекът бая се затруднява да извърши дейността. Накрая се оказва, че дори нямаме достатъчно пари да заплатим копията. Мъжът ни написва бележка на арабски с името на някакъв човек, който всички познавали в сука и който ще ни смени пари. Сред хилядите магазинчета, сергии и тълпи с народ се чудим как ли ще го открием. Но след поредното питане достигаме до странен магазин. Вътре има само кутии и двама тежкари, които вадят пари на пачки изпод тезгяха и сменят валута на местните. Като чуват, че ще сменяме само 10 долара, с пренебрежение ни подхвърлят купчинка с паундове. Курсът отново се е вдигнал. Ако продължава така, нищо добро не се задава на хоризонта!

Връщаме се да платим на човека с ксерокса, след което правим последен пазар с любимите ни судански неща – фастъчено масло в торбички по 20 ст., фреш от манго по 40 ст., фалафелчета, портокали и малко запаси от зеленчуци. Прави ни впечатление, че навсякъде продават прясно мляко, току що сварено в големи тенджери. Заради ограничените водни ресурси, повечето хора в региона са скотовъдци и пастири.

Хващаме още една маршрутка до края на града. От моста на река Гаш виждаме, че е изцяло пресъхнала, а тя е основната река около която е построена Касала. Докато вървим извън града и оглеждаме с челник пустите площи около главния път за място за палатка, към нас се засилва военен джип. След като разбират, че сме туристи, военните ни обясняват, че сме твърде близо до пистата на летището и не е безопасно да спим там. Предлагат да ни откарат на по-добро място. Стоварват ни на запустяла бензиностанция на 500 м. и ни пожелават лека нощ. Опъваме палатките на чисто местенце зад тънки дървета и си палим огънче с няколко съчки, събрани от околните храсти. С бензиновата криза в страната никак не е лесно да намерим бензин за Нафтечко.

12.02

При пазача на бензиностанцията зареждаме батериите. Човекът е облечен в дрипи с кървясали очи и слабо, болнаво тяло. Цяла нощ ни зарежда резервната батерия на единствения контакт и то при все че няма дори нощна лампа. Дадохме му банани и целият грейна. Стана ни страшно жал за този мил човечец. Изведнъж ме осени мисълта, че нашите откраднати 200 долара и евентуално строг режим в Етиопия са абсолютно нищо пред мизерията и страданията на милиони хора по света, които сега ни гледат през светещите от малкото радост очи на този човек.

Закуска на запустялата бензиностанция

Докато си оправяме багажа забелязваме, че по пътя карат единствено рикши, малки сини таксита, маршрутки и ултра луксозни джипове Тойота Хайлукс. Чудим се как въобще е възможно да има толкова много такива джипове при цялата бедност на Судан. Повечето ги карат слаби мъже с червени, сини или сивкави тесни роби. Лицата и косите им са като на сто процентови араби. Скоро се осведомяваме, че това са хора от саудитския арабски клан Рашаида. Мигрирали са основно из Судан и Еритрея при голяма кланова война през 19 век. Всичките им жени са с черни бурки, в пълен контраст с шарените “тоб” на суданките. Някои от жените имат татуирани три сини чертички. До скоро закривали само носа и устата си с плат, а косите им стърчали свободно. Но с информационния поток другите мюсюлмани ги “корегирали” и сега и косите им са под черните наметала.  Рашаидите имат огромни стада с камили, които виждаме навсякъде покрай пътя. Може би и заради  камилите си да са толкова заможни … Но изглеждат много войнствено и диво, въпреки че два от пътите, когато някой ни плащаше маршрутката бяха точно от тях.

Момче от клана Рашаида

Безкрайна върволица камили

Хващаме стоп за няколко километра с един рашаида арабин до селище с островърхи колиби. Някои от глинените стени на кръглите къщички са красиво орнаментирани в свежи цветове. Минава доста време преди да ни вземе едно камионче. Отива само до Халфа на 70 км., до същия разклон, на който бяхме спрели на идване. Преди да сме изминали обаче и 15 км. спираме на бензиностанция с дълга опашка от камиони. Решаваме да почакаме малко, но скоро става ясно, че да сипеш бензин никак не е лесно. От другата страна пък се точи опашка с джипове. Има и трета с моторни колички. Напрежението около единствено работещата колонка е огромно. Тълпата крещи и се сърди. Всеки се опитва да е пръв. По някое време военния на пост започва да вика и да хвърля тубите във всички посоки, а Жоро който се опитва да го запише тайно с телефона е разкрит и за малко да си навлечем неприятности. Изтриваме видеата, но въпреки това хич не е добре да продължаваме да седим наоколо. Навсякъде се въртят далавери. Зад стената две рашаидки с бурки преточват бензин и го качват в джипове тайно. Въобще всякакви мошеничества и машинации на местните. Бензинът свършва! И всички се разотиват. Нашето камионче не е успяло да сипе и тръгва да търси гориво на черно. Ние се мятаме на друго возило до следващото селище. Там цари пълна лудница и дивотия. Всеки продава бензин на десеторна цена.

Шарени къщи

Розова колибка

Типично селище

Камили с маски 🙂 Не е заради короната :))

На бензиностанцията

Тези жени въртят странни далвери с тубите

По пътя не се движат никакви коли. Минава доста време. Но, ето че се появява нашето камионче и ние отново сме на път. На разклона на Халфа има само суданци и изведнъж се сещаме, че сме в милия ни добре познат судански свят. Няма ги лудите рашаиди. Всичко е спокойно и замряло.

Типични села в региона

Тези структури може би са гробници

След близо два часа чакане на пътя ни става ясно, че днес няма да можем да достигнем границата с Етиопия, както се надявахме. Един шофьор ни подарява две дини, с които се успокояваме малко. Най-сетне обаче пристига и нашето камионче. Скачаме върху чували пълни с миризлив червен лук и продължаваме напред още стотина километра. Следващият стоп е директно за големият областен град Ал Гадариф. Качва ни джипка със служители на ВиК. Черпят ни местен плод от пустинята “лалоп”, който ни се струва доста горчив. Вече по тъмно достигаме града. Мъжете са много мили и го прекосяват целия, за да ни оставят на пътя за границата Галабат.

На стоп върху лука

Разпространените в Судан Bedford камиони

Въпреки че в Ал Гадариф също има много глинени кръгли къщи, все пак си е обичаен судански град и се чувстваме като в свои води. Касала наистина беше нещо уникално различно. Опъваме палатки зад поредната пуста бензиностанция. Пазачът, след като ни открива, заявява че ще ни пази. Последната ни нощ в Судан е толкова спокойна и приятна, колкото която и да е от предишните.

Обратно в Ал Гадариф

13.02

На сутринта забелязваме, че по пътя към границата не минават почти никакви коли, а до Галабат имаме още около 160 км. Пълним си вода при симпатичния мъж от бензиностанцията и бодро поемаме по пустия път.

Не са минали и 15 минути и ни спира възможно най-късметлийската кола – джипка с работници от телекомуникационна компания, които отиват да тестват клетки до село Дока на половината път до границата. Наместваме се в каросерията до няколко мазни туби с бензин и политаме на юг. Скоро добрият асфалт свършва. Започват безброй дупки, вследствие на което и болезнени разтърсвания на главите ни. Всеки следващ километър се превръща в изпитание.

Най-сетне достигаме Дока. Малкото трафик, който изобщо съществува, стига само до тук. След Дока движението окончателно спира. В крайпътно заведение хапваме за последно судански боб “фул”. Не сме закусвали и направо умираме от глад. Обаче се оказва, че цената на порцията е двойна, даже тройно по-скъпа от тази в големите градове и ние нямаме достатъчно паундове да заплатим. Един мъж доплаща за нас въпреки протестите ни. Не е за вярване колко са високи цените в отдалечените места, заради кризата в страната. Чудим се как въобще се оправят местните.

Страшно горещо е. С тежки стъпки се отдалечаваме от селцето. Вече нямаме и стотинка. Ако не ни вземе някой ще трябва да вървим 80 км. Ето че по пътя се задава отново джипката на телекомуникациите. Ще ни откарат още 20 км. напред до разклона за друго село. Черпят ни сладка диня.

Оставят ни под сламен навес на пътя. Няколко етиопеца чакат за превоз, както и учител в друга посока, към Гадариф. Твърде е горещо да вървим, но заради етиопците, които махат и се нахвърлят на всяка кола, няма как да чакаме тук.

Отдалечаваме се в пустоща сред сухи храсти и ниски дървета. Изваждаме късмет с едно джипче за още десетина километра. Този път се возим не до туби с бензин, а до вонящи бидони от козе мляко. 🙂  В следващото селище минава над половин час без нищо да се случи. Жоро даже играе с местни мъже на някаква традиционна игра “кърт”, подобна на морски шах. Играят с бели и черни камъчета на поле разчертано на земята.

Минава един платен джип. В отчаянието си му предлагаме банкнота от 1 щатски долар. За щастие човекът се съгласява. Тарифата в този регион е за около 30 км. 30 паунда (60 ст.). Цветин и Жоро са в каросерията на допотопния Ленд Роувър, модел от 60-те години без прозорци. Аз съм отпред с още десетина жени с огромни обеци на носовете. Поредното племе, за което нищо не сме чували. Колата стига само до някакво селище на 20 км. преди границата. Вече ни се струва, че тези 80 км. от Дока до Галабат ги пътуваме безкрайно. Минали са поне 6-7 часа, откакто се подвизаваме по този път.

След доста чакане отново идва маршрутка. Решаваме да жертваме още един долар, само и само да успеем да минем днес границата. За щастие в маршрутката има места точно за трима. Обикновено са доста претъпкани и дори с тях е трудно човек да се придвижи. Ето ни най-сетне в граничното селище Галабат. То е малко по размери, но доста оживено. В граничните региони суданците и етиопците могат да минават границата само с лични карти, без паспорти. Има и някаква слаба търговия. Судан изнася към Етиопия лук и олио.

Граничарите са много учтиви. На митницата ни поглеждат багажа отгоре- отгоре. После в имиграционното пускат специално генератора, за да включат компютрите и да ни въведат данните. Няма никакви опашки, каквито например имаше на суданско-египетската граница и скоро се сдобиваме с изходен печат.

Напускаме Судан изпълнени с невероятни, магични спомени от приказните нилски градини на севера, пирамидите потънали в червени пясъци, страхотните хора в искрящо бели роби и досега с интересните племенни общности в Касала. Судан наистина ни става любима държава.

От другата страна на замърсеното корито на река Атбара ни очаква един съвсем неочакван свят.