Неуловимото
От къде идва стремежът за пътуване? Кой среднощен повей прошепва съзаклятническа тайна за мъглявите поли на далечината? Коя стара звзда се шегува с душата и й разказва за друмищата, водещи към извора на Скритата истина? Пътнико, скъпи мой, къде се ражда огъня, който те тегли към безкрая, каква магия е омагьосала сърцето ти на напресъхваща жажда за далечната земя?
От както за първи път видях хоризонта и очертанията на сияйните планини, винаги нещо ме гложди, пламък, нестихващ копнеж, все убягваща тайна. Сякаш всяко листо, всеки камък и прашен път улавят и провъзгласят някаква умопомрачителна загадка, която все се изплъзва. Тишината на изгрева, пълен с обещания за невиждани чудеса, следобедното жужене на муха в тежкия зной, усмивка на малко дете, старата страноприемница- всички те знаят нещо, което аз не.
Така тръгнах на път да го търся. През пустини и омагьосани гори, селца от други реалности, шумни пазари с натежали от шафран и коприна тезгяси, реки и пристанища в непознати земи.
Все повече усещах полъха на загадката и сякаш всеки момент ще намеря ключа към нея. Колкото повече вървях, колкото повече подметките ми се протриваха, толкова повече звездите на хоризонта ме теглеха още и още напред.
По пътя лунното сияние и вековния банян започнаха да прошепват, че само пътят на скромността и голотата водят нататък. Заради това, заради за този непонятен стремеж към тайния език на света се отказах от покрив, притежания, кесия с жълтици.
Пеша, бос, миля след миля, за постеля топлата земя, за възглавница камък, огън, тенджера с вода и ориз, красива самота и пълно единение с пресеклия пътя човек, смешен, чорлав, прашен скитник, но как иначе бих могъл да чуя нотите на тази тайнствена мелодия, лееща се зад всеки завой и звезда, ако не се слея в голотата на себе си със света?
И до ден днешен не мога да спра, всяка крачка ме опива, трепетът все по-силен, земята все по – чудодейна, планините все по-искрящи, реките все по- изпълнени с антични мелодии, пътищата все по- криволичещи към още по- далечни земи.
А в нощното було на лек сън, мистичният повик на невидим бухал сякаш пита “Дали ключът към този изгарящ огън на странника към неуловимото, не е всъщност не в улавянето му, а в повикът към него, в самият Път към тайната на света?”
♡ Отговор на въпроса защо пътуваме
Образът на странника от писанията тук далеч превъзхожда мен като пътешественик, на този етап пълен с желания и всякакви привързаности включително материални, но въпреки това, този странник има своя собствен реален живот вътре в мен. Идеалът за пълен отказ от материалния живот и перфектна бедност винаги са оказвали особен ефект върху изборите в живота ми, тясно свързани с пътуването. “Перфектна бедност” е духовно и физическо състояние, в което човек “загубва себе (егото) си” за да намери “Единния Живот на Всичкото”, безграничен и представляващ истинската основа на съзнанието.
