Ботсвана
Столица: Габороне
Площ: 581 хил.кв.км. (5 пъти колкото България)
Население: 2 млн. души
Език: сетсуана (банту език) и английски
Парична единица: пула (името на паричната единица в превод означава дъжд – интересна препратка към ценноста на дъжда за ботсванците)
Религия: християнство (основно протестантизъм)
Форма на управление: многопартийна демокрация
27.07. 2021
Влизаме развълнувани в Ботсвана. Всяка нова държава е нов свят за нас. Знаем, че Ботсвана, като ЮАР и Намибия е държава с висок стандарт, уредена и с добра инфраструктура. Основният й поминък е диаманти и телешко. Радва се на политическа стабилност и като рядко населена е пълна с диви животни и защитени зони, между които и небезизвестната делта на река Окаванго, единствената делта, която вместо във воден басейн завършва в пясъците на Калахари.
Крачим бодро след границата към първото селище на 8 км. – Чарлс хил. Калахари, която всъщност не е същинска пустиня, а полупустиня, с пустинен тип савана, се простира навсякъде. За наша най-голяма радост ги няма оградите на фермите от Намибия. Вместо това кравички и магарета си пасат свободно навсякъде около пътя. Не след дълго ни спира един намибийски бастар с камионче. Пътува за ЮАР. Возим се с него до тъмно, близо стотина километра след границата. Подминаваме доста брутална катастрофа между джип и крава, която лежи умряла в страни. Джипът е помлян. Шофьорът твърди, че това е най-често срещано явление в Ботсвана.
Слизаме малко след град Цоча (Tsootcha) в буша. Осведомили сме се, че в региона няма лъвове, така че сме спокойни. Шофьорът ни бе казал “има ли крави на свобода, няма лъвове”. Скриваме се сред храсталаците и палим огън. В Калахари нощно време е доста студено, макар и не колкото беше в Намибия. Около нас вият чакалчета. Постепенно се унасяме в сън.
28.07
Калахари в превод означава “Голямата жажда”. За да изживеем названието на пустинята, сме останали без капка вода, а шофьорът вчера се улиса и ни остави на два-три километра след градчето Цоча. Пустинята е безмълвна в необятната си красота. Единствената динамика в нея са прехвърчащите птички и спорадичните пориви на вятъра, който полюшва тревите. Храстите, дърветата и тревата са коренно различни от тези от намибийската страна, а земята е червен пясък. Чудим се какво ли да правим без вода, но когато поемаме на обратно към градчето, зърваме няколко постройки. Деца пастирчета ни сипват от кладенец, покрит с навес, леко мътничка вода с неидентифицирани частици в нея, но сме толкова жадни, че пресушаваме бутилката директно без да я филтрираме. Сутринта даже се наложи да мием чиниите само с пясък, както ни беше казала Поли, че ги учили да правят в израелската армия като нямали вода.
Стопът е както обикновено в последните дни – ужасен. Никой не спира, камионите профучават сякаш без да ни забелязват, а и няма почти никакво движение. По някое време обаче ни провървява и ни спират едновременно тир и лека кола с две жени и малки деца. Семейството пътува за първия по-голям град на север след т-образно кръстовище в нашата посока. Повечето камиони завиват на юг в другата посока, към ЮАР.
Ботсвана е огромна, но почти няма никакви пътища. Основният път описва кръг около границите на страната. Ние след много чудене бяхме избрали да тръгнем на североизток и делтата на река Окаванго, а после да решим как и накъде точно.
Жената ни в колата ни посреща с въпроса: “Къде са ви маските?”. Яде скилидка суров чесън и ни информира, че тук всички са много наплашени от ковида. Вчера са погребали брат й, починал от ковид. По някое време звъни сестра ѝ, за да каже, че тестът и е положителен. Както се казва, набихме се директно в гнездото на осите, добре че все пак го изкарахме наскоро и сме естествено имунни.
Както на много места и тук хората си мислят, че следващият регион е много опасен. Из Окаванго убивали хора, както се носи слух, за човешки части за черна магия. Много не ни се вярва, тъй като Ботсвана се води за една от най-безопасните в криминално отношение държави от южна Африка. Може би и поради факта, че има сурови наказания от полицията или от традиционни племенни съдилища като например бичуване и то на самото местопрестъпление, а наказанието за убийство е смърт чрез обесване. Ако те хванат пиян да се търкаляш по улиците, също играе бича.
Караме стотина километра през Калахари, която не покрива представите ни за пустиня, а по-скоро за савана, поради богатата си растителност, жълта трева, храсти и някоя и друга по-висока акация. Кравите и магаретата свободно обикалят и пресичат пътя, поради което трябва особено много да се внимава при шофиране. Често има напомнящи знаци за това, а и минаваме покрай паметник на двама човека загинали при катастрофа с крава.
Пристигаме в областния град Ганзи (Ghаnzi). Градчето се е скрило в страни от главния път и се състои от малки спретнати къщички. Гетата “локейшън” от Намибия липсват. Жената ни подарява няколко скилидки чесън срещу короната и ни оставя пред голям мол. Заемаме се със задачата да си набавим сим карта с интернет и да си напазаруваме от супермаркет Шопрайт. За наша изненада в магазина се оказва, че има значително по-богато многообразие на плодове и зеленчуци и цените на повечето неща също са по-евтини от Намибия. Май няма да се мре от глад. 🙂
Докато си почиваме на пейката пред едно заведение, се разприказваме със сервитьор, който говори перфектен английски. Момчето е страшно любезно, сам ни предлага да си оставим раниците в заведението и дотичва с един наръч карти и брошури от близката туристическа информация. Разглеждаме илюстрирани карти на Ботсвана, на които са отбелязани множество паркове. За най-голямо наше изумление се оказва, че цените на парковете са същите като в Намибия – страшно евтини, около 120 пула вход (~18 лв), а цените на къмпингите са дори още по-евтини, по 30 пула на човек (~4,5 лв). Как ще се удържим да не влезем в някой парк не знаем, но за съжаление Намибия се оказа доста разоряваща за бюджета ни, а ни очакват още сума ти държави и плюс ковид тестове и визи на всяка граница.
След обяд е. Няма много коли по главната, а и сме леко изморени, така че решаваме да се установим по-рано, за да си починем. Не си правим труда да излизаме от града, тъй като намираме страхотна полянка, скътана между града и главния път. Само няколко странни бушмена преминават покрай нас. Не можем да ги разберем що за хора са, правят странни жестове, облечени са леко като клошари, но в никой случай не са арогантни, по-скоро обратното – деликатни.
29.07
Започваме стопа с див калахарски ентусиазъм, който обаче бавно се изпарява и след около два часа чакане се превръща в лека форма на отчаяние. Тировете за ЮАР вече ги няма, преминава само от време на време някой джип на бял фермер, които отива някъде наблизо. По някое време спира кола с натурализиран индиец, който е видял, че чакаме на пътя с часове. Разприказваме се и се съгласяваме да ни метне до неговата ферма на 7 км. С азиатско гостоприемство ни поканва да пийнем по един чай преди да продължим. В последствие ни кани, ако имаме проблем да останем да спим в къщата му.
Пием чай с мляко и джинджифил и ни е адски приятно да си припомним усещанията от Индия. Рони е католик от щата Керала, особено начетен и мрази Индия. Говорим за политика, знае за българското сирене, отваря дума даже и за Распутин и какво ли още не. Потапяме се в индийската ирационална реалност. Рони ни разказва за бъдещите си планове след като спечели някакво съдебно дело: туристически бизнес, градини с кашу в Мозамбик и т.н.
Продължаваме безуспешния стоп, а маршрутката за Д‘кар (D‘kar) ни подминава, но след това спира и се връща, за да ни вземе. Момчето шофьор явно също ни е видял няколко пъти докато минава по курса си да кибичим с часове на пътя и се смилява да ни вземе без пари за 30-на километра.
След градчето Д‘кар трафикът вече тотално спира. Ботсвана е в локдаун от началото на пандемията и от провинция до провинция се пътува само със специално разрешение, което обяснява липсата на коли. Докато чакаме до няколко полуразрушени правителствени бетонни колиби, имитиращи тези на бушмените, преминават няколко месни тръгнали за дърва. Положението на бушмените в Ботсвана не е много розово. Въпреки че Калахари, която е 85% от територията на Ботсвана е родната им земя, правителството от години се опитва насилствено да ги интегрира. Забранява им техния традиционен начин на живот – лов и събирачество. Бушмените (или още известни като сан) са отчаяни за собственото си бъдеще. Тъй като не могат да се адаптират, са изправени пред просешка тояга и възможността да оцеляват само от мизерните правителствени помощи.
Следобеда се изтъркулва заедно със слънцето на небосклона, така че помолваме хората от току що спрялата ни кола, която явно качва пътници срещу пари, да ни метне малко след следващото градче, на пункта за проверка за следващата провинция. Очевидно в Ботсвана също е разпространена практиката drink and drive, защото шофьорът и бушменът до него непрестанно си сипват и пият от една туба домашна бира с добавена по една капачка концентрат.
Всички пътници слизат в градчето Куке (Kuke). Преминаваме пункта за проверка без никой даже да ни спре, а шофьорът ни предлага направо за същите пари да ни закара до нашата дестинация – разклона за делтата на Окаванго на още около 100 км. Всъщност той въобще не е такси, а земеделец, но очевидно в Ботсвана си е прието да изкараш някой друг лев допълнително като превозваш пътници.
Слизаме в селището Сехитва(Sehithwa) и директно поемаме към езерото Нгами (Ngami) от другата му страна.
В Ботсвана всички са тотално психиясали на тема ковид. Даже и децата, които помолваме да ни сипят вода, не спират да повтарят като развален грамофон “сложи си маската, сложи си маската”. Дори и хората, които излизат съвсем сами от буша, виждаме да си ходят с маски. Интересното е, че въпреки локдауна, маските и ваксините, а и факта, че Ботсвана е крайно ненаселена държава, все пак страната е пламнала от ковид.
Докато вървим по пътчето през селото виждаме на всеки 500 м малки магазинчета отляво и отдясно и чак сега разбираме на какъв стрес сме били подложени в Намибия, да не може човек да си купи нищо от улицата, поради липсата на какъвто и да е местен бизнес.
Осведомяваме се дали има лъвове в дивото, оставяме си батерията да се зарежда в един магазин и поемаме директно през буша. В сухия сезон езерото е значително по-малко, така че след километър- два оставяме търсеното му за утрешния ден. Събираме суха трева за дюшек под палатката, готвим, хапваме и се унасяме в топлата тишина на нощта.
30.07
Някакво мишле цяла нощ се опитва да излезе от дупката си точно под моето шалте. Толкова е силно, че чак повдига ръката ми. Принципно уважавам личното му пространство и съжалявам, че съм му запушил без да искам входа, но силно се притеснявам да не прояде палатката, затова му лекичко му набивам от време на време някой лакът в муцуната. Стратегията не помага много, още повече че има и други мишлета, които тропат по съдовете и гризат мрежичката за миене на чинии.
След кошмарната нощ не сме в добра кондиция. Обикаляме дълго през лабиринтите от храсти и обгорени треви. Срещаме само стада магарета и кравички, но така и не стигаме до самото езеро, което в сухия сезон се е оттеглило в незнайна посока. Отказваме се от търсенето, въпреки че знаем че покрай него има стада слонове.
Тръгваме обратно към селото. Сядаме да отдъхнем и позаредим батериите в местен бар-ресторант. От началото на пандемията в Ботсвана има сух режим, тъй като правителството смята, че жителите като са пийнели ставали безотговорни към мерките срещу ковид. Така че в ресторанта се продава само кола и някакви ястия с месища.
По пътя към главния път откриваме обаче множество улични заведения. Навес в тревата и къкрещи чугунени гърненца на огън под него. Хапваме първо в едното боб с мекички, а на едно от следващите опитваме традиционното ястие “самп” – боб с намачкана царевица на зърна, както и някаква зеленилка. За първи път от повече от месец ни се случва да имаме такъв лукс – човек да може да си хапне нормална храна на нормална цена на улицата. Търсим душове на бензиностанцията на кръстопътя, но удряме на камък.
Оттук смятаме да поемем право на север покрай река Окаванго, чак до границата с Каприви, Намибия. Набелязваме си няколко села покрай които мислим да си направим дълги пешеходни преходи, за да се потопим в потайностите на делтата на Окаванго. Вече обаче е следобед и като се има предвид колко е труден стопът в Ботсвана, решаваме вместо да се мъчим, направо да си установим лагер от рано и да си починем повече за следващите приключения. Няколко засмени деца ни забелязват и стеснително и бавно идват към нас да си поговорим. Голямо облекчение на комуникацията с местните е когато всички говорят английски език. Децата ни носят вода, а пък ние споделяме с тях парче шоколад и няколко супички.
*Интересна информация и снимки от въздух за делтата на Окаванго можете да прочетете ТУК.
31.07
Децата идват сутринта, всяко е с по бутилка прясна вода и кибритче с няколко клечки вътре, за да можем да си запалим огънче. Днес всички са пременени в официални дрешки и са адски мили. На въпроса към едно от момиченцата, кое е любимото му животно, отговора ни идва малко потресаващо: ”месо (meаt)“. Чак не можем да разберем в началото какво има предвид. Няма концепция за любимо животно, или всяко животно е любимо щом е в тигана или в тенджерата!
Тръгваме с бодра крачка по пътя и за пореден път слънцето започва бавно да изпарява ентусиазма ни. Чакаме повече от час и половина. По пътя почти не преминават никакви автомобили и в знак на отчаяние или по-точно желание в днешния ден да се случи някакво раздвижване се мятаме на преминаващо раздрънкано платено автобусче. Като знак от провидението в него има точно две свободни места и склоняваме да заплатим по 72 пула (10 лв. на човек) за 220 км, директно до нашата дестинация село Сепупа (Sepupa).
Пътят след град Гумаре рязко се влошава. Шофьорът трябва ловко да избягва дълбоките дупки и често кара извън пътя. По някое време спираме да ремонтираме и задното стъкло, което започва да изпада. Отбиваме се да оставяме пътници по разни села. Регионът става крайно традиционен. Къщите са предимно от буш материали, кръгли от глина, с високи огради от тръстика досущ като къщите от ивицата Каприви в Намибия, което всъщност си е много логично, тъй като тук живеят сродни етноси на тези от Каприви.
200-те километра ни отнемат четири-пет часа и пристигаме в село Сепупа в късния следобед. Животът тук изглежда напълно замрял, няма никакви хора по улиците. Откриваме местното магазинче, пазаруваме и си бъбрим с любезния продавач, който даже ни изважда два стола да си поседнем и ни поръчва зеленилка от градината на някакъв съсед.
По пътя, хора от една къща ни подвикват дружелюбно и даже ни канят, ако желаем да нощуваме в тях. Такова нещо не ни се беше случвало от Намибия. С изключение на гостито при Джефри от Каприви.
Раниците ни доста натежават след провизиите и докато си почиваме под една сянка ни застигат местни, които отиват да купонясват на реката. Предлагат ни да ни метнат до тяхното място откъдето да си продължим напред. Оказва се, че не са една, а множество коли на младежи неиздържащи на сухия режим, които са решили да си поизбухват необезпокоявани от властите в дивото. Пият традиционна бира и домашно дестилиран алкохол от някакъв плод.
Излизаме от сухотата на саваната и навлизаме в жълто-зеления район на делтата на река Окаванго. Сетивата ни избухват от сблъсъка с пищната растителност и зеленина. Началото на реката е очертано от безкрайна стена от тръстика с пухести върхове, люлееща се като море десетки километри навътре из делтата. Огромни дървета с тъмно зелени корони са разхвърляни по гънките на долината, покрита от тучна трева. Чувстваме се като попаднали в някакъв приказен речен свят, особено осeзаем след продължилото повече от месец пречистване сред пустините на Намибия. Отказваме учтиво поканата да се присъединим към купона и откриваме страхотно местенце за бивак. Палим си огън и със солидна доза адреналин газя сред тресавищата, за да напълня вода оглеждайки се във всички посоки за крокодили.
Дивият купон, крясъците и музиката продължават до малко след вечерния час 22 ч. След това оставаме в тихата нощ под безмълвния дъжд от метеорити и Mлечния път.
01.08
Слънцето разбутва върховете на тръстиките, наднича и бавно се повдига, изпъстряйки в невероятни цветове картинния свят, в който пребиваваме. Сякаш под знак на невидим диригент избухва в кресчендо хор от хиляди птици.
Откриваме един от основните канали на делтата с дълбоки бистри вирове с песъчливо дъно. Правим си Окаванго кръщене – пием вода директно от реката, къпем се и скачаме в ледените води. Е, все пак се осведомихме от няколко младежа преди това, че няма крокодили. Оказа се, че и бивакът ни не е на най-подходящото място, защото в близост имаше слонски пътеки и множество слонски изпражнения.
Вървим часове в непрестанно опиянение от избухващите цветове и картини около нас. Безкрайни полета с треви, хълмисти островчета с букети от високи дървета, екзотични палми и гънещия се бряг на реката, обрасъл с висока тръстика. Усещането, че сме в някаква странна приказка не ни напуска до вечерта. За цял ден не срещаме нито един човек, само животински пътечки, слонски изпражнения и стада крави и магаренца. За съжаление, въпреки че регионът е крайно подходящ, не срещаме нито една антилопа личи или каквото и да е диво животно. Очевидно малко по малко местните са ги избили до крак.
Вечерта откриваме страхотно островче, подходящо за бивак. Опитваме се през няколко места да достигнем основния канал, за да си напълним вода, но така и не успяваме, така че си пълним от затревените тресавища. Водата е доста бистра, но все пак си я филтрираме с филтърчето, което ни подари Свилен, доста полезна и необходима част от екипировката, особено в Африка.
Вечерта отново се борят светлината на огъня с искрящите звезди по небосклона и всяко затихване на огъня и топлината правят капки мляко от млечния път да падат върху главите ни. Докато спим хипопотами ни изнасят серенада пред палатката.
02.08
Красотата е толкова пленителна, че тръгваме чак към обяд. Минаваме покрай езерце и нива с работници, заградена със солидно висока ограда. Жената от градината ни дава съвет в никой случай да не бягаме, ако срещнем слонове, които били много, особено накъдето сме тръгнали. В земите на село Каджаджа (Kajaja) сме, но не виждаме самото село, което е до главния път, само малко камионче натоварено с местни и дърва за готвене. Пейзажът се променя сякаш с всяка крачка.
Вече втори ден вървим към отстоящото само на 20-тина километра от първоначалната точка, село Намасере. Сякаш пространството се разтвори и започна да се разширява до безкрайност, разкриващо незнайни и неподозирани светове. Дори и ние, ако не бяхме спрели за този преход, можеше да профучим по главния път без да се докоснем и до една хилядна от тази триизмерна приказка. И времето неразривно свързано с пространството се разтегля като рибарска мрежа и загубва линейния си и измерим логичен характер. Вървим сякаш не от дни, а от месеци – вече почти превърнали се в блатни речни създания.
Отклоняваме се от кривините на реката и постепенно саванната растителност се сменя с полупустинна. Всяка крачка става мъчителна през затъващите бели пясъци. Попадаме в самотно царство на слонове. Пясъкът е разчертан от десетки пътечки с грапави слонски следи и миниран с хиляди слонски изпражнения. Започваме да говорим шепнейки и нивото на адреналин достига инфарктни стойности. Никога не сме били на толкова слонско място и тяхното присъствие е надвиснало над нас. Зад всеки храст или дърво във всеки момент очакваме да изскочи някоя бивна.
Започваме да губим сили, а и не очаквайки, че ще се отдалечим толкова за дълго от реката, сме останали без вода. Свързваме се с второстепенен път, изцяло обрасъл и превърнат в слонска магистрала. На всеки петдесетина метра е пресечен от слонска пътека, някои от изпражненията са съвсем пресни. За първи път виждаме и последствията, които оставят слоновете след себе си – леко опустошителни. Клоните на дърветата са изпочупени, за да се хранят с връхчетата и листата им, има огромни клони, строшени като клечки за зъби, както и изцяло унищожени дървета. За лошо или добро не срещаме слоновете този път. Те могат да бъдат доста опасни и смъртоносно агресивни, особено като имат малки или ако по невнимание влезеш прекалено близо в пространството им.
Вече без грам сили, със силни болки в гърбовете и кръстовете от тежките раници, стигаме до един от ръкавите на Окаванго. Трупясваме се на първото подходящо място. Нямаме сили за огънче и си готвим с Нафтечко. След седем часовия преход бързо се унасяме под звуците на многобройния жабешки хор.
03.08
Сутринта динамиката на деня започва с появата и глъчката на хиляди птици. По виещата се зелена долина около ръкава се появяват стотици крави, каубои препускат на коне, деца си издирват магаренцата, а други ловят риба в реката или се цамбуркат в близкото езеро.
На четири-пет километра сме от село Намасере (Nhamasare) и стигаме без затруднения до селото. Изглежда пусто, но има няколко магазинчета. Основният магазин е почти празен. Никъде в селото няма вода и само няколко кучета разнасят окървавени кравешки крака по улиците. Сядаме пред една бутчица-магазинче и се подкрепяме с няколко портокала и хлебчета с лук и сол.
За наш късмет обаче веднага щом тръгваме към главния път ни настига кола на електрическа компания и ни откарва директно до областното градче Шакауе (Shakawe). Градчето е малко, но за нас си е цял цивилизационен шок – хора, сгради, сергии с дрехи, та даже имам и МОЛ. За около 45 лв си купуваме камара зеленчуци и си позволяваме нечуван лукс – пием натурален сок и ядем фъстъци на паркинга на мола, докато вършим работа в нета.
Вече са свечерява, но късметът отново проработва и ни взима пикап до граничното градче Мохембо (Mohеmbo), където има ферибот до отсрещната страна на реката. По тъмно пресичаме реката с последното фери, което е безплатно. В близост почти завършен се издига модернистичен мост, гордост на правителството, който ще свързва хората от другия бряг с останалата част на държавата.
Докато вървим по прашния път обаче, някакво такси бавно ни задминава. Шофьорът ни оглежда доста подозрително и забавя съвсем. Пресичаме дигата на новостроящия се път към моста и докато вървим през полето, бакшиша или пък може би друг подозрителен местен си изтипосва колата напряко на дигата и започва да ни осветява с фаровете си. Не ни трябва много за да се филмираме, още повече като виждаме някаква сянка да минава пред фаровете и да тръгва с челник към нас. С настъпването на нощта в Африка нещата коренно се променят и стават по някакъв начин негостоприемни и крайно застрашителни. Така че гасим нашите челници, пресичаме осветената от фаровете ивица и с ускорена крачка изчезваме в шубраците. Уверяваме се, че сме се измъкнали и никой не ни преследва и без светлини намираме подходящо място до брега на реката за бивак.
04.08
По изгрев имаме представление от пет хипопотама, които си плуват насам-натам, цамбуркат се и се гмуркат и даже се заплашват един друг чрез широко отваряне на устите си. Единият даже тръгва да изпитва прага ми на търпение и плува доста близо до мен. С появата на дневната светлина всички наши нощни притеснения са изчезнали напълно. Започва изпъстрения с цветове дневен свят на Африка, изцяло контрастиращ с изпълнения с опасности нощен.
Тръгваме през зелените полета, покрай множеството канали на Окаванго. През дъждовния сезон всички тези площи са изцяло залети, оформящи едно огромно езеро. Сега водата се е оттеглила, оставяйки мека напукана като слонски лапи кал, петна от тресавища и безкрайни виещи се езици от канали пълни с вода. Опитваме се да предвиждаме къде е заблатено и как да се промъкнем покрай каналите, но не винаги е успешно. При един от скоците кракът ми изпада в края на канала и затъвам в тиня и вода до чатала.
Гледките са страхотни, така че джвакаме бодро из тинята докато достигаме основния ръкав на ръката. Местни събират тръстика на снопове за характерните за региона тръстикови оградки, а рибар щъка напред-назад с издълбаното си кану. Красотата е неземна, но се оказва, че сме попаднали в капан от дълбоки канали и за да продължим напред трябва да направим огромна заобиколка назад.
Помолваме рибаря да ни прекара през канала. Докато се чудехме накъде да поемем забелязахме огромна неподвижна топка в далечината в реката. Няма начин да е скала, остава да е мъртъв хипопотам, който обаче изведнъж оживява, изправя се и тръгва към отсрещния бряг. Забелязваме и нещо съмнително голямо да разцепва водата на реката. Най-сетне след толкова дебнене за първи път в дивото виждаме нилски крокодил. Рибарят ни прекарва през канала и от другата страна забелязваме още един дебелак крокодил около 2 м да се препича на слънцето. Очевидно гъмжи от крокодили по реката. Този факт обаче не притеснява огромна група от жени, които джвакат в следващия канал във вода до кръста и ловят риба с мрежи за комари. Питаме рибаря дали има ухапани хора от селото от крокодил и той отговаря: “plenty” (много). 🙂
Сядаме на едно полуостровче обрасло с тръстика и наблюдаваме изначалната хармония, в която си съжителстват човек, хипопотам и крокодил. Забелязваме, че доста от жените са голи до кръста. Множеството е огромно, носи се глъчка и смях. Очевидно регионът е крайно традиционен и хората си живеят щастливо в задружна общност.
Стигаме до следващото препятствие – каналът с рибарките. Веднага ни се притичват на помощ две дечица с малко прогнило кану. След успешния опит с пренасянето на моята раница обаче момченцето губи контрол, кануто се заклаща и след избухването в смях на жените, кануто се обръща заедно с Маги и нейната раница. Успяваме да спасим раницата и Маги безславно пресича канала, затъвайки до кръста. Отдавна вече сме целите прашни и кални до ушите, така че това не ни прави впечатление. Превърнали сме се в речни хора. Жените и децата засмени ни наобикалят и с гордост показват улова си от дребни рибки и корени от водна лилия за готвене.
Продължаваме още малко в търсене на подходящо място за бивака. Към нас се присъединяват две момчета, опитвайки се да ни помогнат да открием път сред тресавищата до главния ръкав. Водата в блатото изглежда дълбока и решаваме да заседнем на върха на гористо островче.
Едното от момчетата на име Мейджър е още ученик, но талантлив комик, снимаме се, а той изпада в пристъпи на еуфория. Взима ни резервната батерия, за да я зареди и ни оставя в прегръдките на кърваво червените цветове на залеза. Хилядите крави от полето около реката като по някакъв невидим знак тръгват да си ходят и изведнъж всичко утихва. Водата в близкия канал се превръща в пурпурно огледало и докато стоим застинали в захлас, ставаме свидетели на странен ритуал. Трима-четирима човека коленичат в някаква странна молитва на изток. После едното момиче влиза във водата, а странен магьосник облечен в синя роба й слага червена кърпа върху главата и започва да я залива от всички страни с вода, като кулминацията е когато я потапя изцяло под водата. В последствие разбираме, че това не е кръщене, а традиционен ритуал за влизане в полова зрялост за момичетата.
Традиционна керванджийска вечер – огън, млечен път и пръхтящо хипо досами палатката. 🙂
05.08
Динамиката на денят в Окаванго започва с внезапната поява на хиляди птици по полетата и музиката от техните крясъци. После от различни посоки се появяват върволички от кравички, които заемат по незнаен ред различни позиции покрай каналите, викат се с мучене и започват да подръпват от тревите, растящи във водата. Пристигат и магаренцата. И чак след това се появява и тук-таме някой човек, пастир или рибар. Пристига и Мейджър с още двама талантливи приятели. Участваме в хип-хоп клип и правим рекламно филмче за youtube каналите им. Селото на Мейджър – Каукви (Kauxwi) и регионът наоколо е заселен с етноса хамбукушо (Hambukusho), който е мигрирал по тези земи сравнително късно, 18 век, прогонени от техните оригинални земи от племето лози около река Замбези.
Местните са доста наплашени от слоновете и дивите животни. Не обикалят много-много далеч извън земите на селото си. Мейджър ни беше посочил в далечината гора, наречена слонската и ни беше помолил в никакъв случай да не ходим до нея или въобще по-далеч от 5 км от границите на селото. На всичкото отгоре днес са открили мъж от селото, тръгнал вечерта за дърва за готвене, убит от слон. Цялото село е на крак, начело с вожда, военните и рейнджърите от организацията за диви животни. За най-голямо съжаление акцията завършва с отмъщение – убийството на нарочения за убиец слон. Рейнджърите взимат бивните, защото само държавата може да търгува с тях, а месото се разпределя безплатно между селяните, включително и от съседните села. Доста жестоки практики.
В Ботсвана има квота за лов на над 400 слона годишно. Слоновете, се оплакват местните, били толкова много, че приспивали част от тях и ги изнасяли за Намибия. От наша гледна точка, има нещо като несправедлива война. По-малките диви животни и хищниците са изтрепани изцяло, а слоновете са избутани навътре в пясъците на саваната и могат да идват да пият вода от реката само през нощта. Не че в Европа изобилства от диви животни, отдавна сме им видели сметката и сме ги натикали в планините, но за съжаление явно същата участ грози и Африка.
Денят постепенно напредва и решаваме все пак малко да се хигиенизираме и цивилизоваме, така че перем дрехи по-бавната система с тенджерката, къпем се с кравите и пишем блога, кацнали на един клон в дебелата сянка на едно дърво. Дървото е някакъв непознат за нас вид с плодове, ужасно стипчиви, ако не са узрели, но ако успееш да различиш кои са узрелите плодове, невероятно вкусен. Жените идват да ловят риба, като отново са дружно на големи групи, нагазили до корем в канала пред нас. Готвим си на огън последните припаси и слушаме кикота на хипопотамите.
06.08
Събуждаме се в безвремието на Окаванго. Сякаш сме тук от зората на вековете и нищо друго освен този речен свят не съществува. Кравите отново идват самички на водопой и паша. Няколко магарета си правят прашни бани под съседното дърво. Изобщо не бързаме за никъде. Вече близо седмица сме по поречието, но това ни е заслужената почивка след месец из пустинята Намиб.
Все пак днес сме решили да слезем още малко по на юг до следващото село Какао (Xakao) и да сменим мястото на лагера. По обед се появява Мейджър и заедно тръгваме към селото, да ни покаже магазина. Селото се оказва доста голямо, с предимно традиционни къщи със сламени покривчета и високи тръстикови огради, които служат за да не виждат външните хора какво се готви на огъня в двора. Питаме Мейджър как е живота тук и той отговаря: “Спокойно. Тук всички си споделяме нещата, винаги можеш да отидеш в съседна къща и да поискаш ако нещо ти липсва.”
От месарницата си купуваме вече нарязани листа от рапица, картофи, лук, моркови и портокали. В Намибия в отдалечените селища беше абсолютно невъзможно да си набавиш зеленчуци и плодове. В магазина се предлагат обичайните неща за селски африкански магазин – огромни чували (25 кг) с царевично брашно, ориз, пшенично брашно и захар. Купуваме чай и кафе, а от едно момиче на улицата си взимаме малки домашни печени хлебчета. Готови сме да продължим пешеходстването.
Селото продължава поне още два километра покрай черния път. От време на време минава по някоя кола, така че реално и стопът е възможен. Всъщност пътят продължава още цели 150 км покрай Окаванго, където живеят не малко хора. След 4 км завиваме през буша към бреговете на реката. С голям ентусиазъм забелязваме и доста следи от слонове, някои пресни. Вървим близо 3 км преди да достигнем водната зоната. Тук е доста по-диво. Няколко маймуни вървят, притичват в далечината. Достигаме до дълбок канал и брод, който точно пресичат две момчета с магаренца. Едното магаре се е заинатило и не иска да влезе във водата, така че накрая на момчето му се налага да премине пеш каналът. Водата му стига до гърдите, а начинът по който бързат и това че ползват магаретата, ни навежда на мисълта, че може би има крокодили.
Слънцето клони към заник и се чудим какво да правим – да пресечем от другата страна където има страхотни оазисчета от гъста растителност и високи дървета или да си се върнем километър назад до първото “островче” с гора. (*В делтата е пълно с речни наноси, издигнати над зоната на разливите, по които вирее буйна растителност, тях наричаме острови.)
Въпреки че сме малко изморени и раниците ни тежат, някаква дълбока интуиция в нас надделява и решаваме да се върнем назад. Опъваме палатката до едно страхотно островче заградено с плътна ограда от трънаци. Вътре има малка градинка със зеленилки.
Тази вечер пируваме, с това което ни се струва като най-вкусното ядене на земята – мини хамбургерчета с пържени картофи и резенчета домат. Тъкмо си похапваме втората порция пържени картофки, пламъците на огъня си танцуват, а мракът ни притиска от всички страни все по-плътно, когато на 400-500 м се чува зверски рев. Канчетата сякаш дрънчат от звука, нашите картофки ни присядат, обичайното сумтене, грухтене и викове на хипопотамите ни се струват като котешко мъркане пред този звук. Стадо слонове са дошли на реката. Не знаем дали ни усещат, но тръбенето е доста страховито когато си сам в тъмната нощ в палатката си.
Хипопотамите също се дерат, жабите избухват в кресчендо и заедно със слоновете карат цялата тъма да вибрира от напрежение. Като че сме попаднали на сред животински апокалипсис. Не познаваме много добре поведението на слоновете, но е известно, че са особено злопаметни, като се има предвид войната между местните и тях. Почти със сигурност тези слонове ненавиждат хората, а днес хората отново са убили един от тях. В Индия сме спали до диви слонове, които минаха на метри от нас. Изобщо не ни е хрумнало да се пазим там. Хармонията не беше разрушена, но тук е съвсем различно. Горките животни изпитват ужас към човека. Не ни е страх, но в същото време адреналинът ни се е вдигнал доста.
Угасяме челниците и намаляваме огъня. Започваме да шептим, защото е известно, че високите шумови ги дразнят. Бавно прибираме всичко в палатката, като изолираме с торбички и какво ли не доматите и морковите, тъй като понякога слоновете биват привлечения от тези “лакомства”. Нощният въздух продължава да кънти все едно сме на сред война на зверовете. Само като си помислим, че щяхме да опънем палатката точно където в момента се къпят и пият вода. Все още не е ясно дали няма да ни наближат по някое време, тъй като прекарват цяла нощ около реката. През деня се крият дълбоко в буша и не могат да я приближат, заради хората и многобройният добитък на паша.
Все пак в палатката се чувстваме доста сигурни и знаем, че няма да ги раздразним с движенията си. Дивите животни никога не атакуват палатки в 99% от случаите. След като се прибираме предупредителния рев заглъхва, но в просъница чуваме, че обикалят наоколо почти до разсъмване. Един хипопотам също идва да пасе на 20-тина метра от палатката. Ако трябва да сме честни, въпреки че не ни се иска да ни обградят, но в крайна сметка самите ние умишлено ги търсим постоянно и сега ни изпълва и щастие, че са близо до нас. Някакво чувство на увереност, че няма да ни нападнат ни кара да потънем в спокойни сънища.
07.08
Хората от градината се появяват сутринта. Страшно са любезни, питат дали имаме вода и заявяват, че трябвало да прескочим оградата, за да спим на по-сигурно вътре в градината. Самите те, въпреки че имат палатка, никога не остават да спят на островчето през нощта. Гледат рапица, спанак, домати и няколко лехи моркови. Странното е, че заявяват, че нямат никакви животни. Очевидно със земеделие се занимават най-големите бедняци.
По някое време се появяват от селото рибарки русалки, които голи до кръста, въпреки страхът от крокодили, ловят риба в основния канал. Минаваме покрай селото Кхакао ( буквата “х” в името е специален кликващ звук подобно на българското цъкане за отрицание). Не влизаме в самото село, което заради големите разливи на реката е по-към главния път. Минаваме само покрай безбройните стада от крави и магарета, които често пасат потънали до гърдите във водата, както и покрай няколко градини, заградени с бодливи клонаци от акация. Интересна система за напояване имат местните, в която прокарват свръх тесен и дълбок канал завършващ с уширение, за да докарат водата в близост до градините.
Ставаме свидетели на странен ритуал по кръщение на деноминацията Нова апостолска църква. Свещеници, облечени в бяло, със странни старовремски геги и дяконки, облечени в зелено пеят религиозни песни. По някое време три от дяконките са засилват и се бухват във водата в забитата в средата на езерото гега. Кръстят се бебета, младежи и старци. В Ботсвана 77% са християни, 20% определят себе си като без религия, 3% следват традиционни религиозни практики.
Вървим покрай голям разлив, като езерото побелява изцяло от хиляди цъфнали лилии. По брега има разхвърляни канута и кости на слонове. Някой от слоновете са жертва на местните, убити в близост до селото, за да не се мъкне месото на горките животинчета отдалече.
Харесваме си за бивак в далечината – симпатично зашумено островче, но когато се доближаваме откриваме, че се пада точно на слонска магистрала. Цялата земя е гъсто “минирана” със слонски изпражнения. Има и множество пресни следи. Очевидно не е най-подходящото място за спане. Продължаваме правейки широк обход на залива и стигаме до острови – градини. В единия има местен, който точно си полива зелето.
Питаме го дали може да пренощуваме на съседния остров. Човекът любезно отговаря утвърдително и че може да спим и в неговата градина. Имало слонове, но само понякога и било безопасно. Предпочитаме уединението и си устройваме чудесен бивак под високо дърво в съседната остров-градина. Палим си огън и си бърборим, когато неусетно настъпва вечерния час – 20:00.
Мощно тръбене и рев на слонове ни кара да онемеем. Споглеждаме се. Две стада с над 50 слона с тичане достигат водата и започват да издават страховити пляскащи звуци. Огромната биомаса сякаш повдига нивото на реката. Толкова мощно и впечатляващо събитие не сме преживявали никога.
Два или три слона идват да пасат в басейна на нашата градина. В това време хипопотам от канала от другата страна на острова решава да навлезе в същия залив. На 20 м от нас започва да се чува гърлено нискочестотно ръмжене, страховито, като издавано от някакви чудовища от научно фантастичен филм. Гамера срещу Баругона или Hippo vs Elephant. Хипото в крайна сметка се оттегля и слоновете доволно продължават да си пльоскат хоботите във водата и да си пасат от сладката тревичка. По-късно, към 3:00 през нощта, както ни бе информирал местният градинар, слоновете се оттеглят обратно в буша отвъд главния път. Между другото на около 5 км на север е границата с Намибия и нац. парк Буабуата.
Всички тези събития естествено не виждаме с очите си, а са осезаема представа от звуци около нас. Още по-малко пък имаме желания да излизаме от загражденията и да осветяваме някой слон в очите с челниците си.
Натрупали сме увереност и тази вечер успяваме да се наядем, въпреки екстремните емоции. Все пак при всеки рев, който разтърсва палатката нивата на адреналин се качват в неизмерими висоти и започваме да виждаме и чуваме двойно по-добре в тъмното. Освен това се разбуждаме като след десет кафета, но сме доволни, че не разпънахме бивака точно откъдето мина тичащото стадо слонове.
08.08
Жената на съседа идва с детенцето си и ни носи връзка рапица и риба. Даваме й дребни пари и няколко излишни дрешки. През деня, както обикновено, всичко изглежда спокойно и няма нищо общо със страшните слонски нощи. Готвим си на огънче и решаваме, че трябва да се откъснем от омагьосаната прегръдка на Окаванго делта, това да ни е последният ден на преходи и от утре да тръгнем да се връщаме, в противен случай рискуваме да си останем заплетени в красотата на ръкавите до края на живота си!
Минаваме пътьом да се сбогуваме със съседа и да обсъдим слонските дела от вечерта. Той е работил дълги години из националните паркове и има богат опит. Твърди, че са били две стада от минимум 50 слона, мигриращи към водата на реката от пресъхналите региони на саваната. Това обяснява защо тръбяха радостно и тичаха като луди през водата.
Правим си преход от около 7-8 км. Окаванго ни изумява с факта, че никога не е еднаква. За толкова дни пейзажът и растителността около делтата непрекъснато се променят, приемайки различни форми на красота. Поспираме на едно по-дълбоко каналче и се къпем малко като на руска рулетка – дали ще има крокодил и той или ние ще сме по-бързи. Студените дни си отиват бързо и всеки ден става все по-топло и по-топло. През лятото в Ботсвана и региона е около 45°, така че може да се каже, че пак сме улучили правилния сезон.
Стигаме до село Секондомборо. Едно момче ни уверява, че в селото няма нито едно магазинче и въпреки че откриваме измежду традиционните глинени къщички две магазинчета, се оказва че не се продава абсолютно нищо освен зрънчо, кола, олио и инстантни супи. Поспираме в центъра в офиса на мобилен оператор, за да си заредим батериите, изцяло празни. Наред с къщата на вожда има още няколко сравнително луксозни къщи, построени от държавата на висши партийни лидери.
Въпреки че Ботсвана се води демократична държава, с най-ниските нива на корупция в Африка, политическата система е леко странна. От независимостта ѝ през 1967 г. управлява винаги само една партия и въпреки известна доза недоволство гражданите винаги я подкрепят. В ботсванците откриваме някаква странна форма на подчинение, миролюбие и съгласие с всичко, което се каже от лидерите. В следствие на традиционното племенно-вождово управление или може би на нещо друго, но толкова послушни хора не сме виждали никъде, камо ли в Африка. Затова и всички изпълняват толкова стриктно и безапелационно всички ковид рестрикции и са толкова наплашени от медиите, чак до притеснителните нива да носиш маска в буша и да си мислиш, че има вируси в дивото.
Не може да не се отчете и факта, че държавата прави невероятно много неща за хората си, подобно на някоя северно европейска социално ориентирана страна. Също така стриктно се опитва да опази богатството си на ресурси, участвайки с висок процент във всяка минна индустрия.
Слизаме към реката с още няколко жени, тръгнали за дърва за готвене. Всички кравички се прибират от паша, а ние откриваме страхотно местенце за бивак – полузаградено островче.
Тази вечер ни е малко тъжно, защото ни е последната нощ сред дивотата на делтата и станалите ни любими стада от слонове. Само едно хипо се опитва да ни развеселява със спорадичните си кикотене и грухтене.
В следващият пост четете за … Една лека зловеща история с швейцарски масон във Франсистаун, вторият по-големина град в Ботсвана; за един рекорден стоп от близо 1500 км за един ден до Габороне – странната столица и за двигателите на икономиката в тази страна – телешко и диаманти.
Книгите за пътешествия на Кервана можете да разгледате и поръчате ТУК.
