28.09.2021 Сонгеа
Имаме усещането, че се връщаме на родна земя. Радостни сме и настроението ни е приповдигнато. Първото нещо, което ни прави впечатление, е че абсолютно никой не носи маски, включително и митничарите. Най-сетне сбогом Ковид щуротии.
Сградата на митницата е сякаш пуста, няма никакви надписи, изглежда сякаш не функционира, което е естествено, като се има предвид “интензивният” трафик през нея. Няколко човека насядали под един навес ни поздравяват приветливо и ни упътват в коя стая да влезем. Митничарят, приятен млад мъж ни дава да попълним два формуляра, после с недоверие оглежда банкнотите долари, които сме приготвили. Трябвало да заплатим с 50 доларова нова банкнота, а сред нашите по-дребни банкноти има само една нова и то от преди 2009 година, което било голям проблем. Е, няма как да се върнем над 300 км по черния път до Личинга в Мозамбик, така че офицерът заявява, че ще измислим нещо.
За да попълни електронните формуляри му трябва интернет, който се намира под едно дърво от другата страна на пътя, но временно е секнал, така се налага да почакаме да се върне. Все пак интернетът се появява след половин час и имиграционният ни бие по една тримесечна виза, а ние му даваме мъжка дума, че ще си платим визите в някоя банка в град Сонгея (Songea) на около 100 км от тук. Някакъв друг митничар решава, че трябва да заслужи заплатата си, така или иначе няма кьорав преминаващ през тази граница и иска да провери раниците ни. Като му изваждам няколко мазни торби, шишенца и очернени тенджери ентусиазмът бързо му минава и ни оставя на мира.
Ето ни най-сетне тананикайки мелодията от Междузвездни войни крачим с раниците на гърба по танзанийска земя. Завърнахме се след няколко месеца скитане из Замбия, Намбия, Ботсвана, Зимбабве и Мозамбик. Вървим няколко километра до първото село. Всичко макар и бедно в този изолиран регион ни изглежда в пъти по-развито отколкото в Мозамбик. Къщите са много по-големи, с ламаринени покриви, по-чисто е, има магазинчета, дюкянчета, фризьорски салони и даже аптека. Надяваме се да сме избягали от глада и липсата на каквито и да е плодове.
Позиционераме са под едно мангово дърво и зачакваме нищото, което даже и то не преминава по пътя. Знаем поне, че един път през деня преминава автобус, така че надежда има. Откачалският автобус пристига с един час закъснение. Качваме се в обратната посока, за да си запазим места и не можем да повярваме на експресивността и лудостта на танзанийците. Автобусът е от големите, раздрънкан, сякаш от Втората световна война, има четири, пет, може би и повече викача. За да оправдаят парите си те викат, ръкомахат, обикалят наляво и надясно, водят шумни разговори по телефона, от време на време набутват някои пътник в автобуса, като основната функция им е да товарят и разтоварват бързо багажите.
Това че си с автобус и той е запълнен, не означава разбира се, че ще тръгнем по-бързо. Спираме на всеки 500 м, водят се безкрайни разговори и в крайна сметка на заден ход стигаме до изначалната си точка – границата, където чакаме половин час пътници от Мозамбик да си оправят документите. Точно тръгваме, когато настава страшна суматоха стигаща до юмручен бой. В крайна сметка превъзбуденият младеж бива изхвърлен от единия викач със сумо техника, като двамата политат през стълбите на автобуса и се стоварват по гръб директно върху земята, без нищо да им има. Хората от автобуса се заливат от смях. Изхвърленият младеж сипе гневни закани и клетви. Странно поведение за танзаниец, а ние си ги спомняме, че не бяха такива експресивни откачалки.
Движим се 125 км по черния планински път, докато стигнем до провинциалния град Сонгеа (провинция Ровума). Автобусът е претъпкан и е адски горещо. Оживеността в него не намалява. От време на време минаваме през някое значително по-населено село, а пейзажът е гористо планински. Горите не са диви и тече масова сеч, но за разлика от Мозамбик по регулиран начин, като на мястото на голямата сеч веднага се засяват нови дръвчета.
Стигаме по тъмно в Сонгея, към 19 ч. Нямаме пукнат шилинг и не можем да си платим билетите. Любезният шофьор се обръща към нас да ни пита какво ще правим и ни заявява да не се притесняваме за нищо, че всичко ще се уреди. След като слизат всички пътници ни закарва с празния автобус до центъра на града пред банкомат, а след като изтегляме пари и се разплащаме, отиваме с него до гаража на автобуса в края на града, в близост до някакво евтино хотелче, което си бяхме харесали в “I overlander”, безценно приложение с карти и точки с полезни места и ревюта от приключенско настроени пътешественици, пътуващи по земя.
Питър ни намира моторче, което се съгласява да се качим двамата барабар с раниците, само за 70 стотинки (1000 шилинга) и ни откарва пред хотелчето. В хотела няма места, обаче това при свръх любезните танзанийци, въобще не е проблем. Някаква жена, не разбираме от управата или клиентка, тръгва с нас да търсим свободни легла. В първия хотел няма, но в едно малко по-забито хотелче намираме стая за 15 000 шилинга (20 лв за двамата). Толкова сме изморени от пътя от Мозамбик, а и сме в доста пренаселен град, така че въобще не ни е гадно, че нарушаваме принципите си. Малко по-късно се появява и Питър, незнайно как ни е открил, за да се увери че всичко е наред.
Излизам с момичето да потърся нещо за ядене, което в Танзания не представлява никаква трудност. Отвън има нощен пазар с какви ли не храни, плодове и зеленчуци. От близкия бар купувам и по един “чипси маяй”, традиционните танзанийски пържени картофи с пльоснати яйца върху тях, нещо което не бяхме яли от месеци.
Прибирам се в халупата, където всичко е толкова сигурно, спокойно. Взимаш си едно душче и се скриваш под мрежата за комари на мекото легло, без да си изложен въобще на никакви външни фактори и интеракции с местните. Ето какво значи било да си турист! Не било лошо, включваш си телефончето в контакта и си цъкаш. 🙂 Хапнал, пийнал на спокойствие. 🙂 Изолиран от неудобствата на външния свят.
29.09
Натъпкваме се в буса класически и слизаме до центъра на града. Цари танзанийска лудница – магазини, пазарчета, сергии, хора продаващи по земята, тълпи и френетично движещи се моторчета. Най-сетне е евтино и има страхотно многообразие от плодове и храни. Занимаваме се известно време в една банка да си платим визите. Отново ни учудва факта, че никой не носи маска, нито вътре, нито вънка, нито никъде, от самото начало на карантината, вече повече от две години. Пазарите, улиците, транспорта са претъпкани с хора. Грипът съществува, но в крайно ниска степен. А защо е така, никой не знае и не търси да разбере.
Хапваме в луксозно ресторантче, за около десетина лева, като единствената неприятна случка е, че се опитват да ни пробутат самоси пълни с месо, които въпреки че връщаме, после се опитват да ни ги включат в сметката. Запасяваме се със странни екзотични плодове и диня и се прибираме в хотелчето.
Вечерта рецепционистът ни услужва с котлонче с дървени въглища, за да си сготвим по едни спагети.
30.09
Време е за приключения. Мятаме се на маршрутка, за да се измъкнем от града, която ни стоварва в типична за Танзания голяма автогара. Уверени в стопаджийския си късмет, отказваме на всички наобиколили ни викачи на автобуси и се измъкваме на главния път. Тук обаче ни очаква суровата действителност. Чакаме близо два часа. Не преминава никакъв транспорт. Сонгая е крайна точка за камионите и те очевидно са се измъкнали рано-рано. Преминават само един-два камиона в обратната посока. Частни автомобили няма, а по пътя преминават само маршрутки и автобуси доволно нарядко.
Преместваме се 2-3 км с едно малко камионче и преглъщайки стопаджийския си неуспех се качваме на малък автобус за 240 км до Нджомбе (Ngombe), столица на едноименната провинция, на цена от по 7 лв на човек. Движим се през цялото време през планински региони с гори от борове и евкалипти. Освен дърводобива местните се занимават и с отглеждане на картофи и джинджифил. На всяка спирка към новодошлите автобуси се стичат десетки жени с огромни легени на главите пълни с безалкохолни, снаксове, плодове и чипси маяй.
Автобусчето е раздрънкано. Пътят е планински и не в перфектно състояние. Спираме и чакаме пътници на всяко селце или паланка. Пристигаме във високопланинския град Нджомбе чак на свечеряване абсолютно разбити от пътя. Градът се води за най-студения в Танзания и това може да го усетиш с кожата си.
Купуваме си една диня, пълним бутилките с вода и се вмъкваме в доста гъста гора до сами центъра на града, за да пренощуваме.
01.10
Излежаваме се и си почиваме в “частната си” горичка до късно. Даже успявам да запаля огън с негорящите евкалиптови съчки и да сготвя нещо за ядене. После издирваме италианска фабрика за сирене в близкото кварталче и си купуваме половин кило истинска моцарела (е, от краве мляко).
Следващата ни цел е град Иринга (Iringa), като след около 60-тина километра трябва да излезем на основна пътна артерия, свързваща Дар ес Салаам, Мбея и границата със Замбия. Уморени от безуспешния стоп се качваме директно на едно разбито автобусче и си взимаме билети направо за Иринга (7 лв /100 000 ширинга на човека). Автобусчето обаче не е директно и започва едно безкрайно мъчително пътуване с нерегламентирани спирания и дълги изчаквания. Прекалено сме уморени и се разнообразяваме единствено с наблюдение през прозорците на автобуса на колоритните продавачки по спирките.
За изумление на шофьора го караме да спре в нищото на двайсетина километра от Иринга и слизаме в тъмното. Преминаваме през няколко ниви и се изкачваме в подножието на диво хълмче. Прекарваме спокойна нощ под ярките звезди на Млечния път.
02.10
Сутринта ни събуждат подвиквания на местни, тръгнали да се катерят по хълма, най-вероятно за дърва и останали изумени от изникналата като голяма зелена мухоморка палатка посред земите им.
Пълня вода от маркуч със специална снадка за прекъсване, след като по чудодеен начин бе изскочил местен насред безлюдния път и ме напъти към секретното място с водата.
Сравнително рано се позиционираме на пътя, но мястото е крайно неудобно за спиране, а и сигурно изглеждаме доста странно – двама чужденци мятащи насред нищото, та 20-на минути никой не ни спира. Най-накрая странна, здравичка мадама ни спира с поочукана спортна Тойота. Стигаме до Иринга за нула време и жената услужливо ни закарва до централната автогара на града, която се намира на голям хълм изникнал над високопланинско плато.
Веднага ни се лепва пияница младеж, който твърди че е гладен, но най-вероятно е жаден за още алкохол. Оказва се, че дала-далата (микробусчето маршрутка) тръгва от друго място, така че се мятаме на един тук-тук (баджадж) и за 70 стотинки стигаме до въпросната спирка, където ни очаква вече претъпканата маршрутка за село Кидимали. Няма голям избор, тъй като селото е забито и на малко използван черен път на 20-тина километра по пътя към НП Руаха и не е ясно кога и дали въобще ще има следваща маршрутка.
Следващият почти час минава доста мъчително, тъй като освен че си натъпкан и трябва да балансираш прав по дупките и завоите, през цялото време стоим с изкривени вратове, защото таванът е нисък.
Ето ни най-сетне в село Кидимали. Тук има православен мисионерски център и се надяваме да можем да останем за няколко дена и да си починем и организираме прибирането си към България, което веднъж е наложително поради променените обстоятелства (бременността на Маги) и на второ място е желано от нас, тъй като след 8-месечен престой в Африка се чувстваме пренаситени и леко уморени от нея. Мисията ни е изпълнена, върнахме се до корените на човешкия род, какъвто беше надслова на първото африканско пътешествие и даже още по-назад. 🙂
В мисията „Св. св. Андроник и Атанасия ” ни очаква изненада. От месец тук се подвизава епископа на един от четирите православни региона в Танзания – Аруша и Иринга с още двама монаха от родния му манастир „Св. Дионисий Олимпски“ в Гърция. Тук са и 22-мата местни свещеници, които обслужват над 35 енории и църкви. Бяхме чували отзиви за Иринга и многобройните православни християни и искахме да посетим областта още при първите ни пребиваване в Танзания, но ето чак сега ни се отдаде възможност.
Епископът и свещениците са на среща, така че се налага да изчакаме известно време. Владиката невероятно благ и смирен човек ни посреща повече от радушно. Поканва ни веднага на празничен обяд с мусака, салата и десерт сладолед с още две възрастни жени италианка и гъркинята Елен, която се грижи за мисията, докато владиката го няма. Приготвят ни стая в отделно помещение, с кухня, трапезария и библиотека, естествено баня и тоалетна. Всичко е в перфектна чистота и функциониращо. Всички са толкова мили и радушни, че не можем да повярваме на очите си. Най-сетне имаме не само място за да отдъхнем, но при това в каква обстановка.
03. – 10.10
Съселски монашески живот
Още на голямото азиатско пътешествие ни се случваше макар и рядко да се срещаме с просветени хора, за които преди това бяхме само чели и си мислехме, че не съществуват в съвремието. Тези хора имат директна връзка с “гърнето с божествен мед”, пълно с абсолютно вселенско познание, от което черпят направо. Такива срещи обикновено са тихи и спокойни, но въздействието от тях е неописувамо силно, като високоволтов електрошок или като удари от MMA шампион тежка категория по гърчавото ти его.
Епископът на Аруша и Иринга Агатоник е точно такъв човек. Приел монашеството на 22 години в манастира “Свети Дионий”, Олимп. За дългите години войнски живот в Христос той е подстриган във велика схима – най-високият монашески чин. Бил е секретар на Александрийския патриарх и от 2016 е отговорен за православните дела в тези две области на Танзания. Владиката е страшно зает и изморен към края на деня, но кратките разговори, които успяваме да водим с него са изключително вдъхновяващи. Изпълнен е с любов и смирение и от него струи невероятна доброта. Той и другите двама монаха от манастира “Свети Дионисий”, дошли да му помагат, са толкова гостоприемни и мили към нас, че през цялото време се чувстваме страшно неудобно.
Всяка сутрин към 9 ни канят на чай и кафе. Карат ни да закусваме всеки ден въпреки отказите ни, като често сандвичи ни прави самият владика. На обяд пък винаги се сещат за нас и младият монах Максим ни носи чиния в покоите ни.
Мисионерската дейност в региона разцъфтява с необяснима лавинообразна мощ. Никой от свещениците не агитира или проповядва в нови региони, а хората от съседни близки, а и от доста далечни села сами идват и молят да им се обясни православието, като много често задават сериозни задълбочени въпроси. След това цели села със стотици хора групово преминават в православието. А степента и скоростта на покръстването е като при първите векове от християнството. Само за последния месец са кръстени 500 човека, ръкоположени са няколко свещеника, строи се нов манастир и нови църкви. За по-малко от 15 години са създадени 35 енории, повечето са с новопостроени църкви. 22-мата свещеника, които обикалят енориите са с моторчета, за да могат да достигнат до по някога отдалечени на час-два каране по черни пътища селища.
Невероятно е да наблюдаваме и неделната света литургия. Църквата се пръска по шевовете, все едно е Великден в българска църква. Всички знаят наизуст пасажите, които се пеят от хора и накрая за светото Причастие опашката излиза извън църквата.
В един от следващите дни Владиката ни взема със себе си до отдалечено село, където ще се строи нова църква. Черният разбит път се вие през пожълтели сухи хълмове с щръкнали огромни гранитни блокове, като някакви мегалити. Цялото село се е покръстило съвсем наскоро, като за службите са си построили прихлупена църквичка изцяло от буш материали, клони и слама, като са се постарали да я направят доста уютна. Има си кръст, отвън пейка и симпатични ромбоидни прозорчета.
Току-що се е получило дарение от Гърция и на следващия ден ще започне строежа на масивна църква, като момчето инженер твърди, че ще е готова до края на декември (за два-три месеца). Уникалното в тази ситуация е, че цялото това развитие на православието се случва в една обстановка на изобилие от доста агресивно настроени секти и деноминации съществуващи в Танзания от десетилетия, както и на също така експанзивния ислям, който е от столетия по тези земи.
През следващите няколко дена продължаваме да почиваме. Не ни се излиза никъде и успяваме с големи усилия да стигнем само до местното пазарче, за да си купим плодове. Маги не може да яде почти нищо, заради бременността, гади й се дори от невероятните ястия на отец Порфирий. Вижда се, че пътуването е към края си. Постепенно се настройваме за последната отсечка за автостоп до Дар-ес Салаам.
Можете да подкрепите проектите на православната мисия в Танзания на този линк: https://ierapostolikistegi.gr/en/
В последния пост посветен на Африканското пътешествие четете… Последни дни на африканска земя, последно диво палаткуване сред лъвове в национален парк Микуми и живот с индийците на Дар ес Салаам преди да отлетим след осем месеца приключения из Африка отново към България.
Последни налични бройки от керванската книга посветена на Индия, Хималаите и Пакистан можете да поръчате тук.
