Хайлендърка от Горока
26.11.2016
На сутринта брат Антони ни покани на закуска и заяви, че ще ни закара до автогарата в града. Закуската беше по западен образец и беше невероятна за нас – препечени филийки, маргарин, кашкавал, мляко, мед, все неща луксозни за тук, за които дори и не сме си мечтали. На качване в микробусчето, след като благодарихме, заявихме че не искаме да ни кара до автогарата, а ако може до края на града. Брат Антони прие начина ни на пътуване доста спокойно и ни закара до пазара, след края на града. Хората от пазара не можеха да повярват на очите си, като се стоварихме с раниците на пътя. Завтекоха се към нас. Едни ни предупреждаваха, че ще бъдем обрани, други настояваха веднага да слизаме към града, а трети просто ни охраняваха. Удивително беше как всеки път, като обяснявахме концепцията за пътуване на стоп, папуасите веднага ни разбираха и никой не настояваше да си хващаме платен транспорт, нещо което не се случваше често в други страни.
Не след дълго спря джипка с екип от шест, седем човека, чиято работа беше да обикалят и да се договарят с хората от села и региони, през които минава сто и двадесет километрова тръба, по която тече никел от никеловата мина до пристанището на Меденг. Двама от тях бяха лидери от други племена в региона и ни разказаха каква е системата за договаряне при такъв проект – прекарване на тръба през земя, която не се продава, тъй като е вечна собственост на рода. Уговарят се условията и се взимат подписи от всички членове на рода, дори и от децата. Накрая на лидерите на клановете се дават парите за компенсация, за това че тръбите минават през земите им, които пък се разпределят в последствие между всички. По пътя забелязваме паднало дърво препречващо пътя и полицейска кола до него. Оказва се, че живеещите от къщата решили да изкарат някоя и друга кина и препречили пътя. Взимали по 50 кина от всяка кола, като махали клоните и после ги поставяли отново. Полицаите тъкмо слизаха от колата въоръжени с автомати. С бързи стъпки влязоха в двора с викове. Хората от къщата се разбягаха в различни посоки. За секунди всички се изпокриха из шубраците, не остана и следа от тях.
С екипа по преговорите на стоп
Специалистите от никеловата компания бяха много въодушевени, че сме решили да пътуваме из ПНГ по този начин. Оставиха ни на около 50 км от Меденг, в основата на планинска верига, където имаше полицейски пост, проверяващ всички автомобили. Още докато се сбогувахме с тях спря друга джипка, която ни каза, че ще ни закарат стотина километра, до разклона за високопланинските райони във вътрешността на острова. Пейзажът се смени. До където стигаше погледът се виждаха хълмове обрасли с джунгла. Над пътя кръжаха соколи, прелитаха с крещене всякакви странни птици – папагали, бели какадута или огромни тукани. Слънцето беше жарко и за пореден път изгаряше лицата ни. Спряхме на малко пазарче, където местни жени под прикрепени навеси продаваха таро, банани, ананаси и захарна тръстика.
На едно от свлачищата по пътя маршрутка беше поднесла и доста сериозно се беше размазала. Въоръжени с мачетета мъже я охраняваха и си печеха банани на малко огънче до нея. Нашият шофьор се оказа, че бил от тяхното село и спря да си поговори с тях, да им изкаже съболезнованията си и да им даде по шепа бетел. Понякога бетелът се използва за изразяване на чувства на симпатия, привързаност или обмяна на енергия с другите хора. Един от мъжете беше с гипсирана ръка и ние решихме, че я счупил при катастрофата, но се оказа, че брат му бил направил някаква щуротия и полицията дошла в тях да го търси. Но братът не бил там и те взели, че го набили него, като му счупили и ръката. Тук родово общинните взаимоотношения са толкова силни, че дори и наказанията могат да се раздават на други членове на семейството 🙂
След изкачването на масива следваше огромна долина. От едната страна имаше обли тревясали хълмчета, като от приказките, а от другата се заредиха безкрайни насаждения от маслодайна палма и захарна тръстика. Минахме покрай единствената фабрика за захар в ПНГ – “Рамо захар”, около която беше се образувало малко градче. Хората ни оставиха двадесетина километра по-натам, на разклона, а те продължиха към град Лей, през който и ние трябваше да минем, но след изследване на високопланинските райони.
На разклона имаше сергиики за продаване на бетел и ръчно свити от вестник тънки цигари от необработен тютюн. Веднага се притекоха на помощ няколко човека, които се заговориха с нас. Момиче ни донесе манго и две краставици. Друг човек ни покани ако не ни провърви стопа да пренощуваме в неговата къща. Вече е ранен следобед, до следващата ни спирка – село Горока (Goroka) ни остават около 150 км, но ние решаваме да продължим. Не след дълго ни спира джипка, от нея изскача Алберт, интелигентен мъж занимаващ се с търговия на кафе. Първоначално помислил, че сме строителни работници, но после видял че сме туристи и спрял. В каросерията отзад имаше четири човека, малко две годишно детенце, кучето Сел и току що закупено прасе от Лей. Натоварваме се и ние и отпрашваме с невиждана за ПНГ скорост. Пътят е доста добър, но ние сме уморени. По едно време завалява и дъжд, така че се налага да извадим прокъсаните си мушами дъждобрани. Нашите спътници имат доста страховит вид и след всички истории за грабежи, които бяхме слушали, ни трябваше доста време да се поотпуснем и да разберем, че те са абсолютно благоразположени към нас. Пътят е дълъг, хубавите участъци се редуват с такива с дупки. Тези хора изглеждат съвсем различно от хората от крайбрежните региони. По-окъсани са, носят дълги панталони, ризи или суитчъри. Някои от мъжете са с дълги расти и изглеждат по-сериозни и намръщени. Когато се поздравявате обаче лицата им грейват в доброжелателна усмивка.
На стоп с прасенце
Малки, кръгли, хобитски колиби със сламени покривчета са разпръснати по тревистите хълмчета. Минаваме покрай град Кайнанту (Kainantu). В този регион живее племето Форе, което само до преди петдесет години е практикувало страховит обичай.
Интересно да се знае:
Племето Форе имали обичай да изяждат мозъка и други части на тялото на починалите си близки, като израз на почит към тях. Тази традиция била една от главните причини за развитие на тежка вирусна болест “куру”, което в превод от техния език означава треперене. Разболелите се започвали да треперят и да се гърчат, изпадали в налудничав неконтролируем смях и за около година болните (предимно жени) умирали. Причината за тази болест разгадава американският лекар от чешки произход д-р Гайдусек. Това бил десет пъти по-малък от обикновените, така наречен “бавен вирус”. За период от около двадесет години той успява да убеди местните хора да погребват мъртвите вместо да ги изяждат и по този начин да се справят със “смеещата се болест”. За своето откритие д-р Гайдусек получава Нобелова награда през 1976 г.
На свечеряване странен шум започва да се чува от задното колело. Шофьорът редуцира скоростта и по мръкнало успяваме да достигнем град Горока – столицата на провинция Източни Хайлендс (Eastern Highlands). Градът е типичен за ПНГ – няколко главни улици, ниски постройки, летище за малки самолетчета в центъра и едноетажни къщички тип колиби за жителите му. Първоначалният ни план беше да помолим за подслон в католическата мисия на града, но Алберт ни поканва да гостуваме в неговото село, на около 2-3 часа от град Горока, зад близка планинска верига в съседната провинция Чимбу. Възприемаме това като златна възможност да видим как живеят местните в отдалечени от главния път места и с радост приемаме. Спираме до роднинска къща да оправим колелото. Шофьорът е много добър майстор и разглобява и после сглобява всички части на колелото. Само не ни става ясно защо ремонтира предното, а не задното колело, което всъщност бучеше. Така или иначе шумът сякаш изчезва. Минаваме през тясна разкаляна уличка и забираме още две възпълнички отракани братовчедки. Натоварваме шест каси с бира, множество торби, още едно детенце и след кратка обиколка на града и множество спирания за купуване на бетел, теглене на пари и незнайно за какво още, тръгваме към селото. Десетина километра след излизане от града обаче шумът се появява отново, този път много по-силен и придружен със странно тракане. Шофьорът решава, че ще кара до близкия полицейски участък. Там отново се заема с основен ремонт, този път на задното колело. Спрели сме в село Асаро (Asaro) известно с жителите си, наречени “кални хора” (mudman) изпълняващи традиционни танци с маски от кал. Легендата гласи, че селото било в тежка племенна война със съседите си и търпяло големи загуби. Малко преди окончателно да бъде победено умни мъже измислили нова стратегия, направили си страховити маски от глина. С поклащащи се движения изскочили от тъмнината пред враговете си, които ги помислили за духове и в панически страх се разбягали. “Калните хора” запазили спомена за тази победа като измислили танц, който практикуват и до днес. Ежегодно те и още 60 танцови групи от различни племена и кланове участват в пищен фестивал в Горока на деня на независимостта на шестнадесети септември.
Маска на Асаро
Нашето пътуване започва да се превръща в мъчение с неизвестен край, както обикновено. Часове наред не може да се демонтира счупения лагер. Налага се нашите хора да се връщат до града на няколко пъти за различни части и инструменти. Накрая трябва да взимам участие и аз, тъй като монтьора, който докараха беше доста некадърен, а шофьорът който беше по-сръчен беше се предал и се грееше на запаления огън. През цялото време полицаите спираха върволицата от автобуси и камиони, която се появи с идването на вечерта. Заяждаха се с всички, претърсваха багажа и открито взимаха подкупи. Единият от тях пък, препасан с автомат пред гърдите, наби по едно здраво круше на двама от пътниците провинили се с незнайно какво. Крещеше им и ги накара да клечат с ръце зад гърба докато се извършва проверката. Очевидно, ако си местен по-добре е да си нямаш вземане, даване с полицията. Нивата на корупция в страната са с катастрофални размери. Всички се оплакваха от полицаите, които безочливо присвоявали фондове и помощи. С очите си видяхме къщата на бившия министър председател, строена от китайско малайзийската дърводобивна компания, безочливо унищожаваща джунглата на ПНГ. Министърът, отговарящ за петрола, след сключената от него крайно неизгодна за страната сделка с американската компания Шеврон, подарявал на вред джипове на близки и роднини. След воденото срещу него дело от Комисията по корупцията, държавата повдигнала негласно обвинение срещу председателя й и спряла финансирането на този отдел на държавно ниво …
Нашето мъчение продължи до към 5 ч. сутринта и след като се оказа, че проблемът освен в лагера е и в оста на колелото, безславно се прибрахме в град Горока, където пренощувахме в къщата на роднина на Алберт. Разбудихме спящите роднини и без да забелязваме къде се намираме припаднахме на леглото, което ни предложиха. Така, разстоянието от Меденг до Горока (около 300 км) го взехме за 20 часа, без да спим. ПНГ – земята на очакваното неочаквано 🙂
27.11
Събуждаме се в притъмнена колиба със стени оплетени от тръстиката „питпит”, ламаринен покрив и пръстен под покрит с окалян, разкъсан балатум. Навсякъде по ъглите има камари от мръсни дрехи и завивки. В стаята без врата и прозорци разбира се няма и ток. В съседство има още няколко стаи, в които се влиза от съседни врати, но заради тънките стени, още от ранно утро детска глъч, плач и крясъци ни проглушават. От нашата стая се влиза в тясно помещение, служещо като хол, кухня, трапезария, коридор, склад и спалня за придошли временно роднини като Алберт, който спеше върху матрак на пода. В колибата всъщност живееха шофьорът Камил, жена му Ема и малкото им момченце Дейвид. Тази колиба беше свързана в едно с още няколко такива, обитавани от братовчедски семейства. В центъра на двора имаше и богаташка за тукашните стандарти ламаринена наколна къща, принадлежаща на собственичката на тази земя. Общата кухня се помещаваше в колиба със сламен покрив и огнище. Подобно на другите семейства, при които бяхме отсядали, имаше тоалетна “на ужасите” в далечния край на двора и параван от стари парцали, служещ като баня. Така или иначе през по-голямата част от деня, с изключение на сутринта, вода нямаше, така че къпането бе последна грижа.
Пред съседната колиба заедно с лелите
С изключение на красиво аранжираната цветна градина, обстановката напомняше на цигански коптор. Макар хората да не бяха бедни, мръсотията и боклуците, на които никой не обръщаше внимание, бяха голямо предизвикателство за нас. Културата в така наречените Хайлендс или планински зони е съвсем различна от тази в крайбрежните.
Кухнята
Хората от брега са имали контакт с други народи и мисионери много преди тези от вътрешността на острова и в резултат мисленето и живота им са осъвременени в по-голяма степен. Хайлендърите са значително по-традиционни и семейното устройство, кланова и племенната система, култовете и суеверията са запазени и до днес. Разбира се хора по полички от трева или с куха дръжка от тиква прикриващи пениса няма да видите дори в много отдалечени региони, особено ако са свързани с път, но светогледът от древни времена не е изчезнал. Някои планински региони били посетени за първи път от “бели” едва 30-те и 40-те години на миналия век. В съвремието регионът просперира икономически заради плантациите си от кафе и чай. Градските центрове като Горока и Маунт Хаген са значително по-големи от тези по крайбрежието. Пътят с асфалтова настилка е по-добър, с голям трафик на коли и камиони. Фабрики, магазини и супермаркети има навсякъде. Хората имат по-големи доходи. Въпреки това тук се сблъскахме с удивителни и дори страховити традиции.
Дворечето и мивката за съдове
Към обед дочухме странни гърлени викове и дюдюкания от съседна къща. Оказа се, че има сватба и отидохме всички да гледаме. Родата на младоженеца тъкмо беше пристигнала на голяма тумба. В компактна група те точно пристъпваха бавно към двора. От страната на булката се впусна група от мъже и жени с боядисани в черно лица и с викове и особени звуци ги приветстваха тичайки в кръг около тях с вдигнати над главите копия, чадъри и пръчки. Младоженецът бе от съседната провинция Чимбу и току що пристигнали не на свои земи, те трябваше да чакат за специални приветствия. Така че всички седяха плътно един до друг прави под слънцето, без да се разхождат. Последва дълга реч от страна на бащата на булката, влиятелен лидер от общността. Изглеждаше сякаш се кара на новопристигналите, но хората ни преведоха, че всъщност ги приветства. Зад него на дълъг близо 20 метра простор бяха окачени десетки нови плетени чанти “билум” и шарени рокли – чеиза на булката.
Чеиза на булката и нейните роднини
Самата тя седеше плътно закрита от роднините си и единствено черните пера на главата й се полюшваха видими. В двора на къщата димяха и две традиционни огнища “муму”.
Муму яма
Това са дупки, в които се пали клада и се поставят камъни за да се нагорещят. Между нажежените камъни без одиране, кормене или чистене се поставят цели свине, а в днешно време и пилета и крави, заедно с треви, сладки картофи, банани и други. Върху камъните се натрупват бананови листа и пръст и така се готви храната в продължение на часове.
Младоженеца и неговата рода
Преди метала да се появи заедно с чужденците по тези земи, това е бил единствения начин за приготвяне на храна, поради липсата на съдове. Това обяснява и защо папуасите ядат по един път на ден, приготвянето на храната отнема дълго време и е трудоемко. За този пир имаше огромни количества храна, купчина с вече опечено месо и картофи, както и огромни камари с банани, захарна тръстика и ананаси. След церемонията гостите щяха да бъдат настанени под шатри и да им бъде сервирана храната. “Сърдитата” реч на бащата приключи, както и изброяването на стойностите на различните предмети, храна и приготовления, възлизаща на 15 хил. кина (около 8 хил. лв). Очакваше се родата на младоженеца да откупи булката на поне тройна цена от тази за приготовленията, за около 50 хил. кина (25 хил.лв). Парите щяха да бъдат връчени в плик след месец, на подобна церемония, но в селото на мъжа.
Храната за пира
Бащата на младоженеца също държа реч, макар и не толкова наперена. Стиснаха си ръцете и по този начин бракът бе официално заверен. След това бащата на момичето откри огромна чиния с най-добрите късове свинско и церемониално съобщи, че дава храната на племето на младоженеца. Последваха страховити възгласи и странни звуци на одобрение. Веднага след това бе дадено разрешение булката да бъде взета. Роднините я откриха, тя седеше седнала, със страхотен традиционен костюм – корона от пера на райска птица, огърлица от миди и раковини и пола от трева преплетена с козина от кускус (торбест нощен бозайник). Племето на мъжа я отнесе на рамене с диви викове на радост, при което всички жени, особено по-възрастните от нейната рода започнаха да плачат и вият на умряло.
Булката
Пирът бе официално открит. Разбрахме, че въпреки че всички са християни, почти никой не се жени в църква. Граждански брак също няма. Още по-странно бе, че булката вече имаше две годишно дете от младоженеца и това бе съвсем в реда на нещата. Тук е интересно да се разкаже за семейната уредба в ПНГ. Широко разпространено е многоженството. Един мъж спокойно може да си има по две, три жени, както всъщност бе случая с Камил, в чиято къща спяхме. Ема бе втората му жена, с поне двадесет години по-млада от него, но тъй като тя не знаеше на каква възраст е той, не разбрахме колко точно е разликата им. Често жените изобщо не се спогаждат помежду си и се бият една с друга, за това живеят в съвсем отделни къщи, а понякога и села, което вече е ок за тях. В далечни провинции като Енга и южни Хайлендс мъжете имали по 7-8 жени. Този феномен е изчезнал от крайбрежието. В най-традиционните и изолирани региони все още съществуват така наречените “хаус ман” – мъжки къщи, където спят всички мъже от семейството или клана, а жена дори не се допуска да пристъпи прага. Жените пък живеят в “хаус мери” – женски къщи, заедно с драгоценните прасета. Въпреки усилията на мисионерите, полигамията е широко разпространена навсякъде из планинските региони.
След като започна пиршеството бащата на булката ни покани на пилешко, но ние като вегетарианци отказахме и се прибрахме на хладно при нашия клан. Жените от рода точно варяха огромен казан с над 20 кг сладки картофи, за току що появилите се роднини от селата, около тридесет млади момчета. Тъй като клановата система е толкова силна, който и съвсем далечен роднина да ти цъфне на вратата, трябва да го нахраниш и да му дадеш подслон. Особено ощетени са градските заселници, при които често се изсипва цялото село когато ходи на пазар за провизии до града, както беше в случая. Тъй като племенната система е единствена в ПНГ, ако откажеш да помогнеш, автоматично си низвергнат, а това е наистина лошо. При какъвто и да е проблем нито полиция, нито каквато и да е институция би ти помогнала. Кланът е този, който се грижи за сигурността и просперитета ти, без него си загубен.
Лелята готви сладки картофи за всички
Тук всички живеят по този начин и тъй като до скоро е било опасно да припариш в чужди територии, повечето хора дори нямат приятели в нашия смисъл на думата и не биха поканили някой извън клана в дома си. Кланът понякога е от над 300-500 човека, така че той осигурява всичките ти социални контакти и приятелства. Старите хора все още помнят ясно детството си, когато са ги учили до кое точно дърво, река или скала е тяхна територия и само да припариш извън нея си загубен. Тази е причината и за обособяването на над 800 езика в ПНГ. Всички племена са живели изцяло изолирани едни от други в постоянни междуплеменни войни за територия, които впрочем продължават и до днес в отдалечени региони. Едно от момчетата от семейството си спомняше как е участвало в такава война между два клана, когато бил на 15-16 години. Диспутът започнал заради някаква машина за кафе, която хората от едното село били заели и в последствие счупили. Години наред се биели по границата между двете села, върху някакъв хълм и то с огнестрелни оръжия. От селото на нашите хора (същото което планирахме да посетим) умрял само един чичо, тъй като те използвали части от контейнери за щитове, но от другото умрели много повече. Конфликтът бил разрешен от правителството, което за да го спре, изплатило обезщетения от по 100 хил. кина на двете страни (по 50 хил. лв)!!!
Истории за междуплеменни войни чухме много и дори в момента имаше такава в провинция Енга, заради някакви убити студент и политик в Порт Морсби, като и двамата се случило да са от Енга, така че клановете им веднага поели война.
В Източни Хайлендс тези войни вече бяха рядкост, но навътре в планините са ежедневие. Хубавото е, че папуасите изпитват голямо уважение към така наречените “уаитмен” тоест “бели” и дори да се изтребват един друг, никога не посягат на чужденците. Ние самите усещахме, че хората не ни възприемат само като гости, ами и като хора от техния клан. Нямаше семейство, което да не се е опитвало да ни дава пари за из път и да не се е притеснявало за съдбата ни изключително много.
Една от лелите се приближи към нас и с пълно изумление в очите ни каза, че изобщо не може да си представи как сме дошли от толкова далеч без самолет и усещала, че Исус Христос ни пази. Щяла да се моли за нас постоянно и била сигурна, че нищо лошо няма да ни се случи, също така че сме специално изпратена благодат на рода й.
За разлика от крайбрежието, в Хайлендс повечето хора бяха евангелисти от всевъзможни църкви, за някои от които дори не бяхме чували. Зад нашата къща имаше адвентистка църква и тъй като повечето роднини бяха адвентисти (почитат съботата, тогава ходят на църква и не ядат свинско), Алберт имаше големи затруднения с намирането на подслон за прасето, което бяха купили от Лей. Накрая май успя да намери някакви други роднини, които бяха или лютерани или от петдесятната църква или кой знае какви и да го настани временно там.
И така, след като мъжете разграбиха картофите и се наядоха, всички се разотидоха. Ние си бяхме сготвили за щастие на отделно, иначе нямаше да можем да се доберем и до един картоф сред това изгладняло войнство. Денят премина в разговори с различни членове от родата. Друга леля дошла от Порт Морсби със сина си ни се оплака, че не можела да се прибере обратно на плануваната дата, защото синът й се напил и се сбил с някакво момче от друг клан, така че сега трябвало да се чака решението на старейшините за размера на компенсацията. Тази сутрин се бе провела церемония за мир, но още нямаше резултати. Ние самите бяхме забелязали събранието под дървото на улицата, но предпочетохме да не присъстваме, поради големите шансове да избухне бой в случай на несъгласие с решението на някоя от страните.
В късния следобед Ема се прибра от пазара, където продаваше прежда за плетене на билуми. Цял ден малкия й две годишен син Дейвид се самоотглеждаше под вялия поглед на лелите. Той си играеше сам в калта, целият в мръсотия и тъй като папуасите не ядат през деня и той нито се хранеше, нито спеше, нито пък някой се занимаваше с него или играеше, разказваше приказки … Тук децата израстваха така, като възрастните си говореха с тях само за да им дадат някоя заповед за някаква домакинска работа. Две петгодишни момиченца вече можеха да мият казаните от ориз и да си перат дрешките, да се къпят сами, да режат зеленчуци и бог знае още какво. Дейвид на две години получаваше заповед от Ема да донесе чинии и прибори и той със залитаща бебешка походка отиваше и ги взимаше от масата със съдове, като без никой да му казва нареждаше вилиците в чиниите сам. Нас ни увисваха ченетата от тези неща, тъй като Дейвид дори не беше способен още на членоразделна реч. Освен че прекарваше сам целия ден и не ядеше, той също така седеше гол и бос вечерно време, а в Хайлендс нощно време температурите падаха рязко под 20 градуса. Възрастните се обличаха с дебели дрехи, но децата ги оставаха голи и боси в студа. Освен това липсваше и пълен контрол над хигиената. Нито си миеха ръцете преди ядене, ядяха по някога паднали парчета ориз от земята, ближеха си калните ръце, после идваше кучето и им облизваше и то ръцете, изпикаваше се на земята, където те по цял ден се въргаляха и други подобни странности ни правеха впечатление. Как оцеляваха тези деца, не ни стана ясно, но явно така се формираха такива издръжливи хора?! Все пак статистиките сочат, че тук има една от най-големите детски смъртности за Пасифика и Азия, с плашещо високи цифри.
С Ема и Дейвид вкъщи
Голяма мистерия бе за нас това странно отношение към децата, при все че беше очевидно, че си ги обичат, даже ужасно много и дори постоянно си осиновяват деца от други хора от клана. Почти всяка от лелите в къщата имаше по едно, две осиновени деца и ни разказваха, че в никакъв случай това не го споменават пред децата, за да не им наранят чувствата. Така и не разбрахме на какво се дължи всичко това, може би просто не знаеха, че ако дават само бял ориз и картофи на бебето, не го обличат и не поддържат хигиена, то може да се разболее. По-късно разбрахме, че необразованите хора от далечните и от не толкова далечни региони изобщо не вярват в съществуването на болести, вируси и патологии, а са убедени, че единствената причина за смърт са черни магии и духове, но за това по-късно.
Този първи ден в Горока бе изпълнен с толкова много впечатления, че си легнахме не знаещи на кой свят се намираме в новото ни копторско убежище под чувалите и мръсния юрган, без които щяхме да замръзнем.
28.11
Сутринта за противодействие на заобикалящите ни сили на мизерия взехме да метем и чистим, да се преобличаме с чисти дрехи, което страшно смути хората от съседните колиби. Ема беше заминала рано на работа, Камил беше отишъл да се опитва да поправя джипа, който се оказа с тежък проблем в оста на колелото, а Дейвид вече се търкаляше гол в калта. Така че се възползвахме, че няма никой да създадем малко порядък. Въпреки че спя във всякакви условия и отдавна съм преглътнала всевъзможни мизерии, все още съм маниак на тема чистота и ако не се къпя по два пъти на ден, не си сменя дрехите и спя извън чувала (което всъщност почти не се е случвало за цялото пътуване) ме обхваща фрустрация. Условията тук даже и за нас бяха трудни за преглъщане. Виждайки, че метем и се къпем, всички се втурнаха да ни носят чехли, чисти дрехи, да се извиняват за мръсотията. Закрепиха ново чисто платнище на паравана-баня и бяха много смутени. Така пак изпаднахме в неловко положение, хем да чистиш, хем да не чистиш. Впрочем възрастните изобщо не бяха мръсни, нито дрехите им, но просто на никой не му се занимаваше с твърде много работа извън готвенето или с децата и така се създаваше тази мизерна обстановка. Надявам се, че все пак не създавам грешно впечатление за хората. Нашият клан идваше от далечно село, така че това бе една от причините за анархията. Други хора подържаха голяма чистота около себе си, както вече описахме крайбрежните села. Изглежда в Хайлендс калта и боклуците са по-разпространени. Все пак всички бяха наистина много приятни и вежливи хора. Преди споменах за изключителната възприемчивост на папуасите и интелигентните и интересни разговори, които човек може да си води с тях. Важно е да възприемаме некритично различията в начина на живот, особено в толкова далечни и различни култури, като тези в Папуа Нова Гвинея.
Нашата стая
Ремонтът на колата се проточи. Оста се беше счупила и не можеха да я демонтират. Алберт обеща, че ако не може да се оправи тази, ще се опита да намери друга кола. Ние се впуснахме в изследване на Горока, ескортирани от двама братовчеди. Градът беше най-големия от всички, които бяхме посещавали до сега в ПНГ. Като всички градове и този беше средище на търговия и огромни множества от хора се бяха спуснали от всички села от околността. Щъкаха насам-натам или бяха насядали на малки групички по полянки и тротоари. По улиците имаше сергиики за бетел, продаваха се също и големи пържени топки тесто и печени наденици. В центъра срещу летището беше известния пазар за билуми (плетените чантички, незаменим атрибут на всеки папуасец). Десетки или даже стотици жени бяха провесили пъстроцветни чантички, седяха по земята и плетяха сложни мотиви. Имаше и традиционни чанти изплетени от конци направени от кората на дърво.
Продавачка на билуми
Пред известния сред белугите хотел “Райска птица” (Bird of Paradise) имаше мини пазар за артефакти. Окъсани дядовци с изцъклени очи продаваха стари кошници, различни видове стрели, каменни брадви “камен”, кухи кратунки, които са се поставяли върху пениса, корони от пера и какво ли още не. Братовчедите решиха да купят безалкохолни, така че имахме възможност да разгледаме и големия супермаркет на града. За разлика от магазините по крайбрежието той беше много добре зареден, имаше почти всичко и като се вгледахме в цените, се оказа и че не е твърде скъпо. Почти всички търговски обекти се държат от китайци и този не правеше изключение. С вродената си любов към парите и присъщия си търговски нюх те бяха завладели тази ниша в икономиката на страната и някои от тях се държаха като “новите колонизатори”, нафукано и надменно към местните жители.
Каменна брадва
Следващата забележителност беше огромния пазар на града. Стотиците маси разположени под навеси или разпръснати по калните склонове, предлагаха небивало разнообразие от зеленчуци.
Странни листа на пазара
Високата надморска височина правеше климата по-прохладен и съответно подходящ за отглеждането на какво ли не – домати, броколи, зеле, моркови, всякакви странни зеленилки, някои от които виждахме за първи път. Взехме си от два непознати вида – с малки заострени зелени листенца с жълти пъпки и дебели месести тъмно зелени нагънати листа. Цените бяха поне два пъти по-евтини отколкото тези в крайбрежния Меденг. Купихме си авокадо за 10 стотинки, като продавачката ни подари в допълнение още едно.
На пазара
След гигантските камари сладки картофи излязохме на кална уличка с ровещи се в боклуците прасета, която водеше към увеселителната част на пазара. Тълпа от екзалтирани мъже мятаха стрелички по десетина дартс мишени. Като ни видяха всички се разскачаха и започнаха да надават дивашки крясъци.
Игра на дартс
Минахме покрай ръгби стадион с насядали на тревата стотици хора, чакащи идването на следобеда за да хванат ПМВ-тата към родните си села. Минахме да видим нашата домакиня Ема. Така завършихме обиколката на града и се прибрахме в нашия базов лагер.
Хайлендъри
В двора на къщата движението на роднините не преставаше. Докато възрастните жени със слонско спокойствие и премерени движения готвеха, плетяха си чантичките или си бъбреха на сянка, роднини от различни краища на страната непрестанно идваха или си заминаваха. Двете баби бяха женени за един мъж и всяка имаше по 4-5 деца, които от своя страна също имаха деца и внучета, така че в началото ни беше доста трудно да разберем кой кой е, но с времето започнахме да се ориентираме в ситуацията.
По някое време дойде дядо от съседно село, който беше дошъл на гости за една вечер. Започна да ни разказва за ловните тактики от едно време.
Есенциални умения за оцеляване:
Лов на плъхове – На дълга заострена пръчка се забождат сухи листа и накрая печен сладък картоф. Когато плъха дойде да яде от картофа започва да шумоли по листата и ловецът го намушква.
Лов на птици от високи дървета – На кои дървета нощуват птици се разбира по изпражненията под дървото. За да се разбере дали птицата спи въпросната вечер на дървото, ловецът подменя листата под него, ако има нови изпражнения човекът се катери или с помощта на светлини открива птицата и я обстрелва със специална стрела с няколко върха.
Лов на птици накацали на ниски клони – Откриваш птиците, започваш да ги духаш, на тях им става студено и се скупчват да се топлят и така хоп с едно движение хващаш няколко птици наведнъж. 🙂
За вечеря Ема сготви странния нагънат зеленчук с кокосово мляко. Невероятно вкусно беше. Изяждаме по пълна паница, а гладните братовчеди по двойно и тройно по-голямо количество от нас. На всички им прави впечатление колко “малко” ядем. Ние всъщност си ядем нормално, но тъй като папуасите ядат основно само веднъж на ден, то единственото им ядене трябва да е обилно. Ема ни осведомява, че е възможно ако сипеш малко количество храна на някой роднина да се обиди и с достойнство, въпреки че умира от глад да ти откаже храната. Тридесетината братовчеди, които бяха на гости предишния ден обаче проявили разбиране и не се сърдели, че имало само по един сладък картоф на човек. Сладките картофи тук са основната храна за набавяне на въглехидрати (stаple food), докато по крайбрежието се яде основно сагото от палма и грудки таро. По други места пък са бананите. В съвремието обаче постепенно оризът се налага като основна храна и се яде ежедневно. Интересно е, че в ПНГ няма оризови насаждения, тоест той изцяло се внася. Кухнята е семпла, не се използват подправки, но е доста вкусна, особено тези ястия изпечени в муму яма.
29.11
Денят преминава безинтересно в очакване на Алберт, който трябва да се появи с наетата кола, да натоварим прасето и да потеглим най-сетне за селото. В късния следобед той се появява с гузен вид и съобщава, че заминават с ПМВ-то, като явно ние не сме включени в сметката. Става ни доста криво, че не ни предупреди по-рано през деня и изгубихме толкова време в чакане. Завалява дъжд, което като капак на всичко, в калищака и мизерията още повече ни кара да се чувстваме безкрайно гадно. Но вече е късно, така че ще трябва да преспим още една вечер. Преглъщаме някак си, че така несериозни се измъкнаха, но се настройваме на приключенска вълна и нямаме търпение да продължим на утрешния ден навътре в Хайлендс.
Изведнъж съседско момиче се появява на вратата с две огърлици от мидички и мъниста и ни ги връчва като подарък. Това значително подобрява настроението ни и решаваме да им отидем на гости, вместо да седим в мрачни мисли в схлупената стая. Семейството ни посреща с радостни възгласи и ни канят на чай и бисквити в къщичката си, която се оказва пълна противоположност на тази на нашите хора. Всичко блести от чистота, няма камари с мръсни дрехи, всички деца и възрастни са с прани чисти дрехи и в двора няма нито един боклук. Тази приятна атмосфера съвсем ни разведрява. Може да се дължи, на това че бащата всъщност не е хайлендер, а е от крайбрежието. Не са минали и пет минути от както са ни сервирали чая, когато Ема ни извиква за нещо обратно в къщата. Оказва се, че една от лелите ще ходи до град Лей да купува обувки за продажба и иска да се сбогува с нас, тъй като няма да се видим повече. Лелята заявява, че в знак на уважение и загриженост иска да ни даде малка сума пари. Цветин започва панически да отказва. По никакъв начин не можем да приемем пари от такова многодетно семейство, което винаги има нужда от нещо. Лелята предава парите на Ема, заявява че това си е папуаска традиция и че по никакъв начин не може да приеме парите обратно. И накрая за да не ги обидим и да не доусложним още повече ситуацията приемаме четиридесетте кина (20 лв). Лелята не пропуска да отбележи, че е добре да се приберем по-бързо от съседите в нашия си клан. Казват, че ще се молят горещо за нас, че нашето гостуване при тях е голяма благодат за фамилията им и че винаги сме добре дошли. Тук е моментът да отбележим, че всеки път като заявим, че мислим да се върнем в ПНГ и може да поживеем известно време тук, всеки ни предлага земя и помощ за строеж на собствена къща. Това е най-гостоприемната страна, в която сме били до сега. Човек може да си пътува без палатка и много багаж спокоен, защото хората са толкова гостоприемни, че със сигурно ще намериш къде да пренощуваш.
Връщаме се при съседите и продължаваме да си бъбрим на разни теми. Децата с щръкналите си нагоре коси като пламъци ни гледат и се усмихват притеснително. На раздяла всеки член от семейството ни подарява билуми. Няма как да им откажем и така се сдобиваме с четири билума и блуза за Маги с цветовете на герба на националното знаме на ПНГ. Връщаме се при Ема и малкият Дейвид. Хапваме набързо и лягаме с надежда от утре приключенията да започнат отново. Да, но не ни било писано да чакаме чак до сутринта. Шофьорът Камел се бе появил за малко вечерта и ни се бе извинил за това, че всичко се е провалило, но пък поне можело да видим тяхното село, след което изчезна в тъмницата. По сред нощ обаче се събуждаме от жалните му вопли към Ема. Върнал се мъртво пиян и жената го заключила отвън и не искала да му отвори. По едно време цъфна при нас и започна грижливо да ни завива. Ние разбира се се разбудихме и той започна да ни разказва страховити истории. Изпадна в нещо като транс, с вторачен в нищото поглед. Бавно и обстоятелствено ни заразказва истории за духове и канибали, така както може би са правили и неговите деди. Слушаме за гигантски магически пещери, в които хората се губят и после появяват. Разказа ни за (мистифициран от него) документален филм за природните богатства на ПНГ. А ние се чудим как да го отпратим без да се обиди. Искаме да спим. Накрая приспан от собствения си глас, той заспива. И ние вече можем да си починем още час, два преди децата да се събудят и започнат да крещят и реват.
