Йерусалим – изворът на три религии и едно истински забавно цопване в Мъртво море

Божи Гроб

05.12.2019

В 6 сутринта се събуждаме от потропване по палатката – военна проверка, заради близостта ни до границата. След като виждат паспортите, ни оставят на мира. Впрочем, до сега всички военни и полицаи се държат уважително към нас. Центърът на Йерусалим е само на 4 км. от манастира, но смятаме да стопираме до там.

Утро в маслините до манастира “Св. Илия”

Манастир Св. Илия

Посещаваме, съседния на лагера ни манастир “Св.Илия”, чийто таван е изрисуван в тъмно синьо, като нощно небе със звезди. Стопираме за кратко, но мястото не е много подходящо и решаваме все пак да извървим пеша разстоянието до центъра на града.

Нощното небе на църквата

Пред взора ни се ширва Йерусалим. Градът е построен на множество възвишения. Има модерно излъчване. Населението наброява около 1 милион човека. Наближаваме стария град, който е целия обграден от крепостна стена. Сградите и стената са направени от жълтникави камъни. Пред очите ни един по един започват да се подават куполите на внушителни църкви, джамии и синагоги.  Усещането за история и древност се засилва с всяка крачка. Преди да достигнем стария град се изкачваме с натежалите ни от провизии раници на хълма Сион. Там се намира църквата на бенедиктинския католически орден “Успение Богородично” (Dormition Abbey). Тя е построена на мястото, където е живяла и починала Богородица, майката на Господ Исус Христос.

“Успение Богородично”

След това продължаваме към къщата, в която се е състояла така известната “Тайна вечеря”. Според историята това се е случило на втория етаж. Стаята е семпла. В момента е недействаща джамия. Тъй като Йерусалим е бил многократно разрушаван от перси, мюсюлмани и римляни, всеки си е строял собствени постройки (къщи, светилища), често едно върху друго. На мястото където е била масата, сега има останал един камък. Сядам на него, затварям очи и сякаш историята оживява около мен, вечерята не е в някакво далечно минало, а е тук и сега.

Пред Сионската горница

Раниците на Кервана пред вратата на Сионската горница, където се е състояла Тайната вечеря

Точно до стаята се намира гробът на Давид, почитан от евреите като второто най-свято за юдаизма място. Вътре ортодоксални евреи, облечени в типичните лъскави дълги шлифери, се молят страстно. Един от тях е разпънал древен ръкопис и сякаш наистина води задълбочен разговор с Бог, като ту му се моли, ту му се кара, ту го убеждава.

Следва влизане в стария град. Има няколко врати в различни части на стената. Ние преминаваме през “Сионската порта”. Оказваме се, като че ли в друго измерение и време. Уличките от бял калдъръм са тесни. Градчето представлява лабиринт от стълби, ниши, малки площади и многообразие от магазинчета. Модерният град, лъскавите коли и магистралите остават далеч назад, в бъдещето. Ние се пренасяме във времето на кръстоносци, ранни християни, страстни евреи, арабски търговци. Намираме се в арменския квартал.

По улиците на стария град

Интересно да се знае …
Йерусалим (буквално значещ “град на мира”) е от огромно значение за три религии. Тук се намира най-святото място за християните – “Божи гроб”. Второ по важност място за мюсюлманите – “Омаровата джамия”, където Мохамед е бил възнесен в небесата. Най-свещеното и на евреите – “Стената на плача”. Градът е разделен на четири мирно съжителстващи си квартала – арменски, еврейски, християнски и мюсюлмански. 

В арменския квартал е катедралата на св. Яков (един от Дванадесетте апостоли). В притъмнена атмосфера, под светлините на десетки кандила тече служба на арменски. Вътре се намира и гробът на св. Яков. Следва кратко посещение на “кулата на Давид”, която е част от крепостната стена. След това отново се впускаме в лабиринта от пешеходни улички, които на места са на две нива и съответно човек върви по покривите на къщите. По пътя срещаме една холандка, облечена изцяло в бяло. Тя ни разказва за своята религия, която сама е изобретила, компилирала я е от части от различни елементи на християнство и юдаизъм. Йерусалим привлича странни типажи…

Златния купол на Омаровата джамия и Стената на плача под него

Насочваме се към “Стената на плача”, до която се стига след проверка със скенер на багажа. Стената е внушителна. Пред нея има евреи в традиционни костюми, които се молят, специфично поклащайки се напред-назад. Туристи почти няма. Всички са безкрайно вглъбени и съсредоточени в себе си. Няколко деца седят над книги (вероятно “Тора”) и четат със сериозно изражение.

Евреи се молят на Стената на плача

Интересно да се знае …
“Стената на плача” всъщност е остатък от западната стена на “Соломоновия храм”, построен преди 3 хил. години на това място. Цар Давид, бащата на Соломон тогава завладял Йерусалим в самото начало на първата еврейска държава и изгонил филистимците, а синът му Соломон построил храма, който се превърнал в най-важното място за поклонение на евреите. Бил разрушен от римляните 70-та година сл. Хр, за да не бъде никога повече издигнат наново. След това, през 8-ми век арабите на негово място построяват “Омаровата джамия”, превърнала се в централно място за поклонение на мюсюлманите. Заради нея евреите не могат да издигнат отново храма си и оплакват загубата, откъдето идва и названието “Стената на плача”.

Замаяни от толкова много впечатления и усещания се насочваме към изхода на стария град. На картата откриваме в близост зелени площи. Когато стигаме до тях виждаме, че това е маслинова горичка. След кратка справка се оказва, че това е още едно място с библейско значение – “Гетсиманската градина”. Блажено се унасяме в сън.

06.12

Да се събудиш в Гетсиманската градина сред вековни маслини, предизвиква странно тайнствено усещане. Тук Христос се е молил за последно, преди да бъде предаден от Юда. Събираме набързо палатките, защото наблизо има табела, че земята е на Йерусалимската патриаршия и влизането е забранено.

Утро в Гетсиманската градина

Гледка от палатката към руския манастир “Св. Мария Магдалена”

Днес ще завършим хаджилъка с най-тържествената част – изминаването на “Кръстния път” (“Via Dolorosa”) и поклонението на “Божи гроб”. Първата ни спирка е гробът на Богородица, който е на буквално 250 метра от лагера. Стръмна поредица от стълби ни въвежда в тъмните катакомби, където е гробът ѝ. Мястото е почитано още от първите християни. Св. Елена, майката на византийския император Константин, който приел християнството като официална религия на империята, построила тук и на още десетки важни места църкви (през 4-ти век). В тъмнината коптски и арменски свещеници служат сутрешна литургия на олтарите, които всеки от тях има в храма. Както на повечето свети места по Светите земи, няколко различни християнски изповедания си поделят правата над светините – православни, католици, копти (египетски християни), арменци, абисинци (етиопски християни)…

Гробът на Богородица

Арменска литургия

Срещу гробницата на Богородица има голяма католическа базилика, която отбелязва мястото на предаването на Христос от Юда с целувка. Няколко вековни маслинови дървета, с дебели великански стволове са запазени от онези времена. Оградени са.

Вековни маслини в Гетсиманската градина

Мозайка в базиликата, отбелязваща предателството на Христос от Юда с целувка

Изкачваме се обратно към крепостната стена, за да влезем през “Лъвската врата”  и да започнем прехода по стъпките, по които Христос е носил кръста си към Голгота. “Пътят на страданията” има 14 спирки. На всяка е построен параклис, манастир или църква, за размисъл над събитието случило се тук. Някои от спирките отбелязват бичуването в Преторията, слагането на трънения венец, други падането му с кръста на три пъти, срещата с майка му и т.н. Пътят завършва в самия огромен комплекс на “Божи гроб” (“Holy Sepulchre”). По тесните калдъръмени улички отвсякъде ухае на благовония – тамян, миро, сандал. Арабските търговци от стотиците магазинчета мият плочките със сапун. Ароматите са зашеметяващи. По главните улици е трудно да се разминаваш с тълпите посетители. Има християни от цял свят, повечето на огромни поклоннически групи. Като че ли най-много дочуваме италианска реч. На всеки метър можеш да видиш хора, каквито никъде другаде по света. Така сме се чувствали единствено в Индия – висока концентрация на странни човеци, религиозност и живот съсредоточен изцяло около духовното.

Лъвски порти (забелязвате ли лъвчетата?)

Част от стената на римската Претория, вградена в католически манастир

Параклис в полска католическа църква, отбелязваща срещата на Христос с разплаканата му майка

Осма спирка от Пътя на страданията

Типична уличка в християнския квартал

Най-сетни достигаме до най-голямата християнска светиня – “Божи гроб”, пещерата-гроб, от която Христос възкръснал. За да влезем в монументалния комплекс, помещаващ една дузина параклиси, Голгота (мястото, на което бил разпънат Христос) и самият гроб, около който има малка църква, вместена под огромния купол на цялостния храм, минаваме по тесни, тъмни стълбички през етиопска църква. Свещеникът, обвит в дузина одеяла се е свил в един ъгъл и прилича повече на шаман отколкото на свещеник. Направо ни полазват тръпки. Излизаме набързо от етиопските катакомби, за да влезем в двора на централния храм. Първото нещо, което виждаме от входа е златна мозайка, под земята на която има олтар от розов камък. Върху него от всичките му страни са се проснали хора плътно един до друг и го целуват, търкат броениците си или си освещават предмети отгоре му. Това е “камъкът на помазанието”, на който било помазано тялото на Христос, след като св. Йосиф Ариматейски го свалил от кръста, преди да го положи в гроба.

Преди да влезем в етиопските катакомби, водещи към вътрешния двор на Божи гроб

Пред централния вход на Божи гроб

По мраморна стълба се изкачваме на Голгота, мястото на разпятието. Опашката от хора е толкова голяма, че чакаме близо 30-40 минути преди да се докоснем до скалата, в която бил поставен кръстът. Оказваме се точно до българска група. Накрая достигаме и под купола, където е самия “Божи гроб”. За влизане в “Кувуклията” (малкият параклис около гроба) има такава опашка, че изглежда, че чакането за там ще е поне няколко часа. Стоим под огромния свод и не можем да повярваме, колко е величествено всичко тук. Същевременно е тъмно, студено, почти без украса. Наистина уникално място. До нас се появяват напушен растафарианец на поклонение и няколко етиопки, загърнати с бели парчета плат. От някъде изскача и бос, русокос тип, облечен с бяло наметало като от Библията, с дебело протрито томче в ръка. Има наистина забележително странни поклонници от цялата планета. Решаваме да дойдем на следващия ден рано сутринта, за да избегнем опашките.

Голгота, мястото където е разпънат Христос

Кувуклията, параклиса в който е каменното ложе на самия Гроб Господен

Странните поклонници на Божи Гроб

Излизаме екзалтирани. Впускаме се в лабиринта от странни улички. На всеки ъгъл има църква, манастир или джамия. Разбираме, че “Скалният купол”/”Омаровата джамия” е затворена за немюсюлмани чак до неделя. На всяка пресечка, по която можеш да я доближиш има тежковъоръжени израелски военни и ти препречват пътя. Така и не разбрахме защо е това засилено военно присъствие около нея, пък “Божи гроб” например изобщо не е охраняван, нито пък най-голямата синагога “Хурва” в еврейския квартал.

Скалния купол

Интересно да се знае …
Персите и арабите построили джамия върху развалините на “Соломоновия храм”, точно върху Светая-светих – олтарът, на който Авраам щял да принесе в жертва на Бог сина си Исаак. Смята се, че от същия камък пророкът Мохамед направил тайнствено пътуване до небесата – “ал мираадж”, в което му били разкрити божествени истини. “Омаровата джамия” е второто най-свято място за мюсюлманите след Мека. Поради съществуването ѝ на това място обаче евреите не могат да изпълнят едно от най-важните за тях неща, а именно да съградят отново Храма.

Докато седим на улицата, която води към “вратата към Дамаск”, покрай нас започват да минават все повече ултра ортодоксални евреи със забързана крачка. Появяват се харидими със странните си огромни космати калпаци. Други с бели дрехи и островръхи шапки. Трети с черни пардесюта, дълги бели чорапи, лачени обувки и обичайните бомбета и цилиндри. Такива хора никога не сме виждали. Сякаш сънуваме. Досещаме се, че е започнал шабат-а (който е от петък вечерта, до събота вечерта) и всъщност всички бързат към “Стената на плача”. Незабавно се устремяваме и ние натам. Няма как да пропуснем подобна гледка. Този път обаче не ни допускат с големите ни раници, защото проверките не са на скенер. Всичко се проверява на ръка. Има стриктни забрани за извършване на всякакви действия, които биха се изтълкували като работа по време на шабата. В някои квартали на харидими дори минаването с кола и шофирането въобще са строго забранени. Влизаме един по един без раница. Стената е разделена на секции за мъже и за жени, като мъжете задължително си покриват главите с “кипа” (малко кръгло кепенце, което седи на върха на главата).

Стената на плача по време на шабата

Атмосферата вътре е неописуема. Тълпи от евреи дошли да се молят задръстват цялото пространство. Поклащат се напред-назад разпалено с дългите си букли или странично, с отривисти движения, сякаш свръх концентрирайки се в диалог с Бог. Пълно е с млади хора, деца, жени, всички до един отдадено четящи псалми и “Тора”-та. Някои са седнали на специални дървени чинове. Други обикалят в кръг. Трети се молят пред самата Стена. Няма нито един, който да не е с черен костюм и странна шапка. Жените също са предимно в черно, с дълги под коленете поли и скромни, но стилни ризи. Повечето не си покриват косите, но има и такива с изкусно преплетени цветни тюрбани. Такова нещо наистина никога не бяхме виждали – свръх официално, доста налудничаво облекло и поведение. Малки групички танцуват от радост. Чуват се песни за шабат-а. Дори малките дечица са сериозни, четат от книжките си и се кланят и молят усърдно. Пред евреите, християните и мюсюлманите изглеждат като че ли изобщо не са религиозни. Сякаш те са наистина хората, които имат лична връзка с Бог и то силно емоционална и единственото, което могат да правят е да мислят обсесивно за Него. Просто изумително!

Най-голямата синагога в стария град “Хурва” със седморък свещник менора отпред

Тази вечер решаваме отново да преспим в Гетсиманската градина, като място най-близко до стария град.

07.12

Ставаме в 6 сутринта, за да можем да отидем на “Божи гроб”, преди да се е напълнило с поклонници. Почти тичаме по Via Dolorosa, но за наше учудване градът не спи. От “Омаровата джамия” прииждат многобройни групи мароканци с джелаби и индонезийци от Суматра. Пред етиопския параклис, на входа на “Божи гроб” вече има стотина етиопци в бели роби и шалове, които присъстват на сутрешна литургия. За наше разочарование в 6:25 храмът вече е сравнително пълен. Пред “Кувуклия”-та точно започва католическа служба. Един разпоредител ни обезсърчава с думите: “Върнете се в 8. До края на службата Гробът е затворен за поклонници.” Чудим се какво да правим час и половина. Качваме се в параклиса на Голгота, за да стоим в мълчание и да наблюдаваме поклонниците. В 7:30 органът на католическата служба спира и решаваме да видим какво става.

Етиопски поклонници

Опашка около Кувуклията

Въпреки, че не е отворено, вече се заформя опашка. Нареждаме се скорострелно и ние. След десет минути върволицата от хора е нараснала тройно. В 8 отварят Кувуклия-та и започваме да се движим бавно към входа ѝ. Най-сетне успяваме да влезем в малката стаичка, където се намира камъка-ложе, от където възкръснал Господ. Усещането е неописуемо. Но за съжаление не можем да останем повече от няколко секунди, защото строг гръцки монах започва да се кара гръмогласно на всеки застоял се вътре. Когато излизаме, усещам че цялата треперя и ме избива на плач и то при все, че няма никаква емоционална причина за това. Чудя се какво ми става. Забелязваме, че и другите хора след нас излизат като замаяни. Опашката вече достига почти до главната порта. Последните хора сигурно ще трябва да чакат 3-4 часа, за да се поклонят.

Тълпи от народ

Връщаме се в лагера при Жоро, за да си починем и да обядваме. Няколко човека са забелязали палатката, но никой няма нищо против да къмпингуваме. Дори бяха ни казали, че в Йерусалим можеш да палаткуваш където си искаш. Един мъж ни пита какво правим в градината и когато разбира, че спим тук го приема за най-естествено и ни поздравява с “Ахлем мусахлем” (Добре дошли!).

Алея извън градската стена

Следобед се изкачваме на Елеонската планина (Mt. of Olives), точно над лагера. На този хълм (най-високият около Йерусалим) често идвал да се моли Христос. Точно от тук се възнесъл 40 дена след Възкресението си. Склоновете са заети от най-старото еврейско гробище на града, където има погребани дори старозаветни пророци и царе. Открива се гледка към “Скалния купол” и “Златните порти” на крепостната стена, които са зазидани от цар Ираклий през 7-ми век, след като триумфално внесъл бос и по препаска дървеният кръст, на който бил разпънат Христос в Йерусалим. Юдеи, мюсюлмани и християни вярват, че при Златни порти над Кедронската долина ще се случи Второто пришествие и Страшният съд в края на вековете.

Най-старото гробище в Йерусалим

Гледка към Йерусалим. В далечината се вижда бенедиктинската църква “Успение Богородично”

Кедронската долина

Златни порти, зазидани от цар Ираклий, където ще се извърши Страшния съд

Попадаме на малка католическа църква във формата на сълза “Dominus Flevit” (“Плач Господен”). Построена е на мястото, от което Христос, гледайки към града оплакал бъдещата му съдба и предрекъл разрушението му (70 г. сл. Хр “Соломоновият храм” и Йерусалим действително са разрушени от римляните). Това, което най- ни впечатлява са разкопките в двора на най-старото открито юдео-християнско гробище от 1-ви век сл.Хр.!!! Малки саркофагчета украсени с розети и други символи. Биха могли да са дори гробове на някои от учениците на Христос ?!

Най-ранния открит юдеохристиянски некропол в света ( 1 век)

По-нагоре по хълма виждаме нескопосано написана табела “Гроб на пророците”. В двора на някаква арабска къща слизаме по каменно стълбище към дълбока пещера. Вътре симпатичен чичко ни подава по една свещ и ни обяснява обстойно кой гроб на кого е. Тук се оказва, че се намират гробниците на пророк Малахия и Хагай. Има двоен коридор за молитви, където евреите идвали да се молят. Сега костните останки ги няма. На излизане чичото ни иска по 5 шекела (2,50 лв.), но ние не сме си взели портмонето с нас и той само великодушно ни махва да не се притесняваме.

Гледка към крепостната стена и златните кубета на руския манастир “Св. Мария Магдалина”

Следващата изненада идва, когато влизаме в гръцкия манастир “Възнесение” и попадаме на единствената българска монахиня по Светите земи. Сестра Даниела ни посреща радостно. Подарява ни куп неща – кръстчета от маслиново дърво, елей и иконки. Говорим си дълго време. Научаваме интересни неща за манастира и българите по Светите земи. Сестра Даниела ни разказва, че гробът на св. Йосиф Ариматейски вътре в комплекса на Божи гроб до не съвсем отдавна бил български, но нашата църква го загубила или продала правата при неясни обстоятелства. Не успяваме да посетим мястото, заради което се качихме на планината – “Стъпката на Възнесението”, камъкът на който е отпечатана стъпката на Христос, докато стоял върху него преди да се възнесе. Светинята се намира в джамия и местните араби таксуват вход, а нашите пари бяха в лагера при Жоро. Католическата катедрала “Pater Noster” (“Отче наш”), в която е намерена плоча на арамейски, изписана с молитвата “Отче наш”, на мястото където Христос произнесъл тази молитва, също има вход. Не ни остава нищо друго освен да се прибираме.

Преди да слезем се отбиваме през голям руски манастир (Спасо-възнесенски манастир), в който се пазят две чудотворни икони. Десетки монахини в черно се кръстят и падат на колене пред тях, докато започне вечерната молитва.

По пътя към лагера се тресем от студ и мизерия. Не сме се къпали от река Йордан. Всичките ни дрехи са в плачевно състояние. А и навънка е такъв кучи студ, че с тънките ни летни “африкански” дрешки замръзваме. За съжаление така и никой не ни прие на каучсърфинг и надеждата ни за пране и топъл душ изгаснаха за следващите два, три дни.

В 12 през нощта алармата прозвънява и отново хукваме към Божи гроб. Неделната литургия тук се провежда посред нощ. Първи са православните. Призори застъпват арменците и коптите. След това са католиците. Църквата е пълна с поклонници – руснаци, гърци и адски много румънци. Така и не попадаме повече на българи. Изведнъж кръвното ми пада и ми избиват черни точици пред очите. Налага се да седна на пода. Но след известно време се окопитвам. След като цялото множество се причестява в 3 сутринта, литургията приключва с малка почерпка в стаята на свещениците със сокове и сладки. Прибираме се в ледената нощ в лагера, зашеметени от емоции.

08.12

В 7:00 е ред на Жоро да застъпи на Божи гроб. Чуваме го в просъница как тръгва към храма. След няколко часа се връща хаджия. Целият Керван вече официално сме хаджии.

До обед не престава да вали дъжд. Небето е оловно, мрачно. Трябва да се изнесем някак си от мокрия, студен Йерусалим и да се насочим към по-топли земи като пустинята Негев на юг. Около 10 С градуса е и едвам издържаме без по-топли дрехи. От всичкото нагоре нямаме никакви батерии в нито едно от устройствата, а ни се иска да влезем в интернет поне за малко. Дни наред не сме ползвали нет. Докато вървим покрай “Музея на Рокфелер” и арабския квартал около “Портите на Дамаск” и търсим къде да заредим телефоните, започва да вали отново. Лутаме се безуспешно по улиците. Влизаме отново в стария град, за да се скрием в покритите базари. Но вече сме подгизнали сериозно. Достигнали сме дъното на мизерията. Не можем да открием нито един мол, нито един инфо-център или каквото и да е друго подходящо място, където бихме могли да седнем за малко. В кафенетата цените са потресаващи. Най-обикновено черно кафе или чай започват от 5-6 лв. нагоре. Напълно блокирани от дъжда и студения вятър нахълтваме в двора на най-старата протестантска църква тук, още от 19-ти век – “Христова църква” (Christ Church).

Улиците в стария град са често на две нива. Забелязвате ли горните улици с мостове?

В двора има навес и кафене без хора. Приютяваме се там от дъжда. Откриваме и контакти в самата църква. Установяваме се за малко вътре. Има дори тоалетни, с топла вода, където си размразяваме краката под горещата струя. Единственият ни чифт чорапи са подгизнали, а разполагаме само със сандали. По-късно откриваме, че можем да седим на топло в малко фоайе към пансиона на църквата. Има дори wifi. Добре, че никоя от странните викториански лелки, с дълги поли и бонета на главите, не обръща внимание на тримата клошари, разположили се удобничко по диванчетата. Църквата е англиканска и сякаш цяла традиционна Англия се е събрала тук. Всички хора ни поздравяват с учтиви маниери.

Йерусалим е наистина уникално място. В църквата започва възторжена служба, в която уж солидните и сериозни гости на пансиона изпадат в пълен транс, с ръце вдигнати нагоре. Интересното е, че много от молитвите са на иврит. Самият олтар също е устроен като в синагога, с еврейски свещеник “менора” върху него. От музея към църквата научаваме, че основателите ѝ са от първите европейски ционисти, които спомогнали за заселването на евреите в Израел още по отоманско време. Като че ли имат за цел да убедят евреите в правотата на християнството. Синът на пастора ни казва, че в момента имало около 20 хил. евреи християни в Израел.

След като сме позаредили малко батериите и сме се стоплили, сме готови за напускане на Йерусалим, град който ни въздейства много силно. С огромно желание и нетърпение бихме се върнали пак. Понеже вече е тъмно и всеки момент може пак да завали, решаваме да си хванем градски транспорт. Докато чакаме на спирката в еврейско кварталче минават автобуси с ортодоксални евреи, в които забелязваме, че мъжете се возят отпред, а жените отзад. Ето, че идва и нашият. Не можем да си заплатим пътуването без електронна карта и шофьорът ни продава карти за по 5 шекела ( 2,50 лв.), а самото пътуване без значение за какво разстояние е 5,90 шекела (3 лв.).

Слизаме над село Ейн Карем (Ein Karem). Установяваме се в приятна борова горичка. Още по-студено е от предишните вечери. Отново си лягаме с всички дрехи. Точно след като сме опънали палатките започва следващия порой.

09.12

В един от промеждутъците без дъжд успяваме да съберем багажа и да слезем в Ейн Карем – еврейско живописно селище, със стари каменни къщи и гравирани звезди на Давид. Създава впечатление на спретнато западноевропейско градче за разлика от арабските квартали и селца, които са пълни с боклуци, шум, неразбория и винаги се чува надута на макс арабска музика. Тук е пълна противоположност. Както и в останалите еврейски селища, няма никакви магазинчета и търговия, освен някое луксозно кафене или ресторант или пък магазинче с органични скъпи продукти. Цари тишина. Градините са изрядни и е много чисто.

Гледка към “Горненския манастир” (руски) в Ейн Карем

Посещаваме последното християнско поклонническо място от хаджилъка ни по Светите земи – католическата “Църква на Посещението” (Church of Visitation). Тук Дева Мария се е срещнала с Елисавета, майката на Йоан Кръстител, който подскочил в корема на майка си от радост при срещата. В съседство е и пещерата, в която се е родил св. Йоан Кръстител. До нея също има католическа църква. Както навсякъде по Светите земи, в пода на църквите могат да се видят мозайки от 4-ти век, от първите църкви, както и по-късни останки от строителството на кръстоносците, от 11-12 век.

Католическата “Църква на Посещението”

Мястото, където се родил св. Йоан Кръстител

Когато излизаме от храма започва такъв порой, че не можем да мръднем никъде в следващия половин час. Най-накрая дъждът спира. Минаваме през близкото магазинче. Купуваме си малка зелчица и два домата за 6 лв. Хляб дори и не ни хрумва да си вземем, защото струва 18 шекела (9 лв.)

Време е да бягаме на стоп от хълмистия, дъждовен регион на Йерусалим на 800 м.н.в. Явно и тук има все пак някакъв вид зима, особено на по-високите места. Хващаме няколко къси стопа за по 15-20 км. Успяваме да слезем до 100 м.н.в., където времето е съвсем различно. Макар и облачно, температурите са с няколко градуса по-високи. Все още обаче не сме навлезли в пустинните региони. Наоколо всичко е зелено и гористо.

Една интересна жена, която ни качва за малко, страшно се зарадва, че сме българи, защото баща ѝ и дядо ѝ били български евреи. Запова да ни пее “хей ръчички, хей ги две” с лек акцент. Спомняше си как дядо ѝ винаги ги хокал със “Стига бе, глупак!”.

Стъмва се, когато слизаме на разклона след град Кирят Гат (Kiryat Gat). Наблизо има страхотна, гъста горичка. Единственото, за което имаме желание е да си запалим огън и да се изсушим. Установяваме се. Понеже сме на 20 км. от ивицата Газа цяла нощ военни самолети кръжат над нас.

10.12

Сутринта отново вали дъжд. Приготвяме закуска около огъня. Обсъждаме всички възможни теории на конспирацията, под “мелодията” на свръхзвуковите самолети летящи към Газа. Най-сетне към обед облаците се разсейват. Продължаваме придвижването на юг.

Лагер в гората до гр. Кирият Гат

Качва ни много любезен узбекски евреин, с който си говорим на руски. Вместо към Беер Шева (Beer Sheva), най-големият град в пустинята Негев, човекът се отклонява с десетина километра, за да ни остави на подходящо място за стоп към Мъртво море.

Веднага ни взима сама жена към  Арад (Arad). Споделя, че евреите не могат да посещават Палестина, защото рискът за живота им е твърде голям. След зелените плодородни земи, от които идваме, само за няколко километра пейзажът се променя драстично. Отново попадаме в Юдейската пустиня. Запасяваме се с малко продукти от супермаркет в Арад. Прави ни впечатление, че градчето е населено от много руски евреи.

Когато заставаме на пътя към Неве Зохар (Neve Zohar), слънцето вече залязва и температурите рязко спадат. Ужасно е студено. Проверяваме надморската височина. Някак си сме се качили на 600 м. Сега пък, само за 25 км. ще трябва да слезем на – 380 м. Коли почти не минават. Крайбрежието на Мъртво море от южната страна е много слабо населено.

След близо час чакане, в който напълно сме се вкочанили, спира луксозния джип на нашия ангел спасител. Хатем е бедуин от Юдейската пустиня, но от години живее и работи в Йерусалим. Има нещо невероятно щастливо и умиротворяващо в излъчването му. Разказва ни за живота в пустинята: “Ако седиш само една седмица в пустинята, сърцето ти започва да е щастливо. Умът ти се избистря. Научаваш всички извори и пътеки. Сегашният живот е напълно луд с всички технологии и образи, които непрекъснато се сменят пред очите ни. Надявам се един ден пак да се върна да живея там. Това е най-хубавият живот.” Хатем ни откарва на подходящо за къмпинг място, до свръх луксозния курорт Ейн Бокек (Ein Bokek). Изважда от бедуинския си джип газово котлонче и ни черпи топло мляко с дъх на кози. На раздяла подарява ентусиазирано на Цветин тениска, върху която надписът съвпада с името му.

Хатем, който ни спаси от измръзване

Не можем да повярваме, палатките ни са разпънати на 50 см. от прозрачните, солени води на Мъртво море. Тук е много по-топло и си отдъхваме с облекчение.

11.12

На сутринта имаме възможност да видим Мъртво море на светло. Абсолютно нереално е! Водите му са зеленикаво-сини и кристални. Навсякъде се виждат наслояващи се камъни от сол. Дори по пода на палатката е избила сол. Над нас се извисяват пустинните отвеси на планините. Усещането е, че си на някакво място, на което обичайно не би трябвало да бъдеш. Много е силно. Днес имаме възможност да проверим плавателността на телата си в 45 промила соленост. Водата сякаш е мазна на пипане и остава нещо като слуз по кожата. Солите на морето са много полезни за всякакви кожни заболявания. Не е студено, въпреки че е декември. Успяваме да се пльоснем в Мъртво море от плажа на Ейн Бокек. Наистина няма възможност да потънеш. Тялото ти бива избутвано нагоре, в каквато и поза да застанеш. Цветин се прави, че медитира в лотос, с ръце над водата. Жоро си е извадил максимално стъпалата и ръцете отгоре и се прави, че чете книга. След игрите в странния флуид, които по нищо не напомня на морска вода, си взимаме по един душ със сладка вода и се качваме на магистрала 90 към Ейлат.

Лагера на Мъртво море

Абсолютно кристална вода и образувания от кристали

Камиони от солниците

Резортите на Ейн Бокек

Игри в Мъртво море

Почти не минават коли. С доста зор успяваме да стопираме двама холандци за десетина километра, които са с количка под наем. От там продължаваме с двойка възрастни евреи до края на морето, като минаваме покрай ужасяваща, чудовищна фабрика за фосфати и магнезий. Не далеч от нея някога се намирали библейските градове Содом и Гомор, които били унищожени от Божия гняв, заради царящия в тях разврат. С фабриката и пустинните склонове наоколо човек може да си представи, че наистина се е озовал в Содом.

На юг от Мъртво море

Продължаваме с напушен строителен работник за няколко километра. Слизаме на разклон, където освен нас стопира и друг стопаджия – млад поляк, доброволец в Палестина. Той предлага да стопираме заедно. Изглежда направо невъзможно, четирима човека с огромни раници. Но ето, че ни спира симпатично само момиче, което има желание да качи всички ни. Пътуваме директно към Ейлат (Eilat), най-южния град на Израел. Луксозен, голям курорт върху тясна ивичка от 10 км., която държавата има на Червено море. Изминаваме 200 км. през пустинята Негев, покрай границата с Йордания, през невероятно красиви пустинни, релефни области.

Пустинята Негев

Залез над планините в Йордания

Момичето ни оставя в центъра на града, насред скъпи резорти, молове и ресторанти. Ейлат, въпреки че е туристически, има много приятно и спокойно излъчване. Настаняваме се на централния плаж на Червено море. Водата е абсолютно кристална.

Резортите на Ейлат

Най-важната ни задача е да открием безплатно wifi. За целта влизаме в близкия мол, докато един пази раниците на плажа. В диванчетата насред мола откриваме вградени контакти. Има и нет. Най-сетне ще имаме възможност да публикуваме и първият пост в блога. Отнема ни близо три часа работа. Но в крайна сметка сме доволни, че си изпълнихме задачите.

Излизаме пеша от града. Установяваме се в приятно пустинно паркче (Holland park) в покрайнините, близо до граничния пункт с Йордания. Топло е. Ентусиазирани сме от предстоящото ни влизане в нова държава.

Залезно небе над Ейлат

12.12

Събуждаме се от пеенето на птичките. Заемаме се с наложителната хигиенизация – пране и “душ” с бутилки с вода сред боабаби и акации. В далечината жълтеникавите хълмове на пустинята Негев се открояват на синьото небе и сякаш ни зоват за пустинни приключения. Но за днес имаме друг план – влизане в една напълно загадъчна за нас държава, Йордания.

Лагер в парк Холандия до Ейлат

Планините на Негев, гледка от възвишение в парка

Минаваме пеша последните 3-4 км. до граничния пункт през резерват за драконови гущери, които достигат до 80 см. дължина. За съжаление обаче не зърваме нито един представител. Еврейската част на границата минаваме бързо и безпроблемно. Само дето трябва да се плаща изходна такса 30 $ на човек + 7 $ някаква комисионна за тримата заедно.

Карта на пътешествието от този пост

Обръщаме се и се сбогуваме с невероятните Палестина и Израел, които оставиха незабравими спомени в нас с невероятните си хора, без значение араби или евреи. С разнообразната си природа, която почувствахме като родна още от първия ден. И разбира се, на първо място, уникалното преживяване, че сме били по стъпките на Господ Иисус Христос и всички евангелски събития, които сякаш оживяваха пред нас. Сбогом Израел!

Цветин в Мъртво море

Приключенията от този пост можете да гледате в 4-та серия от филмчетата на Кервана по БНТ : 

4-та серия “Йерусалим и Мъртво море”

Следва продължение… В следващия пост четете за преживяванията на Кервана в Йордания – опита за проникване в Петра, живот в бедуински лагер за туристи, тоталното ни замразяване и пешеходното прекосяване на една от най-красивите пустини на Земята- Уади Рум.

Гид с полезна информация за Израел и Палестина (натиснете линка)