Йоан Пол Мингот
Увод
По време на нашите пътувания срещаме освен множествата обикновени туристи, понякога изключително интересни пътешественици. Някои от тях пътуват на автостоп, други обикалят света на колело, срещнахме американец, който пък изминаваше хиляди километри винаги пеш. Пътуванията им продължаваха от по няколко месеца до по няколко десетки години. От различни държави, различно изглеждащи, добре екипирани или изпосталели от систематично пропускане на яденета, винаги откривахме нещо общо между тях – непресторена веселост и ясен искрящ поглед издаващ силния дух на истинския пътешественик. Среща с такъв човек е празник за нас, разговорите винаги са изключително интересни, разказваните случки са вдъхновяващи и много пъти са ни давали идеи за нови още по луди пътешествия. Така се роди идеята да записваме и публикуваме част от техните разкази и да се опитаме да пресъздадем усещането да срещнеш такъв човек.
С изключителна радост обявяваме откриването на нова рубрика ПЪТЕШЕСТВЕНИЦИ и още по- щастливи сме от възможността да я започнем с такава интересната личност като испанеца от Каталуня Йоан, който пътува от Тайланд до Европа без нито една стотинка!
СРЕЩАТА
Нашето шест месечно пребиваване в Индия беше към своя край. Последният ни престой беше в гр. Имфал, щата Манипур, североизточна Индия. Веднага след срещата с хоста ни от couchsurfing.org се сблъскахме с другия му гост Йоан, който беше пристигнал преди няколко дни от Мианмар.
Започнахме веднага оживен разговор за предстоящите ни пътешествия за нас в Мианмар, за него в Индия. Един от първите ни въпроси беше дали е срещал проблеми с обмяната на долари. Останахме изумени от отговора му, че не знае, защото не ползвал пари. Помислихме, че нещо не сме разбрали, но в последствие стана ясно, че той наистина пътува без никакви пари с изключение на малка сума, която му е заделена само за визи. Ето я и неговата история.
ИСТОРИЯТА
Име: Йоан Пол Мингот; Националност: испанец; Възраст: 24 г.; Студент по физика (квантова физика)
Разкажи ни за настоящото си пътуване.
Август 2014 г.: Пътувах до Индонезия, Семеранг (централна Ява), за да се присъединя към един дългосрочен проект, където преподавах английски в UNDINUS – местен университет. Проектът беше за една година. През тази година имах много свободно време и опознах много добре о. Ява и околностите.
Август 2015: Проектът свърши, но все още не бях готов да се прибера вкъщи. При мен дойде един приятел и заедно започнахме пътешествие из Тайланд, Лаос, Камбоджа и Виетнам. Тогава имах пари. Пътувахме с малък бюджет: спане не Couchsurfing.org, автостоп (не непрекъснато, от време на време).
Септември 2015: Реших да тръгна към Европа по земя. Нямах повече пари (само за визите). Пътувах само на автостоп. Спях по Couchsurfing.org хостове, манастири, в палатката си, в къщите, на различни хора, които ме приютяваха. Към юни 2016 г. може би ще съм си вкъщи… а може и да не съм!
Интервюто:
Какъв беше животът ти преди да започнеш да пътуваш без пари?
Роден съм в Йейда – малък град в Испания. След като завърших училище влязох в университета в Барселона да уча квантова физика. Като студент непрекъснато имах чувството, че не що сякаш не е наред; чувствах се изгубен и животът ми нямаше смисъл. Бях работил в един международен кампус и реших да замина доброволец по един проект в Индонезия, където да преподавам английски в един тамошен университет.
Какво те провокира да се откажеш от парите?
Бях в Джакарта при на couchsurfing и иска да посетя националния парк Уджунг Кулон, за да видя носорозите, които живеят там. Не исках да харча много пари, но по онова време пътуването на автостоп не беше опция за мен. Затова си взех автобус и такси след това. Трябваше да се пазаря за цената, което остави неприятен вкус в устата ми. Според мен такива пазарлъци оставят нотка на недоволство и в двете страни след като приключат.
Пристигнах на входа на парка късно през нощта. Оставиха ме пред една селска къща – единственото място, което предлагаше настаняване в региона. Цената беше прилична и платих за една нощувка. На сутринта ми казаха, че не мога да вляза в парка сам и трябва да си наема местен гид. Нямаше откъде да си купя храна в региона и трябваше да си поръчам да ми донесат. Освен това се оказа, че трябва да остана още една вечер и на всичкото отгоре пак да не мога да видя носорозите. Като естествено трябваше да платя за гид, входна такса и да си поръчам пак храна.
На следващия ден се опитах пак да се пазаря, но това отново ми източи цялата енергия. Накрая реших да не влизам в парка, платих за нощувката и си тръгнах. Спомням си, че мениджърът на хотела ме попита дали искам да ми поръча такси… в този момент това беше последното нещо, което исках. Намирах се на едно от най-забутаните места на остров Ява, но в този момент не ми пукаше. Исках просто да си тръгнат и да ме оставят на мира. Ходех забързано по пътя изпълнен с яд – бях бесен на света, бесен на себе си и на цялата идея за „ниско бюджетно“ пътуване…
И изведнъж, сякаш по магия, настроението ми се промени коренно и започнах да се смея на глас. В този момент ме завладя чувство на абсолютна свобода. В себе си имах палатка, вода, дрехи и книга. Не ми трябваше нищичко друго. Продължих да вървя. Започна да вали и се скрих под един навес. Зачетох се в книгата си и дъждът спря. Всичко около мен беше красиво и благословено. Реших да продължа. След известно време до мен спря една кола, без дори да съм махал на шофьора. Оказа се че пътниците в нея просто искат да ми помогнат.
След това постепенно започнах да стопирам. По пътя срещнах невероятни хора. Прекарах незабравими мигове и беше забавно. Бях намерил каквото търсех.
Разкажи ни някоя вдъхновяваща история от пътуването си.
След като прекосих границата от Тайланд към Мианмар започнах да стопирам и след 5 минути ми спря една кола. Беше 4 ч. следобяд. В колата беше семейство, което отиваше до Хпа Ан (на 5 часа път). Бях изключително щастлив. След 3 часа пътуване възрастният човек и момичето с него, които се возеха на задната седалка слязоха от колата и платиха на шофьора. Оказа се, че това е такси (често в Азия такситата не са обозначени по никакъв начин – бел.ред)! Това, което ми изглеждаше първоначално като семейство, което пътува заедно, се оказах просто случайни хора в такси. Добре че все още имах малко пари, останали от визата, и когато стигнахме в Хпа Ан платих на шофьора, тъй като не исках да споря.
Вече беше станало 9 ч. вечерта и се съмваше. Започнах да търся къде да си опъна палатката. Изведнъж от нищото се появи един човек и ми предложи да спя в тях. Казах му че нямам пари. На него не му пукаше. Отидохме заедно в тях и първото, което той направи беше да ми подари фланелка на Мианмар. Не бях ял от сутринта и той ме попита дали съм гладен. След това ме заведе на вечеря и ме черпи. На следващия ден закусвахме заедно и ме попита къде искам да отида. Казах му, че съм се насочил към Кайяктио, но ще пътувам на стоп. Той не ме разбра. Накрая ми плати автобуса и ми даде пари, за да си купя храна по-късно. Няколко дни след това разбрах, че в Мианмар е незаконно да се приютяват чужденци…
Можеш ли да ни опишеш един типичен твой ден?
Когато предстои да стопирам ставам с изгрева. Ако съм на couchsurfing често хората, при които съм останал, ме закарват на някое място, подходящо за стоп. В противен случай ходя докато не стигна до подобно място – обикновено максимум час-два. След това вдигам пръста и чакам „моята“ кола да мине – винаги има някое превозно средство предназначено сякаш точно за мен. Понякога съм нахранен, друг път не, но не съм оставал гладен повече от един ден. Понякога стигам за един ден до мястото където отивам, където обикновено ме чака човек от couchsurfing, друг път не успявам.
Която и от двете опции да ми поднесе съдбата обаче аз я приемам и съм ОК с нея. Изключително много се наслаждавам на пътешествието си. Това е вид поклоничество за мен. Ям когато ми се даде и спя, ако ме поканят. Аз съм търпелив, постоянен и приемам всичко по еднакъв начин. Научавам по нещо от всяка случка на пътя. Според мен всеки проблем има не едно, а няколко различни решения.
Разкажи за някое място, което те впечатли.
Центърът Табарва в Янгон, Мианмар. Няма как да ви го опиша. Потърсете повече информация в Гугъл.
Каква е твоята лична философия?
Искам да направя света по-добро място за живеене – както е казано: „бъди промяната, която искаш да видиш в света около себе си“. Сега израствам в личностен и духовен план. Уча се как да съм най-добрата възможна версия на себе си и как мога да ставам по-мъдър с всеки изминал ден, как мога да променя себе си, за да мога да екстернализирам тази промяна в света навън.
Какви са плановете ти за бъдещето?
Не знам. Може би да стопирам лодка или самолет.
Край на интервюто
———————————————————————————————————————-
Ще поставим на осветление един много интересен феномен, с който сме се сблъсквали многократно, а както се оказа много пъти и самия Йоан.
Много често по време на пътуването се е случва без да сме молили, да спре случаен минувач да ни попита накъде сме тръгнали и дали може да ни помогне с нещо. Като разбере, че пътуваме на автостоп той категорично заявява, че в този град, щат или дори държава никой няма да ни вземе на стоп и НИКОЙ няма да ни помогне. Фактът обаче е, че той не е никой и че самият той е спрял, за да ни помогне. Факт е също така, че всеки ден срещаме десетки добри хора, които ни помагат и ни взимат на стоп.
Въпросът е дали всъщност не сме заобиколени основно от добри хора? Дали всъщност съседът от другата политическа партия, с който се мразим от години; колегата, който се домогва до същата позиция до която и ние; човекът, който ни засече с колата си сутринта, докато идвахме на работа; “приятелят”, който плете интриги зад гърба ни и т.н. и т.н. , дали всички ние не сме добри хора. И само заради програмите, с които са ни програмирани мозъците от детството ни досега и заради множеството роли, които сме принудени да играем в обществото, ние не трябва да нараняваме другите около нас и често самите себе си…
Автор: bgmagickervan.com
