09.08.2021
Днес е понеделник и се събуждаме от мегафоните на правителствена джипка, обикаляща да прави агитация за ваксиниране. Тонът е драматичен и страховит и леко започва да ни напомня за психарията в началото на пандемията в Етиопия.
Взимаме си батерията и таблета от офиса, чийто служители са на мегдана под специално направен навес за събрания на селото. Племенният лидер в тежкарски бял костюм и още няколко важни клечки ни поздравяват приветливо.
Пресичаме селото през белите пясъци и се позиционираме за стоп. За съжаление малко сме позакъснели и всички хора и транспорти, които са тръгнали по работа и за пазар към град Шакауе (Shakawe) отдавна са заминали. Чакаме дълго, но по пустия път никой не минава. В крайна сметка ни спира раздрънкана лека кола пълна с бушмени. Това че са 100 човека въобще не им пречи да ни качат. Живеят 14 км навътре в буша, към границата с Намибия и казват че при тях било пълно с всякакви диви животинки, включително и лъвове. Страшно сме заинтриговани, още повече че имаме дълбоки симпатии към бушмените, но издържаме на изкушението да кривнем към тяхното село. Бушмените ни закарват специално чак до ферито и ни искат малка сума (20 пула – 3 лв за двамата), ние пък си забравяме едното шалте, което си беше за смяна, в багажника им.
Пресичаме Окаванго с ферито, този път през деня и си хващаме маршрутка за Шакауе, което е на 12 км. Минаваме през мол, за да възстановим хранителните запаси и сме малко шокирани от цивилизацията.
Докато чакаме минава жената от градината, на която й бяхме подарили дрешки, мега изтупана с много по-нови и хубави дрехи от нашите. Отива на пазар в SPAR. Очевидно не са чак толкова зле, колкото се опитваха да се изкарат. После ни поздравява друго момче, което също бяхме срещнали в селото, облечено като клошар. Сега – също в нови модерни дрехи, с официални панталони, коланче, ризка, също тръгнал на пазар. Той също ни се беше оплакал, колко е труден живота и как въпреки че имали десетки крави били бедни, защото не можели да ги продават, заради санитарни изисквания на правителството. Докато си ръфаме сухия хляб пред мола, размишляваме върху релативността на човешкия свят.
Въпреки късния час се опитваме да стопираме поне за някакво кратко разстояние. Отново сме извън графика на пътуването на местните и съответно след час чакане и кратък разговор с момиче африканерка, спряло да види дали имаме нужда от помощ, се отказваме.
Поне намирането на място за спане в такива диви държави никога не е проблем. Оглеждаме се никой да не ни види, правим няколко крачки пресичайки пътя и сме в буша. Намираме страхотна полянка сред бодливите акации.
Но вечерта не минава без премеждия. Посред нощ ни наобикалят група магарета с хлопки и дрънченето им дълго се забива в мозъците ни, докато в крайна сметка не се налага да изляза и да ги разгоня.
10.08
Денят започва късметлийски. След закуска се позиционираме на пътя и не минават и двайсетина минути, когато ни спира джип с бушмен бизнесмен. Мятаме се отзад в каросерията и започваме да хвърчим по разбития път, печени и обдухвани от слънцето и вятъра. Познатите гледки и села хвърчат пред очите ни, затваряйки цикъла на Окаванго одисеята. Въпреки изхакаността на пътуването в каросерията сме доволни, че сме на открито и че вместо за пет-шест часа, както беше с автобуса, изминаваме 250 км за около 3 часа и стигаме до Сехитва разклона с главния път, където спътниците ни оставят без да отварят въпроси за заплащане.
Стигаме до познатата ни бензиностанция с жените, продаващи храна под едно дърво. Докато вървим тумбата деца от предишния път ни разпознава и с викове и смях се затичват към нас. Толкова са радостни че някои от децата ни гушват с неподправена детска любов и не искат да ни пуснат. Жените също ни разпознават и си спомнят, че сме вегетарианци. Подкрепяме се с малко “самп” (боб с царевица) и се позиционираме на главния път. Отново скоростно ни спира джип и се мятаме в каросерията. Главният път е перфектен и за нула време стигаме до град Маун (Maun), изминавайки 90 км.
Шокирани сме от навалицата и мол-а, както и от десетките сергии с продавачки нелегални имигранти от Зимбабве, продаващи всякакви зеленчуци и какво ли не. Гледка нетипична за Намибия и за Ботсвана, поне до момента.
След 20-тина минути идва да ни вземе Винсент, научен сътрудник от етноса каланга, с който ни бе свързвал приятел зимбабвиец от Видхук. Винсент е учил в Япония и Австралия и е страшно интелигентен. Като високоплатен държавен служител къщата му е супер луксозна. Изумени сме като влизаме в перфектно подредена стая и заварваме на леглото, подредени като в хотелска стая шишенца с шампоанчета, гелове, кремчета и сапун. Горещият душ пък е нещо неописуемо, което човек може да оцени само след поне месец спорадично поливане със студена вода и бързи топвания в реки, пълни с крокодили.
Цяла вечер си говорим за какво ли не. Оставаме изумени колко неща прави ботсванското правителство за жителите си. Проекти, изследователски програми за екология, обществено здраве, подпомагане на фермите, безплатни ваксини за животни и какво ли не. Единствената противоречива и безуспешна програма е опитът за интегриране на бушмените, без никакво разбиране за фундаменталните културни различия, която програма включва строене на села с обществени сгради, в които бушмените не искат да живеят; преследване на бушменчетата от специално назначени лица с велосипеди из буша, за да ги принудят да ходят на училище; забрана на традиционния начин на препитание – лов и т. н.
11 – 12.08
Следващите два дена прекарваме като мишоци, затворени в къщата, без никакво желание да излезем навън. Толкова много сме били преуморени и изтощени от непрекъснатото излагане на външните условия, че работата по блога ни се струва песен. Винсент ни дава и лаптоп, така че може да вършим двойно повече работа. Той си работи от вкъщи, така че редуваме работата с интересни разговори за каланга културата, готвене на традиционни ястия и потапяне в ботсванската психика.
Винсент се среща с президента и министъра на здравеопазването и разбираме някои доста тревожни факти от ковид естество. Например, че Файзер има дългосрочна стратегия за увеличаване на производството на ваксини и изграждане на лаборатории от четвърто ниво на сигурност, както в ЮАР, така и в Ботсвана.
Винсент е леко заслепен от националистическо-расистки комплекси и ни разяснява как нямало никакъв проблем африканците да си измислели собствена ваксина и да се обучат да работят в такива лаборатории с най-висока степен на сигурност. Още по-плашещото беше, че ни обясни колко добре разбирало правителството, че всичко трябвало да се прави не само от алтруистични подбуди, но и с цел печалба. Малко всичко това ни заприличва на космическата програма на Замбия от 70-те години, където бъдещите космонавти с цел подготовка се търкаляха вътре в едни варели по нанадолнището към реката. Интересна беше историята, която научихме, как университета на Ботсвана е изцяло построен от дарения на крави от цялата страна и как държавата от една от най-бедните в Африка се превръща в една от най-развитите за кратък период след откриването на големите находища на диаманти.
13.08
В ранния следобед Винсент ни оставя, с доста голямо изумление от нашия начин на пътуване, малко извън града за автостоп. Положението със стопа не изглежда много розово, още по-отчайващо е след като разбираме все повече и повече за ботсванците колко много са наплашени от ковида и колко стриктни и изпълнителни са, едва ли не като някакви германци. Винсент ни споделя, че не качвал на стоп, защото застраховката му нямало да му покрие щетите при евентуален инцидент, ако имало непознат човек в колата !?
За щастие след половин час чакане минава тир с шофьор зимбабвиец. Шофьорът е супер засмян, отворен и любопитен за нашите приключения. Пътува за далечната столица Габороне и постепенно се загнездва в нас странна идея. Вместо да слезем на разклона след 90 км, дали да не продължим променяйки изцяло плана си, още 850 км и да посетим все пак столицата на Ботсвана, нещо което не мислехме да правим. Шофьорът естествено няма никакъв проблем и така се отправяме на най-дългия ни непрекъснат стоп в Африка. Скоро след разклона за Габороне пътя започва да пресича национален резерват Макадигади.
Взираме се през гористо-храстовидната савана да видим някой слон или антилопа, но нямаме късмет. Виждаме само безкрайни стада от крави, понита и магарета. По тъмно минаваме и покрай най-голямата диамантена мина в Ботсвана – “Орапа”, титанични насипи, осветени като някое летище и трафик от коли и камиони, явен знак че диамантите не са се свършили. Годишният добив на диаманти в Ботсвана са скромните 20 милиона карата или приблизително 14 тона, горе-долу три Камаза с диаманти, ако човек може да си го представи. Шофьорът твърди, че няма да спира да си почива и въпреки че геройски се опитваме да му правим компания, първо пада на леглото отзад Маги, а после и аз. По някое време се усещаме, че сме спрели и човекът се е срутил да спи направо върху кормилото.
По изгрев се събужда и без даже да се протегне пали и тръгваме отново на път. Между безкрайните телефонни разговори които води, разбираме че зимбабвийките са по-подходящи съпруги от боцванките, защото били по-скромни и верни. Боцванките обичали според него партитата и докато те нямало можели да продадат и изпият собствеността ти. 🙂 Също се възмущава как африканците, богати или не, можели да имат по няколко жени. Той лично познавал мъж с 10 жени и над 100 деца. 🙂
Стигаме до Габороне, през целия път минавайки през няколко пункта за проверки, без никой да ни спре или иска разрешително.
14.08
7:00 сутринта, след кратко двучасово подремване в камиона, шофьорът се събужда и влизаме в покрайнините на Габороне. Решаваме да слезем в самото начало на града, в квартал Пакалане (Phakalane), където се намира новопостроената сръбска православна църква “Свети Сава”. Всъщност сърбите в Габроне са доста солидна по численост общност. На картата виждаме, че точно зад църквата има гъста гора, така че ако няма никой, просто ще си опънем там палатката. Прегладнели сме и първо се отбиваме през голям мол (Acacia mall), за да си купим закуска от супермаркета. Взимаме си салата от цвекло, макарони и хлебчета, след което се отправяме към църквата. Оказва се заключена и като че ли без изгледи да отвори, така че се насочваме към гората. Много е спокойно и чисто, без никакви хора. Като цяло Ботсвана се води много сигурна страна.
Толкова сме каталясали, че опъваме палатката и спим чак до късно следобед. Решаваме да не ходим никъде днес, а да си почиваме и готвим. Така и никой не се вясва целия ден, макар че сме насред квартала. Около нас обаче има само луксозни, скъпи къщи, така че всички си седят по домовете след работа. Вечерта няколко мишока организират мощно нападение над палатката, побъркали се от миризмата на храна. Цяла нощ тракат и шумолят, а на сутринта откриваме че са прегризали палатката. Добре че имаме резервни платчета и лепило да я закърпим.
15.08
Днес е неделя, но сръбската църква така и си остава заключена. По-късно разбираме, че всъщност няма свещеник, а самите сърби не се събират заради короната.
Насочваме се отново към мола с раниците. Доста ни тежат и ни се иска да ги оставим някъде, докато обикаляме из Габороне. Един от пазачите отвън ни предлага да ги оставим в дома му, ако го почерпим нещо дребно. Съгласяваме се и отиваме в къщата му под наем, на две улици зад мола. Момчето ни показва къде държи ключовете и ни казва, че можем да си ги вземам, когато си искаме, тъй като той ще е на работа чак до 19 ч.
Хващаме една маршрутка, тук ги наричат “комби” до центъра на 15 км (цена 5 пула – 0,70 лв). Габороне е нов град, който се е развил едва в последните 10-15 години. Населението е едва 250 000.
Оказва се най-безинтересната африканска столица, която сме посещавали. В центъра има единствено дузина лъскави нови министерства в огромни сгради, бизнес зала с грозни китайски огромни по площ постройки, пешеходна занемарена улица със стари евтини магазини (тъй като всички хора са по-моловете) и националния музей, затворен заради обновяване, но в доста западнало състояние на пръв поглед. Виждаме и една-две с нищо не впечатляващи църкви. Центърът сякаш е опустял.
След два часа обиколка заставаме на спирката да чакаме “комби”, но вместо това ни спира зализан англичанин с джипа си.Отива в същата посока, така че ни оставя директно пред мола. Взимаме си раниците от дома на момчето, което все още е на работа и се връщаме в нашата си горичка.
16.08
Благодарим и се сбогуваме с местенцето си. За наше щастие сръбската църква е отворена и мил човек с белязано от изгаряния лице ни развежда и разказва за живота на голямата сръбска общност от над 50 семейства. Стопът, както обикновено в Ботсвана тръгва доста отчайващо. Стотици коли фучат покрай нас, но никой и не помисля да спира. Знаем, че най-вероятно са за някъде наблизо, но все пак ентусиазмът ни бързо пада.
Най-сетне ни взима фермер, тръгнал на селскостопански пазар в крайградските складове и за да възвърне вярата ни в добротата на хората решава да ни откара още 15 км след неговото място, на точка далече извън пределите на града, откъдето стопът да ни е по-лесен и детерминиран. Друг местен фермер ни откарва още двадесетина километра, като си купуваме от него специален прах от боабаб, подпомагащ имунната система. По пътя е пълно с разни трайбъли, продаващи разноцветни отвари в стари пластмасови бутилки за какво ли не – от афродизиаци до лекарство за спин и ковид.
Следващият ни стоп е с проспериращ млад бизнесмен бушмен от централния офис на диамантените мини. Момчето няма нищо общо с местните. Занимава се с йога, медитация и е пълен веган от години. Абсолютно чудо за Ботсвана. 🙂 В сладки приказки неусетно стигаме до град Махалапие (Mahalapye) и с присъщата за бушмените трансцедентална увереност в намеренията им и интуитивност маха на първата кола и я спира, обяснявайки на шофьора, че сме на стоп.
Пълничкият шофьор обаче се оказва доста странна птица. Не стига, че говори противоречиви неща за себе си и и мястото, за което е тръгнал, стигащи до явни лъжи, се оказва че всъщност е бакшиш и кара бързо и разсеяно, като през цялото време си гледа facebook-а в телефона, докато кара със 140 км/ч. В крайна сметка се разбира, че отива не до Палапие, както твърдеше в началото, а чак до Франсистаун, нашата крайна дестинация. Така че стискаме зъби и се молим да не се размажем в някоя кола или дърво по пътя.
Интересното е, че е градчето Палапие (Palapye) е страшно малко, но поради факта, че всички президенти и политически лидери са от него, е прекалено развито. Така да се каже се пада по един мол или хотелче на глава от населението. Очевидно и доходите на местните по някакъв начин също бяха достатъчно високи, тъй като по улиците бе пълно с автомобили, както и по паркингите на всички молове.
Вече по тъмно молим пълничкия ни шофьор да ни остави на 7 км от Франсистаун, до крайпътна бензиностанция. Пълним си вода, прескачаме крайпътната ограда от отсрещната страна и се забиваме дълбоко в буша, за да избегнем шума от магистралата. Така или иначе правителството удължи срока на противоепидемичните мерки, като направи вечерния час да започва от 20 ч и скоро всякакво движение по пътя замира. Тази мярка, както и сухият режим са едни от най-големите предимства на ковид простотиите. Лягаме си спокойно в палатката, сигурно е че няма да има съмнителни типове да обикалят покрай тебе, още по-малко шумотевици от разни пияници. 🙂
17.08
В приповдигнато настроение се отправяме към Франсистаун (Fransistown), вторият по големина и важност град в Ботсвана. Стопираме на спирката за автобуси пред бензиностанцията, но няма голямо движение. Първото което ни спира е колата на чичо, който иска заплащане. Тъй като иска само колкото автобусното билетче – 5 пула (0,70 лв.) решаваме да се качим.
Това което страшно ни учудва в последствие е, че чичото изобщо не е такси, а фермер, който отива на покупки в града. Споделя, че има 50 крави, 30 вола и стадо кози и че изкарва към 30 000 пула на месец (4500 лв.). В Ботсвана учителските заплати например са също доста високи (1 000 – 1 500 лв месечно). И въпреки че е крупен скотовъдец и паралия страшно държи да си получи левчето от нас, дори и не искаше да чуе да ни взима за без пари. Не само това, но после и се мръщи когато му казваме, че искаме да слезем на 500 м след мола, въпреки че му бяхме казали, че може да ни остави където си иска. Натяква каква услуга ни свършва без явно да отчита факта, че услугата е платена. 🙂
Слизаме в центъра. Франсистаун ни изненадва доста приятно. Пълно е със сергийки със зеленчуци, готвена храна, сувенири, дрехи. Сградите са приятни и ниски, макар и малко по-занемарени. Сякаш от векове не сме били в оживен град. По улиците щъкат бая хора, както и много зимбабвийки, които първоначално взимаме за монахини заради белите им дрехи и забрадки. Налага се да почакаме малко хоста ни от каучсърфинг, който е зает. Използваме времето да пуснем един пощенски пакет с тетрадки и няколко дрехи за Бг. Процедурата обаче ни отнема два часа. Все пак се отърваваме от 2,5 кг, които се усещат осезаемо, когато ги носиш всеки ден на гърба си.
След като задачата е изпълнена си взимаме страхотна улична храна – самп, каша от просо с най-различни видове страшно вкусни вегетариански гарнитури, поне пет на брой. (Малка порция, всъщност си е доста голяма – 15 пула, 2,80 лв).
Най-сетне нормални условия и усещане, че сме в наистина африканска страна. В ранния следобед се появява Бийт, нашият хост и ни взима с камионетката си. Бийт е швейцарец, но живее вече почти 30 години в Ботсвана. Откарва ни до някакъв негов строителен обект, където срещаме един странен италианец, инженер на проекта. Сядаме да пийнем сок, който обаче се оказва че Бийт е ферментирал с мая и захар до някаква странна леко алкохолна напитка. След това правим обиколка до още няколко сгради из центъра, които е построил и отдава под наем на различни правителствени служби. В последствие разбираме, че има близо 40 недвижими имущества, сред които и молове из Франсистаун, който си е доста малък град, така че все едно притежава половината град.
Най-сетне се прибираме в къщата на Бийт по тъмно. Още на първата минута вече се досещаме в кой филм сме попаднали – на мизерния, супер стиснат милионер. Това вече сме го изживявали два пъти и е доста ужасяващо. Дворът е мощно запуснат, но поне къщата отвътре е чиста и поддържана заради чистачката, която идва всеки ден. Пълно е с празни стаи, където не живее никой. Бийт е разведен, а синът му е в Швейцария. Има и няколко отделни празни къщички в двора. Бийт обаче ни предлага да огледаме къде в двора ни харесва за палатка. Показва ни и една външна тоалетна с ръждясал студен душ.
На нас разбира се ни е все тая, не сме дошли на хотел, но просто се учудваме от това “швейцарско” гостоприемство. Накрая си избираме един страхотен японски павилион с прашасал матрак и щори вместо стени. Бийт в последния момент ни предлага една от луксозните стаи вътре в къщата, но я отказваме, градината си е хиляди пъти по-добре от някаква скучна затворена стая.
Вечерта пристига и един китайски млад лекар, изпратен от китайското правителство да “помага” в Ботсвана. Занимава се с акупунктура и е доста мил. Носи ни да пробваме китайска вегетарианска вкусотия, а Бийт приготвя страхотна зеленчукова супа и домашен хляб с маслини, което за неговата персоналност, така и не разбираме как въобще му е хрумнало да ни черпи. Въпреки що годе оскъдните порции все пак успяваме да се нахраним.
18.08
Сутринта Бийт ни предлага да отидем до село на 70 км на разходка. Изобщо не подозираме, че ще попаднем в зловещ бизнес план и се съгласяваме. Бийт е просто обсебен от пари, далавери, безскрупулни печалби и то до доста страховити патологични нива. Минаваме през евтин супермаркет и Бийт купува възможно най-долните бонбони за смучене и химичен концентриран сок (тип степчета от едно време). За себе си взима някаква енергийна напитка, но като вижда на касата, че струва 6 пула (0,90 лв) се отказва, че била много скъпа. Доходът му на месец най-вероятно надвишава 30-40 000 евро минимум, ако се съди по сумите за наем, които ни споделя.
Спираме до село Марапунг (Marapong), където има имот със западнала къща. Отиваме при съседа му, който е някаква клечка от строителния надзор на Франсистаун, с луксозен джип. Бийт вади евтиното безалкохолно и кара мъжа да му сервира месо, от което не спира да се тъпче като не видял. Следващите два часа се говори само за земи и как искал да замени тази земя с нещо в града или пък да построи къщи и да ги дава под наем на местните учители на баснословни цени.
После правим обиколка с джипа и оглед на земите около селото. Чувстваме се сякаш сме с някаква брутална хиена, която има за цел да разори и прецака местните, докато трупа несметните си богатства. На всичкото отгоре ни беше споделял и че е масон и бил разочарован, че синът му не искал да членува в ложата. Ако членувал, винаги щял да е добре навсякъде по света. Каза също, че като го пратил в Швейцария го оставил да рови по кофите и да спи под мостовете, за да се научил да не разчита никога на парите на баща си. Аз през цялото време се опитвам да се изключа от околната атмосфера, като си чета и не слушам, но с времето се потискам все повече.
След посещението на това село, Бийт решава да отидем до съседното село Матенге, където да търсим някакъв местен племенен вожд. Намираме го след известно разпитване. Мъжът е възрастен и живее с по-младата си жена и 6-7 деца в мизерна къщичка. Радват ни се страшно много, но ето че тук вече настъпва най-гнусната част. Бийт започва да раздава от евтините бонбони и близалки на децата, като се прави на много мил чичко, а в главата му е само как да омая вожда за лична изгода. Харесва си традиционни предмети от бита на много по-голяма стойност от бонбоните и успява да си ги изкрънка от хората безплатно.
Тръгваме си с един дървен впряг, керамични съдове и дървена кратуна за вода с почерпало. Мен ми се реве зверски и не преставам да си мисля как точно такива като него владеят земята и в този момент хиляди и хиляди с подобни на неговите болни мисли подписват договори, кроят планове, купуват и продават с цената на животи на хора, диви животни и растения. Пълен ужас!
Отиваме и до кметството, да си направи връзки, като раздаде бонбони – точно както едно време белите колонизатори раздавали стъкълца на туземците и им взимали всичко. Има наистина нещо страшно в Бийт, като рафинирано зло и нечувано лукавство, от което те побиват тръпки и то при все че винаги е усмихнат, мил и в приповдигнато настроение. С нас също се държи много мило и уж учтиво.
А през цялото време се опитва да изкара себе си като филантроп и човек, който помага на местните. Въпреки че един път му пролича омразата към тях, като се развика на едно момче, което беше сложил да продава една от десетките му коли на улицата: ” Излизай от колата веднага, ще я омърсиш глупако!”. Каза го със страшно пренебрежение и момчето се скова цялото и само промърмори нещо, че се било къпело редовно. Пътьом хвърли една близалка и на една старица, без дори да спира колата си или да я поздрави. Личеше си, че бонбоните му се свидят доста и ги раздаваше много умерено. Явно се усети, че сме шокирани от поведението му и в своя защита каза: “На вас сигурно ви е смешно това с бонбоните, но тук хората са много прости и се радват и на два бонбона, така че е хубаво да поддържам връзки с тях.”
Вечерта се прибрахме умрели от глад, но адовите изпитания продължиха. Бийт (на около 60 години) взима едно двайсет годишно местно момиче и го завежда в къщата. Била му приятелка от година. Горката се надява, че ще ѝ плати вишето образование, както самият той подхвърля неведнъж. Става ни страшно гнусно.
Апогеят обаче идва, когато в обичайната зеленчукова супа на вечеря се оказва, че Бийт е нахакал парчета свинско. В нашите купички няма, но по едно време забелязвам, че китаеца Йеди вади от неговата огромно парче месо. Направо ми пресяда. Усещаме се, че е сготвил супата с месо и моментално спираме да ядем. Започва да се оправдава с приятелката си, че тя го била сложила и дори казва: “Е, няма да умрете!” Обясняваме му, че това е личен избор и че не можеш да сипеш наркотици в чашата на някой, който не иска тайно или да го изнасилиш или да му дадеш нещо, което не иска против волята му и че това показва неуважение към личността на човека. Извинява ни се, но сякаш Бийт остава странно доволен.
След вечеря вади и някакъв кръст (като цяло забелязахме, че той се опитва да заблуди всички, че е същият като тях – например пред нас се правеше, че е приключенец и само спи на палатка и че не ядял много месо, а пък за пред китаеца слушаше китайска музика и ядеше с клечици, на местните разправяше пък че са едно и говореше на техния диалект), който казва че негов приятел взел от една монахиня преди да я спуснат в гроба, защото бил много ценен.
Направо ни идва да се гръмнем и решаваме утре да се изнасяме с максимална скорост.
19.08
Йеди китайчето ни заявява, че иска да се присъедини към нас за два-три дена. Бийт естествено е крайно некооперативен и заявява от името на Йеди, че той нямало да идва. Не ни дава паролата за wi-fi, за да се свържем с Йеди, не споделя никаква информация за интересни места за посещение, а за даване под наем на някоя от множеството джипки, които има и дума не може да става, разбира се.
Йеди се появява към обяд от болницата, супер трескав и превъзбуден. Отива до тях, за да си приготви багажа. След час ни пише, че е заключил раницата си с ключовете от колата и къщата в багажника и самият той е заключен между външната врата и апартамента си. Очевидно такъв е бил късмета му, а и винаги се доверяваме на знаците на съдбата. Така че, след като се появяват заедно с Бийт и Йеди се отказва, силно притеснен от случилото се, мятаме раниците на камиончето и се отправяме към края на града с голямо облекчение, че ще се разкараме от масонския невръстеничен свят на богаташа белуга и на куцозлията и неориентиран китаец.
Без да чакаме дълго ни спира малко камионче. Още докато се качваме ни направи впечатление, че шофьорът и помощникът му не носят маски. Супер засмени са и веднага започват небрежно да си бърборят с нас. Причината бързо се разкрива, просто не са ботсванци, а замбийци. Пътуват право към нашата дестинация – селището Ната в близост до известните солени пустини (Sаlt pans).
Интересно да се знае …
Солените пустини на Ботсвана са едни от най-големите в света. В миналото те са били покрити с водите на гигантското по размери езеро Макгадикгади (Makgadikgadi), пресъхнало преди десетки хиляди години. По най- съвременни изследвания на митохондриалните днк се предполага, че именно на това място се е родил съвременния човек хомо сапиенс, преди около 200 000 години. По това време региона е бил изключително плодороден, покрит с тучни влажни поля и гори, пресечени от система от реки и езера, обитаван от безброй бозайници и птици от всякакви видове.
Малко след градчето Ната слизаме от камиончето и вече по тъмно се отправяме към шубраците пред изумените очи на шофьорите. Те многократно ни предупреждават, че след Ната започва да има много диви животни, включително слонове и лъвове. Разпъваме бивака върху белите пясъци на саваната покрита с гора тип мопане. Тишината на звездната нощ ни обгръща и се чувстваме абсолютно щастливи в самотата си. Кошмарът на каучсърфинг психарията е останала на 160 км зад нас.
ПС. Месец по-късно пакетът от пощата бе върнат от ботсванските служби, заради някакви ковид паранои. Младата приятелка на Бийт трябваше да го вземе и да го препрати, но в крайна сметка Бийт открадна парцалите и няколкото смачкани тетрадки, които имаше в пакета. След много опити да се свържем с него, признаха че пакетът е в тях и казаха, че можем да им пратим пари, за да го пратят по DHL, но бяхме сигурни че ако пратим пари ще измислят нещо, за да не го пратят и да вземат парите. Освен това се оказа, че името му изобщо не е Бийт, може и швейцарец да не е бил. Господ да го благослови!
В следващия пост четете… Едно вълшебно сафари в национален парк Чобе, адвентистки ексцесии в една порутена църква и влизане „с взлом“ в Зимбабве, страна забранена за неваксинирани прес 2021 година.
Тук можете да поръчате книгите с пътеписи от Азия на Кервана: КНИГИ
