Златна треска в мината Поргера, междуплеменни войни и лов на вещици из папуаските Хайлендс – Енга

По време на племенна война

30.11

 На сутринта вали дъжд. Камел спи като заклан. На братовчедът не му се занимава с нас, така че Ема се наема със задачата да ни изпрати до автогарата. Сбогуваме се с бабите, малкия Дейвид и прихлупената колиба, която ни беше като роден дом и поемаме напред. Ема също ни подарява красиво билум-че, така че вече си имаме солидно количество чантички, може би седем, осем. Маршрутка за 1 кина (50 стотинки) ни откарва на няколко километра от града, до католическата мисия в Кефамо (Kefamo), от където мислим да стопираме.

Тъкмо започва да се събира тълпа около нас и ни спира джипка с мъж, който се занимава с подготовка на предстоящите избори през следващата година. Изкачваме малка планинска верига. Той се отклонява няколко километра от мястото, за където е тръгнал и ни закарва до малко пазарче на прохода Даулу (Daulu pass). Още докато си изкарваме багажа от колата и се сбогуваме с него, ни спира камион контейнеровоз, на който бяхме махнали небрежно. Мятаме се на него и започваме да пълзим по стръмния и напълно разбит планински път. От страни продължават да се редят хобитски кръгли колибки със сламени покривчета и градини със сладки картофи и зеленчуци.

Градини и типични хайлендърски колибки

Излизаме от провинция Източни Хайлендс и навлизаме в провинция Чимбу (Chimbu). Пътят е много лош и е известен с голяма концентрация на разбойници по него. Въпреки, че полицията почти е овладяла ситуацията, минаваме през две, три разбити места, където опърпани младежи изискват да им се плати за поправката на участъка от пътя. Нашият шофьор им се обяснява, че няма пари и им дава по малко бетел. Ако разсърдиш бандюгите, те могат да ти запомнят камиона и на връщане да имаш ядове, да те замерят с камъни и да го блъскат с тояги. Затова всички камиони, джипове, бусчета са с метални решетки на прозорците и се пътува със заключени врати. В миналото е било още по-опасно. Почти никой не е смеел да пътува през нощта, защото е имало непрекъснато блокиране на пътя, където бандитите са спирали и обирали всички пътници. На нашия шофьор му се било случвало два пъти, докато пътува през нощта. Незабелязано се качили в тъмното на камиона, отрязали с ножици катинара и разтоварили без да се усети той, повече от половината контейнер.

Папуаска къща

Стигаме до столицата на Чимбу – град Кундиава (Kundiawa). Това е изходната точка на всички туристи, които искат да изкачат най-високият връх в ПНГ, Маунт Вилхелм (4509 м).  Ние нямаме такива планове, не ни се разправя с гидове, ще ни искат много пари, а и нямаме никакви топли дрехи и обувки. Провинция Чибу е известна и с множеството си големи пещери, някои от които изрисувани с древни рисунки. Нашият шофьор е карал цяла нощ, но въпреки тонизиращия ефект на бетела заспива, така че решава да спре и да подремне. Взимаме си раниците и за всеобщо изумление и ужас на местните тръгваме по главната улица на Кундиава. Поздравяваме всички и с малък ескорт от хора притеснени за нашата сигурност спираме до удобно място за стопиране.

Оттам веднага се завтичат и други загрижени, осведомяват се накъде сме тръгнали и настояват веднага да се върнем в града, на автогарата. Намира се човек с кола, който иска да ни закара до града. Моментално няколко човека вадят пари и започват да ни ги бутат в ръцете: “Ние сме християни и ще ви помогнем. Това е в традицията на ПНГ.” Деликатно се опитваме да им откажем. Накрая се договаряме, че ще стопираме половин, един час и ако никой не ни вземе, те да ни върнат обратно в града. Не минават и пет минути и джипка с бизнесмен на име Бен, трите му деца и тяхната гледачка спират. Пътуват за град Маунт Хаген (Maunt Hagen). Докато се сбогуваме с добрите хора, които така силно искаха да ни помогнат, единият от тях ми набутва 10 кина (5 лв), да сме си купили безалкохолно.

Къщичка

Бен е живял с жена си седем години в Австралия, но се е върнал в ПНГ с идеята да прави бизнес и да помага по този начин за развитието на страната. Положението обаче според него е много сериозно. Богатата на ресурси ПНГ (злато, петрол, никел, дървесина) буквално се разграбва. Корумпирани политици са сключили крайно неизгодни за страната сделки. Липсата на местно производство се комбинира с нарастващо търсене на вносни продукти, като за капак падналите цени на петрола довели държавата почти до фалит. Бюджетът за здравеопазване е намален наполовина. На самия него държавата му дължала около 250 хил. кина (125 хил. лв), които въобще не било ясно кога ще си ги получи.

Влизаме в новосформираната провинция Дживака (Jivaka) разположена на високо планинско плато. Тук се отглеждат доходоносните култури чай и кафе. Може би поради този факт пътят се оправя. Двата най-големи града в провинцията Бандж (Banz) и Миндж (Minj) били в непрекъсната вражда, кой от тях да стане столица на новата провинция. Така, губернаторът на провинцията решил да построи нова модерна столица по средата между тях. За зла участ обаче той бил от опозицията, така че управляващата партия спряла финансирането на проекта и новата столица представлява буренясали поляни с разхвърляни камари ръждясали железа. Само няколко далновидни китайски бизнесменчета  строят магазини там.

Жени от провинция Енга с билум от опусум

Следва провинция Западни Хайлендс (Western Highlands). Нейната столица е Маунт Хаген, а в близост се намира и едноименния връх, който в момента е покрит с облаци и не може да се види. Градът е третият по големина в ПНГ. Движим се по нещо като околовръстно шосе, от двете страни има разположени складове, малки предприятия, гигантски работилници и магазини. За първи път виждаме в ПНГ индустриална зона и пътят е небивало натоварен.

Бен ни оставя в центъра на града, където ни очаква първият ни хост от couchsurfing.com за ПНГ. Той се казва Клиф, възпълничък чиновник с интелигентен вид и очила. Червените му зъби издават страстта му към бетела. Качваме се до луксозния офис, за да изчакаме края на работното му време. Запознаваме се с колегите и шефа му. Работата на отдела на Клиф е доста трудна. Занимават се с наследствени проблеми, но тъй като в ПНГ никой не предписва наследство, поради суеверието, че ако напишеш такова скоро ще умреш, това усложнява много нещата, когато възникнат спорове.

Клиф е малко хамав и решава да ни поразходи из града и пазара, както сме натоварени с раниците. Въпреки, че е третият по големина, Маунт Хаген се води за един от най-опасните градове в ПНГ . Всъщност въобще не е голям. За разлика от крайбрежните градове, които бяхме посетили, той е доста по-мръсен. Кални улици, почервенели от плюенето на бетел, камари с боклуци, канавки и окъсани, намръщени брадати планинци ни посрещат по пътя към пазара. Закритият пазар е гигантски и в него се продава какво ли не. Обикаляме го кажи речи целия, като побутваме хората с раниците си и се поздравяваме наред с всички, а те ни се радват безмерно.

Тук такова “животно” като нас не се вижда често – бял човек, при това натоварен като магаре. Непрекъснато се озъртаме и очакваме някой да ни обере, но това така и не се случва. Клиф си обикаля най-спокойно, все едно че това е най-безопасното място на Земята. В крайна сметка решава да се прибираме към тях. Преджапваме през канал с боклуци и се мятаме на една от многото чакащи пред входа на пазара маршрутки. Пазарът е ограден от всякъде с висока ограда, явно от съображения за сигурност. След по-малко от пет минути стигаме кварталчето на Клиф и влизаме в малък двор с овехтели мисионерски наколни къщички, а в другата част на двора има традиционна колиба със сламен покрив.

Запознаваме се с жена му Джулиан и четирите му дечица. Отделили са ни малка стаичка, грижливо изчистена, с постлано с чисти чаршафи легло. Джулиан работи за неправителствена организация за борба със СПИН (тук е с катастрофални размири). Тя е спокойна и интелигентна, като мъжа си. Вечерята преминава в интересни разговори. Хапваме задушени зеленчуци и странни зеленилки, които се оказват, че са листа от тиква. Тук тиквата се отглежда освен заради плода си и заради доста вкусните си листа 🙂

С Клиф, Джулиан и децата

01.12

Въпреки, че домът на Клиф далеч превъзхожда този на домакините ни от Горока, някои общи високопланински характеристики са на лице – непометен кален хол, камари с вмирисани мръсни дрехи, навсякъде разхвърляни остатъци от храна, а за капак няма ток и  вода за неизвестно колко дълъг период от време.

Кухнята в двора

Алтернативите за къпане и пране са или близката кална река или някаква християнска мисия построена на земята на клана на  Джулиан (Джулс), съпругата на Клиф. Те двамата са на работа, но братовчед от родата решава да ни придружи до мисията. Закусваме така наречените “скон” (бели кръгли хлебчета) с маргарин, консерви от риба и ананас, след което си хващаме маршрутката до въпросната мисия. Любопитно е, че селото в което попадаме носи името Калина, а хълмчетата, иглолистните дървета и прохладния планински въздух съвсем ни пренасят в България.

Християнската младежка мисия се състои от няколко бунгала за гости, където нощувката е 10 кина (5 лв). Има и дървена постройка, тип европейска хижа и окосени морави с поточе. След цялата мизерия на Горока и Хаген, това местенце е направо като извадено от рая. В баните се оказва, че има гореща вода, което съвсем ни оживява. Леден душ в този “студ” никак не е приятна алтернатива.

След дълга хигиенизация и пране слизаме обратно на главния път. В съседство има погребение и всички роднини от клана са се събрали в така наречената “къща на плача” (хаус краи). Присъстващите издават страховити вопли на мъка. Ковчегът с тялото точно е пристигнал от Морсби, където покойникът е бил приживе. По традиция той се погребва в родните си земи.

Опечалените мъже късат косми от брадите си, а жените от косите си. Повечето хора са облечени с бели ризи и черни панталони или поли – траурните цветове тук. В следващите дни ще се проведат сложни ритуали по обмяна на дарове и прасета за компенсация на близките на човека. Както по-късно научихме размяната на подаръци и компенсациите играят централна роля в живота на планинците, дали е за сватби, погребения или диспути, всичко върви ръка за ръка с плащане на пари, прасета, а в недалечното минало и с така наречените скъпоценни миди “кина”, на чието име са кръстени съвременните пари. Нещото, което така и не можахме да разберем бе, защо компенсацията в прасета трябва да се изплати на вуйчовците (по майчина линия) на починалия 🙂

Хобитска къща

Скръбните стенания бяха зловещи и побързахме да си тръгнем. Не след дълго маршрутката ни откара обратно в къщи. За вечеря Джулс отново сготви варени листа от тиква, вече задължителния в менюто на папуасите ориз и обикновени картофи или както тук са известни “английски картофи”. Имаше и още няколко манджи. Двамата с Клиф работеха и имаха високи доходи, така че храната бе в изобилие. Имаше дори сухо мляко, кафе, пълна захарница, чайове, фъстъчено масло и други “луксозни” продукти. По стените пък бяха окачени стари билуми от въже от кора на дърво и дори препарирана райска птица.

Пейзаж в района на Хаген

Вечерта завърши със страховити разкази за особено нашумялата напоследък практика “сангума” или лов на вещици. Преди 7-8 години точно на кръстовището, на сто метра от нашата къща се разиграла ужасна сцена. Млада жена била набедена за вещица, измъчвана с нажежени железа и запалена завързана за две гуми насред множеството. Дори полицията не попречила.

Повечето от хайлендърите изобщо не вярват в обясненията на съвременната медицина за заболяванията, а са твърдо убедени, че причината е в черна магия. Въпросните магьосници винаги са жени от всякакви възрасти, обикновено по-странни с нещо. Общността си решава, че именно те са предизвикали болестта или смъртта на даден член, след което биват жестоко измъчвани и убити. Ужасният обичай се разпространил първо от провинция Чимбу. Случаите са десетки, а тъй като полицията избягва да се меси в клановите отношения, убийците си ходят свободно. Рядко външни хора ще се опитат да спрат това ужасно нещо от страх, че после самите те ще бъдат набедени и между-племенна война би възникнала лесно.

Тази вечер си легнахме в мрачно настроение. Може би пък папуасите, които ни се струваха така близки по мислене и така мили, всъщност да нямаха нищо общо с нас…

02- 03.12

Останахме още два дни в Хаген, като последният се оказа загубен по подобен начин на това, което стана в Горока.

В петък отидохме до офиса на Клиф, където за първи път от както бяхме влезли в ПНГ успяхме да ползваме интернет. Беше учудващо бърз, но не беше удобно да седим дълго време, така че само подадохме документи за австралийска виза онлайн. След това се отбихме до супермаркета, където Клиф току що взел заплата, напазарува сирена, сокове и други неща.

Последният ден се пада събота и от ранни зори започнаха детските боеве и крясъци. Очаквахме, че днес Клиф заедно с шефа му ще ни возят до някакво село на разходка, но така и си останахме само с очакванията. Клиф още от предишната вечер беше се запил с бири. Алкохолът е голям проблем за папуасите. Те изобщо не умеят да пият. Злоупотребяват жестоко и започват страшни боеве и ексцесии. Същата вечер чухме полицията да разгонва с изстрели във въздуха пияни групи по улиците.

Сутринта в къщата цареше пълна анархия. Мръсотията, липсата на вода и тишина, чакането напразно нещо да се случи ни натовариха ужасно и както в Горока, последния ни ден в къщата се изнервихме доста. Скоро стана ясно, че Клиф е решил да прекара деня в игра на комар и дъвчене на бетел със съседите и изобщо няма намерение да се вясне в къщата при нас. За пореден път излизаше, че на хайлендерите не може да се разчита. Дори най-образованите предпочитат да се отдадат на лентяйство и пороци. В същото време малката дъщеричка на Клиф, Мелъди, беше с температура от три дена, но това никой не го интересуваше, оставяха я гола по цял ден и тя не спираше да плаче.

Джулс не беше чувала за парацетамол, но беше решила ако стане много зле да я води на лекар за инжекция. Просто цареше изумителна енергия на разпад и незаинтересованост. Нищо чудно, че и цялата държава беше на този хал, въпреки всичките й богатства и хора с голям интелектуален потенциал, енергията на разплутост и грабене надделяваше. В близките години се очаква престъпността да нарасне още повече, а безумните политически ходове най-вероятно ще вкарат страната в дълбока криза.

Местни жени

Следобеда, за да се разнообразим все пак, решихме да отскочим пеша до пазара, а за наше учудване и никой не ни възпря или предложи да ни ескортира. Откакто сме в ПНГ, хората загрижени за сигурността ни не са ни оставяли и за минутка сами на улицата. Но Клиф бе твърде погълнат от картите и дори не обърна внимание, когато тръгнахме. Мечтаехме си да накупим захарен плод (който е сроден на маракуята), от който имаше в изобилие на пазара в Хаген. Там също така продаваха и огромни сладки ананаси, банани, папая, портокали и дори ягоди, всичко на съвсем ниски цени.

По пътя се чувствахме леко напрегнати заради хилядите предупреждения на хора от предишните градове, за това колко е опасен и престъпен Хаген. А и наистина със страховитите си лица и потресаващия си вид планинците изглеждаха доста страховито и градът съответно никак приятно. Всъщност като се замисля, в такава дупка никога не сме били. Камарите от боклуци, вонята, разбитите сгради, калта и реките от храчки от бетел ни караха да се чувстваме като в най-опасния африкански град.

Маунт Хаген – главната улица

След като стигнахме пазара, изведнъж  забелязахме, че вътре става нещо необичайно. Хората крещяха и се местеха на групи. Някой хвърли шепа монети и всички се метнаха на земята да ги събират. Решихме да не влизаме. Една жена също ни предупреди, че вътре става голям бой. Пияните рекетирали продавачите. Наистина навсякъде се разхождаха пияни пропадняци. Събота следобед се оказа най-лошото време за разходки из града, така че побързахме да се ометем. За успокоение купихме фъстъци от близкия китайски супермаркет. Хаген не правеше изключение с китайския монопол на всички бизнеси в града.

След тази случка започна да ни се отщява да пътуваме из Хайлендс. Струваше ми се, че всички се държат като изроди. Пред очите ми преминаваха многоцветно грозните картини от разказите за магии, убийства, беззаконие, безочливи политици, боеве на които полицията дори не се намесва. Човек не можеше да си купи дори един плод от пазара заради побойщата и алкохолизма на местните. Надявах се, че утре като тръгнем на път, това временно настроение ще отшуми. Утехата ми бе, че все пак крайбрежните зони бяха наистина райски и такива неща изобщо нямаше.

За вечеря Джулс бе решила да приготви “муму” с нагорещени камъни. Загряхме камъните до червено, храната бе увита в листа и заедно с камъните запечатана в метален казан. Така сготвените зеленчуци и сладки картофи бяха страхотни. За другите имаше и свинско.

“Муму”

04.12

Потеглихме на опознавателна експедиция из провинция Енга (Enga), която е известна с високата си надморска височина (над 2000 м, с някои проходи до 3000 м), студовете и запазените си традиции. Знаехме, че междуплеменните войни из Енга и до ден днешен се водят навсякъде. Из отделните региони хората дори не говореха пиджин, за английски да не говорим. Интересно ни беше, до каква степен модернизацията е трансформирала този отдалечен край.

Хванахме си маршрутка от центъра до разклона Тогоба (Togoba junction), където един път водеше към Енга, а друг към Южни Хайлендс, които имахме намерение да изследваме след Енга. Разклонът бе на десетина километра от града (цена на маршрутката 1 кина, 50 стотинки). За стопа бе много удобно да се отдалечим от Хаген и да чакаме коли направо за Енга. Подминахме фрапантен пазар в края на града, където всички сергии бяха разположени на земята сред калищаци и камари от обелки от бетел. Щом излязохме от Хаген нещата рязко се оправиха. Планинската красота и липсата на боклуци ни подействаха като с магическа пръчица. Изведнъж ни се допътува неудържимо.

Маршрутката ни остави “на сигурно” пред някакво училище на разклона, а не след дълго си имахме вече и компания – собственикът на земята върху която е построено училището. Симпатичен човек с приличен вид, който дори ни предложи безплатен транспорт в неговата кола, но щеше да тръгва към Енга чак следобед. Не бяха минали и десет минути в разговори, когато старовремски камион ни спря. Натъпкахме се на единичната седалка до шофьора, приятен мъж работил като тур гид в миналото.

Скоростта ни беше убийствена, но за никъде не бързахме, така че просто се отпуснахме и зазяпахме през металните решетки на прозорците. С джипка или платен превоз разстоянието до провинциалната столица Вабег (Wabag) отнема към 2-3 часа, но с нашия камион ще отнеме поне пет.  Неочаквано се оказва, че пътят е асфалтиран и в доста добро състояние. Имаше и не малко съвременни ламаринени постройки, макар повечето къщички да бяха с характерните сламени покриви. Заръмя дъжд и от колибките без комини изпълзяваха вълма от дим направо от сламата, създавайки магична хобитска атмосфера. Съвсем скоро преминахме границата на Енга. Архитектурата се измени леко. Пътят се виеше през красиви местности с предимно ниска растителност. Температурите паднаха. В региона изобилстваха водопади и буйни реки.

Къща по пътя

Достигнахме Вабег след доста часове каране. Камионът продължаваше към златната мина в Поргера (Porgera), който беше на поне още толкова разстояние на вътре в планината. Решихме, че възможността да отидем на толкова забито и отдалечено място не е за изпускане и попитахме шофьора дали няма нищо против да ни вземе и нас до там. Той с удоволствие се съгласи.

Във Вабег валеше дъжд, но се наложи да изтичаме до банкомата с шофьора за да изтегли той пари. Него през цялото време го беше страх, че ще откраднат камиона, но за щастие това не се случи, докато ни нямаше там. Вабег се състоеше от две улици и бе съвсем малко градче, но значително по-чисто и приятно на вид от Хаген. На връщане от мината мислехме да спрем за един ден тук. След като напуснахме града веднага усетихме, че навлизаме в значително по-диви региони.

Ламаринените постройки почти изчезнаха, макар пътят да бе все така добър в по-голямата си част. Този неочакван асфалт всъщност се дължеше единствено на мината и необходимостта от обслужването й. Както вече не веднъж отбелязваме, всяко пътуване в ПНГ е предизвикателство и въпреки че в началото изглеждаше, че този път ще е изключение, съвсем скоро започна екшъна.

Камионът, с който пътувахме на стоп

С нас пътуваше още един камион от същата фирма с по-лек товар от нашия. Малко след Вабег той скоростно ни изпревари и изчезна, което доста ни зачуди. Спряхме на едно поточе да напълним вода и полицейска кола ни застигна и започна да разпитва нещо шофьора. Оказа се, че другия шофьор почти се е блъснал в маршрутка, която излязла от пътя и много от пътниците били с тежки наранявания. Полицаите отпрашиха да настигнат камиона, а ние продължихме с пъплене. Лицето на шофьора цялото се изопна. В такива случаи кланът на пострадалите щеше да прибегне към действия, докато компанията не им изплати обезщетения. В един от вариантите щяха да блокират пътя на връщане, а в друг щяха да ни последват с коли и да изнудват шофьора за пари или да го убият.

Известно е, че хайлендърите убиват дори за прасе или куче, а прасетата и кучетата си обикалят свободно по пътя, така че човек трябва да е крайно внимателен докато шофира из региона. Лошото в случая бе, че тук отмъщенията не са лични, ами кланови, тоест целия клан търси отмъщение или компенсация от другия клан или фирмата (както е в нашия случай). Ние бидейки в камион на дадената компания бяхме в директна опасност.

Шофьорът непрекъснато поглеждаше нервно в огледалата за задно виждане, изтръпнал че всеки момент ще се появят отмъстителите и ще стане най-лошото. На полицейската помощ тук никой не се надява. Хората дори не ги беше страх от полицията, всеки си разнася мачетата и пушките като детски играчки. Обичайната процедура след убийство е да те понабият в карцера и да те пуснат след няколко дни. Правосъдие се раздава изцяло на племенно ниво. Държавни органи в такива случаи почти никога не участват. Покрай нас имаше само някоя и друга племенна колиба. На нас също ни беше нервно, но се успокоявахме, че заради големия респект към “белите”, те никога не биват намесвани в такива разправии. Случаи на убити бели след времената на канибализма, от ерата на колониализма, на практика няма. В най-лошия случай се надявахме, че могат да ни оберат. Е, все пак не можехме да се успокоим изцяло.

След час, два достигнахме градче на име Лайгам (Laigam), в което на времето имало ботаническа градина и богата колекция от орхидеи. Сега, голямото училище в единия край на града не функционираше вече от години заради продължаващ между-кланов конфликт за земята. Точно излизахме от града, когато видяхме, че другият камион е спукал гума, а полицията седи и го охранява. На нашия шофьор камък му падна от сърцето. Бяхме спасени, така да се каже. Сега виновникът, който изобщо всъщност не беше виновен и полицията щяха да са зад гърба ни, така че опасността силно намаля.

Продължихме спокойно, но ето че не бяхме карали и час и се натъкнахме на нова беда. Момчета бяха натрупали пръст на едно нанагорнище и от дъжда всичко бе станало в хлъзгава кал. Камионът не можеше да изкачи наклона и буксирахме, плъзгайки се надолу. Клопката тук бе, че момчетата ще се опитат да ни източат резервоара. Те вече бяха си приготвили тубите и хищно се навъртаха, чакайки камиона да спре и да се откаже. За щастие се появи друг камион, който ни изтегли нагоре с верига, а и полицейската кола не закъсня, така че крадците се разбягаха. По-късно разбрахме, че другия камион не успял да изпълзи нагоре и се плъзнал в една от канавките, преобръщайки се.

Колиба

От Лайгам до Поргера разстоянието бе 60 км, но заради планинските проходи и големите нанагорнища пълзяхме едва, едва. Пристигнахме чак на свечеряване. Златната мина в Поргера е втората по големина в света, наоколо имаше доста злато в реките, което беше привлякло какви ли не хора от далечни села и градове. Това правеше мястото особено опасно и криминално. Шофьорът спря до една полицейска кола и отиде да ги помоли да ни ескортират до сигурно за спане място. Полицаите бяха страшно мили и веднага ни качиха в джипката си. Ние ги помолихме да ни закарат до католическата мисия наблизо. Там ни посрещна отец Тарси от Индонезия и отец Винсент от остров Нова Ирландия. На секундата ни прибраха и ни дадоха страхотна стая в свещеническия дом.

Исус Христос наполовина бял, наполовина папуас 🙂

Те точно вечеряха и ни поканиха да се присъединим. Атмосферата в мисията ни подейства успокояващо. Чувствахме се страхотно. Всичко блестеше от чистота, в стаята имахме библиотека и чисти чаршафи, европейски тип тоалетна и баня с топла вода. Въобще почувствахме се като бели хора, както се казва 🙂 Наистина имахме нужда от малко нормална обстановка.

05.12

След закуска с филии и Нутела, отец Тарси ни качва на джипката на мисията и потегляме на обиколка из Поргера. Въздухът е леден и след цяла нощ зъзнене не успяваме да се стоплим дори през деня. Поргера е с типичен каубойски хайлендерски вид –  голям пазар заринат от боклуци, разбити пътища и окъсани боси хора. Изумително е, какви печалби носи мината и как абсолютно нищо не е направено за инфраструктурата на градчето. Такава наглост и безочливост не бяхме виждали никога. Местните хора от племето ипили не се бяха облагодетелствали и със стотинка от милиардите, които носеха техните земи.

Пазара в Поргера

Личи си, че тук хората са значително по-диви, почти никой не говори пиджин. Повечето жени са с татуирани лица и билуми оплетени от кора на дърво. Някои са с боядисани лица, а има и такива с коронки от пера на главата, макар всички до един да са облечени с модерни дрехи. Изглежда, че традиционното облекло (което все още някои си мислят, че се ползва ежедневно в ПНГ, заради снимките и видеата от шоу програмите, като тези в Горока или Хаген) е изчезнало окончателно още преди 30-40 години.  Днес такива костюми могат да се видят единствено на фестивали.

Отец Тарси ни разказва, как само преди седмица на пазара до мисията имало “tribal fight” и близо десетина човека се изпозаклали. Между-племенните войни в Енга са толкова на често, че на никой не му правят особено впечатление. В днешно време обаче те са се увеличили, както и броя на жертвите, тъй като вместо с лък и стрели се водят с пушки. Колкото повече застреляни, толкова повече отмъщения и компенсации за плащане, което разбира се поражда един порочен кръг. По лицата на хората тук е изписано наистина нещо свирепо и антично, макар всички да ни поздравяват весело.

Среща с местните от племето ипили

Мината няма как да видим отблизо, защото е свръх строго охранявана и оградена, но се забелязва че размерите й са огромни. Напоследък 1/4 или може би повече от акциите са закупени от китайци, които именно са построили пътя до тук.

Мината Поргера

Другата католическа мисия в региона се намира в село Мунгулеп. Отец Тарси ни откарва чак до там на разходка. Страховитите планинци ни гледат с интерес. Тази мисия изглежда още по-идилично и приятно от първата. В централната постройка има камина и библиотека със стотици интересни книги на английски език. Отец Тарси отговаря и за двете мисии. В днешно време няма особен прилив на нови мисионери. Гледката към дивата джунгла и отвесния карст бяха изумителни.

В мисията с отец Тарси и отец Винсент

След обяда вече е твърде късно да тръгваме, но решаваме да си опитаме късмета. По пътят не минават никакви коли, а и завалява дъжд, така че отец Тарси си ни прибира обратно на топло. Остатъкът от деня минава в четене на книги за културата на Енга.

06.12

Рано сутринта започваме стопа. На раздяла отец Тарси ни дава 50 кина (25 лв) за транспорт, които след много откази все пак приемаме. Често се случва хората дори да се обидят, ако не приемеш парите, които ти дават и за наше неудобство вече за пореден път взимаме в ПНГ.

“Бял човек”, който да се разхожда и още повече пък да стопира коли предизвиква паника и ужас във всички. Непреодолимо е и убеждението им, че сме в голяма беда и спешно се нуждаем от помощ. Обясненията ни, че този е единственият начин, по който ни харесва да пътуваме не помагат особено.

Местна жена от племето ипили

Отец Тарси бърза за литургия и ни оставя близо до квартирите на полицията. Тук живеят полицаи от различни провинции, така че да се предотвратят между-кланови сблъсъци, ако случайно някой местен полицай обиди някой от съседен клан. Скоро, както обикновено сме обградени от “бодигарди” и “помощници” в стопа, както и от дузина деца с провиснали сополи. Хората са страшни симпатяги и все не можем да си представим как така се избиват един друг. Дано и да не разберем.

След продължително чакане, най-сетне ни взима камион до Вабег. Не е натоварен и се движим с хубава скорост. Шофьорът ни обяснява детайлно кое село с кое се бие в момента, докато ги подминаваме. В едно такова село се налага да спрем и да натоварим багер на ремаркето на камиона. Миналият месец клан от другата страна на реката убил “big man” (лидер) от селото и сега всички мъже наежено обикалят с мачетета, пушки и брадви нагоре, надолу.

Шофьорът ни съветва да не слизаме от камиона, но решихме все пак да щракнем няколко снимки. Повечето хора ни поздравиха весело, а един живописен индивид дори специално взе пушка, за да позира на Цветин. В това село видяхме и мъж с пробит нос, със свински зъб втъкнат в дупката, което си е рядка гледка в днешно време. Физиономиите в селото бяха бая страшнички, така че не експериментирахме дълго със снимането. Багерът бе натоварен по изумителен начин, с помощта на рампа от пръст и поехме към Вабег. Още в ранния следобед бяхме там, като добрия шофьор ни стовари до самата католическа мисия, в която отец Тарси вече беше ни дал контакти.

Товарене на багер на камион

Посрещна ни филипинския свещеник Рони и тъй като монахините, които отговаряха за пансиона, не бяха тук, той реши да ни откара в дома на конгрегацията SVD (мисионерско общество основано в Германия през 19 век). Намираше се извън Вабег и отец Рони ни предложи първо да разгледаме културният център в града, заради който всъщност бяхме решили да спрем тук. Отидохме до там пеша, което отново предизвика страхотно изумление в хората. Вървящ по улицата “white man” е невъзможна гледка.

Културният център, с уредничка американка, беше невероятно интересен, с десетки табла с информация за културата на Енга, както и интересни артефакти. Входът беше свободен. Стояхме докато свърши работното време. Направо се замаяхме от информация, от това какъв е бил животът тук през 70-те години, рай за всеки антрополог… Изумителни обичаи и култури без паралел, изчезнали само за тридесетина години, след появата на първите външни хора. Добре, че все пак някой ги е документирал…

Мидени пари – кина

Отец Рони ни откара в къщата на SVD в Пар (Par), село на не повече от 10 км от Вабег. Както всички мисии до сега и в тази беше невероятно подържано и красиво. Връчиха ни ключ за лъскаво бунгалце с гледка към гората и собствена баня с гореща вода. Направо ни се прииска да останем тук поне още месец.

В мисията в Пар

В 7:30 бяхме извикани на вечеря в главната трапезария. С прекрачването на прага сякаш се озовахме в някакъв свят на коледни джуджета. Дългобради, благи старчета ни посрещнаха с широки усмивки. Повечето бяха прекарали над петдесет години от живота си в ПНГ, като някои от тях бяха дошли още преди независимостта 1975 г.

Историите им бяха от интересни по-интересни. Бяха свидетели на целия процес на модернизация, помнеха обаче и времената, когато все още хората се обличали с листа. Отец Тони беше холандец, отец Каси, Стах и Кретц бяха поляци. Имаше и двама, доста по-млади индонезийци от остров Тимор и остров Флорес. Отец Стах беше най-младият от европейците, а областта му бе на два дена пеша от тук. Нямаше нито пътища, нито транспорт, освен редки полети от Хаген. Животът тук си е същият, като от преди петдесет години, с изключение на облеклото. Останахме много впечатлени от “добрите джуджета”.

Същата вечер се изтърси и делегация от Индонезия, начело с културното аташе, които също се присъединиха към вечерята. Повечето време говореха пълни глупости в защита на окупацията в Западна Папуа. Бяха дошли да въвеждат индонезийски в училищата, което доста ни учуди, защото в Западна Папуа правителството ни най-малко не се грижеше за необразованите папуасчета. Забавното бе, че свещениците със сериозен тон благословиха вечерята с “Отче наш”, а основното блюдо бе свинско, което не знаем как подейства на мюсюлманската група.

След вечеря си бъбрихме дълго време с полските свещеници и научихме безброй интересни неща за Енга. Самите те бяха ставали свидетели на битки между клановете не веднъж и то по някога даже в непосредствена близост до мисията.

Със свещениците

07.12

На сутринта индонезийският брат, заедно с две филипински монахини ни върнаха обратно до Вабег. Тези монахини впрочем бяха много интересни, тъй като живееха затворени в манастира в мисията без да излизат, освен ако нямат някаква много важна работа. Така наречените “adoration sisters” се занимаваха само с молитви и понеже бяха само пет в манастира, успявали да подържат целодневни молитви пред разпятието, сменяйки се през половин час.

Казаха ни, че на Филипините в по-големите манастири молитвите не спирали по 24 часа. Такъв манастир на пълна изолация от света силно ме бе впечатлил още в Испания, когато за първи път попаднах на подобно нещо. За мен менталните настройки и духовни състояния на такъв тип крайно различен избор на живот, представляваше голям интерес и усилено разпитвах една сестра за ежедневието им. Какво провокира тези хора да изберат да се заключат в манастир за перманентни молитви и то в 21 век ме учудваше искрено.

Сестрите ни оставиха на пазара за бетел в края на града, който типично за такъв пазар, бе мизерна гледка с купчините си от обелки от бетел и червени храчки в калта. Не след дълго ни качи камион с работници от електрото, които обаче отиваха само до половината път към Хаген, до градчето Вапенаманда. От там хванахме още един кратък стоп със строителни работници, до някакво село на 10 км по-напред, след което стопът се закучи.

На стоп с елетротехниците

Коли към Хаген почти не минаваха и никой не спираше. Търсейки сянка се преместихме до някаква колиба, в която играеха билярд. Всички бяха въоръжени със секири и мачетета, което силно намали шансовете ни някой да спре. След доста чакане решихме да си хванем платен превоз до Хаген (по 6 кина или 3 лв. на човек). Беше точно на време, преди да завали порой.

Крайпътен Макдоналдс 🙂

Преди да се приберем при нашите хора, напазарувахме огромна торба с плодове и зеленчуци от пазара. Джулс вече се беше прибрала от работа и ни посрещна радостно. След дивотията в Енга, изведнъж всичко тук ни се видя страшно цивилизовано и уредено. Самите ние също се почувствахме щастливи от връщането си при приятелите ни. Вечерта Джулс устрои голям банкет.

Хапване

08.12

 Останахме в Хаген още един ден, основно за да се изперем и понаваксаме с блога, като по-голямата част от деня прекарахме в баните с гореща вода и по полянките на планинската база “Youth with a mission”, където и предишния път бяхме ходили да се къпем. Там се запознахме с ръководителката на центъра, мила жена от Бразилия, която в момента строеше ново училище.

През нощта Клиф “се отряза” и си профука парите на комар, пораждайки тих семеен скандал.

Градини със сладки картофи