Хората от гурудварата
05.06.2015
Сутринта ни събуждат в 7:30 ч. за закуска, после се сбогуваме със сикхите които бяха така любезни да ни кажат, че ако имаме някакъв проблем, можем да се върнем пак при тях. Отбиваме се и през централното помещение за молитва, след което ни дават вкусна грис халва.
Следващата ни цел е една дива гора, защитена зона. Вече имаме огромна нужда от природа и искаме да се изгубим някъде в спокойствието на гората. Имаме около 30 км до първите села на ръба на гората. Човек, който ни взима на стоп, ни кани на гости в тях, на чай и бисквитки. Наистина не очаквахме, че хората ще са толкова доброжелателни. До този момент никой не ни е лъгал и за цените, дори в Амритсар. Всичко си купуваме на цените за местни (казваме това, тъй като например в Мароко положението е съвсем различно. Там сякаш всички хора в цялата държава са обединени да лъжат чужденците и за някои неща така и не разбрахме колко струват за местните. Една англичанка там ни се бе оплака, че нещата, които си купува са по-скъпи и от Париж.)
Постепенно навлизаме навътре по селските пътища. Към обед достигнаме до храм, посветен на богинята Камахи Деви. Хората веднага ни изпращат в лангара да ядем. Напоследък го караме главно на храна от храмовете. Хапваме манго, сега е сезонът му и навсякъде има тонове гигантско, сладко манго, което обожаваме. Но проблемът с липсата на апетита ни продължава, почти през цялото време ям насила и въобще нямам желание да пробвам разни храни, единствено ми се ядат плодове. : )
Продължаваме със стопа и накрая спираме в едно село, от където мислим, че ще има вход към резервата. Но накрая просто се зачукваме зверската по един път, който свършва до стар полуразрушен хиндуистки храм. Вътре седи някакъв много странен човек с огромна издатина точно в чакрата на третото око и изглежда, че самия му череп се е издигнал. Говори ни нещо за Кришна, благословя ни с докосване по главата и ни дава прасад – този път захарни кристалчета.
Полуразрушеният храм
Връщаме се на главния път. Един дядо ни взема за кашмирци, а друг ни кани на чай в тях. След това една камионетка ни спира и ни придвижва до следващото село, на още 10 км по на юг, от което вече сме сигурни, че ще можем да влезем в гората. Гората цялата е в шубраци и е непроходима (тип джунгла). Необходимо е да намерим някаква по-голяма пътека, но до сега не успяваме, ходенето е трудно.
След като камионетката ни оставя, вървим още 2 км и стигаме до главния вход, който слава Богу е затворен и успяваме да се промъкнем отстрани, защото се изисква специално разрешение за да можеш да влезеш, което ние разбира се нямаме. Скриваме си раниците на едно място по-навътре и се връщаме в селото за да се заредим с вода и храна, но в магазинчето има само бисквити. Добре че по-рано през деня си бяхме купили самоси за прехода. Така или иначе почти не ядем и не ни пука особено.
Дърво-светилище на стоп към джунглата
Когато се прибираме в бивака, маймуните са наобиколили раниците ни, но слава Богу все още не са ги отворили. Тръгваме да вървим по пътеката и след половин час стигаме до кладенец. Правим си бърза сметка и се оказва, че пътеката върви успоредно на границата на парка и сме се върнали близо до предишното село. Намираме друга пътека, но вече се стъмва и опъваме палатката на една полянка недалеч от кладенеца. Наоколо кипи живот – хиляди маймуни, пауни и папагалчета. Виждат се следи от сърнички.
Бивак в джунглата
06.06
През нощта става неочаквано хладно и на сутринта, когато се измъкваме от палатката, всичко е във вода от влагата. Чуват се какви ли не звуци от десетките видове птици, цяла какофония или по-скоро невероятен концерт.
За сутрешен тоалет си изливаме няколко кофи вода от кладенеца и се сблъскваме с пастири от долното село, които си водят кравите на паша в гората, нещо което е напълно забранено.
Започваме изследването на парка чак към 10 сутринта, а по това време шансът да видиш животно вече доста намалява. Скитаме се без посока няколко часа, докато се озоваваме, без да предполагаме, на мястото за къмпингуване. Бяхме описали голям кръг. Това са недостатъците да нямаш GPS или дори компас, който незнайно къде изгубихме. Но пък си има и предимства, че се озоваваш на такива невероятни места, по такъв магически начин, където иначе може би никога не би стъпил.
Поемаме по друго разклонение и по едно време пътеката свършва. Пак се забутваме в шубраците и едвам изпълзяваме на възвишение от другата страна, където се показват няколко къщички. Една жена ни забелязва и ни извиква в тях да си починем и да пием студена вода и чай. Оказва се, че сме достигнали източната страна на парка. После мъжът й ни закарва с моторче до съседното село. На картата беше отбелязано, че има езеро, но в този сезон всички реки и езера в гората са пресъхнали. Всъщност повечето пътеки вървят по коритата на реките и поточетата, които навсякъде образуват зелени полянки, отстрани на които има малки възвишения, гъсто обрасли с дървета и шубраци.
Пътеки по коритата на сухи реки
В съседното село има крайпътно заведение и сядаме да пием сок от манго. Слънцето напича бая силно и се унасяме. Един луд танцува под дървото край пътя до няколко старци, които пушат марихуана. По някое време следобеда молим един чичко да ни сготви омлет, понеже вече умираме от глад. След като хапваме тръгваме да се връщаме към лагера.
В малката махаличка бяхме забелязали една по-широка пътека, която навлиза в гората. Местните хора отново не искат да ни пускат да продължим без да пием чай. Казват ни, че в гората има леопарди. Наистина е пълно с дивеч, но пък самата гора се прохожда за два часа максимум, в някои посоки дори за половин час. Не знам дали на такава малка територия е възможно да живее леопард, но все пак тайничко се надяваме да го зърнем.
Връщаме се в бивака и веднага се запътваме да се къпем с водата от кладенеца.
Къпане на кладенеца
На свечеряване решаваме да се разходим по една странична пътечка, където ни се беше сторило много омайващо. За съжаление попадаме само на макаци, пауни и безброй видове птици. Не можем да видим панголин, мангуста или елен. По тъмно, точно когато се връщаме към палатката, точно до нас изскача един огромен елен. Лягаме си много щастливи.
Джунглата по здрач
07.06
Прибираме бивака и тръгваме към пътя. Оказва се, че кладенецът въобще не е до никакво село. След километър, два стигаме до главния път. Докато стопираме един панголин притичва през пътя и хукваме да го търсим, но той успява да се скрие някъде.
Пътят е толкова отдалечен, че почти не минават коли, но все пак първата празна кола ни спира и ни закара до Хошиарпур (Hoshiarpur), последната ни спирка в Пенджаб. Не влизаме в града, заобикаляме го по околовръстния път и спираме само за закуска. Както не сме яли добре от два дена си устроиваме страшно пиршество в едно крайпътно заведение – три вида манджи с чапати и масло, кана айран и сладки, цялото удоволствие само за 5 лева.
Известно е, че в Хошиарпур има книга, наречена “Бригу Самита” (Bhrigu Samhita), в която пише миналото, настоящето и бъдещето на всяко човешко същество на Земята. От древни времена тук хората идвали да изучават астрология. Ние обаче не искаме да научаваме бъдещето си и затова продължаваме напред.
На 20 км източно от Хошиарпур започва щата Химачал Прадеш (Himachal Pradesh) и Хималаите. Стопът върви чудесно и не след дълго пътуваме по криволичещите пътища из много хълмиста зона. Всъщност целия Химачал е в хълмове,а на север започват гигантски планини. По едно време пак ми става лошо от безкрайните завои и си „поръчваме“ (пожелаваме) да ни спре камион, който разбира се не закъснява. Пътуваме с него 20 км в продължение на един час. Но хубавото е, че човек може да си полегне на леглото до шофьора и да си спи. Последният ни превозвач ни оставя в долната част на Дарамсала.
Вечеряме тибетски спагети тукпа и вече по тъмно започваме да си търсим място за палатката. Всички улици са под голям наклон и е пълно с къщи, но след като се изкачваме до средата на главния хълм в тъмното забелязваме някакво заградено пространство с равни площадки и много растителност. Така че нахлуваме с взлом и разпъваме палатката скришом.
08.06
Цяла сутрин обикаляме из долната част на Дарамсала да търсим туристически карти на региона. По обяд си взимаме градско автобусче до горната част (на 10 км.) Мак Леод Гандж (Mcleod Ganj), където всъщност живее Далай Лама и неговото правителство в изгнание, манастирите и една от най-големите тибетски общности извън Тибет.
Дарамсала
Още в долната част бяхме забелязали доста тибетци, но в горната преобладават. Прави ни впечатление, че младите тибетци са много модерни, с дънчици и огромни телефони и таблети, но възрастните са си автентични, с носии. За наш ужас се оказва претъпкано с туристи, както индийски, така и западни. По всички улички има хиляди заведения за хранене, хостели, хотели и магазинчета за сувенири – всичко на много надути цени.
Тамън слязохме от автобуса и дочухме българска реч, две момичета на пътешествие из Индия. Заговорихме се и ги помолихме да си оставим раниците в тяхната квартира, за да разгледаме на спокойствие. Хотелчето им беше в Багсу (Bhagsu), селце на 2 км от Мак Леод Гандж, където абсолютно всички западняци отсядат. Нещо като рая за хипарите.
Отвсякъде се чуват дижеридута и китари. По улиците всеки втори е бял. Има хиляди хипарски кътчета и милиони обяви за какви ли не фестивали и курсове – по йога, за различни музикални инструменти, по хинди, аюрведа, индийска кухня, масажи, както и тук-там някоя мега откачена обява за магически събирания, илюзорни светове и въобще всякакви трипарски истории. Почти всяка втора табела е на иврит. Явно тук е любимо място и на еврейските хипари.
Типична обява в Багсу
Оставяме раниците при момичетата и се връщаме в Мак Леод Гандж. Намираме момо (пелмени на пара, пълнени със зеленчуци) по 20 рупии (60 ст.) порцията и сме много доволни, още от Непал са ни любима храна.
Пълно е с магазинчета за танка (tanka) – тибетски религиозни картини. Обикновено са на мандали, колелото на живота или бодхисатви. Аз много обичам да разглеждам хилядите миниатюрни детайли по картините, така че се бавим доста из магазинчетата.
Градчето се състои от три улици и се разглежда доста бързо. Привечер стигаме до храма – Tsuglagkhans. Тук имаме единственото автентично изживяване сред комерса, който ни залива отвсякъде.
Обратно към будизма
Първо виждаме голяма група монаси, която провежда традиционен религиозен дебат с пляскане и странни жестове. После попадаме на група, която пее мантри. Други хора се молят, като правят поклони с лягане на земята- прострации и то десетки без почивка, на специални дървени плоскости. Атмосферата в храма е много приятна.
Вечерта късно отиваме да си вземем раниците, казваме си чао с нашите нови български познати и се качваме нагоре по стълбите към върха на хълма. Намираме малка тревна площадка точно до едно светилище на Шива и опъваме там палатката.
Голи сикхи в басейн
Събличайки дрехите си хората стават почти еднакви. С дрехите сякаш изчезват и всички културни различия, и по мускули и косми всички ставаме абсолютно еднакви. Колко са смешни всички противоречия по света?!
[…] ПРОДЪЛЖЕНИЕ ТУК […]