Япония
Столица: Токио (Tokyo)
Площ: 377 972 кв.км
Население: 127 млн. души
Език: японски
Религия: шинтоизъм и будизъм
Парична единица: йена
Държавно устройство: конституционна монархия
25.11.17 г.
След десет дневен океански преход и 1500 морски мили през мастилено сините води на север от екватора, на единадесетия ден в ясното утро, на хоризонта се очертава скалист, внушителен бряг – нереалният силует на Чичиджима (Chichijima – букв. “Остров на бащата”), който е част от отдалечената островна група Огасавара или още Бонин (тоест “ненаселените острови”).
Има, няма двадесет, тридесет години мечтая да посетя Япония, още от детската градина, така да се каже. Ето, че още една невероятна мечта е сбъдната – Япония, Япония, Япония!!! Цялата треперя от екстаз в хладното, субтропично утро на 27 градуса северна ширини на хиляда километра от Токио.
Интересно да се знае…
Островите Чичиджима и Хахаджима били населени едва 19-ти век от шепа европейци и микронезийци, въпреки че били известни на японските мореплаватели още от 16-ти век. В края на 19-ти век официално станали японски и близо седем хиляди човека се заселили тук, препитавайки се от лов на китове.
Втората световна война цялото население било евакуирано и американците държали островите в тяхно владение чак до 60-те години на 20-ти век, преди да ги върнат обратно на Япония.
Днес тук живеят близо две хиляди човека, основно на остров Чичиджима. По-голямата част от малките островчета (групата включва общо 30 острова) са ненаселени. Цялата зона е в списъка на ЮНЕСКО, заради уникалната си ендемична флора и фауна, развила се в този си вид поради голямата отдалеченост на островите от други земни площи.
Порт Футами и основното селище Омура
В Япония акостирането по всички докове е безплатно и с неограничен престой, така че след като получаваме разрешение от пристанищните власти по радиостанцията бавно навлизаме в дълбокия залив на Омура/порт Футами (Omura/port Futami). Повече няма да се налага да хвърляме котва или да използваме дингито. Завързваме “Алабама” за дока, след което митничарите и имиграционните се качват на борда, за да ни легализират в страната. Невероятно учтиви и спокойни са. След обмяна на хиляди поклони и “аригато годзаймас” (в превод “много благодаря”) те събуват обувките си и инспектират кораба без изобщо да ни тарашат или докосват каквото и да е. Приключваме сравнително бързо и безболезнено, след което те ни закарват с колите си до централния офис, за да ни вземат пръстови отпечатъци и да ни снимат. Там насред блясък и чистота, в пълно изумление откриваме високо технологичните световно известни японски тоалетни. В началото ни изглежда даже леко страховито, с толкова бутони и сензори, но забавлявайки се откриваме кой бутон за какво служи – автоматично вдигане на седалка или капак, музика, ароматизатор, регулиране на силата и температурата на водата, изхвърляне на отпадъците и т.н. Продължаваме с поклоните и учтивостите и не след дълго сме свободни да изследваме острова и миниатюрното централно селища Омура (Omura).
В приятно паркче, до белия централен плаж в момента се провежда джаз фестивал и нещо като малък панаир с разнообразни щандчета за храна и напитки. Отново в екстаз от цветовете, звуците, миризмите (след десет дена в океана), зяпаме във всички посоки, като побъркани. Въздухът е резлив и макар да е около 20 градуса по Целзий, ние не свикнали на такива ниски температури, потреперваме леко (В последните 12 месеца не сме били под 25-26 С).
Растителността също е коренно различна – ниски храсти, пандануси и борови гори. Край на тропичните, влажни гори. Хората ни се струват не по-малко интригуващи. За нас японците винаги са представлявали обект на голям интерес, въобще цялата им култура, психика, поведение.
На фестивала е пълно с млади майки с бебета, които си танцуват и пийват биричка пред сцената. Учудва ни, че на такова малко място има всякакви алтернативни хора – растафарианци, хипари, хора на изкуството … Очаквахме, че обстановката ще е по-традиционна, провинциална. Все пак на острова живеят само две хиляди човека, но ето че преселниците от Токио и от къде ли не са оформили доста интересна арт среда на това отдалечено местенце. Почти всяка млада двойка вече е с по едно, две бебета. Навсякъде подтичкват чаровни, сияещи япончета. Всички ни се струват невъзможно красиви и освободени.
Японче
Японците, противно на очакванията ни, се оказват страшно комуникативни, засмени и любопитни. За половин час завързваме десетки разговори. Всеки иска да знае от къде сме се пръкнали такива странни, босоноги хора движещи се с пиратски кораб, кръстосващи света. А пък ние, по случай пристигането ни се черпим с японски вкусотии от панаирните щандчета. Кухнята се оказва страхотна – солена, с леко сладникав привкус и соев аромат.
Японец, готви нудъли
Преди да се е мръкнало, двамата с Цветин се измъкваме на разходка из Омура, попадайки за първи път на шинтоистко светилище (шинтоизъм – японска народна религия, почитаща “ками” духове на дървета, планини, реки, предци и др.) Червено боядисаният храм на хълма под градчето е заобиколен от подкосени тревни площи, бамбук, каменни площадки и зидове. На входа каменно хранилище за вода, с дървена вратичка и черпак подканя поклонниците да си измият ръцете ритуално, преди да се поклонят и помолят. Мястото е съвсем тихо, далеч от шума на градчето. Наоколо не се мярка никой, освен може би духовете, обитаващи планината. Ето точно така си представяхме Япония. По-японски следобед от този, нямаше как да изживеем.
Шинтоистки храм
Продължаваме разходката си из хълмовете над пристанището. Навсякъде има пътеки, табели, карти, маршрути, платформи за наблюдаване на гледките. От толкова време не сме виждали подобни неща, че търчим нагоре, надолу из парка, в желание да изминем всяка възможна пътека преди да се е стъмнило. Всъщност, по целия остров има всевъзможни трекинги и маршрути и нямаме търпение да ги обиколим всичките. Продължаваме да се чудим и маем, как е възможно да е толкова развито и уредено. Макар да няма високи сгради, индустрии, дори летище на това отдалечено островче, инфраструктурата е смайваща – идеални високотехнологични пътища, безумни свръх чисти тоалетни навсякъде, оригинални модерни къщички във всевъзможни стилове, малки магазинчета с какви ли не еко и оригинални продукти, стилни кафенета и ресторантчета, табели, алеи, паркинги, информационни центрове и какво ли още не. Единственият проблем, с който се сблъскваме е непоносимо високия стандарт и цени. Цените във Вануату и Микронезия сега ни изглеждат направо смешно ниски, в сравнение с тукашните. Всички стоки започват от 200-300 йени нагоре (2-3 долара), като цените на плодовете и зеленчуците са направо убийствени.
Главната улица на Омура
След вечеря се връщаме на фестивала да потанцуваме под звуците на учудващо добрите банди, пристигнали от Токио.
26.11
Джаз фестивалът продължава втори ден, но днес сцената не е в морския парк, ами от другата страна на острова, в красива местност с прекрасна природа. След цял ден чистене и подреждане на лодката, следобеда тръгваме на стоп към другия край, към Коминато (Kominato), на 15 минути с кола. Почти веднага ни взима симпатична жена, както сме четирима, барабар със скейтборд. Не след дълго се озоваваме на невероятно местенце в тясна долина покрай живописна рекичка. Има три сцени с различни видове музика и програми. Преди да се отдадем на забава, с Цветин си спретваме разходка покрай реката, до близкия плаж Коминато. Залезът в тази тишина е невероятен. Единственото, което ни стрясва е внезапна музика от високоговорител, инсталиран някъде сред дърветата. Оказва се, че такива високоговорители има дори на най-дивите и отдалечени места из Япония, като освен за аварийни ситуации служат и за ежедневно обявяване на края на работния ден в 17 ч., с музика.
Връщаме се обратно на фестивала, където с интерес наблюдаваме кирибатски танци, запазили се от първите микронезийски преселници на островите, които японците практикуват и съхраняват и до днес. Наблюдаваме и невероятно изпълнение на японски барабани, дижеридута и алтернативна музика, йога и какво ли още не. Фестивалът е безплатен.
Докато забавленията текат, нашите хора продават течен шоколад на малка сергийка, който въпреки че се продава за 400 йени (около 4 $) чашата става толкова популярен, че има непрестанен поток от клиенти. В кораба имаме над 100 кг качествено, органично, сурово какао от Вануату, а ние за месеците на “Алабама” сме овладели всевъзможни шоколадови рецепти. Само след няколко часа печалбите ни достигат близо 270 $ (2700 йени).
По-късно един от новите ни японски приятели Йоши ни закарва с колата си обратно до Омура, като ни предлага да я ползваме когато си искаме, докато той е на съседния остров Хахаджима. Щедростта и доверието на хората тук ни спечелват напълно. Другата част от екипажът пък остава в хотелче, където собственичката им предлага да преспят безплатно, ако ѝ помогнат на следващия ден да изчисти поляната, на която бе инсталирана едната сцена.
27.11
Продължаваме с изследването на острова. В Омура освен шинтоистко светилище има и малка католическа църква, останала от американците. Проучването на магазинчетата, пълни със странни непознати храни също представляват интерес за нас. Отбиваме се до пощата да изпратим писмо, след което правим малък трек до върха на близка планина. Растителността е страхотно интересна – субтропични храсти, ендемични цветя, местен вид ниски гори от пандануси и разцъфнали хибискуси.
Из гората
Следобед изпращаме Аска на ферибота до Токио. Тя временно ни напуска, за да присъства на сватбата на сестра си. Самото потегляне на ферибота е цяло събитие, заслужаващо да му се обърне по-сериозно внимание. Този ферибот е единствената връзка на островите с останалата част от Япония и е само един път в седмицата, така че отплаването му всеки път е придружено с големи изпращания. Приятели и роднини си ръкомахат. От високоговорителите се чува сърцераздирателна музика. Преди тръгването има парад на екипажа и капитана, представление с барабани и танци. А след като ферито се отдели от кея, дузина катери с изпращачи го следват, докато излезе от залива. Аска си заминава тържествено към Токио, а ние се връщаме на лодката, където нови приятели и постоянен поток от гости идват на раздумка и чай.
Изпращането на Аска
Туристическа информация:
Остров Чичиджима може да се достигне единствено с ферибот, няма летище. Линията “Огасавара мару” (Ogasawara maru) пътува между острова и Токио един път в седмицата, изминавайки разстоянието от хиляда мили за 24 часа. Цена на билета – 250 $ в едната посока.
28. – 30.11
Следващите три дни посвещаваме на кунгфу тренировки в шинто светилището, скейтборд, въртене на тояги с огън и разходки. Правим трек до плажа Мианохама (Miyanohama), покрай северното крайбрежие до плаж Цурихама (Tsurihama) и до наблюдателна площадка, от която се вижда съседният необитаем остров Аниджима. Гледките са страхотни.
Гледки от северната страна на остров Чичиджима
На връщане си хващаме късметлийски стоп с работници на път, по който не минават по принцип никакви коли. Вечерта на борда на “Алабама” се организира голямо парти, на което се изтърсват над двадесет човека, всеки носейки домашно приготвени японски специалитети и пиене. Ние от наша страна сервираме хляб и хумус, които са екзотични за японците. В къщите им изобщо няма фурни, а и пекарни не изобилстват, така че хлябът наистина е голяма екзотика тук. Музика и танци огласят пристанището до посред нощите.
Гости на Алабама
01. – 03.12
Налага се да изчакаме още седмица преди да отплаваме, защото водната помпа на двигателя ни се разваля и няма как да тръгнем, както планирахме на първи. Очакваме помпата да пристигне със следващото фери, а през това време продължаваме с изследване на Чичиджима.
Взимаме колата на новия ни приятел Йоши и се впускаме в обиколка по всяко възможно пътче на острова, който впрочем не е по-дълъг от 20 км от край до край. Откриваме пътеки, необозначени на туристически карти, по които човек може да върви само ако е с гид или ако е преминал специално обучение и има карта. Тези пътеки минават из свръх защитени, уязвими зони с редки животни и растения. Преди човек да започне прехода си, трябва да изпълни редица предпазни мерки. За целта в началото на пътеката има специална инструкция, в която се казва как трябва да си изчеткаш обувките от пръст, която може да съдържа външни микроорганизми, после да си ги напръскаш с оцет, със специално лепкаво руло пък да обереш евентуални полепнали семена по дрехите си. След всичко това пускаш камъче в надписана за целта чашка, с дестинацията към която отиваш. Вечерта рейнджърите преброяват камъчетата и водят статистика колко човека и къде са влизали в парка. Такива изумителни еко прийоми не бяхме виждали никъде до сега .
Процедура по почистване преди влизане в парка
Малко по-нататък по пътя забелязваме, че огромна площ е оградена с телена ограда, която нито човек, нито животно може да премине – доста солидна инвестиция за опазването на защитения японски горски гълъб.
Обиколката ни продължи през малкото будистко храмче Gyogyoji temple с масивна камбана пред входа. Намираше се в тих квартал, заобиколен от бамбуци. Беше точно като в японска картина. Плъзнахме вратите и ни увиснаха ченетата – съвършен дзен стил на простота, перфектност и безупречна чистота. Малки възглавнички подредени пред олтара със статуя на Буда и странни ритуални предмети до тях, книги със сутри за четене, таван изписан с традиционна живопис и няколко картини на самураи. Атмосферата бе точно както сме си представяли Япония и духът ѝ.
Разходката завърши по залез, на малко приказно плажче (Kopepe beach), на което първоначално живеели кирибатци.
Върнахме се да оставим колата на нашите приятели, а те взеха че ни поканиха на вечеря. Ето, че за първи път гостуваме и в японски дом. Апартаментчето беше едностайно, с хол, спалня и кухня в едно помещение, като вечерно време масата се отдръпва и подът се застила с татами за спане. Всичко лъщеше от прословутата японска чистота. Изглеждаше много модерно, дори отново имахме аборигенски проблеми с пускането на водата в банята 🙂
Вечеря с Йоши и Хасуми
Хасуми, приятелката на Йоши ни сервира чай, а не след дълго и вечерята беше готова – бял ориз придружен с малки чинийки с разнообразни ястия, риба, зеленчуци, супа от мисо (мисо е ферментирала соева паста). Беше адски вкусно и научихме нови рецепти за кораба.
На идния ден Йоши и Хасуми дойдоха на “Алабама” да се учат да месят и пекат хляб, заедно с още други гости. Следобед изпратихме Марчело с ферито за Токио, тъй като беше излязла една нова поръчка за доставка на яхта от Япония до Корея и единодушно се взе решение те двамата с Аска да свършат тази работа и да се чакаме с тях направо в Корея.
Кирибатски танци за изпращане на ферибота
04. – 07.12
Както дните си минаваха безметежно в тренировки и разходки насам натам, един ден не щеш ли на “Алабама” цъфнаха от митницата с катер. Лодката ни понастоящем беше акостирала в центъра на залива, тъй като докът се ползваше от други кораби. Разбрали, че продаваме какао из острова дойдоха официално да ни предупредят, че това е абсолютно забранено, защото островът е защитена природна територия и разпространяването на всякакви растения и части от тях е наказуемо. Държаха се приятелски, но изискаха списък с всички хора, закупили от нас какао, за да го конфискуват, тъй като част от него беше на сурови зърна. За щастие нямаха намерение да ни глобяват или да ни вземат какаото от кораба, но си бяха сериозни. Дори ни забраниха да изхвърляме какъвто и да е боклук, опасявайки се, че може да съдържа чуждоземски семена или организми.
Цял ден валя като из ведро и стана доста хладно. Вечерта по мегафоните се чу дълго съобщение, което по-късно разбрахме, че е предупреждение към всички жители да не закупуват повече какао от нас. Вече ни се носеше славата из целия остров. Един приятел дори ни разказа, че децата от някакъв клас в училище имали разговор за “пиратите” в залива и някои от тях също искали като пораснат да станат пирати. 🙂
През следващите дни все така валеше и Том все така трябваше да се занимава с митничарите, понеже не искахме да издаваме кой точно си е купил какао, пък и всъщност ние наистина не познавахме повечето хора, камо ли пък и поименно.
Станахме приятели с американеца Дан, невероятно момче. Учител по английски в местното училище, който имаше такъв широк обхват от интереси – като се започне с това, че беше следвал религиозни учения в университета, беше живял в Индия, молеше се по гръко-православен начин, пишеше роман, свиреше испански песни на укалеле, беше изучавал индийско традиционно пеене, говореше японски, практикуваше кендо (японско изкуство на меча, останало от самурайско време) … Страшно се напаснахме и той идваше почти всеки ден на лодката. Ходихме заедно на малко парти в едно заведение, а после ни покани и на доста впечатляваща тренировка по кендо. Облечени в черни самурайски доспехи трениращите издаваха страховити викове и се налагаха по шлемовете с бамбукови мечове. Ние също бяхме включени в края на тренировката, за официалните поклони на респект пред възрастния 70 годишен сенсей.
Тренировка по кендо
Друго интересно занимание, което открихме за през дъждовните дни бе ровичкане из невероятен магазин за втора употреба, помещаващ се в библиотеката (където на топло да си четеш книги за японската култура) . Там всичко бе страшно качествено и евтино. Имаше невероятни дрехи, чайници, джунджурии, традиционни предмети, хвърчила, сервизи, дървени саба и кимона … всичко по долар (100 йени), а ако закупиш на едро просто плащаш 10 долара, колкото и неща да си взел. Така “Алабама” се напълни с какви ли не неща, включително тон колони, усилватели и плочи. Всички се пременихме с нови зимни дрехи, а чашите и чиниите спряха да ни се побират по шкафовете.
Един ден Афра (тайванката) отиде да доброволства в една ферма и така се снабдихме със сума ти безплатни зеленчуци, но лошото бе, за наш голям ужас, че домъкна и един петел, който смяташе собственоръчно да заколи на борда на “Алабама”. Половината от екипажа бяха стриктни вегетарианци, някои дори вегани, така че с Цветин успяхме да надделеем и коленето не се извърши на кораба, а на скалите отсреща. През цялото време ми беше страшно тягостно, че не успях да спася петлето и прекарах няколко часа в реване.
Митничарите, придружени от група морски полицаи, взеха че ни удариха още една акция, защото се оказа, че някаква жена си върнала какаото, което хич не било малко. Този път бяха по-серт и ни накараха да приберем всички чували и да напишем извинително писмо, въпреки че тази продажба беше се осъществила преди тяхното първо предупреждение. Том получи заплаха, че при следващо нарушение, наказанието е до 3 години затвор и глоба 1 млн. йени (100 хил. долара), тъй като той като капитан е отговорен. Така одисеята ни на какаови барони безславно приключи … поне за момента 🙂
Ето, че и водната ни помпа най-сетне пристигна с ферито. Но вместо да я инсталираме и да потеглим на следващия ден, както планирахме, нещата отново се отложиха. Прогнозата за времето беше страховита, с бури от по 30-40 възела насрещен вятър. Нямаше смисъл да рискуваме, особено в състоянието, което беше “Алабама”. Отложихме още веднъж пътуването със седмица, чакайки прозорец с хубаво време. Лошото бе, че при всяко отлагане, Том трябваше да ходи до имиграционните и да ни удължава разрешителното за престой на Чичиджима. Правилата бяха много строги и макар на теория да можехме да си седим колкото си искаме, всеки път трябваше да даваме точен отчет, на коя дата напускаме и кое е следващото място, на което спираме. Цялата операция и разрешение минаваха през Токио, тъй като островите бяха административно под префектура Токио.
Странна риба на кея
Все така продължавахме да имаме гости и хората винаги ни носеха дребни подаръци – зеленчуци, хляб или нещо друго интересно. Нашите приятели Йоши и Хасуми ни предложиха да ползваме банята и пералнята в тях и дори ни изпраха всички дрехи веднъж, въпреки че се бяхме разбрали да перем на следващия ден, но неблагоразумно си бяхме оставили дрехите в тях предварително, което много ни трогна и сконфузи. Беше страхотно да имаме толкова приятели за тези две седмици.
08. – 11.12
Най-сетне дъждовните дни свършиха и първата сутрин, в която слънцето се показа моментално скокнахме и си стегнахме раниците. Все още имаше няколко пътеки, които не бяхме изследвали. Тръгнахме пеша извън града и започнахме да махаме, но близо десетина минути никой не ни спря, така че продължихме бодро напред. Залисахме се в разговори за японската култура. Пътят минаваше през няколко ултра модерни тунела. През цялото време имаше тротоари за пешеходци и вървенето беше приятно, пък нямаше и много коли. Пътьом минахме през друго малко шинтоистко светилище в гората, построено от японският откривател на тези острови – Садайори Огасавара, което по-късно било разрушено и издигнато отново.
Гледки
Така, без да се усетим достигнахме края на пътя – плажа Коминато, от където започваше най-дългият преход на острова, близо два часа в борови и панданусови гори, със страхотни гледки към скалистите брегове и бели плажове на Чичиджима. Изкачихме се на върха на планината, след което пътеката заслиза към плажа Джон, където смятахме да преспим. През цялото време имаше табели, стълби, перилца от изкуствен материал наподобяващ дървени трупчета, ленти и обозначения на каталогизирани дървета и всякакви маркировки, макар че маршрутът въобще не беше труден или с каквато и да е вероятност да се изгубиш. Малко преди да достигнем плажа, на място с масички за пикник имаше оставена дори пластмасова кутия с комплект за първа помощ, бутилки с вода, инструменти, палатка, спасително одеяло и дори преносима тоалетна!
Плажовете на Чичиджима
Плажчето беше красиво, но духаше силен вятър, така че се скрихме в гората отзад. По принцип къмпингуването, в която и да е част на острова беше забранено, но ние не смятахме да опъваме палатка, а просто да си легнем в чувалите. Все пак си направихме един навес от платнището на палатката. В последния момент забелязахме, че на едно от дърветата има камера, която се задейства при движение. Тя всъщност е за заснемане на диви животни. Цветин я обезвреди с една тениска, за да можем спокойно да си се разхождаме наоколо. Беше ни студено и си запалихме огън, макар с не малки притеснения, като се имаше предвид сегашното ни положение на обвиняеми в какаови нарушения 🙂
След вечеря с нудъли в доматен сос си легнахме покрай огъня на топло, но не мина дълго и ни заплющя страшен дъжд с мощни пориви на вятър. Евакуирахме се под платнището, но това не помогна особено. Скоро всички чували и другите неща бяха подгизнали. Цветин се суетеше наоколо, а аз си спях в една локва, облечена с дъждобрана за морска буря и бях в сравнително сухо състояние. По някое време дъждът отмина и се върнахме с облекчение при огъня, опитвайки се да изсушим чувалите. Заспахме с леко влажни дрехи и завивки, но все пак доволни от тишината и щастието да сме отново у дома в гората, след наистина много продължителен период, в който не бяхме спали на сушата.
Събудихме се в приповдигнато настроение. Цветин от рано беше замаскирал всички следи от огън и бивакуване. Изведнъж се появи и Себа (французинът), който също си правил преходи снощи и преспал в палатката за извънредни ситуации. Хапнахме малко хляб за закуска, но се налагаше да се връщаме, тъй като наоколо нямаше никакви източници на питейна вода.
Из пътеките на острова
Продължихме прехода по друга пътека към плажа Копепе, където бяхме идвали на залез преди няколко дена. Решихме да почиваме и да преспим тук. Имаше тоалетни с чешма, вода и приятни беседки. В края на краищата се оказа, че сме проспали целия следобед под мекото слънце, докато няколко местни сърфиста се подвизаваха из бурното море. Привечер взе отново да ръми и както нямахме палатка се наложи да се укрием в тоалетните, които за щастие бяха изрядно чисти и дори може да се каже уютни. Седяхме си на сухо, когато с ужас забелязахме ново предизвикателство. По земята от всички страни към нас пъплеха малки черни червеи. Взехме да ги метем с една метла, но те се привличаха към нас като с магнит, може би от топлината която излъчвахме и продължаваха да пълзят от всички страни към нас. Това доста усложняваше ситуацията със спането. Скоро стана ясно, че нашествието няма да спре, колкото и да метем. В крайна сметка се преместихме в беседката, която бе с продънен покрив, но успяхме да опънем платнището на палатката по доста ефективен начин над дървеното легло, та успяхме да останем сухи, въпреки целонощния ръмеж.
Пътека по скалите
На идната утрин валя, та чак до обяд. След като закусихме ориз и леща дал, запасите ни от храна свършиха, така че решихме да се връщаме на “Алабама”. Вървяхме пеша по главния път и ни качи майка с детенце. Обратно в Омура, в библиотеката имаше коледен базар и нашите хора бяха се заели с пренасянето на още тонове дрехи и джунджуриики към лодката. Вечерта нашите добри приятели Йоши и Хасуми ни дойдоха на гости и си хапнахме солидно браунита и домашно печен хляб.
Последния ден на остров Чичиджима премина отново в нечовешко чистене и обезопасяване на лодката за бурите в Японско море. Предстояха ни 700 морски мили в посока Кюшу (Kyushu), единият от четирите големи, основни острова на Япония (Хокайдо, Хоншу, Кюшу и Шикоку). Вечерта си спретнахме прощално парти с най-близките ни семейства и приятели, които донесоха страхотно сготвени вегетариански манджи. На раздяла дори ляхме сълзи. Колко неусетно преминаха тези цели 17 дни, на това невероятно японско островче …
