Мечтата на номада
14.06.2018
Закусваме с прясно издоено овче мляко, от юртите в съседство. Пътят днес ни отвежда с два бързи стопа към древната столица на Монголската империя, град Каракорум, по настоящем наричан Хархорин. От един от най-големите гадове на Земята през 13-14 в., процъфтявал в ширещата се долина на река Орхон, днес няма почти никакви следи от това могъщество. Нищо не подсказва тук да е имало дворци, храмове и милиони юрти. Според хрониките на францискански монах, пътувал през Каракорум 13 век, е имало дори две джамии и несторианска църква, китайски и арабски квартали за търговия и занаятчийство. Обширната долина на Орхон, винаги зелена и закътана от пустините на юг и буйните с километри пасища, били необходимите предпоставки за установяването и процъфтяването на номадската степна култура, до степен на пълно надмощие над тогавашния свят.
Долината на река Орхон
Странно е днес да се видят тук само стотина юрти, пръснати из огромното пространство и малък, в типично соц. западнал стил “сум” с две улици. Седим до съвсем невзрачните руини, на това което до скоро археолозите взимаха за двореца на Угедей хан (сина на Чингиз хан), но наскоро идентифицираха, като голям будистки комплекс и хилядагодишна каменна костенурка. Някак си интуитивно ни връхлита усещането, че със сигурност от съвременната ни, на пръв поглед вечна цивилизация, също ще останат само тухли и пластмаса и то не в толкова далечно бъдеще.
Момче и две девойки, нагласени столичани, които са тръгнали на екскурзия, ни оставят в центъра на Хархорин, където правим кратка почивка за солен чай, цуйван (нудъли), с които окончателно се убеждаваме, че монголците не умеят да приготвят постна храна. Зареждаме и батериите. Оставяме в заведението раниците и се отправяме към една от най-големите забележителности в региона, будисткият манастир Ердене Зу.
Манастир Ердене Зу
За информация, можете да разгледате двора без да плащате, а за музея-храм таксата е 15 000 тугрика/3,50 лв. Макар след безумните комунистически разрушения от 1930 г., от манастира вместо 500 сгради и 2500 монаха, да са останали днес само 4-5 сгради и десетина монаха, все пак има дух и е приятно да се разгледа. Основан 16 век, Ердене Зу е първият построен манастир в Монголия и един от най-големите. Масивните храмове в типично тибетски стил, помещават статуи на Буда и разнообразни бодхисатви, картини танка (религиозни изображения на мандали или страховития Махакала, Ваджрабайрава и други “пазители”), религиозни предмети. Страхотно е, че тибетският будизъм е запазен в държава извън Тибет и продължава да оцелява.
Ступи на храмовата стена
Храмови зали
Старинна ступа в двора на комплекса
Юрта- действащ храм
Из двора се разхождат мъже, облечени в дел (традиционна копринена дебела роба), някой и друг монах в ярко червени роби и безумно странни шапки, както и първите туристи, които срещаме в Монголия след десет дена пребиваване.
Монголски дядо облечен в традиционен “дел”
Каменните ступи белеят ослепително на фона на ярко синьото небе. Все още ясно видими в двора са каменните основи на най-голямата юрта/гер (с диаметър 40 метра и вместимост над сто човека), която може да си представи човек, някогашната обител на хан Автай Сайн, построил храма.
Главната зала
Ламаистка резиденция
Детайл от фасадата
Символите на Ваджраяна или тантринчния будизъм- Калачакра “Колелото на времето”
Тази вечер лагерът ни е разположен на брега на Орхон, попивайки от някогашното номадско величие на монголците. Точно преди да си легнем, един от гордите потомци на тези ханове, пристига с гръм и трясък с мотора си, мъртво пиян. Много държи да упражни монголска борба с Цветин и да му покаже някакви хватки, уж добронамерено, но за щастие по черния път отзад се задават коли и нашият човек офейква с мръсна газ, почти хвърляйки се в реката. Кръвта вода не става 🙂
Лагер на река Орхон
15.06
Денят започва с ледено къпане в Орхон, който неочаквано се оказва плитък до колене и в широката си част не по-дълъг от 10 м. Цял ден брули силен вятър, но в палатката сме като в укрепление.
Виждате ли палатката?
Свастика- свещен символ в хиндуизма и будизма
Следобед решаваме да изследваме съседната провинция Архангай, която според местните е една от най-красивите в Монголия, заради наличието на нетипична зеленина. 150 км на стоп със старче с тежкарско бомбе и синът му, ни отвеждат в аймаг Цецерлег, скрит между планински ридове, по които растат борове, нещо твърде необичайно за тук. Предварително сме си набелязали по картата долина с малка рекичка за бивака. Мястото се оказва невероятно – брези, дебел бор, стада с якове и малко ручейче. Ще се спи под дървета, ура!
Якове
Рядка привилегия в Монголия- бивак сред дървета
16.06
За втори път се събуждаме абсолютно бодри, предпазени в сянката на дърветата от безпощадните UV лъчи, проникващи всяка сутрин през палатката. За един европеец това място може би, би изглеждало най-обикновена горичка, но ние вече го виждаме през очите на монголеца, наистина като райско кътче. Слизаме към града през брезовата горичка покрай пасящи космати полу- якове полу- крави и смешно подтичващи дебели мармотчета.
Мармотче
Изкачваме се на хълм с будистки храм, наскоро възстановен. От там се вижда целият Цецерлег с опънати черни улички и подредени в редове къщички. За разлика от другите провинции, тук в градовете доминират къщите, но разбира се, макар и по-малко има и юрти навсякъде.
Храмче
Град Цецерлег
Перманентна юрта, заградена с ограда
Слизаме към голямата стара постройка на главния манастир, която се оказва музей (вход 5000 тугрика/3,5 лв). Има интересна етнографска експозиция, където насред древни юрти и интересни носии и предмети от бита, може да се види и флейта за специални случаи, направена от човешка бедрена кост. Интересна е и архетипна статуя на вълчица, кърмеща хора от номадите турег, обитаващи тези земи 36 г.пр.Христа. ( точно като в европейския мит за Ромул и Рен, откърмени от вълчица).
Музеят в Цецерлег
Излизаме от музея и се отправяме да проверим друга старинна постройка в близост. Двама монаси облечени в червени роби сърдечно ни поздравяват, издавайки че това е действащият манастир. С влизането се потапяме в духа на сякаш изплувал от миналото ваджраяна будизъм – танки и предмети от стари векове, прогнил дървен под, вехти завеси и пейчица за монаси с износени възглавнички. Двама монаси четат сутри на две семейства. Единият е с дълбок гърлен глас, като от полифонична монголска песен. Присядаме за минутка да укротим препускащите си мисли. Отвън продължава да вали.
Баба излиза от храма след четене на молитви
На път за излизане от града минаваме през няколко магазинчета за провизии. Като във всеки монголски аймаг, центърът за търговски дейности е разположен около автогарата – паркинг. Тук има няколко модерни супермаркета, както и амбулантни търговци, продаващи какво ли не директно от багажниците на колите си. Вървим по тесни улички с уникални контейнери, превърнати в мото работилнички. Има пунктове за изкупуване на вълна и други есенциални за монголеца дейности. Дъждът не спира да вали, така че се скриваме за по чаша солен чай в крайпътно заведение. Ето, защо тази провинция е толкова зелена, поради някакъв микро климат в региона падат доста валежи. В заведението прекарваме час, два под акомпаниментите на акордеона на леко подпийналия собственик.
Магазин за продажба на изсушено кисело мляко под формата на сладки за чай -“арул”
Извървяваме последното кварталче с четириетажни соц. блокчета и почти без да чакаме ни вземат двама червендалести здравеняка. В приповдигнато настроение са и пеят и рецитират монголски песни. Решаваме заради късния час, да останем да пренощуваме до реката на тяхното градче Ценкер. Мъжагите услужливо отбиват по черен път и ни оставят в гора от гигантски дървета. За нещастие се връщат след половин час с бутилка водка и аз отново, за да не ги обидя, трябва да обърна една, две глътки от сребърната инкрустирана с дракони купичка с “отровна” течност.
На реката в Ценкер
Вечерта си палим огън, при това от дърва, което е невероятен лукс за Монголия, а не както обикновено от кравешкa сушенa тор.
Монголците, които ни докараха до Ценкер
17.06
Едно от най-невероятните неща на къмпингуването в Монголия е, че дори да си опънеш палатката в покрайнините на градче, минават часове преди други хора да минат наоколо. А, ако случайно някой мине, то просто ти махва весело. Заедно с Тайланд, това са двете държави, в които си почиваме истински през цялото време, несмущавани от никого.
Случаен пастир
До обяд се появяват само двама типа, дошли на екскурзия от Улан Батор. Подпийнали са и гордо ни показват мраморна, масивна бутилчица с емфие.
Орел
Мигновен стоп със семейно бусче ни отвежда обратно в Хархорин, на 15 км след града, на разклона за сум Хужирт. На 6-7 км по това пътче се намира старинният манастир Шанх. Не минават коли, така че тръгваме пеша. Гледките са замайващи. Виждаме и първите обработваеми площи за над 1000 км изминато разстояние. Кафенеят се в речната долина, но не изглежда скоро да поникне нещо от тях, ако изобщо са засети. Номадският начин на живот е толкова предоминиращ тук, че не сме забелязали до сега никъде дори и малка градинка с нещо си. Но, може пък каменистата и песъчлива почва, надморската височина и суровият климат да не позволяват отглеждането на каквото и да е.
Монголската степ
След 2-3 км пеша, местен чичко ни качва до манастира. Той е бил построен през 17 век и разрушен от комунистите 30-та година, избивайки близо 1500 монаха от ордена Гелуг. Сега трите основни храма са реставрирани и смайват с будисткия си дух и тибетска архитектура. Монах ни отключва две от сградите. Разглеждаме танките и статуите на Буда в притъмненото пространство, пищните декорации с копринени платове и висящите от тавана шарени ленти. Към манастира има и училище за монаси, с двадесетина деца обучаващи се в момента.
Манастирът Шанх
Опитомяване на тигъра- символиращо ‘опитомяване’ на страстите и ума
Дар за храма- оризов кейк
Пълним си вода от симпатична жена, говореща английски, от която научаваме, че възрастните ѝ майка и баща на 90 години, гледат сто овце и тридесет и две крави. Нашите наблюдения са, че очевидно човек може да живее здравословно до преклонна възраст, без значение дали диетата му е основана изцяло на месо и млечни продукти, без никакви зеленчуци и плодове, както е при тибетци, монголци, ескимоси или пък никога да не е хапвал месо, риба и яйца, както е на милиони хора в Индия и Шри Ланка. Може би, по-скоро основните фактори за болести са стреса и натуралността на храните (без химии).
Юрта и стада
След манастира се отправяме към потока в ниското, на 2-3 км, през искрящо зелени пасища и туфи с трева. Отново изпадаме в еуфория от грандиозността на пейзажа по залез. Трудно е да се опише мащаба на пространството и изумителните цветове на небе, трева и голи, сурови планини. Установяваме бивака на остров между два ръкава на рекичката. Влагата е много висока и зъзнем от студ, но наоколо няма нито едно дърво, храстче или съчка, с които човек може да си запали огън.
Долината под манастира
Залез в степта
18.06
Стада от стотици жилави, лъскави коне, пухкави овце, рогати кози, незаинтересовани крави с малки теленца наобикалят палатката. Над нас се реят орли и всякакви други птици. Степни мишоци търчат от дупка до дупка. Невероятно щастие е да си заобиколен от толкова много животни!
Утринна мъгла
Монголци на коне с широкополи шапки, кожени високи ботуши и геги събират и направляват стадата към определени пасища. Някои модерни овчари са с мотори. Ето тук са истинските каубои, ако някой жалее за тяхното изчезване от Америка 🙂
Конска любов
Монголски каубои
Обратно на пътя. Не минават коли, но решаваме да поседим малко без да вървим. Слънцето вече прежуря, бързо уморявайки пешеходеца.
В очакване на превозно средство
Както обикновено, първото превозно средство спира без да се замисля. Баба и дядо с претоварена с багажи кола успяват да ни сблъскат и нас вътре. За първи път не уточняваме, че пътуваме без заплащане, на стоп. На слизане дядото ни поисква 3 лв., но магичната фраза “мунк бачко” (която ние не знаем какво точно означава, но в hitchwiki.org я препоръчват за автостоп) работи наистина безотказно и човекът само кимва и ни оставя. Така или иначе бяхме се возили само 7 км, обратно до главния път.
Будистки ступи
Тук първото превозно средство, което минава е камион, който моментално спира, след като махваме. Още 70 км и слизаме в нещо като защитена природна зона, наречена “Елсен Тасархай” – странна върволица от дюни, от двете страни на които текат реки. Как са се образували, като наоколо изобщо няма същинска пустиня е доста интересно. Мястото е известно още като “мини Гоби” и има доста туристи, обикалящи насам натам с камили или АТВ-та под наем, но след като се отдалечаваме на километър, ето че отново сме в пустошта сами. Изпиваме по един солен чай в близка юрта, по покана на стопанката ѝ. Продължаваме още 3-4 км, да сме по-далеч от туристическите лагери. В Монголия впрочем почти всички хотели са кемпове от юрти, така че поне тук туризмът не носи тежките последици от масовите застроявания на резорти.
Дюните на Елсен Тасархай
Маршрутът от този пътепис
Установяваме се край малко езеро до дюните, пълно с всевъзможни водни птици – патици, жерави, гъски … Отиваме да си играем и търкаляме по пясъчните склонове. Говорим си и се забавляваме, като се опитваме да пресъздадем с арт фотография духът на шаманизъм в Монголия.
Лагерът ни до езерото, виждате ли жълтата ни юртичка?☺
Интересно да се знае…
Сибирският, монголският и корейският шаманизъм имат много общи характеристики. Самата дума “шаман” идва от сибирските езици. В съвремието близо 10-15 % от монголците се придържат към тези практики.
Вечерта докато си готвим, кола отбива на стотина метра от нас. В сумрака виждаме как семейство слиза и започва да прави нещо странно, подредени в кръг. После палят огън и с кожени тъпани започват да свирят монотонна, ескалираща мелодия. Някои танцува, пее и нарежда нещо. По сериозността и липсата на разговори веднага се досещаме, че става въпрос за истински шамански ритуал. Не смеем да се приближим, защото може би става въпрос за нещо лично и наблюдаваме от разстояние. След около час, два тъпаните и напевите заглъхват. Колко странно, как се материализира точно това, за което си бяхме говорили и то до сами нас.
Шаманско ритуално място- “ово”
19.06
На развиделяване крясъци и плясък на криле на десетки птици ни събуждат. После пък и хрупкане на трева до сами главите ни. Стада от различни животни се сменят, дирижирани от пастирите с дълги геги, които ги напътстват кой накъде да пасе, по неведоми за нас правила.
Лиска (Fulica atra)
Моторист от охраната на парка плахо идва при нас. Опитва се да ни таксува, но след магическата фраза “нямаме пари” небрежно махва с ръка и си тръгва. Камилари поспират да си побъбрим. Един от пастирите бясно препуска към жълтите дюни, размахал сопа като сабя, в преследване на вълк или голям чакал, спускащ се към долината на езерото.
Двугърби камили, очакват туристите за сафари по дюните
Поемаме през пустинята към далечна планина, наполовина в скалиста и в гориста част. Слънцето здраво напича. Наоколо растат само бодливи пустинни храстчета и от време на време се търкаля някой белнал се череп или кост на животно. След час, два ходене преминаваме покрай юрта и решаваме да отдъхнем.
Към планините
Собствениците са там и дружелюбно ни поканват да поседнем и пийнем солен чай. Прави ни впечатление, че юртите винаги са с еднаква подредба. Два дървени стълба по средата, държащи кръга-връх на юртата, от който се спускат дървени пръти като спици на колело, оформящи конструкцията на покрива и стените. По средата между тях е малката печка с кюнец и кош с изсушени кравешки изпражнения за гориво. От ляво на вратата има малка преносима мивчица, ракла, легло, будистко олтарче. От другата страна- друго легло, падащо се срещу вратата, ракла с телевизорче и трето легло. Леглата са тесни, очевидно съпрузите спят разделени. Децата, разбираме че спят на килим на земята. От дясно на вратата има преносим газов котлон, до него триножник с огромна дълбока тава, тип “уок”, пълна с току що направено кисело мляко “тараг”. Пълно е и с всякакви интересни артефакти. Дървено седло, обковано със сребърни орнаменти; камшик за езда; кожено ласо; гребен от кост за сресване на гривите на конете; бинокъл за наблюдение на стадата и сребърна фамилна чаша със сложна инкрустация и обков от дърво, предавана от поколение на поколение. Опитваме невероятно вкусното кисело мляко, а на опитите ни да платим, мъжът се разсмива и весело ни отпраща.
Продължаваме към все по-уголемяващите се планини, километър след километър. Разкриват се все повече и повече красиви скалисти образувания, оформени причудливо от вятъра. Ескортирани сме от кучетата на юртата. Едното е голямо, с лъскава черна козина (Блеки), а другото е къса, дебеличка женска, с рижава козинка и лисича муцунка (Рижка). След кратка почивка на сянка в подножието на планината, поемаме в долината врязваща се между скалите, където има стар манастир. Мястото е магическо. Кръгли каменни блокове са подредени като мозайка по гигантските фунии на склоновете, а скалистите ридове са като от картина на небесен художник кубист.
Навлизайки в закътаната долина времето сякаш спира. Въздухът не помръдва. Мухи жужат в натежалия зной. Обзема ни някакво тягостно чувство на забвение. Струва ни се, че никой никога не е стъпвал на това място. Че някакво старинно проклятие е спряло ходът на времето. Кучетата лежат на сянка, също изнемощели от жегата. Толкова е тихо, че човек не смее да отрони дума. Единственият обитател на това странно място е пълен монголец, изпаднал в тежък сън, с провисена от леглото ръка в юртата си. От колко ли години вече спи …
В подножието на скалите, масивните руйни на някогашен величествен манастир се рушат под мълчаливото слънце. Над тях, върху скалите е кацнало малко реставрирано храмче, с гледка към цялата долина. С ужас откриваме, че коритото на малката рекичка под манастира е пресъхнало. За щастие, обаче забелязваме цистерна с вода върху дървена каруца, явно за общо ползване. Малка полянка с примамлива сянка от две, три сухоустойчиви дървета и кръгъл камък, наподобяващ жертвена маса ни подканват да установим бивака точно тук. Трябва спешно да направим нещо в противодействие на приспивното безвремие на тази долина. След чаша черен чай ни олеква на душите. Желанието да се разрева без причина постепенно изчезва.
Тясна пътечка нагоре по сухото дере на реката води към други внушителни руйни, които някога са били процъфтяващ, изолиран в планината, духовен будистки център. Изкачваме се до планински проход с гледка към цялата равнина. Мястото, извънземният пейзаж, гледките като от друга реалност, силно въздействат върху психиката ни. Сякаш нишката със света, който познаваме и от който идваме е прекъсната и сме се озовали в друго време и пространство, владяно от непознати сили. Сетивата ни са непривично изострени, усещайки с интензитет всеки полъх на вятъра, трепване на тревата, сянката на кръжащия орел.
Привечер се изкачваме до малкия храм в скалите. Катинарът е отключен, примамливо приканвайки ни да влезем. В полумрака вътре мистично просветват очертанията на танки, изобразяващи женските божества Тара. Присядаме на пейка в ъгъла, заслушани в тишината, която са чували и стотиците медитиращи тук монаси в миналото. Ароматът на тибетски благовония ни пренася в старинните храмове на Ладак, тибетската част в Индия. Струва ми се, че всеки момент ще се случи нещо свръх естествено – някоя кукувица ще се превъплъти в разярен планински дух на пазител или от дълбините ще изскочи монах, ненапуснал обителта си от няколко стотин години. Може би пък от маслената лампа страховита Тара ще покълне като лотус, заслепявайки ни с блясъка си …
Отвън само звездите и шафраненият зъбат полумесец напомнят, че на Земята съществува светлина. Край лагерния огън варим кортофи, като оживено обсъждаме колко странно е това място. По-късно, излежавайки се в палатката, в просъница чуваме от дерето протяжният вой на глутница вълци. Цветин разработва план за самоотбрана с топки от напоена с нафта запалена тоалетна хартия, който за щастие не се налага да влезе в употреба. Вълчият вой се пренася далеч надолу в равнината, разлайвайки кучетата на пастирите.
* Тази долина остана незаснета от камерата ни
* Следва продължение – в следващият пост: анимисти, шамани и оракули в монголската столица Улан Батор; 800 км автостоп през северна Монголия към сестриното на Байкал езеро – Хьовсгьол; живот с руските екстремни пътешественици на проспект “Мир” в Улан Батор и последни дни в любимата Монголия…
