Памирски пътешествия на 4000 м н.в.,”черното езеро” и два дни на пустинни неудачи

Таджикистан

Столица: Душанбе

Население: около 8,7 млн. души

Площ: 140 хил. кв.км.

Език: таджикски (вид персийски език)

Официална религия: ислям

Парична единица: сомони (TJS)

Таджикистан представляваше голям интерес за нас, от една страна заради Памир и известното Памирско трасе (път преминаващ през проходи от по 4000 – 4500 м.н.в.), сравняван само с пътищата в Кашмир и Каракорум по извънземни пейзажи, но също така и заради културата, бидейки таджиките индоевропейски народ, говорещ на персийски език. Всички околни –станове от бившите СССР републики са тюркоезични народи (казахи, киргизи, узбеки, азери), но таджикския народ е съвсем различен. И като знаехме слабостта си към другите индоевропейци в региона (иранци, пащуни и пакистански таджики), всички крайно откачени, същевременно гостоприемни, нямахме търпение да ги опознаем. Освен това Таджикистан е една от най-бедните държави в цяла Азия, така че нямаше как да не е крайно традиционно и уникално. Всички тези очаквания започнаха да се потвърждават още на граничния пункт.

Регионът на граничния пост Киргизстан – Таджикистан

27.08.2018

Пред порутена постройка, състояща се от две стаички, преминаващите границата чакаме реда си на 4200 м.н.в. От време на време дървената врата се отваря и усмихнат граничар с небесно сини очи подканя следващия от опашката да бъде записан в тетрадката. Докато чакаме, освен таджикски киргизи тръгнали към големите номадски игри, които се провеждат на езерото Исък Кул в Киргизстан, се появяват още изумителни пътешественици – възрастен унгарец, тръгнал на стоп от Камчатка към Европа (през становете, пътуващ само с една малка раничка, по джинси и тънък суитчър. На въпроса какво прави без палатка и чувал, когато е студено, отговаря че нощно време вървял, а през деня спял на слънце.) Въобще по Памирското трасе следващите дни срещаме още какви ли не уникални пътешественици, пътуващи с колелета и на стоп, с палатки, предвижващи се с месеци, каквито до сега изобщо не бяхме засичали: баби от Холандия, яхнали колелета, соло стопаджийки от Франция, сама японка на стоп, хипита на околосветско пътешествие, турчин танцьор, търсещ деца със Синдром на Даун та да им помага, докато пътува с мотора си към Япония. На границата се появява и руска група, които изпадат в екстаз, като чуват че пътуваме пеш и на стоп и започват да се снимат с нас един по един. Въобще голяма забава.

Таджикският граничар разсеяно ни вписва в тетрадката. Бие ни входния печат и ни пуска без каквито и да е въпроси и проверки на багажа. Таджиките ни се струват адски интересни с европейските си лица и сини очи, изключително позитивни и дружелюбни. Преминаваме покрай табелата:”Народът на Горно Бадахшан ви приветства” и поемаме пеша надолу през високопланинската “лунна” пустиня.

“Народ Горного Бадахшана приветствуют вас!” и бараките, където се подпечатват паспортите

Област Горно-Бадахшан е автономен район, заемащ целия Памир, в източната част на страната, за който трябва специално разрешително за посещение (вади се заедно с визата и струва 20 $). Памирците живеещи тук имат собствени езици и култура, различни от тези на таджиките в плодородните равнини в ниското около Душанбе.

Карта на Таджикистан и околните държави

Вървим по черния път, все още невярващи къде се намираме. От тук до първото селище след границата има близо 60 км. Няма нито един човек, нито една юрта, само жълто червената памирска пустиня и заледените шест-седем хилядници, които величествено се издигат в далечината. Смразяваща тишина. Вятърът е леден, а пространството наоколо е до такава степен извънземно, че човек с крехкото си неприспособимо тяло се чувства с една крачка по-близо до смъртта, крачейки сам по пътя. Толкова сме превъзбудени от това, единствените откачалки тръгнали пеша през високото 4000 м. плато на Бам-и-дуня (в превод “покрива на света”). Но ние имаме храна. Големи реки текат навсякъде и изобщо не ни интересува дали някога ще мине кола или не. Толкова сме близо до пълната самота, вътрешният център, небето, Бог, смъртта … или още както там се нарича това странно състояние, когато си далеч от всичко свързано с човека.

Пеш по пътя след границата

Не сме минали обаче и пет километра, когато върволица от празни туристически джипове, всъщност току що оставили руската група на границата, ни забират. За пари изобщо и не става дума. Скоро се носим към село Каракул, заедно с унгареца, който също ги бе стопирал. С тях можем да продължим по-напред, до градчето Мургаб, на още 140 км. Но не можем да не слезем в Каракул, разположен на едноименното езеро (в превод “черно езеро”) – едно от най-изумително красивите места, които сме виждали. Мастилено синята вода, пълната липса на живот и каквото и да е растение, веригата на връх Ленин (който сега се казва Абу Али ибн Сина), издигаща се зад езерото и нереалността на този сякаш сънуван пейзаж ни вкопчва в магията си.

По пътя около езерото Каракул

Островчета в Каракул

Все още не знаем, че  слизайки ще се вкараме в такива ужасни трудности. Но сега в пълна еуфория мятаме раниците на гръб и се впускаме на обиколка около селото, което е не по-малко смайващо от пейзажа.

Село Каракул на 4000 м. н.в.

Каракул е заселено единствено от киргизи, тъй като само номади могат да оцелеят в такива сурови условия. Таджиките, като персийски народ са уседнали земеделци и предпочитат плодородни долини. А тук не вирее каквато и да е земеделска култура. Даже за стадата овце и кози пашата е крайно оскъдна и се намира само покрай рекичките в долините, под заснежените върхове. Къщите са малки, варосани, едноетажни, от кирпич, с плосък покрив. По улиците не се вижда никакъв човек. Явно и през студеното, ветровито лято, хората предпочитат уюта на малките си къщички, пред лунната сцена вън. 4000 м. е височина малко над комфортната зона за оцеляване на човека.

Юрта между постройките

Забелязваме киргизка пълнеща кофа с вода от помпата в центъра на селото. Разбира се течаща вода няма никоя къща. В селото има магазин, който не успяваме да открием, но и без това нищо не ни трябва. Минаваме покрай интересна кирпичена джамия с ниско, тумбесто минаре, точно когато стар молла в дълга кафява роба, призовава хората с напевен вик от двора за обедната молитва.

Джамията на Каракул и мюезинът, който призовава за молитва

Двама киргизи по празната селска улица

Покрай брега на езерото има бял слой сол. Водата също е солена. Леденият, режещ вятър ни кара да разпънем бързо, бързо палатката. Може би усещането за толкова наситена извънземност е и поради факта, че Каракул е образуван от паднал преди 10 млн. години метеор. Докато съзерцаваме искрящата тъмна вода, си мислим за китайския пътешественик Сюен Джанг (7в.сл.Хр.) и Марко Поло, по чиито дири винаги се озоваваме, където и да отидем. И двамата са минали покрай, както Сюен Джанг го е нарекъл “Драконовото езеро”. Той ни е особен вдъхновител, тъй като е един от първите пътешественици, не само в Китай, но и на Земята. Със смешно хартиено чадърче, инсталирано на примитивна китайска раничка и монашеска роба, той първи достигнал Индия. Пропътешествал огромни разстояния пеша и с кервани, в търсене на индийски будистки сутри, които да пренесе в Китай. Това било преди още България изобщо да е съществувала като държава сегашната си територия (около 600-ната година).

Първи лагер в Памир на езерото Каракул с гледка към връх Абу Али ибн Сина (Ленин връх)

Следобед на езерото пристигат нашият приятел австралиеца колоездач, японка соло стопаджийка и израелец, също стопаджия, тръгнал към Китай по земя. Опъват палатките до нас. И така, остатъка от деня минава в разкази за приключения и готвене. Израелеца демонстрира варене на гречка на античен бензинов котлон от чичо си, който го ползвал по време на пътешествията си в Африка преди 20-25 години.

Седемхилядниците надвиснали над Каракул “черното езеро”

29.08

Към 9 сутринта, след закуска крачим бодро по пътя извън Каракул. Следващото населено място е на цели 140 км. от тук, а по пътя до там не живеят абсолютно никакви хора. Няма особен смисъл да вървим, но и не ни се чака в пустото село. Изминаваме километър след километър, но за цялата сутрин минават само три- четири препълнени коли и стар военен камион с няколко човека в кабината. Вятърът така силно духа, че вървенето не е особено леко, а на всичкото отгоре слънцето на тази височина е изгарящо, макар да не топли и кожата ти става на папирус за минути. След близо 12 км. през сухата пустиня достигаме бистра рекичка и тъй като е ранен следобед решаваме да не вървим повече. Следващият източник на вода е чак след близо 20 км. и е рисковано да се зачукваме толкова далеч. Преуморени сме от студ, вятър и слънце.

На стоп покрай пустеещия с часове път 

Време е да сготвим нещо за обяд. На рекичката се запознаваме със страшно готина двойка новозеландци с колела, тръгнали от Китай към Португалия. За разлика от многото други пътешественици, те също като нас никога не спят по хостели, готвят си сами и са страшно позитивни и забавни. Минават и други групи вело пътешественици – французи, германци и кореец с чревно разстройство, едва бутащ педалите. Въобще не бяхме очаквали, че в Памир човек може да срещне толкова много готини, истински приключенци. Може би това е новият “хипи път” към Азия. (60-70 г. хипарите от цяла Европа пътували по земя към Непал и Индия през Афганистан и Пакистан, като пътя останал известен като “the hippy trail”, но след военните конфликти в региона пътя бива забравен.)

Неземно езеро…

Изглежда, че повечето туристи пътуват в обратната на нашата посока, освен това към Каракул минават повече коли. До късния следобед така и никоя от общо десетте коли в нашата посока не спира, но е истина, че 99% са препълнени до горе с хора и багажи. Това страшно ни напомня на стопа в долината Занскар (Кашмир, Индия), където чакахме близо 24 часа да мине кола, като на пътя спахме, тренирахме, ядохме, четохме и в края на краищата в края на втория ден мина една кола и ни взе. Сега тук по подобен начин готвихме, поспахме, като винаги един от нас дебнеше като мармот върху купчина камъни с добра видимост на далеко да не би да се задава някое превозно средство. Беше адски смазващо след 10 часа чакане и вървене, да мине пълна джипка, която дори не намалява, а профучава, оставяйки те в суровата пустиня насред нищото. В Монголия, в подобни нечовешки условия, всеки спираше поне да попита дали нямаш нужда от нещо. Но тук киргизите свикнали на стотици туристи изобщо не ги интересува какво правим.

В късния следобед взе да ни наляга леко отчаяние. Ами какво ще правим ако и утрешния ден преминеше по подобен начин? Най-накрая една претъпкана кола спира и предлага да ни вземе ако платим 100 сомони (20 лв.) до Мургаб, на което предложение отказваме и киргизкият шофьор отпрашва.

След като слънцето се скрива температурите падат под нулата и решаваме да опъваме палатката преди да сме се сковали от студ. Като шега от “Законите на Мърфи”, първите три празни коли профучават в здрача, точно след като сме се настанили вече в чувалите. Е, нищо и утре е ден!

Кемп в пустошта

30.08

Ставаме още призори, за да съберем палатката и закусим преди да е минала кола. Днес в никакъв случай не трябва да изтървем и най-малкия шанс за придвижване, защото преминаващите коли са под десет на ден и то повечето пълни. Но опасност да изтървем някой автомобил, няма. Дълго след като сме закусили и заели пост по пътя нищо не минава.

И за пореден ден наблядаваме суровия пейзаж

Памирски неудачници

Постепенно наближава обед. Днес трафикът е съвсем мъртъв, няма даже и колоездачи, с които да си побъбриш. Усещането, че сме се изгубили в най-суровото и изолирано място на планетата е по-осезаемо от вчера. В пристъп на леко отчаяние, взимаме парадоксалното решение вместо да седим на едно място и часовете да се нижат тягостно, да се зачукаме още по-далеч от Каракул, навътре в памирската пустиня. До следващата река са поне 20 км., но се надяваме да ги изминем за около 4-5 часа. Омотаваме си целите глави в шалове, в опит да се предпазим от опасното слънце и поемаме към върховете насреща. Подминават ни три джипа пълни с пътници, без изобщо да намалят. Към 2 следобед, изминали почти пет километра пеша, се задава камион. Махаме настойчиво и той спира. Шофьорът е сам с две деца в кабината и вече почти подскачаме от радост, когато забелязваме, че хич не му се занимава с нас. Обясняваме, че чакаме тук от вчера сутринта, но той заявява, че няма място, въпреки, че ако се посбутаме малко със сигурност ще се поберем. Не можем да повярваме, че ще ни остави ей така. Но точно това се случва. Започваме да си мислим, че киргизите в Таджикистан, за разлика от тези в Киргизстан са доста неприятна порода.

В доста скапано настроение продължаваме пеша, изгубили надежда, че днес бихме стигнали до Мургаб. Но ето, че след петнадесетина минути по пътя се задава пърпореща джипка и чудо … вътре няма абсолютно никой освен шофьора. Мазен чичка с висок киргизки калпак ни офертира да ни вземе срещу 150 сомони общо (~ 30 лв.). По всичко личи, че ако настояваме много да ни качи безплатно, ще ни зареже без да му мигне окото насред пустинята. Колкото и да му обясняваме, че нямаме такива пари и седим тук от над 30 часа, той си държи на своето. Колата му се нуждаела от ремонт, а и по-нататък щял да взима други пътници (абсолютна лъжа, тъй като до Мургаб няма нито едно населено място). Много бил беден и т.н. В крайна сметка склонява да ни вземе за 50 сомони (~ 10 лв.), което всъщност си е обичайната цена за местните, пътуващи в такъв тип джипки таксита.

Колата наистина е развалена и не може да се движи, особено по нанагорнище. На всеки 5-6 км. спираме за по половин часови почивки за охлаждане на двигателя. Изобщо не е ясно дали ще успеем да достигнем Мургаб, тъй като от него ни дели прохода Ак Байтал (в превод “Белият кон”), висок цели 4655 метра. Това е най-високата точка по памирското трасе. Скоро и без това лошият асфалт изчезва. Започва черен път, целият в камънаци.

Точно преди прохода спираме чичето да смени бензиновата помпа, което отнема почти два часа. След този ненужен ремонт (тъй като проблемът всъщност е в свещите), колата така и не запалва повече. Той се отчайва и заявява, че ще нощуваме тук, а утре ще ни пратят някакъв ключ, с помощта на който ще оправим колата. Нас това решение не ни устройва особено и му казваме, че ние ще си стопираме до последно. Такъв страх го обхваща, че ще остане сам в пустошта, дори без обхват на телефона и започва да ни се моли да останем с него. Дожалява ни да го зарежем в бедата и се примиряваме с тежкото положение. Така или иначе преминават само няколко пълни коли, но пък всички шофьори до един спират и солидарно се опитват да помогнат с каквото могат. Разменят се тежки ръкостискания, целувки и прегръдки, като нашият човек изобщо не тръгва към по-възрастните, ако не си е сложил белия калпак и не си е махнал работната риза. Демонстрира се голямо уважение към всички стари, включително и към бабите, на които целуват ръка. Тук киргизите изглеждат десет пъти по-традиционни от тези в Киргизстан, с кадифените си елеци, плетени чорапи, калпаци и въобще колоритното си облекло.

Премеждия с киргизкия чичко под прохода Ак Байтал (4655 м н.в.)

Нашият човек изведнъж е осенен от идея и започва да разглобява целия двигател, за да смени някакъв магнитен датчик. Е, поне няма ей така само да чакаме. Пък току виж и ремонта се увенчал с успех. Навън се извива страшен вятър и със здрача температурите падат, сигурно до -5, -7 градуса. Главата ми ще се пръсне от главоболие, заради няколкото дни седене непрекъснато под мощните UV лъчи, без сянка. Не сме хапвали и залък от сутринта, треса се от студ. Цветин помага непрестанно на шофьора отвън, от известно време вече и на челник. В такива моменти човек се чуди как може месеци наред да си имал невероятен късмет и прекрасни изживявания, а сега да попаднеш, незнайно как, в такъв цикъл от мизерия. Дали пък този кошмар, така внезапно започнал, не е с някакво скрито значение, някакъв специален урок?

След пет часа ремонт, в полунощ джипката запалва и Слава Богу !!! поемаме бавно към прохода. След всичките неволи единствено се молим да успеем да достигнем Мургаб. Въобще не смеем да се оплачем, че минаваме пътя по тъмно и няма да можем да видим прекрасните гледки.

На 2 км. преди градчето колата отново отказва, този път акумулаторът издъхва и тъй като минава два през нощта решаваме, че тук е идеалното място да спим. След всичката помощ за ремонта, чичето все пак не пропуска да ни напомни да му платим. В себе си нямаме обменени пари, така че му взимаме телефонният номер и обещаваме утре да му ги дадем. За същите пари можеше да сме стигнали с платена джипка още вчера, но явно събитията се подреждат по този начин, защото именно така трябва.

Намираме се на 3600 м.н.в. и е значително по-малко ледено от Каракул. Опъваме палатката насред пустинната пясъчна долина на река Мургаб и с облекчение, че кошмарът все пак свърши, си лягаме. В далечината се чува как чичето подкарва колата си към вкъщи.

Ранно утро в пустинята преди Мургаб (белите точици в дъното са къщите на “града”)

31.08

Будим се в приповдигнато настроение. По всичко личи, че ужасиите от последните два дни са останали в миналото. В далечината постоянно преминават камиони от близката китайска граница към Душанбе, пърпорят коли … Няма как стопът вече да не върви.

Достигнахме цивилизацията, така да се каже. Въпросната цивилизация обаче – Мургаб, изглежда като от филм за войната в Афганистан. Бели кирпичени къщи, крайно традиционни хора облечени като от приказка от миналото, няколко прашни улици. Все пак е много по-оживено от Каракул. И макар, че за такова нещо като ток и течаща вода никой не е чувал, все пак има магазини, банки, административни сгради и дори пазар, помещаващ се в контейнери. Мургаб е нещо като главен град на Източен Памир и е разположен по широката “лунна” долина на едноименната река. Населен е от киргизи и таджики в равни съотношения.

Къщите на каубойския Мургаб

Киргизки деца

Хващаме обедната почивка на банките и не успяваме да обменим пари, но един мил търговец таджик ни дава плодове и зеленчуци на вересия. Докато отвори банката, си хапваме грозде на сянка, до голям, добре зареден магазин, също в обедна почивка. В този момент се появяват нашите приятели новозеландците с колела. Опъваме катуна пред магазина и те сготвят страхотен омлет за всички.

По главната улица в Мургаб

След като обменяме долари за сомони се запасяваме солидно с храна от магазина и колоритния пазар. За да отпразнуваме оцеляването си се черпим в единствената сладоледаджийница в града с машина за сладолед, работеща с генератор. За 60 ст. човек получава голяма купичка със сладолед от прясно, истинско краве мляко.

Джамията в Мургаб

Преди да напуснем града се разплащаме с мазния чичка шофьор от вчера и бодро поемаме към покрайнините. Таджиките постоянно ни поздравяват и се усмихват, а най-накрая един човек даже ни кани на гости в тях. В малката му къщичка, цялата тапицирана в червени килими, пием памирски солен чай с мляко и ядем прясно изпечен хляб, докато си говорим на руски за живота тук. От други пътешественици бяхме чували за легендарната таджикска гостоприемност, в която сега и ние се убедихме.

Първо гости в таджикски дом

Продължаваме към граничния пост след Мургаб, където синеоки захилени граничари, учтиво ни записват в регистъра и ни пожелават успешен автостоп, успокоявайки ни, че по пътя минават много КАМАЗ-и.

Киргизко момченце си играе с колело и пръчка

Следобедът преваля, а на нас не ни се пътува по тъмно. Един киргизки шофьор грубо ни отказва да ни качи без пари. Забелязваме палатката на Мат и Пънг (новозеландските ни приятели) и директно се установяваме до тях  върху зелените пасища покрай река Мургаб. Цяла вечер не спираме да си говорим за Китай и репресиите в уйгурската област, където и те като нас са имали ужасни преживелици с полицията. Те дори са видели концлагерите, наричани образователни центрове, които председателят Си Дзинпин стартира преди няколко години, уж за да обучавали местните на мандарин. Това всъщност са преустроени болници и други големи сгради, с тежка охрана, като затвори, в които хората веднъж попаднали просто изчезват. По неофициални данни вече близо 150 хил. души са натъпкани в тези центрове. Обикновено там попадат мюсюлмани, които не се асимилират добре в китайското хан общество или по други репресивно избирателни причини. Мат и Пънг казаха, че всеки уйгур, с който са говорили (те и двамата са учили китайски и го говорят) имал познати или близки в лагерите, с които не са се виждали от година, две или повече. Ужасно е как целият свят си мълчи за най-тежко нарушаваните човешки права в съвремието и се наливат билярди долари в китайската икономика, като всичките отиват за просперирането на най-страшната комунистическа държава в света, заплаха за цялата планета.

С Мат и Пънг на раздумка

01.09

Не можем да се разделим лесно с новите ни приятели и прекарваме цялата сутрин заедно, пържейки картофи. На обед сме готови. В далечината се задава поредния бял тир от Китай и хукваме с раниците към пътя. Движението не е натоварено, но по на час минават няколко камиона и коли, така че не се съмняваме в лесния стоп.

Различавате ли самотната юрта с къщичка? Река Мургаб

Камионът спира и страшно милият таджикски шофьор с искрящо сини очи, без да се замисля ни приветства и кани в кабината. Той пътува към Душанбе, но ние смятаме да слезем след следващото селище Аличур, на стотина километра от тук и да се опитаме да хванем стоп към отдалечения коридор Вахан (Wakhan corridor).

На стоп с камион из Памир

Гледките по памирското плато са все така лунни и сурови. Между Мургаб и Аличур няма почти никакви селища, но често се виждат киргизки юрти покрай реката. Аличур, разположен в широка пустинна долина, в която постоянно духа силен, студен вятър, представлява каубойско селище от бели варосани къщи с плоски покриви, обитавани само от киргизи. Условията на живот изглеждат толкова тежки, че се чудим как е възможно човешки същества да успяват да оцеляват тук. Зимно време са отчитани температури до -50 С. По улиците, дори сега през лятото, не се мярка жива душа.

Лунен пейзаж по памирското плато

Спираме за късен обяд. Разбира се в заведението няма нищо вегетарианско, така че се задоволяваме с чай и хляб, докато шофьорът си хапва нудъли с месо наречени “лагман” и ни разказва за голямата си руска любов, която не може да забрави цял живот. И той, като почти всеки трети таджик, е работил в Русия години наред. И до сега във всяко семейство, с което сме си общували имаше по един, два члена живеещи в Русия. Добрият човек ни купува прясна питка хляб и ни връчва пакет с кексчета за из път.

Село Аличур, с отчитани температури през зимата от -50 

До разклона за Вахан остават още 20-30 км. Докато се тътрим бавно с камиона по черния път след Аличур, започва да ни наляга леко притеснение. Ако слезем на този разклон ще сме далеч от всякакви хора, а високопланинската памирска пустиня тук изглежда направо страшно с липсата си на живот и извънземния си пейзаж. Наоколо няма никаква вода, освен едно солено езеро, а по-рано видяхме самотен вълк подтичващ в необятната пустош. Все пак имаме резервен план. Ако не ни вземе никой до утре на обед до Вахан, а вероятността е голяма, защото този опасен, разбит път е почти неизползваем, то тогава просто ще продължим с камионите по главния път към Хорог, столицата на Памир.

Маршрутът от този пост през област Горно- Бадахшан, Памир

Слизаме на разклона в нищото и започваме да търсим по-закътано място, което да ни предпази от ледения вятър. Наблюдаваме в захлас планината, която не позволява дори на тревите да виреят по лунните ѝ склонове. Откриваме с леко облекчение едва бликащо изворче със сладка вода. По време на това пътешествие започнахме осезаемо да усещаме връзката на човека с реките. Всяка вечер, когато предпочитахме да останем в дивото, първата ни работа бе да намерим в близост вода. Вече бяхме развили усет, наблюдавайки растителността и релефа, къде може да има река или извор. Всички селца, къщи, юрти винаги са на река. Човек просто органически е свързан с реките от съществуването си, до такава степен, че те са единственото нещо, което му е позволявало да се заселва дори в най-непригодни за живеене райони на Земята. Хората сме като хипопотами, неразривно свързани с реките, които са като наши външни артерии живот. Обаче това усещане и осъзнато щастие да си във връзка с животодаряващите реки, което всеки човек от древността и от неразвитите региони по света познава, е изгубено за хората в градовете. Няма как замърсената Перловска река, течаща през центъра на София да бъде свързана с поддържането на собствения ни живот. Реките нямат никакво значение за нас, илюзорно откъснати от тях в бетонните си конгломерати. Разбира се не казвам, че е лошо да има язовири, тръби и водоснабдяване, но някак си има нещо неестествено в това да не познаваме дълбоките тайни на собствения си живот, да заличаваме връзките си с природата, които си остават еднакво витални както и преди 2000 години, макар и вече да не ги усещаме.

Отново сами насред путсинята на десетки километри от друг жив човек

И така, насред памирската пустиня се радваме на малкото изворче до пътя, докато тишината на спускащата се вечер ни обвива в плътно усамотение. Точно се каним да опъваме палатката, когато по черния път срещу нас светват фаровете на джипка. Не можем да повярваме, та дори не сме седели и двадесет минути. Двама братя, карали туристи чак до китайската граница, се връщат празни към първото село от долината Вахан – Лангар, което е на 100 км. Доста настоятелно ни искат заплащане, но в крайна сметка се съгласяват да ни вземат без пари. Натъпкваме се в джипката барабар с малко агънце в багажника зад нас. Поемаме по един от най-лошите пътища, по които някога сме пътували.

Изкачваме превал, след който започва дълго спускане към долината на коридора Вахан. Тъмно е като в рог и нищо не виждаме, освен десетки подскачащи пред фаровете зайци. Даваме си сметка, че тази кола се появи изключително късметлииски и ако я бяхме изпуснали можеше никога да не видим това интригуващо място. Нямаме причина да се оплакваме от нощното друсане.

Интересно да се знае…

Коридорът Вахан (The Wakhan corridor) представлява тясна долина в Памир. Дълъг е близо 350 км., населен от памирци, говорещи специфичен таджикски език “вахи”. Река Пандж разделя коридора на две части и служи за граница между Таджикистан и Афганистан. Русия и Англия установяват официално границата през 19 век без да ги интересува, че отделят хората от двете страни на реката в отделни държави. Афганистанската част на коридора представлява тясна ивица земя, врязваща се между Таджикистан и Пакистан. Река Пандж също така разделя географски масивите на Памир и Хиндукуш.   

Маршрут покрай афганистанската граница през коридора Вахан

Преминаваме граничен пост за проверки (Харгуш) и продължаваме надолу по долината към Лангар по изронения път, прокаран през стръмните сипеи. В два през нощта най-сетне достигаме селото. Почти в несвяст сме от друсането. Братята ни предлагат да си опънем палатката в двора на тяхната къща. С благодарност се настаняваме под дебели тополи. Не можем да повярваме, че отново виждаме дървета и растения. Толкова е уютно и не-животозастрашаващо на 3000 м.н.в.!

В двора на симпатичните хора – има и дървета, щастие!!!

Ето че напуснахме памирското плато и лунните пейзажи. Занапред ни предстои само спускане към все по-ниско и по-ниско.