Голи монахчета на баня
01.08
Тежко ни е, но извървяваме последните три часа до манастира Пугтал (някои хора го произнасят с ф – Фугтал). Абсолютно си заслужаваше 12-те часа ходене. Малко преди манастира се издигат винено червени скали и местността е много красива. Самият манастир е изграден в скалите, като храмовият комплекс е в огромна пещера. Принадлежи на „Жълтите шапки“ – Гелугпа и наистина е внушителен. Датира от 14 век.
Местността преди манастира
Отвътре е целият в коридорчета, тунелчета и стълбички насам-натам. Уцелихме следобедната пуджа и този път и на нас сервираха солен чай.
Следобедната пуджа
Едно момче, което знаеше английски, ни разведе до два странични храма, които отключи специално за нас. Този който беше най-нависоко, точно под тавана на пещерата, беше много стар, целият притъмнен. Вътре имаше статуи на закрилниците със спуснати пред лицата платове. Пред масичките за четене на сутри бяха закачени няколко големи тъпана. Момчето каза, че единият от тях е направен от човешка кожа и ни накара да го пипнем, за да усетим разликата!!! В тези манастири човек винаги го очакват особени изненади…
Манастирът
Във второто храмче имаше каменна плоча от първия изследовател на Ладак, унгарец, който е бил в региона някъде през деветнадесети век и живял тук сума ти години. Написал обширни трудове за местната култура и език.
Имаше и още два храма, но бяха затворени за туристи. Докато се разхождахме, момчето ни каза, че легенда разказва, че първият човек дошъл да медитира тук е пристигнал преди 2500 години. Само преди два месеца реката така придошла, че отнесла училището за монаси и повечето мостове в региона. По скалите си личеше, че нивото се е било вдигнало с около 10 метра!!! Не ми се мисли какво щеше да бъде, ако бяхме дошли през май месец. Сигурно щяхме да останем тук изолирани месец, два, докато построят новите мостове.
Училището и скритият храм
След разходката започнахме да се оглеждаме за място за палатка. Но от тази страна на реката има само скали и решихме да пресечем по новопостроения мост до отсрещното село. Мостът беше доста страховит, направен от преплетени пръчки, тип кошница.
Плетен мост над река Царап
В селото веднага ни забелязаха и поискахме разрешение да спим на една полянка с трева за животните и то на място, където почти няма трева. Собственичката категорично ни отказа под предлог, че ще й намачкаме тревата. Наложи се да се изкачим извън оградата на селото и да спим на камънаците, но поне намерихме равно място. С умиление си спомнихме за дядото мюсюлманин, който беше единствения човек в Ладак, приел ни с радост.
Воденица – и до днес брашното се мели по този начин
02-03.08
Не знам какво ни стана, но отнякъде ни дойдоха невероятни сили. От чая на монасите ли, от конската доза черен чай за закуска ли, или от нещо друго, но по пътя на обратно направо летяхме. Успяхме да минем почти цялото разстояние на връщане и вървяхме като киборги над 8 часа. Стигнахме до селото с мелничката и пренощувахме между тополите на една мини полянка с наклон.
Уви, сутринта ни събудиха по такъв начин, който ни развали половината ден. Някакви деца се появиха с крясъци come out (излезте), очевидно пратени от родителите си, за да искат пари под предлог, че това било тяхна гора. Отсвирихме ги и спряха да ни тормозят. Следобеда си извървяхме трите часа до село Реру. След кратко чакане и джипката се появи. Товарихме половин час в пикапа един бико-як (кръстоска между бик и як) и по тъмно се завърнахме в Падум.
Запас за зимата – клонки и кравешки изпражнения
Две много приятни неща ни се случиха по пътя. Минавайки през женски манастир една монахиня ни повика да пием чай. Беше толкова мила и засмяна, покани ни в нейната килийка, която беше много уютна, с малко нещица. Добре че беше тази жена да ни оправи настроението и да заличи лошите ни впечатления, които си създавахме напоследък. Другата хубава случка беше срещата ни с истински пътешественици, американец, който обикаля земното кълбо пеша и словенска антроположка, изследваща Индонезия. Не можехме да спрем да си говорим.
Женският манастир
Монахинята
Нещо много тъжно, което забелязахме е, че строежът на пътища е толкова усилен, че може би сме от последните групи, които правят този трек, преди пътят да е окончателно завършен. Цялата огромна отсечка от Ламаюру до Дарча след няколко години ще е свързана с път. Представям си как ще се напълни с индийски туристи, капанчета и вместо да вървиш по пътечка сред скалите няколко дена, просто ще си там за два, три часа.
Хората, останали в тези далечни долини, ще променят традиционния си начин на живот, който имат от векове, и ще заживеят като всички останали. Все пак сме щастливци да се сблъскаме с хора, неползващи интернет, телефони и всъщност всички екстри произлизащи от електричеството, които също така изобщо не използват друг транспорт освен коне и якове и живеят така както преди хиляда години. Въпреки че в някои села са се светнали за слънчеви панели, все пак животът си тече в отминали измерения.
През нощта, отново в дъжд, се завърнахме на нашата си ливадка в Падум, за да поспим няколко часа и да се събудим нищо неподозиращи за един доста откачен ден.
04.08
Цветин се беше разбрал с кашмирците камионаджии да ни вземат до Каргил, който се намира на главния път Шринагар – Лех, тоест да ни изкарат от региона на Занскар докъдето са поне 270 км. и заради потресаващите условия на пътя се взимат за минимум 8-9 часа. Друга алтернатива нямахме и за да хванем тези единствени камиони станахме в 4 ч. сутринта.
“Магистралата” Падум-Каргил
Срещата ни беше в 5 ч., точно се развиделяваше и една тумба кашмирци с дълги вълнени роби се зададе по улицата, излизайки от джамията. Радушно ни настаниха в камиона и потеглихме. Бяхме общо три камиона и хората често спираха за чай или други неща и си сменяха местата по камионите. Не бяхме закусвали, но слава Богу бяхме се заредили с бисквити. Часовете по ужасно друсащия път без нито един квадратен сантиметър асфалт се занизаха бързо. Невероятни гледки на снежни върхове се редяха покрай нас и всичко вървеше горе-долу нормално.
Пейзаж
На обяд приближихме прохода Пандзи Ла (Panzi La), единственият по този път. В подножието му един от камионаджиите изведнъж ни заговори за пари и се оказа, че очакват от нас по 1000 рупии на човек (около 30 лв.), сума която посмъртно не можехме да дадем. В себе си имахме едва 700 рупии до следващата ни среща с банкомат, което не се знаеше кога и къде ще е. Така или иначе не смятахме да даваме и 1 рупия за транспорт. Настроението ни обаче се влоши рязко и им заявихме, че слизаме в следващото село. Един от тях дори ни намекна да слезем в нищото до някакви полуномадски каменни убежища, където нямаше как да намерим храна. Номадите евентуално можеха да ни дадат само мляко от як и брашно. Все пак се споразумяхме да слезем в първото село след прохода на около 50 км по-натам.
Древен способ за правене на пътеки чрез натрупване на камъни
Както си карахме изведнъж спряхме до едно такова полуномадско временно “село”. Няколко жени раздробяваха с ръце огромни късове от нещо като полу извара, полу масло и се готвеха да го сушат. Наоколо пасяха големи стада от якове и беше много студено. Съдейки по претичващите мармоти беше над 4500 м. надморска височина. Кашмирците се изтърсиха от камионите и започнаха оживени преговори с номадите. В началото работата нещо не вървеше, но накрая успяха да спазарят едно малко теленце и го натовариха отзад в камиона. Изумителното беше, че го купиха само за 600 рупии (18 лв.) Единият от тях лакомо потриваше ръце и направо бяха извън себе си от радост.
Шофьорите, които ни зарязаха по средата на пътя – познахте ли кой е Цветин?
Започнахме изкачването на прохода по големи серпентини, но не бяхме минали и първите две, когато настана суматоха. Камионите спряха и нещо се засуетиха. Телето беше прескочило някак си извън камиона и никакво го нямаше. Обърнахме и се започна голямо търсене. През цялото време се молех да не го намерят, но го откриха. Всички се успокоиха и отново започнахме изкачването. Вече почти на върха отново спряхме и от предния камион изскочи един кашмирец с огромен касапски нож и кикотейки се се завтече към нас.
Казаха ни да се поразходим и след малко щели да ни вземат пак. Единственото хубаво нещо в цялата отвратителна картинка беше неземно красивия ледник в близост до прохода. Ситуацията, в която се намирахме, беше меко казано потресаваща – не бяхме хапвали нищо освен няколкото бисквитки от 4 ч. сутринта, наближаваше два следобед, а бяхме изминали едва 100 км. за близо 9 часа брутално тресене в камиона. Готвеха се да ни изоставят по средата на пътя в някакво село и то на път, по който минават изключително малко коли, 99 % от които платени джипове тип такси. Оставаха ни 20 лв. за Бог знае още колко дни, нямахме почти никаква храна освен 1 кг. брашно и малко леща и като връх на всичко трябваше да се разхождаме на ледения проход, докато нашите кашмирски познайници колеха теленце в каросерията на камиона, в който се возехме.
Още гледки
След около половин час Цветин отиде да види какво става и заварил одраното теле закачено отзад в камиона, всичко в кръв и нашите хора готови за тръгване. През това време на горния завой един камион беше пропаднал извън пътя и стоеше застрашително килнат към стръмния склон. Шофьорите му не можеха да направят нищо и се разхождаха насам-натам.
Истина или рисунка? Проверете сами като отидете там 🙂
Нашият конвой потегли и трябваше да вземем двама от авариралия камион. Сгъчкахме се седем човека в кабината и пред припадък от глад се завлачихме през прохода. Тамън го прехвърлихме и камионите отново спряха. В движение бяха сготвили телешкото и седнаха да ядат. Към 5 следобед най-сетне стигнахме до село Рангдум и неприятното момче ни подкани да си свалим раниците. Нямаше да плащаме, така че нямахме друг избор. Селото беше горе-долу голямо и даже имаше ресторантче и магазин, в който продаваха само бисквити. Бяхме изминали половината път до Каргил и бяхме доволни, че ужасното друсане най-сетне спря. Веднага нахълтахме в ресторантчето и си поръчахме ориз с леща и картофи – единственото ядене, което всъщност предлагаха. Нахвърлихме му се като невидели.
Нещо странно, което забелязахме, беше, че местни с огромни торби и дисаги се пазаряха с шофьорите да ги вземат, явно ги бяха чакали. Това навеждаше на мисълта, че друг транспорт няма или е твърде нарядко. Камионите качиха още 5-6 човека и си заминаха. Останахме в нищото. Следващата ни задача беше да напазаруваме малко храна, но никой не искаше да ни продава зеленчуци или друго, освен бисквити. Цветин се впусна в двучасово обикаляне из селото и по къщите.
Къща на хората от село Рангдум
Успя да купи прясно и кисело мляко и сушено сирене от краво-як, както и леща. Оказа се че номадките цедят и сушат киселото мляко докато се получи суха и твърда маса, която оформят на твърди парички. Нещо става с лактозата и супер се концентрира, така че се получават нещо като сладки от сирене. Цветин посетил и дома на хората, било му много интересно. Накрая собственикът на ресторанта се смили да ни продаде две глави лук и горе-долу запасени тръгнахме да си правим бивак. Рангдум е в широка равнина и беше лесно да си намерим местенце. Вечерта стана адски студено и въпреки че бяхме с всичките си пуловери и якета направо замръзнахме. Мисля си, че беше едно от най-студените места, на които бяхме преспивали, при все че беше едва на 3800 метра надморска височина.
Къмпинг при воденицата до селото
05.08
Денят започна с един бико-як, който ни надъвка чувалите опънати на слънце. После продължи с опъване на шалтета до пътя, лежане, трениране на кунг фу, говорене и всякакви други дейности в очакване да мине кола. Часовете си минаваха, а пътят все така си пустееше. От сутринта до обяд минаха само два претъпкани джипа и един военен камион. Към 1 часа се появи пикапче и след дълго колебание успяхме да ги убедим да ни вземат отзад.
Натоварено движение… за седем часа минаха три коли
Натоварихме се върху някакви чували с Бог знае какво и мъчителното друсане започна. Покрай пътя се издигаха чудовищни зъбери покрити с лед и сняг. Не очаквахме, че ще е толкова красиво. След село Рангдум минахме доста голямо разстояние преди да стигнем до друго село. След няколко часа път попитахме колко още ни остава и се оказа, че сме изминали едва 50 км, а ни остават още 70 км. Направо щях да се разрева, мозъкът ми беше раздрусан повече отколкото можех да издържа. Във финалната отсечка от 50-60 км слава Богу се появи асфалт и стана много по-поносимо. Появиха се и повече села и културата и архитектурата рязко се промени.
И още гледки
Навлязохме в мюсюлманската част, къщите станаха съвсем различни, повечето със зелени рамки на прозорците. Появиха се и много повече дървета. Преди свечеряване стигнахме Каргил. Получихме голям шок от “цивилизацията”. Навсякъде имаше магазини, беше пълно с постройки, хора, коли, сергии с плодове. Вървяхме напълно ошашкани и очите ни се въртяха във всички посоки. От 15 дни, може би и повече, се скитахме из дивите долини на Занскар, където най-обикновени неща като яйца и лук се намираха с голяма трудност. И ние сега се чуствахме като някакви диви тибетци, никога невиждали друго освен снежни върхове и якове.
Хималаите
Мръкваше се и трябваше спешно да намерим място за спане. Навсякъде имаше сгради – добре дошли в града! Все пак Вселената все така си се грижи за нас и неочаквано ни се материализира полуизоставен парк, пуст, с много дървета и равни площи. Разпънахме палатката в тъмното и си легнахме уморени от дългия ден.
06.08
Каргил е изцяло мюсюлмански град, където преобладават шиитите. Границата с Пакистан минава на 5 км. от града. През 1999 г. тук се е водила поредната кашмирска война между Индия и Пакистан. Навсякъде в региона е пълно с военни бази, но сега обстановката е съвсем спокойна. Градчето е малко, обходихме го за 20-30 минути от край до край. Цари типичната обстановка за ислямския сват – забулени жени, мули с дълги роби и чалми, хиляди дюкянчета, алъш-вериш, мюезини, приканящи от джамиите за молитва. Почувствахме се доста приятно да се завърнем в този свят и с интерес наблюдавахме новите ни непознати неща за Кашмир.
Първата ни работа беше да си накупим каквито има плодове – кайсии, ябълки, папая, пъпеши, сливи, купувахме като луди. Втората ни беше да потърсим интернет, навсякъде имаше интернет кафета, но отново типичното за региона, нета спрял преди два дена, токът също и май нямаше изглед да го пуснат скоро. Трета задача ни беше да изтеглим пари, но банкоматът отново беше празен и си останахме с двестате си рупии (около 6 лв.).
Следващата ни точка в плана беше да стопираме до Шринагар – главният град на Кашмир, свързан изцяло с цивилизацията. Идеята ни беше да си починем за няколко дена от тежките планински условия, от трекингите, от стопа по безумните, разбити пътища и в същото време да разнообразим малко културната среда с нещо ново (от тибетски будизъм към ислям) и да наваксаме с интернета, какъвто не бяхме виждали от близо 20 дена.
След това щяхме да се върнем до Лех за един последен трек в източен Ладак, който трябва да ни изведе отново в Химачал Прадеш и от там вече да слезем в ниското, където се очаква мусона да е свършил след две-три седмици и да може да се пътува нормално. Вярно е че ще прекараме дълго време из Хималаите, но след това планините се отрупват със сняг, достъпът е затворен и ще ни чакат дълги месеци из тропиците, така че се опитваме да се потопим в планините до последно.
След като излязохме от града, почти веднага ни взе едно камионче за зеленчуци. Отново ни натовариха в каросерията, мен пак ми стана лошо по завоите, но поне асфалтът си беше добър. Придвижихме се напред с около 60 км. до градчето Драс (второто най-студено място на Земята след Сибир). Обитава се от някакви древни индоарийски хора – дардите.
Ариец дард
Още с пристигането забелязахме руси, синеоки, високи хора, въпреки че не бяха много. Пихме чай в хотела на хората със зеленчуците и после продължихме стопа. Доста скоро ни взе един от големите камиони, беше взел и други пътници. Пътувахме към 20 км. и се оказа, че понеже е твърде късно всички коли трябва да спрат преди преминаването на прохода Зонджи Ла (Zonji La). Този проход, както и всички останали, затваря през зимата и регионите на Драс и Каргил остават изолирани месеци наред. Разбира се това се отнася и за земите на Ладак.
Установихме се на едни поляни до пътя, където имаше седянка на камионите, изчакващи до сутринта за да продължат. Цветин отиде да готви в камиона заедно с шофьора и после вечеряхме вкусна леща с ориз.
Вечеря в камиона за Шринагар
