Пророци, канута, главорези и други изненади от остров Малекула

30.08.2017

Сутринта хвърляме котва в северната част на остров Малекула (Malekula), в залива на централното градче Лицлиц (Litzlitz). Малекула е сравнително голям остров за Вануату и е известен с невероятното си разнообразие от различни култури, племена, езици. В миналото канибализма и между-племенните войни са били особено свирепи тук. Субкултурата на острова все още е запазена и той не е особено туристически.

Брегът на Малекула 

Корейците трескаво оправят куфари и багажи. Фериботът ще потегли в късния следобед, но най-вероятно по островното време, с няколко часа допълнително закъснение.

Туристическа информация:
Морският транспорт във Вануату е доста добре организиран. Изглежда, че повечето (особено големите) острови са свързани с ежеседмични фериботи. Има и много карго корабчета, които лесно биха приели стопаджии. Цените за фериботите са доста високи. Например Малекула – Порт Вила е 6000 вату (около 120 лв).

Към 4-5 следобед отиваме всички на дока за изпращането. На пристанището, на малко пазарче за готова храна се тълпят пътниците, запасяващи се за кораба.

Пазарче на кея

Ние спретваме обичайното шоу с музика, танци, смях. Всички гледат изумени сърцераздирателното ни разделяне с милиони прегръдки и дори сълзи. За 16 дена се привързахме много едни към други. Накрая натоварваме нашите приятели на кораба.

Цялата тумба

Другите отиват да пият кава в местния накамал, а ние с Цветин се връщаме на “Алабама” да печем пици. Тази вечер за първи път сме само окончателния екипаж, който ще пътува за Корея – осем човека с нас. Толкова сме свикнали на лудница, деца и хора на борда, че тази вечер въпреки че и осем човека не е малко, се чувстваме странно самотни.

Марчело пазари какао

31.08.

Мотаем се безцелно из “Алабама”. Следобед решаваме да се разходим из Лицлиц, на половин час пеша от дока. По прашния път минават камиони и коли. Покрай пътя се нижат типичните колибки и селца. Думата градче е твърде силна, за да се опише Лицлиц като такова – магазин, бензиностанция, банка и малко пазарче. Запасяваме се със зеленчуци и стопираме обратно до дока.

На разходка и седянка с местните

Ниван

Сладурче

На идния ден тайванката Афра има рожден ден, така че решаваме да плаваме още тази нощ към отдалечени, красиви островчета в южната част на Малекула. Плаването не минава без някоя и друга изненада – автопилотът тръгва, спира, тръгва. Морето е развълнувано, но в крайна сметка успяваме да изминем 40-те мили през нощта.

Омар

01.09

Утрото разкрива чудна гледка – островите Маскелин (Maskelyne islands). Тихи заливи, жълти тропически плажчета поръбени с кокоси, скали и плитчини в синята вода. Хвърляме котва на едно закътано място и започваме усилено готвене на вкусотии за рождения ден на Афра.

Маскелинови острови

Местните също плават с платноходки

И канута

Денят е облачен и дъждовен. Марчело отива да се гмурка с Цветин. Аз слизам на брега на близкото островче и се подслонявам под сламения покрив на къщичка за сушене на копра, в усамотение да се концентрирам над блога.

Колибка за писане на блога

Вечерта празнуваме рождения ден на Афра с пищна вечеря, уиски и браунита. След това Афра организира малка церемония, в която изгаря голям лист оризова хартия, изписан с красиви пожелания на китайски.

02.09

Сутринта правим обиколка на близкото островче Ауе (Ahue). Местният вожд ни завежда до селото, състоящо се от три къщички. Група жени с мръсни традиционни дрехи тип колониални рокли за гувернантки си пощят въшките. Някои от тях ни гледат подозрително, сякаш никога не са виждали белуги. След като завързваме разговор на бислама грейват в усмивки. Вождът ни разказва за различни черни магии, летене, употреба на човешки черепни кости за отвари (Благодарение, на които китайски акробати можели да правят салта и да се катерят по 4-5 човека един върху друг :)) и други подобни.

Местните жени

Дали понеже времето е облачно или просто това е духът на Вануату, но отново всичко изглежда призрачно и мистериозно. Следобедът правим друга разходка из кокосовите плантации на главния остров Малекула. Из джунглата щъкат хора, събират кокоси и ядки от дървото “нангай”. До брега група деца и възрастни изравят гигантски миди от калта в мангровата гора и ги пекат на огън.

Селото

Кухня

Докато Том и Цветин се упражняват в стрелба със саморъчно издялан лък, аз откривам симпатична жена, белеща ядки “навел”. За първи път съм сама с местни вануатци и ми става много приятно и заземяващо от контакта ми с тях. Жената ми подарява цял пакет с ядки, направен от бананово листо завързан с лико. Връщам се с нея при Том и Цветин.

Нангай  и навел – вануатски ядки

Том решава да ѝ даде малко дрехи за децата. Пътьом децата събират две дузини кокоси за “Алабама”, а групата с мидите ни черпи две току що изпечени миди на огън. Много щедри и добрички хора.

Дечицата ни събират една дузина кокоси

Баба с деца

Вечерта докато зареждаме акумолаторите с включен генератор, за първи път гледаме телевизия на борда и усещането е наистина странно. Междувременно откриваме, че телефонът на Афра липсва и след кратка ретроспекция заподозираме, че момчето което днес беше на лодката и ни научи как да си направим лък и стрели, най-вероятно го е гепил. Утре ще имаме акция в селото.

Любимата Алабама

03.09

Канута с бамбукови мачти и платнени платна кръстосват из тихия залив. Четирима от нас се натоварваме на дингито и се отправяме към близкото островче Ауе, да издирваме изчезналия телефон. Островът е обграден от плитък корал, служил като защита в близкото минало, когато често са се водели племенни войни. Група младежи, сред които и нашия човек ни посрещат преди селото. Убеждаваме момчето, че знаем, че той е крадецът и че няма да си тръгнем без телефона, дори ако трябва ще говорим с вожда на селото, директора на училището и т.н. Така че в края на краищата той си признава и се съгласява да го върне. На отиване към къщата си, чистосърдечно споделя, че е бил разочарован че не е имало никакви филми в телефона. Точно преди да го върне, в пристъп на крайна привързаност откачва от него метална халка, за да си я запази за спомен 🙂 Ние му прощаваме, защото отчитаме, че част от вината е и наша, оставяйки пред очите му такова изкушение без надзор.

Вануатско село

Прибираме се и след бързи, вече рутинни приготовления вдигаме котва и започваме да се измъкваме от залива покрай множеството плитчини и корали. Вятърът е подходящ и вдигаме и трите платна. Отправяме се към най-южната част на остров Малекула – растафарийската обетована земя, залива на Мелип (Melip).

Дечица с кану

Неусетно изминаваме седемдесетте мили и навлизаме в дълбок залив, обрасъл с гъста джунгла. Хората от брега ни махат, за да ни насочат къде да хвърлим котва. Набързо си приготвяме багажа за къмпинг, жадни да спим на сушата. Намираме страхотна мистична горичка с разкривени вековни дървета. Палим си огън. По-късно останалата част от екипажа, след обиколка на селото и неизменното посещаване на накамал за пиене на кава, се присъединява към нас.

Пристигане в Мелип

Маршрут на пътешествието от този пост

04.09

Устройваме си страхотен “цигански” лагер. Вечерта е ветровита, така че правим прегради от сухи палмови листа, за да може да си напалим огън. Правим и гигантски навес, в случай на дъжд. Афра събира странни бръмбари, охлюви и миди. Том и Алехо дялат с мачете дървени лъжици. Събираме камари с дърва за огъня, а от “Алабама” докарваме всякакви съдове и храна. Смятаме да се установим тук за 5-6 дни.

Лагерът

Правим си и първата разходка из селото. Минавам по пътека през гората, покрай кладенец (издълбана дупка в пясъка до морето с подредени околовръст камъни).

Кладенец

Кварталчето представлява няколко подредени в две редички колиби от палмови листа и навеси за сядане или за кухненски съдове между тях. Озовавам се пред най-странната църква, която съм виждал през живота си. Цялата е в дърворезби и каменни надписи подаващи се от земята. До кръстовете, закачени със знаменца е изправен четири метров там-там (издълбан дънер с тесен процеп по дължина, служещ като барабан) с образа на Исус Христос. Надписите и скулпторите са по детски разкривени, като всичко е боядисано в бяло и синьо.

Село Вюнбонбон

Синята църква

Барабани и дърворезби 

Градината на църквата 

Малко след църквичката попадам на гигантско баняново дърво и просторна градина от тропични декоративни храсти, но посята в абсолютен безпорядък и хаос. Решавам да поздравя възрастен белокос мъж, който дяла с мачете дъска от отрязан дънер. Така се запознавам с пастора на причудливата църква Том Мосес, изключително колоритна личност, смятан за пророк. След чудодейно оздравяване от смъртоносна болест той основава собствена църква, клон на съботянската, в която има един, единствен последовател – самият той. Креативната му енергия е завидна и въпреки, че беше на 84 г. по цял ден не се спираше да дяла, резбова, боядисва новите си творения.

Том Мосес

В самата църквичка са закачени наред с дървените мечове и сърпове на ангели, традиционни боздугани от желязно дърво (които са служели за размазване на мозъци по време на племенните воини). В дъното зад олтара Том Мосес (или в превод Том Мойсей) изважда от стар дървен сандък фигурка на бебето Исус, поставена наред с бутилка вино и пакет ориз. През цялото време докато ми разказва неспирно истории, на главата си носи дървена корона като на Мойсей  в пустинята.

Съкровището на Том Мосес

Кварталчето с църквичката на Том Мосес е обособено като отделно село и е кръстено с причудливото име Вюнбонбон (Vunbongbong), означаващо “Под бонбоновото дърво”. Продължавам покрай футболен стадион и игрище за волейбол към главното село Мелип. Залутвам се сред приказните палмови къщички с мангови дървета и кокошчици, ровещи из пясъка. Всички хора поздравяват приветливо с широки усмивки. Попадам и на накамала, където мъжете вече търпеливо са се подредили за кава церемонията. Поздравявам всички с ръкостискане, но учтиво отказвам поканата да се присъединя към тях.

Накамал за пиене на кава с масичка

Гигантски банян

Късен следобед е. Хората се прибират от градините си, нарамили чували с касава, банани и кокоси. Някои от огнищата около къщичките започват да пушат с приготвящата се вечеря. Разпитвам за Маги и Аска, които бяха тръгнали на разходка преди няколко часа, но от тях няма и следа.

Следобедни разходки

А през това време Маги и Аска …
След като се разходихме из причудливото село тръгнахме по пътека през кокосовите градини. Не след дълго излязохме на съседния залив, на дълъг сивкав плаж, сигурни, че това е заливът в близост до нашия бивак. Извървяхме целият плаж и стигнахме до прекия горски път, водещ до кемпа. Докато крачехме из гъстата джунгла, под странно разкривените дървета непрестанно си говорихме. Така си вървяхме, но всъщност пътят все се виеше навътре в гората, а по мои спомени лагера не трябваше да е на повече от 100-200 метра. Помислихме си, че сме свърнали по-рано, по по-дълго разклонение и скоро ще излезем в нашия залив. Срещнахме група мъже, които садяха корени ям и те ни упътиха да следваме пътя все направо. Почерпиха ни печени ям и кокоси за пиене. Продължихме на пред, но след 10-15 минути започнахме да се чувстваме неуверено. Не беше възможно да вървим вече близо два часа и все да не стигаме. Започнахме да се чудим дали да не се връщаме, още повече две сами момичета шляейки се из джунглата на тези меланезийски региони не е от най-сигурните занимания.

Изведнъж съзряхме колиби и хора, които събират кокоси и камък ни падна от сърцето. Завтекохме се към тях, сигурни че сме описали един голям кръг и сме се върнали обратно в Мелип. Каква беше обаче изненадата, когато запитахме къде сме и хората гледайки ни с изумление отговориха “село Батбанг”. Не можеха да си представят от къде сме се пръкнали. Оказа се, че сме се отдалечили доста от село Мелип, което е в съвсем друга посока. Единственият начин да се върнем било по пътя, по който дойдохме. Решихме все пак да си починем за половин час преди да поемем обратно.

Къщички

Стълбище и верандичка

Няколко симпатични жени ни поканиха да си полегнем на дървената веранда на къщичката им. Обсипаха ни с банани, кокоси и дори бисквити. В селото имаше мъж от Мелип, който планираше скоро да се връща към селото си, така че се сдобихме и с придружител. Върнахме се точно преди свечеряване, когато Цветин се приготвяше да вдига тревога, че сме изчезнали 🙂

Маги и Аска

05. – 07.09

На сутринта до лагера идва кану с мъж и малкото му детенце, за да ни донесе пресни кокоси и връзка банани. Правим отново обиколка на селото. През деня животът изглежда напълно замрял. Всички са из буша и се занимават с градините си.

Из село Мелип

По-късно решаваме с Том и Марчело да предприемем експедиция с дингито до отдалечен корал, където ще се гмуркаме. Риболовството из земите на ниваните се оказва доста сложно. Почти на всеки риф има забодена пръчка, означаваща, че има забрана за риболов в района. Марчело “сгази лука” още първия ден, хващайки две риби на рифа до лагера, без да знае, че синът на починал мъж от селото след едномесечен траур се изкъпал точно тук за първи път, с което измил духа на скръбта и поставил табу за риболов за една година. Интересна система за поддържане на екологичното равновесие!

Тотемен камък

Отдалечаваме се доста от залива и сред силен вятър и големи вълни, поемам дъх и се спускам надолу. Доста е дълбоко, но гледките са невероятни. Освен от хилядите малки рибки съм заобиколен и от доста големи рибоци. Една морска костенурка изплува от дълбините и идва да види що за нова риба се е появила. Върхът е когато се появява един групер около метър и половина. Почти десет пъти се гмуркам с него, като той се приближава всеки път все повече и повече. Последният път е на по-малко от метър от мен. Виждам му всяко петънце и дори леко се притеснявам да не реши да ме гризне с човекоподобните си уста. Марчело и Том хващат по няколко риби и се прибираме към лагера. Вечерната разходка из селото завършва с игра на волейбол с местните момичета, като всеки успех или неуспех е повод за неистов момх сред двата отбора.

Алабама в залива на Мелип 

Постепенно се включваме в лежерния ритъм на селото. Запознаваме се с още и още хора. Всички са усмихнати и често ни дават я връзка банани, я нещо друго. Вечер в лагера Том ни чете на глас истории от “Синдбад мореплавателят”. Музиката на флейта, китара и тарамбучка се редува с тишина или сладкогласно пеене на птички. Правим и дълги разходки из съседните плажове и покрай виещата се река из градините с банани и кокоси.

Разходки из джунглата 

Счукване на корени от кава 

08.09

Докато си пием сутрешният чай с Маги, Алехо и Себа, ни идва на посещение местен младеж. Поздравяваме се учтиво. Аз му предлагам чаша чай. Той нещо измънква, но мислейки си, че е някой от новите приятели на останалите продължавам спокойно да си дрънкам на китарата. Какво учудване обаче ме обзема, когато той бавничко отива и се нахвърля на Маги, която седи съвсем близо до Алехо и Себа. Веднага всички (без Себа) скачаме и го питаме какво става. Той започва да се държи агресивно и заплашително и да ни крещи, че тази земя е негова и трябва да се разкараме веднага. Алехо се опитва дипломатично да го успокои на бислама, докато аз виждайки шарещият му поглед разбирам, че положението излиза извън контрол и преграждам пътя към забодените в земята мачетета. По-нататък действието се развива за секунди. Той, продължавайки да крещи, грабва дебела пръчка захарна тръстика. Отива зад гърба на Себа и му праска с всичка сила  круше  в ухото. Вземам две мачетета и ги поставям деликатно зад гърба си. Отивам към него и започвам с постепенно повишаващ се тон да му обяснявам, че се махаме, но че трябва да изчака да си съберем багажа. Виждам лудостта и агресията в очите му и усещам, че всеки момент ще ме прасне, така че ща е  се налага да действам. Изваждам мачетета и започвам да рева като горила. Той си “глътва езика от страх” и започва да бяга с гръб напред и да се препъва и пада. Подгонвам го с крясъци, докато се изгубва из джунглата. Не знаем какво точно става. Алехо отива за помощ до селото. Маги започва да сигнализира към останалите на лодката да идват с дингито, а аз започвам бавно да събирам палатката и багажа, като се озъртам непрестанно и гледам мачетета да са ми под ръка. Не знаем какво би могло да се случи, тъй като в Меланезия фамилно-клановите взаимоотношения са особено силни и не е изключено въпросният човек да се върне с подкрепление.

Алехо се връща с новината, че местни му казали, че това си е наша работа, те не искат да имат неприятности помежду си и би било най-добре да си се качваме на лодката и да се омитаме. Това отношение много ни изненадва. Както и да е. Междувременно се появяват и другите, та положението се поуспокоява. Възрастен мъж идва до дингито, за да ни се извини и да заяви, че ако се наложи ще прогони откачалката, който се оказва, че наистина бил леко луд и още повече подлудвал, като видел жена. Прибрахме се групово на “Алабама” за да обсъдим ситуацията. Ухото на Себа не преставаше да пищи. Марчело, силно превъзбуден от случката се подмята из “Алабама” с каратиски удари.

09. – 10.09

За нас историята с това място беше приключила. Вече нямаше положителна енергия и магията се беше развалила. Освен това по меланезийски обичай трябваше да бъдем компенсирани с няколко прасета, камари касава и банани, нещо което никой не направи, така че не ни се оставаше повече тук:) Но част от нашата група беше завързала приятелство с едно растафарианско семейство и трябваше да се съобразим с тях и да останем още ден, два.

На първия ден решаваме да отидем до съседното островче Томман (Tomman) и докато Маги и Аска си седят на някой плаж, ние с Марчело да се погмуркаме. Самотният плаж, който бяхме си набелязали се оказва пълен с местни, които обикалят с копия за ловене на риба. Освен това беше обграден с плитък корал, така че достъпът беше невъзможен. Така че се отправяме към близкото село. С пристигането ни посреща буквално цялото село – жени, деца, мъже, старци. Не бяха виждали белуги от десетилетия.

Дворче с пейчица

Тлъсто манго☺

Докато ние се гмуркаме на близкия корал, придружени от двама местни, Маги си поговорила с жените за техните традиции. Разбрала, че като цяло поведението на екипажа ни не било от най-представителните. Хората тук са традиционно общество, в което например пиенето на кава от жени е абсолютно недопустимо, нито пък пушенето на цигари без разрешение от вожда. Трябва разрешение дори за разходки, камо ли пък за къмпингуване или риболов. Това са неща, които ние двамата когато пътуваме винаги се опитваме да съблюдаваме максимално, но сега поради факта, че сме в група някак си всички неглижирахме нещата и действахме не достатъчно адекватно.

На следващия ден си останахме през цялото време на лодката. Вечерта, след разрешение от вожда 🙂 останалите направиха огнено шоу с музика за хората от селото, за да се разделим, както подобава с мир и добри чувства. Ние ядохме лап-лап с местен, който доплава до нас с кануто си и две момиченца. Децата бяха страшно превъзбудени и с шарещи очички лапаха филии намазани със сладко, от току що изпечения хляб.

Галерия традиционни издълбани в трупа дърво канута:

Галерия цветя и други вануатски красоти:

Случайни срещи в буша