07.05.
Върнахме се в любимия ни малайзийски щат Саравак, но този път за кратко. Спряхме да хапнем в последния град на щата – Лавас (Lawas), със значително по-мюсюлманска обстановка от другите градове, през които сме преминавали. От асоциацията почерпиха служебен обяд в приятно ресторантче в иначе с нищо не заинтригуващия малък Лавас.
Малайзийската част на остров Борнео се състои от два щата – огромният Саравак и така нареченото Северно Борнео, щата Саба. Двата щата са имали различна историческа съдба преди да се присъединят към малайзийската федерация шестдесетте години на миналия век, където е бил поканен и Бруней, но султанът отказал. Демографски щатите също са съвсем различни, обитавани са от различни етноси с различна култура. Сякаш става въпрос за две отделни страни и за да се затвърди това впечатление още повече, на границата между двата щата има граничен пункт, където сега ни бият печати за влизане в Саба.
Що се отнася до Саравак, той си остава любимото ни място в Малайзия, с която всъщност няма нищо общо. За нас това е страната на ибан, пълна с татуирани откачалки, християни, богати китайчета и непроходими джунгли.
Традиционна къща
Саба ни прави впечатление на доста по-развита и населена от Саравак и Бруней. По пътя се нижат селца, земеделски земи, палмови плантации, постройки … Гледките са много подобни на тези от източното крайбрежие на Западна Малайзия. Почти във всяко село има клон на сабаханската католическа църква. Основният етнос тук е кадазан дусун (kadazan dusun), подобно на другите борнейски даяк и те са рязали глави, обичат татуировките, оризовото вино и повечето са християни.
Баби на пазара
След няколко часа пристигаме в столицата на щата – Кота Кинабалу, без съмнение най-развития и голям град в цяло Борнео. Пълен е с филипински имигранти от близките острови. Правим една обиколка на големия централен пазар до морето.
На пазара
Пазара
Тонгкат али – борнейски афродизиак
Хапваме ориз с кърита (иронично на двойни цени от тези на пазара в Бруней) и се отправяме към интернет клуб, за да си изберем място за пренощуване според картата, защото в нас нямаме такава. В клуба нашият пакистански приятел Хасан ни свързва с местно момиче от couchsurfing.com, с което да се видим тази вечер.
Часовниковата кула в Кота Кинабалу
В 9 вечерта Ана идва да ни вземе с колата си, като срещата ни маркира започването на една луда седмица в Кота Кинабалу. Отиваме заедно на вечеря в луксозен ресторант и Ана предлага вместо да спим на палатка на плажа да отидем в тях.
Ана е на 26 години, брунейска малайка, кара колата си като луд състезател, не се забулва, пуши, пие, ходи с къси панталонки, има си гадже ултра богаташ и всичко това е още по-шокиращо като се има предвид, че дядо и е бил имам в джамията 🙂
Щатната джамия
Късно през нощта се прибираме в тях. Къщата им е в малайско село “кампунг”, в покрайнините на града. Почти всички къщи в селото принадлежат на хора от техния род. Самата къща е огромна. В нея живеят Ана, четирите й сестри и брат й (някои от тях вече са женени с деца) и майка й. Ана ни настанява в собствената си стая и отива да спи при сестра си. Докато се настаняваме се връща и другата сестра кьор кьотук пияна 🙂
Със семейството на Ана (Ана в ляво)
08- 12.05
Следващите дни Ана ни изумява с безкрайното си гостоприемство. Всеки един ден тя категорично и авторитарно не ни разрешава да платим и цент за следващите една след друга почерпки. Закуска, обед и вечеря, сменяме какви ли не заведения – местни закусвални, скъпарски ресторанти, изискани барове. Ана във всяка минута ни кара да се чувстваме като кралски гости. Дала ни е компютъра си за постоянно ползване, купува ни сувенири. Всеки ден се осведомява дали имаме дрехи за пране или нещо за вършене.
На обяд в Ана
От сутрин до вечер сме навън и не остава необиколено местенце в Кейкей (КК – съкратено от Кота Кинабалу) – щатната и построената в морето градска джамия, неделния пазар, плажовете на Танджунг Ару, хълма Кокол, от който се вижда целия град, традиционното фестивално селище Кадазан …
На реката храним рибки
Всяка вечер посрещаме залеза на различно, красиво място – в заведение на върха на планината, в бар в луксозен резорт в морето, на крайбрежната алея, в заведение за шейкове и сладоледи на плажа … Ана е просто неуморна и има хиляди идеи за обиколки. Но само и да обелим дума за плащане тя ни отрязва:”Вие сте мои гости. В нашата култура ако не почерпим госта си, губим лицето си.”
Водната джамия
Изумление пред този гигантски сладолед
В семейството също цари страхотна обстановка. Майка й ми подарява нова блуза и организира специален обяд с традиционното ястие амбуят (ambuyat) приготвено от брашно саго.
Амбуят от саго
Зеленчуково ястие
В къщата никой никога не се кара или заяжда. Всички си помагат със задълженията – чистене, готвене, гледане на деца. Често идват роднини на гости и винаги има с кой да си пиеш кафето. Дните ни преминават изпълнени с приятни емоции.
Традиционна Кадазан къща
Традиционен батут, от който трябва да отскочиш и да докоснеш висящата кост отгоре (кадазан игра)
На последната вечер приятелят на Ана ни кани на вино в скъп ресторант и поръчва бутилка за 120 лв. Направо ни увисват ченетата. Почерпката продължава в крайбрежен бар с още две бутилки на подобна цена.
Sunset bar в Кота Кинабалу
Последните три седмици нечувано гостоприемство ни залива от всякъде. Тези дни успяваме да свършим и доста работа – вадим си двумесечни индонезийски визи, какво ли не свършваме в нета, Цветин си обръсва “талибанската” брада, ушиваме си нови платнища за шалтетата …
Кафе в планината
Танджунг Ару
13.05
Остават ни четири дни до полета обратно за Куала Лумпур. Все още не сме видели нищо от Саба и е време за малко финални приключения и автостоп. Визите ни са готови и вече нищо не ни задържа в града.
На раздяла сестрата на Ана ни набутва сапуни, шампоани, дезодоранти. Всички притеснено ни разпитват имаме ли достатъчно сол, захар, олио. Приготвят ни два хляба и ни дават минерална вода и инстантни спагети за из път. Цялото семейство ни изпраща като стари приятели. След обяд във вегетариански ресторант заедно с приятеля на Ана, който после отива да играе голф, самата Ана ни стоварва на магистралата извън града и започваме стопа. Установяваме, че цялата седмица градски живот ни се отразява зле, климатици, коли и ресторанти. Съвсем друго си е да се изтипосаш в жегата на пътя в очакване на неизвестното. Лепкава пот се стича, горещият въздух ни обгръща приятно. Вървим под слънцето с цялата си покъщнина на гръб, торба с хляб и Коран, подарен ни от Ана на рамо. По пътя си мислим, че обикновения комфортен живот не е за нас, той просто ни убива.
По пътя
Съвсем скоро ни спира наплашен човек, който едвам успяваме да убедим, че не сме опасни. Поведението му е разбираемо, като се има предвид, че е надзирател в затвора. Той ни оставя на отбивката за градчето Кундасанг (Kundasang), намиращо се в полите на планината Кинабалу (Mount Kinabalu). Това е най-високият връх в Югоизточна Азия, висок 4096 м. За изкачването му обаче са необходими гидове и разрешителни на стойност приближаваща се към безсрамните 500-600 лв. на калпак ( над 1000 рингита). Вулкани с подобна височина колкото щеш в Индонезия, така че хич не ни е яд, че няма да можем да се изкачим, но ни се иска поне да го видим отблизо. В ясни дни се вижда като исполинска, омагьосана планина дори от Кота Кинабалу. Той е и най-голямата атракция в Саба.
Докато чакаме на пътя, нещо удивително се случва. Бяла кола спира до нас. Изтичвам до стъклото. В колата седи жена и три момичета ученички. Жената припряно ми казва, че не може да ни вземе, но нека приема този подарък, след което протяга ръка държейки розов пощенски плик. Аз се ошашквам и веднага отказвам. Казвам й, че ако са пари твърдо не мога да ги взема, но тя ме уверява, че не са. Поемам плика и колата изчезва в ярката обедна светлина на слънцето. На плика е написано трогателно съобщение, а вътре в него … банкнота от 100 рингита ( 40 лв.) Мозъците ни блокират от шока и спираме дори да стопираме.
Толкова много добри хора. Струй от добрина през всичките тези месеци. Как да се отблагодарим и ние? Единствения начин е самият ти да помагаш на всеки, да сипеш благодат по пътя с каквото можеш. Сигурно ще изброявам цял час хората, които ни помагаха в Малайзия … Сама майка с бебе спря в дъждовна нощ посред магистралата да вземе двама непознати странника и ни подслони в дома си. Десетки хора се отклоняваха от пътя си за да ни услужат. Други ни нагостяваха с разни вкусотии. Трети ни отваряха портите на дома си. Възрастен мъж в Бруней, притеснен за сигурността ни, ни плати стая в скъп хотел и ни даде пари за следващите нощи. А сега и тази жена даде пари на абсолютно непознати, с които дори не си е казала и дума. Всички тези жестове на човешка доброта ни трогват дълбоко.
Скоро ни спря симпатичен китаец от Саравак, който отиваше чак до град Сандакан (вторият по големина след КК). За съжаление нямаме време да разгледаме тази част от Саба, а пък и сега там вилнеят филипинските пирати.
Интересно да се знае:
Второто най-пиратствано море, след водите около Сомалия е именно тук, Южно китайско море. Почти всеки месец има отвлечени хора.
Момчето ни оставя в Кундасанг. От там се изкачваме на близкия хълм по черен път и си намираме страхотно местенце сред зеленината, от където имаме гледка и към Кинабалу. Върхът е закрит почти през цялото време от мъгли, но утре в ранни зори може би ще имаме шанс да го видим. Тук въздухът е доста по-хладен и има дори иглолистни дървета.
14.05
Наспиваме се страхотно. Цяла нощ усещаме твърдата земя под нас, луната свети. Сякаш тънка нишка ни свързва с недрата на планината. Чувстваме се отново живи след упоението на града. Пълно блаженство.
Връх Кинабалу
На сутринта по изгрев Кинабалу открива зъберите си, но с просветляването облаците отново го поглъщат. Хапваме си най-вкусната храна, домашен хляб изпечен от нас в къщата на Ана, който си топим в олийце с подправки. След сутрешна хигиенизация на селската чешма и запасяване със зеленчуци от шареното пазарче на Кундасанг, потегляме на стоп. Сменяме четири коли докато достигнем региона на Кудат (Kudat), като в каросерията на едната джипка ни завалява дъжд и за малко да се обърнем по завоите от лудото каране на шофьора. Последните хора, които ни взимат са от етноса кадазан. Те ни предлагат да ни оставят в селище на етноса рунгус (подетнос на кадазан), на 40 км преди Кудат. Вече е тъмно и решаваме, че това е най-добрия вариант. Селото е на няколко километра встрани от пътя. Хората ни оставят до една дълга къща и си заминават. Вървим в тъмното подминавайки красиви, бамбукови къщички. Не сме вярвали, че ще попаднем в традиционно село толкова близо до пътя и градовете. Намираме си полянка извън селото с малък водоем в гората и установяваме лагера.
Лагер
Вечеря
15.05
На сутринта се оказва, че къщите на рунгусите са построени специално за туристите, а те самите живеят в обикновени, да не кажа луксозни къщи отстрани. За разглеждане има вход 5 рингита (около 2 лв) и всичко е ново. Тъй като ние идваме от гората никой не ни таксува и разглеждаме цялата къща без проблеми. Архитектурата наистина е много интересна.
Рунгуска къща
Спалните за туристи
Рунгусите подобно на всички коренни борнейски етноси традиционно живеят в дълги къщи, ловци на глави са, падат си по оризовия алкохол и са християни. Те обитават региона на Кудат. Известни са с майсторските си изделия на ратанови и бамбукови кошници, както и с мънистените си украшения. В къщата има и магазинче за сувенири и решаваме да купим малко подаръци за Ана и бъдещите добри хора по пътя. Жената от къщата ни кани на кафе и понички.
Рунгуска традиционна поличка от мъниста
Семейство, отседнало в дългата къща за уикенда ни закарва до главния път и от там продължаваме към Кудат. Целта ни е да достигнем най-северния нос на остров Борнео (The tip of Borneo) на 20 км от града. С още два стопа достигаме до мястото.
Гледката от носа е красива, има монумент, беседки и алеи за разходка. От едната страна на носа е морето на Сулу, а от другата е Южно китайско море, точно тук е границата между двете.
От ляво Южно китайско море, от дясно морето на Сулу
Горещината е непоносима и бързаме да се скрием на сянка в гората зад плажа. По дългата ивица бял пясък няма нито едни човек, цари пълно спокойствие. Водата е най-кристално синьото, което някога сме виждали. За цялото пътуване не бяхме попадали на такъв невероятен плаж. В близост до нас има единствено нефункционираща джамийка и полицейски участък с над 20 полицая, охраняващи брега от пирати. Остатъкът от деня минава безметежно.
Плажът
През нощта решаваме да спим извън палатката, но това се оказва груба грешка. Нападнати сме едновременно от рояци комари и раци, които ни щипят през чувалите. По някое време се преместваме в палатката, но вътре е толкова задушно, че прекарваме оставащите часове в агония.
Залез на края на Борнео
16.05
Днес е последният ни ден на Борнео. Колкото и да не ни се иска да си тръгваме от приказния плаж, се налага да потеглим. До Кота Кинабалу имаме 200 км, а в 11 през нощта летим обратно за Куала Лумпур. Въпреки, че не минават почти никакви коли изваждаме късмет и местен мъж ни изкарва обратно до магистралата. Още две коли и няколко часа път и сме отново в столицата на Саба. Ана ни посреща с колата, след което си организираме последно парти. Тя ни завежда на панаира, който се открива днес, по случай най-важния даяк празник – фестивала на жътвата (harvest festival). Апогея на празника е след две седмици, на 30 и 31 май. Но и днес е доста оживено. Пълно е с шатри продаващи храна и пиене. Музика дъни отвсякъде. Ана ни черпи местната оризова ракия тапай. Сервират ни бутилка с вкиснат ориз, към който си прибавяш вода, пие се със сламка и има вкус на саке. Изкарват ни да пеем на сцената караоке. Последната вечер е размазваща. Доста замаяни достигаме до летището точно навреме за да не си изпуснем самолета, като постоянно объркваме опашките и входовете. Все пак успяваме да се качим и не след дълго летим над Борнео, островът на който изкарахме незабравим месец и половина, срещнахме нечувана доброта и се сблъскахме с културата на ловците на грави.
Баба от етноса ибан
Кацаме в Куала Лумпур в 1 през нощта и се тръшваме да поспим няколко часа в палмовата плантация до летището. Отново сме нападнати от хапещи мравчици и на сутринта сме тотално замаяни от лошата нощ.
17.05
Събуждаме се без да имаме къде да се изкъпем, без закуска, целите нахапани. Поне стопът от летището потръгва късметлийски. Спира ни кола, която отива в близост до Порт Диксън (Port Dikson), пристанището от което ще си хващаме лодка до Суматра, Индонезия. Шофьорът, китаец с възрастната си майка, решава да ни закара до самото пристанище. Поредните добри хора, които настояват да се отклонят, за да ни помогнат.
На терминала се оказва, че сме изпуснали ферибота, а и на следващия ден също нямало да има. Ще трябва да изчакаме на някой плаж, таман ще си починем малко преди новата държава, преди новите приключения. Докато се къпем в банята и се суетим, китаецът се връща и ни връчва торба с понички и натурален сок, а после ни предлагат да ни оставят в центъра на Порт Диксън. Страшно мили и загрижени хора.
От центъра си хващаме градско автобусче до близък плаж на 7-8 км, плажът Пантай Чахая. Намираме страхотно местенце в гора, където да прекараме необезпокоявани днешния и утрешния ден. Имаме и бани и тоалетни, макар и платени. Хора няма никакви, освен привечер когато местни идват да се разходят до островче свързано с мостик с брега. Прави ни впечатление, че Порт Диксън е пълен с индийци. Вечерта група от трима пияни типа дори дойдоха да ни говорят някакви глупости за загубен паспорт, но слава Богу се разкараха бързо.
18.05
Прекарахме последния си ден в Малайзия необезпокоявани. Починахме си добре, прахме, готвихме на огън и четохме. Постепенно започнахме да се настройваме за Индонезия, страна, в която очаквахме лудории и приключения подобни на тези от Индия. Може би спокойствието и безметежните дни от Тайланд и Малайзия наистина са към края си.
На плаж Чахая, в чакане на ферибота
19.05
Рано сутринта си хващаме градския транспорт обратно до Порт Диксън. С последните рингити си купуваме връзка банани и се насочваме към пристанището. Там цари пълна лудница и ирационалност, нетипични за Малайзия. След закупуване на билетите (цената е 135 рингита на човек, приблизително 56 лв) се предполага, че трябва да си претеглим багажа и да платим по 1 рингит на килограм. За нас обаче някак си правят изключение и ни отнасят раниците без да платим, като останалите пътници. Цената без това е като на самолетен билет, така че таксата за багажа вече си е живо кожодерство. Бяхме се приготвили за битка, но явно ни усетиха и се отказаха да ни таксуват. Багажа на всички беше струпан в отделна чакалня, където сложиха и мъжете да чакат. След това почна митническата проверка на багажа, но ръчно, с отваряне на багажа, без скенер. Жените минаха първи заедно с нас за паспортната проверка и след като ни биха печатите ни настаниха в друга чакалня и зачакахме да мине проверката на багаж и паспорти на абсолютно всички. Това отне над час. После чакахме още час незнайно какво. Накрая чакахме да натоварят багажа. Бяхме дошли в 8 сутринта, а не се качихме на кораба до 12. Най-сетне ферибота потегли и официално напуснахме Малайзия. Нямаше вълнение и двата часа до порт Думай минаха неусетно. Преминахме Малакския проток.
Сбогом Малайзия!
Плаване през Малакския проток към Суматра
Филмът на Вълшебния Керван за Борнео (20 мин) гледайте тук:
