Будистки храм в Так
22.12
Преминаваме тайландската граница доста бързо. Служителят ни пита дали ни устройва два месеца виза, тъй като визата в паспортите ни е без срок. Ние радостно отговаряме да, бие ни печата и ето ни… Крачим по тайландските улици. Въпреки, че сме за втори път в Тайланд получаваме силен културен шок още с влизането. Особено силен е контрастът след прекараните месеци в Пакистан, Индия и Мианмар.
Всичко е чисто, подредено, множество луксозни автомобили по улиците… Слънцето напича доста здраво, сякаш е по-горещо и по-сухо от Бирма. Решаваме да стопираме преди да сме излезли от градчето. Не сме чакали и пет минути и пълничка жена ни спира с пикапа си, мятаме се отзад и вятърът започва да вее косите ни. Решили сме, тъй като имаме повече време, да направим солидна обиколка на страната, като тръгнем първо на север и минем през няколко национални парка. Зажаднели сме за дивотия и природа. Да минем през интересния град Чианг Мей (Chiang Mai). После да продължим през югоизточния, почти непосещаван от туристи, район. И накрая през втория месец да се спуснем на юг и да се отдадем на изследване на пусти и нетуристически плажове край морето.
Жената от стопа загрижена за нас, се отклонява от маршрута си и ни оставя на удобен разклон извън града, така че лесно си хващаме следващия тир с ремарке и весел беззъб шофьор неговорещ бъкел английски. Минаваме през няколко проверки на имиграционните, очевидно има защо. Едно нафукано ченге ни кара да почакаме доста докато дойде служителка, която разбира от паспорти, но в края на краищата преминаваме безпроблемно.
Очевидно няма никакъв проблем да се стопира в Тайланд, а както става ясно и малко по-късно и да се къмпингува където си искаш и в градовете включително. По пътя отново ни прави впечатление колко е уредено всичко. Шосето не само е перфектно, но и има всякакви видове маркировки по най-високи стандарти. Трите ленти не са достатъчни за луксозните джипове и тирове, та хората са решили да си направят магистрала. Усещането, че сякаш сме попаднали в Щатите не ни напуска. Покрай пътя се нижат молове, вериги за бързо хранене, супермаркети 7 eleven, луксозни вили и сгради. Асфалтът е съвършен, явно е правен с машини, а не ръчно 🙂
Навсякъде има километраж, табели на английски, светофари, ленти за колела, все неща които не сме и сънували последната година. Всички карат нови джипове и по улиците почти няма пешеходци, за това пък във веригите за бързо хранене е пълно с леко дебелички тайландци по къси панталонки и тениски. Жените също носят къси полички и панталонки. Въобще усещането е, че си в много развита държава. Бараките и колибите също ги няма и просто не знаем къде се намираме. Изглежда, че ако не друго то поне придвижването ще е адски бързо и лесно.
Камионът ни оставя на входа на национален парк Таксин Махарат (Taksin Maharat) и продължаваме пеша по асфалтов път към пропускателния пост. Чужденец с тайландка ни предлагат да ни закарат до поста, но ние предпочитаме да вървим пеша, тъй като трябва да се ориентираме от къде бихме могли да проникнем в случай на нужда, без да ни усетят.
След пет минути местен спира сам и отново предлага да ни закара. На поста рейнджърите таксуват по 200 бата (10 лв.) вход и без билет няма как да влезем, така че се връщаме назад. Почти до главния път виждаме малка пътечка водеща навътре в парка и веднага се шмугваме в храсталаците. Слизаме надолу по пътеката към малко дере цялото в бананови дървета високи по 5-6 метра. Решаваме да си направим лагер тук. Има и малко поточе. И чак после да проучваме навътре в джунглата.
Национален парк Таксин Махарат
Доста е усойно и влажно, но е много интересно. Близо до потока всичко е в лепкава тиня и се затъва като моментално ти се полепват пиявици. С помощта на едно листо си пълним вода в канчето и я преваряваме, после я прецеждаме през плат, тъй като нямаме питейна вода.
Събиране на питейна вода за готвене
Правим малко проучване из джунглата, но пътеката свършва и няма да можем да проникнем по-навътре в парка. Самият парк е известен с това, че тук расте най-големия крабак в цял Тайланд (Издига се на 50 м височина, а обиколката му е 16 м). Имаме карта на парка и много ни се иска да стигнем до гигантското дърво, но оставяме тази задача за утрешния ден, тъй като вече се стъмва.
Бивакът ни в банановата гора
През нощта от банановите дървета започнаха да слизат гигантски паяци опилиони (от тези с тънките крачета) и се чуваха какви ли не цвърченета и жужене, но не се появиха по-големи животни. Бамбуците пукаха доста силно и в началото все си мислехме, че идва нещо, но после се научихме да разпознаваме звука. Общо взето прекарахме много приятна нощ.
Гигантско дърво в джунглата
23.12
Преживелици в джунглата 1 – Национален парк Таксин Махарат
След закуска прибираме лагера и скриваме раниците в шубраците. Време е за експедиция! Поемаме по по-широката пътека минаваща през върха на хълма, през иглолистна гора. На отсрещния рид се виждат хотела и къмпинга на парка. Асфалтов път води от къмпинга към дървото и някакви водопади, като финалната отсечка е пътека и колите не могат да стигат до самото дърво.
Нашата пътека става все по-тясна и зашумена и след 20 минути стига до поле от двуметрова режеща трева, през която се върви доста болезнено без мачете и накрая свършва до стръмен склон, водещ към дерето, в което бяхме спали. Решаваме да се пързаляме надолу между бамбуците докато стигнем до тинестата рекичка. Покрай реката отново се вие индианска пътечка, като често затъваме в калта. След още 20 минути стигаме до странно светилище – дървена маса върху която има поднесени мандарини, кокосов орех със сламка и натурално сокче, явно предложени на някакви местни духове (и после ще ни се правят на американци :)).
Първо изследване на джунглата
Пътеката отново изчезва и започваме стръмно изкачване право нагоре по рида, на който е разположен къмпинга. След половин час сме на върха и намираме друга пътечка. Електрическият стълб на хотелите изглежда съвсем наблизо и тръгваме в обратната посока. Вървим все по билото през иглолистната гора и скоро описваме голям полукръг, като изведнъж ни става ясно, че през цялото време сме си мислели, че дървото е в съвсем противоположна посока и е трябвало да свърнем към хотелите за да уцелим правилната долина.
Скален отвес се изпречва на пътя
Пътеката отново свършва на ръба на рида и се налага да се връщаме, ако искаме да стигнем до раниците си по светло. Поехме по друго разклонение, защото не ни се минаваше пак през тинята и режещата трева и без това бяхме целите в белези от ухапвания. На едно място забелязахме десетки дървени копия, издялани много умело и бая остри, забити в земята, но не разбрахме за какво са им, може би все пак за лов?!
Разклонението, по което продължихме ни изведе доста далеч от входа на парка и раниците. Слязохме в малко селце с дървени къщички досущ като в Бирма, само дето селяните имаха паркирани чисто нови джипове под навесите си. Поискахме малко вода за пиене и продължихме по асфалта към магистралата.
Оказа се, че сме почти на 6 км от нея, но един човек ни качи в джипката си и ни изкара на пътя. Хукнахме към входа на парка, който беше на около километър и успяхме да стигнем до раниците по светло. Преместихме бивака на върха на хълма в боровата гора, където беше по-светло и свежо и се заехме с вечерята. За съжаление нямахме повече провизии, нито магазин наблизо, така че на следващия ден трябваше да продължим стопа без да сме видели крабака, но за следващия път вече имахме план от къде да го достигнем. Животни също не видяхме, освен една черна змия, която изплашихме и тя направи еднометров скок, но не можахме дори да я разгледаме, толкова бързо се изпари.
Залез в националния парк
24.12
Областният град на провинция Так (Tak) е на 30 км и достигаме за нула време, натоварени в пикапа на селско семейство. Тук магистралата винаги минава извън градовете, което е адски удобно понеже не ти се налага да вървиш пеша из целия град, просто си продължаваш стопа там откъдето са те свалили. Хората ни оставиха на отбивката за влизане в града. Так е доста малко градче и тръгваме пеша към центъра. Оставяме си раниците в първият изпречил ни се манастир и продължаваме разходката. Трябва да сменим пари и да се свържем с интернет.
Улиците са съвършено чисти. Ниски модерни сгради, западен тип лъскави ресторантчета и магазини се редят едно след друго. Навсякъде има цени и си отдъхваме, че поне временно няма да ни лъжат и продават храната на завишени цени. Цивилизацията наистина си има някои предимства. Продават се такива вкусотии, като дори в най-шик заведенията порциите са по 2-3 лв. Има всевъзможни морски дарове, риби и екзотични ястия, сладоледи, фрешове, палачинки, пици, сладки. На всеки ъгъл дебнат кулинарни изкушения.
Тайландска вкусотия
Стигаме до пазара и си поръчваме (всъщност и ние не знаем какво беше), но беше вегетарианско и много вкусно. Иска ни се да изкупим всичко, но се задоволяваме само със сладки и шейк. Накупуваме малко провизии за следващия национален парк, след което идва ред на интернета. Прекарваме целия следобед в клуба. Жегата е толкова непоносима, че по обед всичко е безлюдно. Целите тънем в пот. Сигурно е около 30-32 градуса Целзий и просто не мога да си представя какво ще стане като започнат същинските жеги през февруари.
Връщаме се в манастира по тъмно и за наша изненада портата е заключена. Цветин намери една странична врата и се вмъкна. Монасите тук са толкова особени и като леко чалнати, че едвам им обяснихме, че си искаме само раниците. Изобщо не говорят английски и когато ги питаме дали можем да спим в манастира ни отговарят някакви несвързани неща завършващи с бодро “Bye, Bye”.
Нарамваме раниците и докато крачим ни хрумва да си направим коледна вечеря в някое ресторантче, все пак е Бъдни вечер. Правим си хубава почерпка за цели 5 лв. и решаваме да се насочим към реката. Поддържана крайбрежна алея с беседки, катерушки, нощни лампи се редят по протежението на целия бряг. Далеч сме от центъра на града и мястото изглежда добре. Не щеш ли се появяват нещо като полицаи патрулиращи наоколо и притеснени ни казват, че градът свършва тук, а хотелите са в обратната посока.
Почерпка за Коледа
Обясняваме им, че ще спим на палатка и сякаш това е съвсем в реда на нещата ни казват да си я опънем по към центъра, че ако има проблем да сме можели да се обадим в участъка на ъгъла. Успокояваме ги, че няма да се отдалечаваме повече и си разпъваме лагера под едно дърво до реката и те веднага си тръгват. Такова облекчение изпитахме, че вече няма да трябва да се крием като в Бирма, където по закон чужденците трябва да са в хотел и спането отвън хич не се толерира. Или пък като в Индия, където винаги те наобикалят стотици хора, ако спиш извън храм, пипат ти палатката и ти обясняват постоянно колко е опасно и как кобри ще те ухапят (явно през платнището на палатката).
А тук всичко изглежда така лесно – перфектни пътища, хиляди бързи джипове, невероятно вкусна храна, полицаи които те упътват да спиш в центъра на града и никой не го интересува палатката ти. Спокойствие и свобода, май ще си изкараме доста добре в Тайланд.
През нощта беше непоносимо горещо и спахме без горния слой на палатката, полуголи, потейки се в лепкавата горещина. Не беше особено приятно.
Крайречната алея, където спахме
25.12
Коледа е! Изпълзяваме от палатката по потници и къси гащета. Слънцето още не е пробило през сутрешната мараня и улиците пустеят. Излишно е да споменавам, че празничното настроение не е особено екзалтирано. Вместо елхи по улиците цъфти жасмин и франгипани. Единствената “украса” са червените фенери на магазините, държани от китайци, впрочем които не са никак малко на брой. Оправяме багажа и сядаме на една каменна масичка да си пийнем сутрешното кафенце. Отсреща има луксозна публична тоалетна и баня, в която се изкъпваме старателно. Една продавачка пък ни подари шише минерална вода, когато я помолихме да ни напълни шишето.
Ухайното цвете франгипани
Цвят на франгипани
Докато аз пиша за блога, Цветин отива за закуска. “Уловът” му е варен червен ориз със задушени цветя, полети със сладък сос. Към 11 ч жегата отново започва и се изнасяме бързо към магистралата. Не сме чакали и три минути и ни спира един чичо полицай, таман да си отвори устата за автобус и го питаме дали ще ни вземе отзад в пикапа. Съгласи се изумено. Пътувахме 20 км с него и после той зави към участъка си. Нещо друго американско, което ни прави впечатление тук, са полицейските участъци, които са буквално навсякъде. Но за щастие ги няма болните западняшки правила и стопа, палатката и въобще всичко, което ние правим си е съвсем добре прието.
Задушени цветя с ориз за закуска
Продължаваме на север с камион. Следващият национален парк, който сме си набелязали, е на 100 км от Так. Направо сме изумени с каква скорост се телепортираме. За нула време стигаме до отбивката на парка. Остават ни 13 км до пропускателния пункт. Не сме направили и три крачки и минава джипка, която ни откарва на 10 км, до селото преди парка. Докато вървим пеша последните три километра, отново минава джипка. И по тези селски пътища хората сами спират, колкото и да им отказваш те те принуждават да се качиш на колата, нещо като насилствен стоп 🙂
Стигаме до входа на парка и веднага ни заявяват, че трябва да платим 100 бата (5 лв) билетче. Ние обясняваме, че няма как да платим и ще си тръгваме и лелките решиха да ни пуснат безплатно. Асфалтът продължава още 1-2 км до къмпинга и информационния център и от там започва пътека към водопад, който е пресъхнал по това време на годината. Нашите хора, възрастен мъж с вид на работник и по-младо гадже вървяха с нас 500 м и на първата беседка седнаха да си пият бирите.
Вече добиваме представа за какво служат националните паркове в Тайланд. Тайландците палят джиповете си през уикенда или свободното си време и отиват в гората, на луксозни бунгала и къмпинги да пият и релаксират, като обикновено има къси пътечки и маршрути я до водопад, я до гигантско дърво или пещера. Развитието на парка е ориентирано изцяло към съботно неделен туризъм и отдих и дългите преходи не фигурират в списъка. Често пътеките са дълги по максимум 2-3 км. Забележителността тук е само водопада и този парк е силно неразвит. Няма нито туристи, нито странични пътеки. В началото на пътеката има кош с бамбукови тояги за “прехода”, а на всяко вирче има окачени спасителни пояси. Ние оставяме нашите хора да си пият и продължаваме нагоре по тясна пътечка към пресъхналия водопад.
В национален парк Мае Уа
Преживелици в джунглата 2 – Национален парк Мае Уа (Mae Wa)
Тук гората е коренно различна от тази в парка Таксин Махарат. Прилича на есенна широколистна гора с много бамбук, висок по 10-15 метра. Всичко е жълто и листата на дърветата окапват. Растителността не е толкова гъста и е значително по-сухо. За 20 минути стигаме до водопада и тук пътеката свършва. Изкатерваме се нагоре по камъните на водопада и скоро достигаме до идеална, равна площадка, далеч от пътеката.
Катерене
Смятаме да се установим тук за през нощта и на следващия ден да изследваме нагоре по сухото дере без пътека. Наблизо имаме и няколко локви с бистра вода, така че всичко е перфектно. В гората е много тихо. Освен комари и един самотен кълвач, друго не се чува. Може би отново няма да видим никакви животни. Поне е доста по-хладно отколкото в равнината. Вечерта се сблъскваме с обичайните несгоди в гората. Малките, черни мравки отново нападат палатката и цяла нощ ни щипят.
Мравките атакуват
Кръпките, които бяхме залепили се отлепиха заради некачественото лепило и поне десетина дупчици пробити от предното нападение зеят. Жаби, лаещи като кучета, решиха да скачат върху палатката точно до главите ни и всеки път подскачах в просъница след като тежките им тела се излюскваха точно до челото ми. После заспивахме пак сред нощните горски звуци на сови и цвърчащи насекоми.
26.12
На сутринта си изпържихме мекички и този път мравките ни атакуваха с милиони. Само да капнеше някоя капка олио и земята почерняваше, всичките пликове с храна бяха нападнати и сякаш изпод земята извираха пълчища дребни мравчици. След закуска се приготвихме за експедицията. Скрихме хубаво раниците и поехме нагоре по сухото дере на водопада.
Мравките атакуват (Част 2: Нападението на мравките)
През повечето време вървяхме без пътека, като от време на време уцелвахме отдавна неизползвана рейнджърска пътека, почти невъзможна за следване. Подскачахме от камък на камък и след около два часа достигнахме края на рекичката, скален отвес висок двадесетина метра. Решихме да го изкатерим, въпреки че сандалите ни хич не са подходящи за скално катерене. На последния метър сандалът ми се хлъзна, но за щастие Цветин беше под мен и ме задържа преди да се излюскам надолу. Бяхме се отдалечили доста, целите изподрани от храсталаците, преценихме, че е време да се връщаме, но слизането по скалите изглеждаше много по-трудно от изкачването и решихме да се пробваме по алтернативен маршрут.
Изследване на речното корито
Тръгнахме нагоре през шубраците към върха на рида. Горе гората беше рядка и между високите широколистни дървета почти не растяха треволяци и храсти, така че можеше да се върви значително по-лесно. Изкачването беше доста уморително и от големия наклон постоянно се хлъзгахме по шумата. Когато най-сетне издрапахме до горе, намерихме и малка пътечка. Обикновено по билата винаги имаше рейнджърски пътеки за наблюдение и обхождане на парка. Появи се и табела “Рейнджърска станция 3”. Беше нещо като по-широко място удобно за бивакуване.
Гледката отгоре
От другата страна
Чудехме се накъде да продължим и накрая избрахме грешната посока. След един час бъхтене по стръмния склон пътеката рязко слезе в дерето и за наш голям ужас свърши точно на ръба на скалния отвес. Бяхме описали един широк кръг. Нямаше как, трябваше да се върнем по стария път. Слизането по скалите беше доста рисковано, но се справихме. Върнахме се в лагера капнали от умора. Така и не видяхме никакви животни. Странното беше, че дори гущерчета и змии не се намираха. Единственото, което видяхме бяха следи от сърни по пясъка на речното дъно.
Джунгла
Тази нощ не смятахме да се подлагаме на мравешки изтезания и тръгнахме да слизаме към едно речно плажче до главната пътека, като се надявахме да не ни забележат от парка. Все пак може би къмпингуването извън посочените места не е разрешено. Точно успяхме да слезем по камъните на туристическото водопадче и започна да пръска. На речното плажче вече се изсипваше порой и разпъването на палатка щеше да е тежка задача.
Хрумна ни да се върнем на беседката в началото на пътеката и добре че го направихме. Дъждът се усили и всичко подгизна. Сухата река се превърна в буен поток, който вероятно беше залял всички плажове и първия ни бивак. Само да бяхме тръгнали половин час по-късно и нямаше да можем изобщо да слезем по водопадите които щяха да са станали истински мощни струи. А ако дъждът ни беше заварил по средата на експедицията, просто не ми се мисли как щяхме да се справяме.
Спасителната беседка
Разпънахме палатката в беседката и си направихме нощно дъждовно къпане. Тичахме насам натам голи и беше много забавно. По това време и в този порой със сигурност никой нямаше да дойде насам. Сготвихме си вкусна вечеря, което нямаше да се случи ако бяхме останали на реката (не че не сме свикнали да ядем по един път на ден, но все пак) и си легнахме във влажните чували предоволни, че си имаме сухо заслонче. А на вън се чуваше такъв грохот от реката, че тръпки ни побиваха…
