Невероятностни събития с лудия градски транспорт на Исламабад и други приключения

(на снимката горе) Хора танцуват в гората от радост

29.04.2015

Събуждаме се готови за поредния ден, който ще е изпълнен с невероятностни събития и в който ще се срещнем с изумителни хора. Как е възможно да пътуваме едва три седмици и да са ни се случили толкова милиони неща, които човек обикновено не изживява и за една година? Сякаш постоянно сме в някаква магическа приказка.

И така с бодра стъпка се засилваме да си вадим визи (за Индия). Първо си хващаме минибусче до центъра на Равалпинди, за да се прекачим после на друго бусче за Исламабад. Уви, в Равалпинди намирането на бусчето до Исламабад се оказа нелека задача. Разпитваме хората, някои не знаят, други ни казват, че е зад ъгъла, а когато отидем там ни връщат обратно на предишното място.

Естествено цари обичайната лудница – минават десетки минибусчета и много хора чакат на тротоара за транспорт. Когато питаме шофьорите, те само като чуят Исламабад ни подминават – никой никакво внимание. Най-накрая един по-интелигентен човек, който говори английски (доста от шофьорите са необразовани и съответно не говорят), ни обяснява, че шофьорите ни лъжат. Оказва се, че всъщност ходят до Исламабад, но не искат да взимат пътници за дълги разстояния, тъй като цената е почти една и съща и с курсове на къси разстояния печелят повече пари.

Накрая един катаджия принуждава едно от бусчетата да ни качи и така свършва одисеята с намирането на транспорт. Разстоянието е доста голямо и поради начина на придвижване на бусчето ни отнема над един час да стигнем до Исламабад.

Тук ще направя кратко отклонение, за да опиша тази безумна система на пътуване. Първо в Исламабад (пък и навсякъде другаде) няма изграден мрежа на градския транспорт. Няма никакви автобуси, метро или друг държавен транспорт. Единствения транспорт са таксита (много скъпи), рикши и частни маршрутки два типа – като малко камионче с отворена каросерия за къси разстояния и минибус за дълги. Цената на маршрутката варира от 15 рупии до 30 (около 50 ст.).

Всяка маршрутка си има викач, който крещи имате на следващите спирки, слиза и се качва в движение и често виси извън маршрутката. Тъй като е частен транспорт маршрутката не тръгва докато не се напълни и понякога просто си спира за неопределен период от време, а викачът започва да обикаля наоколо и да търси пътници. Конкуренцията е много голяма, има хиляди бусчета и всеки се опитва да те привлече в неговата маршрутка. Човек трябва да си избира най-пълната, понеже тя тръгва най-скоро.

Друг специалитет на маршрутките е самоубийственото каране с пълна газ в хаотичния трафик и рязко набиване на спирачки, ако случайно бъде фиксиран някой потенциален пътник. В час-пиковете е другата крайност – маршрутките въобще не спират и си подбират само пътници на къси разстояния (пример: ако от точка А до точка Б се качи един пътник, той ще си плати 30 рупии, но ако вместо него се качат четирима, за по-къси разстояния всеки плаща 15 рупии и така за същото разстояние изкарваш 60 рупии). Така в час-пика хората, които отиват на работа и бързат, се избиват кой първи да се качи.

Имахме голям късмет, че полицията ни помогна. Показваме карта на хората в бусчето и те въобще не разбират къде искаме да отидем. Накрая си избираме една уж стратегическа позиция, от която евентуално да се прекачим до дипломатическото каре с посолствата (diplomatic enclave), което се пада в края на Исламабад.

Оказва се, че тази точка, наречена Zero point (нулева точка), наистина е в нищото по средата на магистралата и наоколо няма абсолютно нищо. Хората от минибусчето подхилквайки се ни помахват и отпрашват. Докато се усетим, че това е в пустоща (на картата изглеждаше като централния площад на града) бусчето си е заминало.

Лутаме се, а времето напредва и едвам успяваме да се спазарим с едно такси да ни закара до дипломатическото каре за 2$. Карето е огромно и неоторизирани коли не могат да преминат бариерите. Оставят ни на входа и оттам се започва едно ужасно ходене в слънцето.  Оказва се, че таксито ни е оставило на някакъв портал, който обаче не е главният.

Отново не сме яли нищо. Не знам защо, но откакто сме в Пакистан можем да не ядем почти нищо – много е странно. Често не закусваме, после хапваме към 2-3 следобeд, вечерта няколко хапки и сме преяли. Почти никога не изпитваме глад, само понякога ни прилошава.

Това е от пътите, в които ни прилошава понеже сме само на вода от вчера вечерта, станали сме в 7 сутринта и вече наближава 12 на обяд. Накрая едвам стигаме до сектора с посолствата, който също е огромен – направо си е като миниградче и е с адски строга охрана. Не искат да ни пуснат понеже не идваме откъм главния портал, но накрая се смиляват.

За лош късмет в посолството ни казват, че трябва да си попълним формуляра онлайн и за всички преминаващи през Пакистан е задължителна ваксина за полиомелит, за да влязат в Индия. Обезсърчени поемаме по пътя на обратно. Когато стигаме да най-близкия жилищен квартал намираме интернет клуб и болница, но се оказва, че ваксините ги правят само сутрин и всичко остава за утре.

Човекът, с когото се запознахме вчера на улицата и си взехме заедно рикша ни кани на вечеря. След ужасно тегаво пътуване от час и половина обратно до Равалпинди се срещаме с него и приятелят му, който се оказва здравен работник и се занимава с полио ваксинации (що за откачен свят?!?!). Оттам започват да ни развеждат по заведения – първо за фрешове, после до ресторант специализиран в ястия от ориз и накрая ни поръчват такси до нашето градче (което е адски далече). На всичкото отгоре се качват с нас, изпращат  ни до портала на градчето и чак после си заминават.

През цялото време се караме кой да плаща, но те са безпрекословни. Чудя се дали в някоя европейска държава някой би срещнал чужденец и би похарчил 30 лв. (което за тук са си много пари) само, за да се почувства човека като истински гост и просто ей така би ли го поканил да спи в къщата му, би ли го изпратил до другия край на града – просто ей така от доброта…

Докато вървим разстоянието от портала до вкъщи (около 1 км) започва да ръми. До нас спира една чисто нова Тойота и младо богаташче се усмихва и ни казва: „Видях, че вали. Искате ли да ви закарам?”. Наистина е като в сън.

Прибираме се. Нашите мишки дивеят из кухнята. Няма как да излязат оттам, а като се опитаме да ги изгоним се скриват в някакви дупки зад шкафовете. През деня им оставяме ябълки и вода. Когато си тръгваме ще оставим спалнята и прозореца отворени и ще могат да се върнат в шахтата си – личи си, че по цял ден седят и драпат по вратата на спалнята.

30.04

Днес, заредени с енергия, се засилваме рано рано към посолството. На спирката на маршрутките за Исламабад отново е пълен ужас. Чудим се как да се качим, този път без полицай; но късметът пак е на наша страна. Една полупразна маршрутка най-нагло подминава тълпата от чакащи за работа, пощръклели хора и един чичко започва да удря с юмруци по нея, шофьорът се вбесява и слиза да се бият, останалите, в това число и ние, се възползват от ситуацията и се натъпкват за броени секунди в маршрутката.

Успяваме да уредим набързо и ваксинацията (всяка болница ти я прави и ти издава сертификат, самата ваксина е една капка, която ти капват на езика) и в 12:30 ч. сме в посолството (отново минахме по нелегалния път). Индиецът, който приема формулярите, си хапва зад гишето и е спуснал кепенците. Пакистанците му тропат по стъклото и накрая той супер ядосан отваря. Първо вижда нас и директно ни казва да дойдем утре, че работното време било изтекло (всъщност изтича в 13:00, да не споменаваме, че вчера ни казаха, че е до 16:00).

Колкото и да протестираме това няма успех. Всъщност всички нормални чужденци (даже и пакистанци) си подават визи чрез специална спедиторска фирма (TCS) в града и си спестяват огромните разстояния и вървенето пеша из дипломатическата зона, но ние сме твърдо решени да спестим таксата от 10$, която ти взимат за услугата (в нашия случай 20$ понеже сме двама), още повече, че не бързаме и регионът е много зелен и спокоен.

Тръгваме си безславно за пореден път. На излизане от посолството забелязваме, че има бусче до главния портал и се качваме. Питат ни за някакъв специален билет, който ние естествено не сме си извадили и накрая шофьорът махва и ни оставя да се возим безплатно. Откарват ни в най-отдалечената възможна точка, където е терминалът на бусчетата и официалният вход за посолствата. На излизане от терминала питаме млада двойка, които също бяха с нас в бусчето, за посоката.

Тук е достатъчно само да питаш някой за посока и се започват филмите. Те ни предлагат да ни откарат направо до града и в колата ставаме приятели. Те са от Лахор, видимо супер заможни и са дошли да си правят виза за Турция. Това е втората жена по дънки, която срещаме в Пакистан. Много са симпатични и накрая ни канят в тях в Лахор, ако отидем там преди те да са тръгнали за Турция в края на месеца.

Днес вече имаме време за разглеждане и първо отиваме във Файзал джамия – единствената забележителност в Исламабад. Джамията е нова, подарък от Дубай, в много футуристичен стил и доста внушителна. Намира се точно в подножието на Маргала хилс – национален парк. Това ни дава възможност да започнем с трековете.

Цял ден вървим из гората, невероятно красиво е, има маймуни и всякакви птици. От високите части има изглед към целия Исламабад. Исламабад е градът без град, съвсем наскоро построен (60-те) главно с правителствени сгради, луксозни вили и е доста малък по площ. Разделен е на квадратни сектори и широки магистрали се пресичат навсякъде, целият е в паркове и гори, някои сектори имат жилищни квартали с блокчета и пазар, но цялостното усещане е, че няма хора и си в някакъв гигантски парк, пресечен от магистрали.

Вечерта се прибираме пребити след 4-5 часов трекинг без почивка и 3 часа в маршрутки-самоубийци.

01.05

Подготвяме се за новото щурмуване на посолството. Този път тръгваме към 9 ч. и пропускаме час-пика. Днес съм решила да не вървя и десет метра и си хващаме стоп до портала на нашето мини градче. После се изхитряваме понеже вече познаваме маршрута доста добре и слизаме на една не натоварена спирка, където също минават бусчета за Исламабад. Днес е петък и е 1 май – почивен ден, така че няма трафик и хора и за нула време стигаме до посолството.

Този път решаваме да минем по официалния път, тъй като вчера беше на косъм да не ни пуснат. Хващаме си още една маршрутка до главния вход, който направо си се пада до някакви села в покрайнините. Оттам трябва да си хванем второ бусче до самото посолство. Навсякъде ни претърсват – телефона и всякаква друга електроника се депозира на терминала и после ти издават билет с номера на паспорта.

Въобще не знам как сме минали предните дни през другия вход с телефони, камери и какво ли не, без въобще даже да ни преджобят и да ни запишат данните. Сега ми изглежда невъзможно. Самото бусче ни струва 4$, а вчера ни излезе безплатно.

Най-сетне подаваме успешно документите за визи и когато се върнем от пътешествието в планините ще дойдем да ни ги залепят на паспортите. Май ще трябва да напиша подробно как да си извади човек виза за Индия от Пакистан най-безпрепятствено.

Останалата част от деня прекарваме в прибиране до вкъщи, висене в интернет клуба, снимане на карти за стопа из Каракорум и преточване на снимки. Утре започваме епичното пътешествие из един от най-високите планински масиви в света.