22.04
За закуска отново излизаме заедно. Хапваме роти в малайска закусвалня и ние двамата продължаваме с обиколките на улиците. В Сараток преобладават малайте, доста нетипично за Борнео. Градчетата обикновено са китайски.
Китайски храм в Сараток
В малайската част има стари красиви къщички, подобни на вили. Днес е петък, така че след обиколката на местния пазар се позиционираме в двора на джамията, за да наблюдаваме хората идващи за обедната молитва. Всички са пременени със страхотни дрехи, дълги роби и фесове.
Джамията в Сараток
Петъчната молитва
На обяд Джон ни взима и продължаваме с кулинарните опити. След това правим посещение на неговата фабрика и научаваме как точно се обработват лястовичите гнезда. В Китай те са голям специалитет, считани са за изключително полезни за здравето и цената им може да достигне до 50-60 евро гнезденцето, а тежи едва 10 грама. Тук изкупната им цена е около 10 евро на гнездо.
Фабриката за лястовичи гнезда – почистване на гнездата
Интересно да се знае: Лястовичката (определен вид) използва слюнката си, за да слепи материалите на гнездото. След като се излюпят малките и напуснат гнездата, хората ги събират. Всички полепнали перушини, кал и клонки се изчистват и останалата, втвърдена мрежа споена със слюнката на лястовичката се суши и е готова за консумация. Богата е на протеини и аминокиселини. Няма специфичен вкус.
Следобед с Джон и приятелите му отиваме до водопад в джунглата и се отбиваме в близката дълга къща. Дървена е и е доста по-добре запазена от тази, която посетихме в Енкилили. Хората си почиват на рогозки опънати на общата веранда. В момента е сезона за събиране и сушене на пипера, както и за жънене на ориз (местната разновидност е черен, кафяв и червен и расте по склоновете, а не в оризища). За голяма почуда на нашите китайски приятели местните отказват да ни продадат малко ориз. За китайците с търговски нюх това е напълно неразбираемо. Но ибаните произвеждат само за себе си и търговията не им е по сърце. 🙂
На водопада
В дългата ибан къща
Сушене на пипер
Интересно да се знае: Най-доброто качество пипер се произвежда именно тук в Саравак.Черният и белият пипер са едно и също растение, различават се единствено по обработката. Черният се суши на слънце около три дена, белият се кисне във вода за по-дълъг период от време и е двойно по-скъп. Макар много хора да си мислят, че пипера е традиционна подправка в европейската кухня, той вирее единствено на тропиците и едва след развиването на английските колонии в региона през 17-18 век, навлиза масово в Европа.
Вечерта отново отиваме на ресторант. Джон черпи за пореден път и ни е крайно неудобно, дано някой ден успеем да му се реваншираме за всичко, което направи за нас през тези два дни.
Типична закусвалня
Роти с банани
Нудъли
Някои други местни специалитети от пазара в Сараток:
Саго ларви – голям деликатес, консумират се и сурови
Кошер за мед – медът е много кисел и особен
Местен зеленчук
23.04
Фабриката е съвсем близо до магистралата. Сутринта излизаме пеша на пътя и започваме стопа. Взима ни мъж ибан с допотопна количка. Целите му ръце са в татуировки. Пътуваме с него до град Сарикей (Sarikei). Саравак е коренно различен от Западна Малайзия (континенталната част). Всичко тъне в джунгла, палмовите плантации за олио са рядкост, почти няма пътища освен главната магистрала, свързваща Саба и Саравак, която обаче прилича по-скоро на селски път отколкото на магистрала. Градчетата и селата са на рядко и са съвсем малки. Инфраструктурата е доста неразвита, но пък всички имат пари и карат луксозни джипове последен модел. Повечето китайци, с които си общувахме редовно, ходят на почивка в Корея, Япония и Тайланд и общо взето доходите им значително надвишават тези на например средностатистическия българин.
Продавачка на пазара от етноса Ибан
На разклона на Сарикей ни завалява силен дъжд и се скриваме в една автобусна спирка. След около час превалява и продължаваме на север. Спира ни мианмарец, очен хирург в болницата в Сарикей. Днес е почивният му ден и настоява да ни закара до следващата ни дестинация, градчето Кановит (Kanowit) на 100 км. Не можем да се съгласим да измине само заради нас 200 км отиване и връщане, но той ни убеждава, че наистина му се пътува. Пристигаме в Кановит в ранния следобед и нашият човек ни черпи чай и супа от нудъли. На раздяла ни подарява бутилка минерална вода, както всички винаги правеха в Мианмар. Отново си припомнихме колко невероятни са мианмарците.
Река Раджанг
Кановит се намира на река Раджанг (Rajang river), най-голямата река в Малайзийско Борнео, служеща като основна транспортна артерия. Забележително е, че градовете и селата нагоре по реката и до ден днешен не са свързани с пътна мрежа. Някои отстоят на над 100 км от тук и единственият начин да бъдат достигнати е по реката. Времето е мрачно, кораби и лодки не се виждат, тъмнокафявата вода лениво тече между бреговете, които са на над половин километър един от друг. На ден има 5-6 експресни лодки тип катер от град Сибу (Sibu) – областния център, нагоре към градчето Капит (Kapit), като повечето спират и в Кановит. Поради липсата на лодки, които да стопираме, решаваме да си хванем платената. Ще е адски вълнуващо да отидем дълбоко в джунглата до място, до което се стига само по река. Билетът е много скъп за нас – 25 рингита най-евтиния (10 лв), но ще си направим това пътешествие, за да отпразнуваме Цветница, и двамата сме именници.
Много “дълга къща” на етноса ибан
До колкото знаем нагоре по реката живеят основно ибан, както и някои други по-малочислени етноси. Китайците са малко и са само в Капит, където естествено държат всички магазини и бизнеси. Областта на Капит е всъщност сърцето на Борнео, където живее коренното население, така че нямаме търпение да се впуснем в изследването на най-дивия и запазен регион на Сарвак. Лодката трябва да пристигне в 3:30 следобед. През това време правим малък пазар, тъй като не знаем какво да очакваме в Капит, теглим малко пари и се настаняваме на кея да чакаме. Самият Кановит е типично китайско градче, с няколко сгради с магазини и ресторанти, храм до реката и атмосфера на заспала провинция.
Борнейска кокошчица
Лодката пристига. Изглежда по-скоро като затворена дълга капсула. Всички пътници са се увили с одеала и шалове заради безобразно надутия климатик. В трета класа за щастие е най-топло. Пътуването трае към три часа. Разстоянието е близо стотина километра, а скоростта на лодката е 50 км/ч и направо лети по водата. Противно на всички правила за безопасност, пътниците могат да излизат свободно на тънкия ръб извън корпуса, но поне има къде да се хванеш. И така поемаме в изследване на вътрешността на Борнео …
Приключение по река Раджанг
До където поглед стига се вижда само джунгла, тук-таме някой дървен кей се спуска стръмно към реката. По целия път забелязваме дългите къщи на ибаните, повечето вече модернизирани и построени от тухли и съвременни материали. Някои са с над 50-60 врати в редицата. Дори и в днешно време цялото село предпочита да живее в една обща постройка, въпреки че все пак всяко семейство си има лични помещения. От време на време спираме в малки селца и разтоварваме пътници и багажи. Някои хора ги посрещат тесни, дълги лодки, с които явно продължават по странични ръкави. Пътища из джунглата почти няма, всичко се случва само по реката, както споменах вече.
Кей на реката насред джунглата
Единственото по-голямо градче преди Капит е Сонг (Song). Там слизат голяма част от пътниците. С приближаването на Капит, лодките и корабите зачестяват. Повечето карат огромни дървени трупи надолу към Сибу. Основният поминък в региона очевидно е дърводобив, ако се съди по големината на трупите, най-вероятно е и нелегален.
Пристанището на Капит
Пристигаме в Капит по светло. Малкото пристанище е задръстено от карго кораби, катерчета, дървени лодки и пътнически корабчета. Самото градче е неочаквано развито за размерите и отдалечеността си. Има абсолютно всичко, за което човек може да се сети – банки, бензиностанции, училище, болница, десетки магазини и ресторанти, огромен местен пазар, интернет, библиотека и др.
Централния площад на Капит
Най-учудващото е количеството на коли, повечето чисто нови джипове, като се има предвид, че пътната мрежа извън Капит е не повече от 50 км общо и почти всички живеят в града. Колите се докарват с кораби от Сибу, но така и не разбираме за какво точно са им, тъй като в града има пет улици. Въпреки това всички си карат джипките, дори да трябва да отидат на 100 метра, до съседната улица. Без коментар …
Капит на залез
Правим една обиколка на градчето. Единствената забележителност тук е старият английски форд – форт Силвия (fort Sylvia), построен от белите раджи, за да спират ибаните да пътуват нагоре по реката и да избиват племената Каян (Kayan) и Кения (Keniah). Фортът е и музей, но е затворен. Другото интересно нещо е пазарът, където местните продават всевъзможни неща от джунглата.
Жена с удължени уши от етноса Каян на пазара в Капит
Носят се слухове, че тук се предлагат и изцяло забранени и защитени от закона животински и растителни видове, но по време на нашата обиколка не откриваме нелегални продукти. По принцип най-голяма вреда носят китайците с техните отвратителни мании за странни, високо ценени съставки за традиционни лекарства. Те имат и достатъчно пари, за да поръчват защитени видове, като често някои от поръчките идват директно от самия Китай през тяхната си бизнес мрежа. Тук например се търсят люспеници и жлъчни камъни безоар от маймуни. И люспениците и всички маймуни на Борнео са защитени, но алчността на някои хора е безгранична. Добре че не видях нещо такова, че веднага щях да подам оплакване в полицията. Само като си помисля се разтрепервам от яд. Но в днешно време, като че ли го правят по-задкулисно, заради големите глоби и нямаше изложени странни продукти.
Дървено мостче
В близост с малко езерце в центъра си намираме хубава полянка на едно възвишение, скрита от любопитни очи и опъваме палатката. Ужасно сме екзалтирани, от това къде се озовахме, от дългото пътуване с лодката и от предстоящите експедиции.
24.04
Това, което първоначално ни се бе сторило като хубава полянка се оказва старо английско гробище. Поне духовете на благородниците не ни смутиха през нощта.
Лагер върху старото английско гробище
С ужас отбелязахме факта, че сме си прострели влажните дрехи върху храст растящ от гроба на сеньора Росарио, чийто полуизгнил дървен кръст стърчи на това място от 1872 г. Палатката най-вероятно също е била опъната върху някой погълнат от земята гроб. Силно скептични сме към паранормални явления, но някак си не успяхме да игнорираме напълно факта, че мястото, върху което спахме, беше невероятно нагорещено на сутринта.
Оправихме багажа и отидохме да закусим на площада. Там се продаваха всякакви мекички и банички за по 30-40 ст. Докато си хапвахме на пейката имахме възможност да наблюдаваме какви ли не странни хора дошли от околните дълги къщи на пазар. Опашката за експресната лодка за нагоре по реката беше невъобразима. Улиците бяха задръстени от народ, кафенетата пълни със закусващи. Капит е единствения град за целия регион и тук идват всички за припаси и стоки за бита. В цяло Борнео не бяхме виждали по-оживено градче, дори столицата Кучинг изглежда заспала на фона на Капит.
Постройка в парка
Също така с леко притеснение забелязахме, че на всеки ъгъл има плакати предупреждаващи хората за опасност от денге и как да се пазят от комарите. По улиците минаваха и хора пръскащи с инсектициди по капаците и влажните места. Явно ще трябва да се мажем по-често с репелента. Излязохме пеша от градчето, като преди това се отбихме до интернета да снимаме карти. Google maps в случая е крайно ненадежден и общо взето ще трябва да разчитаме изцяло на информация от местните. Все пак си записахме имената на две дълги къщи, които се предполагаше, че са по-стари и традиционни. Информацията в нета беше оскъдна или по-скоро липсваща.Разбира се дългите къщи са буквално навсякъде, но всичките са тухлени и модерни, така че да видиш автентична става все по-трудна задача с годините.
Качи ни в колата си момче малай, което уж беше от Капит, но пък никога не беше изследвало пътищата извън града, така че не знаеше къде се намира дългата къща, която търсехме. Ние знаехме, че е на 10 км и той реши да ни помогне и да ни закара до там. Отбихме се в една нова къща и от там ни насочиха, само напред. След като достигнахме Рума Бундонг (Rumah Bundong) – рума на местния език означава дълга къща – претърпяхме голямо разочарование. Чисто нова дълга 200-300 м къща с фаянсови плочки и паркирани отпред джипове стоеше на мястото на старата. От старата къща бяха останали няколко западнали бараки, в които вече липсваха хора. Много по-дълги и в по-запазен вид такива могат да се видят в покрайнините на Капит. Никой не ни приветства или покани вътре, така че решихме да се омитаме.
Остатъците от Рума Бундонг
Продължихме надолу по пътя, който се оказа, че свършва след 500 м. В края имаше стълбички към реката и джунглата и решихме да лагеруваме на това място, изглеждаше много спокойно. Личеше си, че преди е било посещавано място за отдих, имаше обрасли каменни маси за барбекю и зашумена пътечка, но беше доста западнало.
Ето как неочаквано свършват пътищата в региона
25.04
На сутринта не закъсняха и местните, кой с резачка, кой с пушка. От както сме в югоизточна Азия тази тенденция просто ни плаши ужасно, бракониерството и нелегалното изсичане на ценни дървета е в такива застрашителни размери, че много скоро ще си кажем сбогом с много видове, ако не се предприемат мерки и не се образоват местните. Регионът, в който се намираме не е защитен и разбира се не е останало абсолютно нищо, нито маймуни, нито елени, нито глигани, но ловът продължава – все още има птички. Дебели дървета също няма с километри.
Към обяд идват група момчета ибан, избягали от училище. Разпитваме ги за стари къщи и те с учудване ни обясняват, че вече няма такива. Правителството ги субсидира да си строят нови. Нищо чудно, че няма кьорав турист наоколо. Преди са идвали доста хора, но вече рядко някой предприема пътуване по реката. Това, което търси туриста, вече го няма. Все пак втората къща, която си бяхме записали все още съществува в традиционния си вид и момчетата предлагат да ни закарат до там. 16 километра по виещо се пътче и достигаме до Рума Улу Йонг (Rumah Ulu Yong).
С момчетата от стопа
Къщата е дървена, на колци и изглежда много запазена. Влизаме вътре заедно с момчетата и ни пренасочват към шефа (всяка къща си има нещо като кмет). На вътрешната тераса няколко възрастни жени вършат ежедневната си работа – една плете кошници, друга чисти зеленчуци, трета си почива. Никой не ни поздравява, само ни поглеждат свъсено и недружелюбно. Изглеждат ни някак си страховити, подобни на вещици, с дълги мазни коси и странни лица. От тавана висят въжени вързопи с човешки черепи. Едно от нашите момчета ни показва и антична гилотина. Дървеният под скърца шумно.
В дъното на тъмния коридор ни очаква пълна лелка обкичена със злата. Пред нея стои счетоводна тетрадка. Жената на главатаря със злобен блясък в очите просъсква на ибански, че за посещение на къщата трябва да платим 40 рингита (около 20 лв) и 15 рингита (6 лв) за снимки. Започва се дълга препирня. Все пак сме седели приблизително 3 минути и то само на терасата. Освен това никъде няма табела, че се плаща вход. Момчетата превеждат, че не можем да платим такъв вход и че изобщо не желаем да разглеждаме, ако трябва и снимките ще изтрием. Лелката е непреклонна и направо кипва. Така или иначе, това си е жив обир, дори най-скъпия музей в Малайзия не надвишава 20 рингита, камо ли за това че си стъпил на терасата и докато си чакал отговор си щракнал някоя и друга снимка , да платиш 50 рингита. Отвратени от поведението им си тръгваме без повече да се обясняваме и без да платим. Момчетата също като нас са потресени и се чувстват много зле, че сме попаднали на такова място. Не могат да повярват, никога не са чували за дълга къща, в която да се искат пари на посетителите и се надяват да не си помислим нещо лошо за ибаните. Успокояваме ги, че това са първите неприятни ибани, които срещаме. До сега всички хора са адски мили, включително и те, които си загубиха два часа да ни разкарват насам, натам.
Връщаме се до главния път и те ни оставят, за да продължим нашето си изследване. Остава ни едно последно разклонение, по което не сме стопирали. Спира ни китайско камионче и се качваме в отворената каросерия. Доколкото разбираме, този път е дълъг близо 100 км, но по-голямата част е неасфалтирана, има разклонение за дървосекачите, което достига и до Индонезия. Изведнъж камиончето спира до арката на една дълга къща и ни молят да слезем. Шофьорът китаец нещо се е спекъл и не иска да ни кара навътре. Какво да се прави, слизаме. Всяко зло, за добро!
“Добре дошли в Рума Емак”
На пътя има паркирани десетки джипове, веят се знамена. Подминават ни военни и полиция, охраняващи някакви важни клечки. Оказва се, че покрай предизборната кампания, която тече в щата, един от кандидатите е дошъл точно в тази къща да даде почерпка, тоест да вербува избирателите. Тук си го правят съвсем открито. Въпросният кандидат точно си тръгва, но в къщата все още тече пир. Постройката е чисто нова и е толкова дълга, че в нея живеят близо 400 човека. Всичко лъщи от чистота, измазано и направено. Вместо старата, дървена тераса, новата е от теракот. Пред всяка врата има опънати рогозки и семейства с приятели ядат и пият, като всичко е осигурено от политика. Хората веднага ни привикват да участваме и ние в банкета.
Привикват ни в дългата къща
Всички са на седмото небе. На масата има пиле със спанак, сурова риба в марината и треви (ястието се нарича умай), лепкав ориз увит в бананови листа, бира, сокчета и сладки. След час, два празненството утихва и решаваме да продължим, но започва силен тропичен дъжд. Изглежда, че ще вали дълго и хората ни предлагат да останем да спим при тях. Ще е много интересно да се потопим в живота на ибаните, макар и в модернизиран вариант и се съгласяваме.
Банкетът
Лепкав ориз в бананови листа
Нашият домакин започва да ни развежда от група на група. Всички са пияни, музиката е надута и разни старчета танцуват. 70 % от мъжете са татуирани почти по целите тела – ръце, крака и гръб. Възрастните често са с татуиран гръклян и дупки от флешове на ушите. Младите не са толкова екстремни в татуирането. Не спират да черпят Цветин с туак – сладък ликьор от ориз. Тази вечер ни се изясняват доста неща за ибаните. По-късно се оттегляме в къщата на нашия домакин. Вътрешните помещения на всяко семейство са изцяло отделени от тези на съседите (най-често роднини). Разходите, храната и въобще всички финанси също са отделни. Общо взето на голямата външна тераса всички са като едно семейство, но вътре всеки си има собствен, личен живот и пространство.
Вечерта всички се прибират за вечеря по стаите. Хапваме спанак с ориз, специално за нас приготвен без месо. По-късно се появяват няколко младежа, братовчеди от съседните стаи и започват да ни разказват за ловните си авантюри. Всичко в района е избито и те ходят на 4-5 часа с джиповете, до границата с Индонезия, Калимантан за глигани. Всъщност това е традиционният им поминък от столетия, а именно да търгуват с ресурси и животни от джунглата, което е ужасно в днешно време. В цялата дълга къща почти никой не работи. Всички плодове и зеленчуци си гледат сами, както и кокошки и прасета. Имат и лодки за риболов. Парите за плазми, аифони и последен модел джипове изкарват от ценната дървесина и редки животни, като разбира се и правителството ги субвенционира. Един глиган тежащ 50 кг го продават за 450-500 лв (1000 рингита). Поне имаха информацията, някой беше ги възпитал, че по орангутаните все пак не бива да се стреля …
Камшичесто опашат скорпион (Uropygidae), който намерихме в близост до лагера.След като го хванахме с тениската на Цветин, той пусна някакви миришещи на оцет киселини като защитна реакция и след това едвам я изпрахме
Преди лягане на нас ни опъват дюшек в хола, другите си лягат в съседното помещение, също на дюшеци по земята. Впрочем и отвътре къщата е много дълга. Няма стаи в страни, помещенията следват едно след друго, без врати, по четири или пет. Явно ибаните много си падат по дълги сгради за живеене 🙂
Интересно да се знае: Коренното население на остров Борнео/Калимантан е известно като Даяк. Под термина Даяк всъщност се включват разнообразни етноси и племена като Ибан (най-многочислените в Саравак), Бидаю, Кения, Каян, Меланау и др. Най-характерното за тях е, че живеят в така наречените “дълги къщи” разположени по реките. В миналото са били страховити воини, известни като ловци на глави. За да се ожени младият мъж е трябвало да хвърли отрязана глава в краката на булката. Главите и черепите на враговете се окачвали като трофеи на терасата на къщата да се виждат. Тъй като този обичай бил практикуван до Втората световна война и до ден днешен в някои къщи висят черепи на отрязаните глави.
26.04
След закуска напускаме гостоприемните ибани от Рума Емак. По черния път не минават никакви коли и решаваме да предоставим избора на съдбата – ако първо мине някой за към джунглата ще го стопираме или ако е към Капит, също. След около час чакане, първото камионче се оказва към Капит. Качваме се.
На стоп…
Правим обиколка на пазара за пореден път. Този път има потресаващи гледки – разпродават се гигантски жаби, изпечен двуметров варан, разфасован на късове глиган, които се изкупуват като топъл хляб. На пазара виждаме и жена от етноса Каян. Ушите й стигат до раменете, тъй като едно време си ги удължавали с тежести. Все още не сме били в селище на Каян или Кения. Те живеят по горните течения на реките, поради което са известни като Оранг Улу (Orang Ulu – upriver people).
Жаби за продан
Глиганско
Печен варан
След кратко проучване по различните кейове става ясно, че няма да можем да продължим нагоре по реката. Експресът до град Белага (Belaga) струва 55 рингита (около 20 лв), което не можем да си позволим. Дървените дълги лодки, които заминават нагоре по река Бале (Baleh river) също ни искат безбожни пари, а пък карго корабите не се качват натам, тъй като не могат да преминат бързеите Пелагус (Pelagus rapids). Ще трябва явно да се връщаме наобратно,но никак не съжаляваме, че дойдохме в този регион. До няколко години ще построят път до Капит и няма да е същото.
Форт Силвия
Днес форт Силвия е отворен и разглеждаме експозицията вътре, не твърде интересна.Ето малко информация, за това кои всъщност са Белите раджи:
Исторически факт: Английският приключенец Джеймс Брук пристига на Борнео със един единствен кораб през 19 век. Дипломатическите и военните му умения му спечелват ценен подарък – султанът на Бруней го назначава за раджа на цял Саравак. Той и наследникът му, племенникът Чарлз Брук управляват частната си колония близо 100 години, преди японците да дойдат и последния, трети раджа Вайнър Брук да избяга. След края на Втората световна война Вайнър решава да прехвърли всичко на английската корона. Така свършва царуването на белите раджи на Борнео… През 1963 година Саравак станал част от Малайзия. От царството на белите раджи останали само пощенски марки – голяма рядкост. Какво ли е да си имаш собствена колония ?! 🙂
За голям късмет капитанът на един карго кораб се съгласява да ни вземе надолу. Вместо три часа ще пътуваме осем, но пък сме на стоп и ще се любуваме на гледката, без да хвърчим по водата. Капитан Лин е много симпатичен, наполовина китаец, наполовина ибан и страшно се радва на компанията ни. Преди да потеглим обаче трябва да се натоварят 300 празни газови бутилки в трюма, така че тръгваме чак следобеда.
Новият капитан на карго корабчето 🙂
Капитанът решава да не караме през нощта и да нощуваме в град Сонг, който ни е по пътя. Ние нямаме нищо против, таман ще разгледаме и този град. Пристигаме малко преди да се мръкне. Сонг се състои от една улица и е много по-малък от Капит. Няма нищо забележително – няколко магазина, пазар и китайски храм.
Пристанището на гр. Сонг
Готвим си на външната палуба, другата част от екипажа отиват на гости на приятел. Готвенето е абсолютен екшън, всичко се тресе от буботенето на двигателя. Падат чинии и чаши. Приготвяме си “Манис” – зеленчук, който е абсолютно отровен, ако не е сготвен. Учените не са успели да изолират мистериозния токсин, който изчезва при готвене. Листата на Манис са местен деликатес, консумиран единствено на Борнео. Сготвяме си и някакво гигантско розово цвете с много особен вкус. Отдавна вече консумираме само местни листа, цветя и корени от джунглата, сбогувахме се с познатите ни неща 🙂
Готвене на борда
Вечерта си лягаме на носа на кораба, тъй като боботенето в трюма не се издържа, а другите си лягат много по-късно и ще им трябва ток. На кораба няма каюти, само четири нара до руля и всичките са заети. Но ние си имаме палатка 🙂
27.04
Потегляме в 4 сутринта надолу към град Сибу. Чувстваме се като пребити от постоянния шум, но този път успяваме да заспим дълбоко дори в трюма. Корабът акостира на пристанището в Сибу в 11 часа сутринта. С капитан Лин се отбиваме в закусвалнята за моряци до кея и той ни черпи безалкохолни. Оказва се, че той живее в малко градче до магистралата и си хващаме градския транспорт заедно с него до там. Разстоянието до магистралата е близо 20 км, така че бусчето е най-удобният вариант, а и струва само 2 рингита (около 80 стотинки).
Град Сибу
Атмосферата в град Сибу е много странна. До пристанището се издига китайски храм и голяма църква. По улиците има само китайци. Сибу е доста развит и е голям поне колкото Кучинг. Има дори високи сгради. Градът казват е държан от китайски гангстери и нямаше човек на стоповете, който да не ни предупреждаваше да внимаваме докато сме там. Според нас обаче мафиотите не са опасни за туристи, а само за местни богаташи, така че игнорираме предупрежденията. Шофьорът на автобуса също си пада по гангстерската мода, преди да тръгнем си обува специални обувки, слага си черно бомбе и очила и подкарва раздрънканото си бусче. Старчето до нас пък важно, важно си чете вестник на английски. Наистина странен град.
В автобуса
Скоро сме на магистралата и ни потръгва много добре. Симпатичен човек ни оставя на разклона за град Мука (Mukah). Самият той е Оранг Улу, има плантация за палмово олио и шест деца, а жена му е известна певица в Саравак. По стоповете човек се среща буквално с какви ли не хора.От разклона ни взима човек от етноса Каян и ни закарва право в центъра на Мука. От него разбираме къде евентуално можем да намерим дълги къщи на племената Каян и Кения, но никак няма да е лесна задача.
Джамията в Мука
Мука се намира на морето, а основната причина да се отбием тук е защото регионът е населяван от етноса Меланау, които основно са мюсюлмани и живеят като малайте в малки селца с дървени къщички. В Мука традиционно се отглежда палмата саго от чиято вътрешност се произвежда брашно, подобно на брашното от тапиока. За местните сагото е било основна храна до скоро, за разлика от други етноси в региона, които използват предимно ориз.
Комина на старата фабрика за саго
Мука е съвсем малко градче, въпреки че е столицата на областта. Атмосферата е мюсюлманска и в центъра на града има красива, съвременна джамия. Започва да вали и се подслоняваме в беседка на малкото пристанище на реката. Тук е и стария град, коминът на едновремешната фабрика за саго още стои, а до него има малко китайско храмче.
Китайския храм в Мука
Заговаряме се с възрастен рибар меланау, които говори перфектен английски. Едно време английският е бил задължителен и повечето предмети са се изучавали на езика, така че често могат да се срещнат възрастни хора, които го владеят доста добре, за разлика от младите. Дъждът спира и рибаря ни завежда до плажа на Мука, на около 2 км. Учудващо е как дори в такова малко, забутано градче, без туристи, общината се е потрудила да направи красиви беседки, да окоси тревата и да направи алеи за разходки в гората зад плажа. Наблизо няма никакви къщи и е идеално за палатка.
Залез на плажа на Мука
Филмът на Вълшебния Керван за Борнео (20 мин) гледайте тук:
