03.07.2021
Днес тръгваме рано на стоп. Искаме да изминем близо 270 км до област Кунене (Каоколенд) в най-западната част на Намибия. Трябва да преминем през област Омусати, а от два дена има разпореждане никой да не излиза без разрешение от областта си, заради третата вълна на ковид в страната. Чудим се дали като туристи ще имаме проблеми.
Стопираме към следващия град Ошакати (Oshakati) – столица на област Ошана (Oshana), в която сме. Отново е пълно с таксита и се измъчваме докато си спрем едно камионче, което обаче отива само до половината път. С още един стоп все пак достигаме покрайните на Ошакати, който представлява една върволица от молове и супермаркети. Като цяло северът е доста по-населен от юга и централните части на Намибия. Чудим се кой ли пазарува в тези скъпарски места – и тук голяма част от къщите са в брутално бедни бидонвили и изцяло от ламарина. Контрастът е просто фрапантен.
В Ошакати спираме на местно пазарче, където се продават гъсеници за ядене и непознати за нас треви и ядки от буша. Хората ни гледат адски странно, все едно никога не се виждали чужденци с раници. Тъй като разклонът ни за следващия град Окахао е на 5 км, решаваме да си хванем такси за да прекосим града. В Намибия изобщо няма никакъв обществен транспорт, нито автобуси, нито маршрутки. Дори между градовете маршрутките са голяма рядкост. Почти всички чужденци тук винаги си наемат кола, а бекпекърите са невиждано чудо.
Таксиметровият се опитва да ни филмира като твърди, че някакъв мъж с кола ни преследвал още от предишния град Ондангва. Доста хора тук ни казват да внимаваме с раниците си и да не ги оставяме без надзор. Било започнало постепенно да става престъпно като в ЮАР. Въпреки че бяхме чели, че Намибия е много безопасна страна, се чувстваме адски странно и дори леко неприятно в Ошакати и бързаме да излезем от града.
От едно от ламаринените гета излиза някакъв замаян тип и започва да върви след нас, но ето че съвсем скоро симпатично семейство растафарай и жена му ни спират. Странният тип иска да го качат и него, но те му отказват. Изваждаме страшен късмет с тях, тъй като ще пътуват до съседния регион Омусати (Omusati), но смятат да заобиколят полицейската блокада по черни пътища, което е идеално и за нас. Ето че първото препятствие е преминато. Сега имаме само още една блокада до област Кунене.
Пейзажът в Омусати е просто нереален – жълта трева и ветрилообразни високи палми, от които местните правят ликьор. Никога не сме виждали подобни гледки. На места има и плитки езерца, от които пият стада крави и магаренца. Невероятно е странно и красиво. Саваната от Каприви и област Каванго вече я няма. Става все по-пустинно. Покрай пътя, както често в Намибия, дълги плетове и огради заграждат гигантски частни стопанства.
След стопа с растафарая настроението ни, частично помрачено от странната осбтановка в Ошакати, напълно се оправя. Веднага след него ни качва в каросерията на джипа си издокаран мъж с костюм. По пътя спираме да си купи месо от антилопа от сергия на пътя, където трупът виси окачен на кука – доста разпространена крайпътна гледка. Изгелжда хората в Намибия са доста месоядни.
Мъжът ни оставя в края на градчето Окахао (Okahao). Докато се чудим дали да не си купим нещо от супермаркета изведнъж забелязваме две жени от племето химба и направо ни увисват ченетата. Дошли са от област Кунене тук, може би да продават нещо. Спят в палатка до супера. От главите им се спускат характерните за тях дебели кичури, намазани с глина. Най-странното и доста контрастиращо с обстановката около магазина е, че са в традиционнто си облекло – боси, по голи гърди , с къси кожени поли и метални гривни около глезените. Всъщност ние сме тръгнали към Кунене именно за да опознаем племето химба и въпреки че сме ги виждали на снимки онемяваме. Заради ковид мерките носят ръчно ушити кафяви кожени маски в тон с дрехите си. Едната дори влиза по гърди в супера, за да си купи хляб и това не озадачава никого другиго освен нас двамата.
След Окахао ни качват две жени в джип за поне 60 000 евро, като отново се возим в каросерията. Шегуваме се, че явно трябва джипът да е за поне 50 000, за да не ни искат пари за транспорт. 🙂 Оттук ни остават финални 130 км до Опуво (Opuwo) – столицата на химба региона. Не минават много коли, но ето че скоро изваждаме късмет с джипка на двама електротехници, тръгнали за Опуво. Бая се замислят дали да ни качат без пари, но в крайна сметка се съгласяват. Качваме се в закритата каросерия.
Ето че скоро към нас се присъединява и семейство с три деца и чували с килограми брашно от просо, което май ще продават някъде. Милите хора са изръсват почти 40 лв и то само до половината на нашия път. Летим с поне 130 км в час по асфалта. Достигаме блокадата на полицията, но за наше голямо облекчение не ни правят проблем. Само искат да видят паспортите ни.
Ето че най-сетне влизаме в Кунене. Пейзажът отново се променя – вече я няма дори жълтата трева и палмите. Почвата става червеникава, с ниски храстовидни дървета. Появяват се и все повече възвишения и планини.
В ранния следобед слизаме в Опуво – един автентичен град от междузвездни войни. Градът се състои от две улици, в буквалния смисъл на кръст, с множество магазини от двете им страни и една фадрома, която обикаля по главната улица и разнася алуминиеви сергийки, дарения от правителството за местните.
Това, което обаче прави града свръхнеобичаен, са обитателите му. Множество жени химба, голи до кръста, боядисани в характерния за тях глинено-червен цвят обикалят навсякъде или продават стоките си насядали, разпънали сергии направо на земята. Прическите им са извънземно странни, на плитчици намазани в основата с топка лъщяща глина, смесена с мас или масло, а краят на плитчиците е бухнал като волска опашка. Носят всякакви гривни по много на ръцете и краката и странни огърлици. Полите им препаски са кожени, със сложни декоративни форми в задната част, а омъжените жени носят на главите си специална коронка от овча кожа, нагъната във форма на голяма пеперуда. Интересното е, че заради пандемията са си направили саморъчни маски, които са в тон с облеклото им. Повечето от маските са направени от кожи и не е ясно точно каква функция като такива изпълняват и как въобще се диша през тях 🙂
Вглеждаме се какво точно продават на сергиите и не откриваме абсолютно нищо от познатия ни свят. Всякакви топчести орехоподобни плодчета, сушени треви, парчета червена охра и какво ли още не, но нищо познато, което да става за ядене. Това, което обаче разбива представите ни за нормално и ни кара да се чувстваме като в някакъв откачен сън е появата на една жена от племето хереро. Дрехите ѝ са изцяло с викторианска кройка, само дето съчетанието на шарките и цветовете е напълно африканско. Кърпата тюрбан на главата ѝ е във формата на кравешки рога, символизиращи плодородието и зависимостта им от кравите. Появяват се една след друга и други жени хереро. На една бухналата ѝ рокля е сякаш съшита от множество разноцветни парцалчета. Другата пък е с бяла престилка, като някоя немска домакиня от 19-ти век. Всъщност костюмите са изцяло заимствани именно от жените на немските мисионери от преди два века.
Мъжете хереро също са костюмирани, с официални цветни ризи, шарени елечета и стилни кожени кепета. За да се засили откачеността на обстановката изскачат и няколко мъже химба в плисирани полички, с кепата и дървени геги, задебелени като боздуган от едната им страна. По улиците тичат боси и голи деца с препасчици и прашен цвят на кожата. Това че има и модерно облечени хора в града само прави обстановката да изглежда още по-странно.
Оставяме си раниците в едно магазинче и обикаляме набързо надлъж и на шир екзотичното градче “с провиснали ченета”. Единствените странници в този град обаче сме ние. Всички ни гледат втренчено, поради което няма как да извадим фотоапарата и да започнем да щракаме в несвяст, което всъщност страшно ни се иска.
Купуваме си един хляб, мятаме раниците и тръгваме в следобедните часове по пътя извън града, да си търсим място за спане. Минаваме покрай множество селца или по-точно казано малки групички от куполовидни маломерни глинени колиби, които с малките си размери и вратичките приличат по-скоро на хралупи, отколкото на къщи. Очевидно химбите са тотални минималисти, като живеят по-скоро отвън, отколкото вътре в домовете си, но в някаква тотална хармония и пълна адаптация с околните условия.
Сега е зима, но е доста топло и слънцето страховито прижуря. Не можем да се да си представим какво се случва тук през лятото, когато температурите приближават 50 градуса, а растителността е ниска и храстовидна и даже няма дебела сянка, където да може да се скриеш. Химба са полуномади, изцяло зависими от стадата си, не се занимават с почти никакво земеделие и се изхранват с пап (царевично брашно), мляко, кръв и понякога месо. Почвата е изцяло от червен пясък и липсва каквато и да е трева по нея, така че не само земеделието, но и скотовъдството е голямо предизвикателство.
Вървим 7-8 км по прашния път, по който от време на време сред страшен прахоляк профучава някой джип с претъпкана каросерия с химби, хереро и багажи, които си тръгват от Опуво след пазарния ден.
Ние обаче сме изпаднали в екстаз и не бързаме да се махаме от това вълшебно място, така че не стопираме изобщо. Иска ни се просто да крачим до несвяст из червените земи на Каоколенд както било името на областта в миналото. Вървим, докато кървавите отенъци на залеза се стопяват и се мръква напълно, след което се мушваме сред бодливите храсти на пустинята. Разпъваме бивака под опулилия се Млечен път, надявайки се че няма лъвове толкова близо до града.
04.07
Мястото е прекалено диво, енергийно и странно за нас и не успяваме да се наспим добре. Палим си огън, закусваме, пием чай от ройбос, прибираме бивака и поемаме по пътя.
Нямаме грам вода, което не е препоръчително в пустинята. Отбиваме се в първото химба селце, състоящо се от няколко къщички, да помолим за вода. Под навеса, играещ роля на кухня седят няколко голи деца с препаски, издути коремчета и щръкнали пъпчета. От едната колиба наднича както си лежи полугола жена химба. Въпреки малките си размери в колибата има множество вещи хвърлени по пода и даже малко огнище с характерното за региона чугунено гърненце с три крачета. От съседната колиба-хралупа, модернизирана с полуразкъсани найлони, някакъв мъж подвиква, но така и не благоволява даже да се покаже.
Добре че в групата деца има по-голямо момиче, което очевидно ходи на училище и поназнайва английски, така че разбира какво искаме и ни напълва една бутилка вода от възмръсна тубичка. Не знам от колко далече си носят водата, така че една бутилка ни е достатъчна и сме щастливи че се докосваме за първи път до химба живота.
Вървим по безкрайния път към недостижимо изглеждащото градче Сесфонтейн, на около 150 км. Днес е неделя и по черния път не преминават почти никакви автомобили. С издигането на слънцето става все по-горещо и ентусиазмът ни да вървим започва да се изпарява заедно с последните капки живителна влага в телата ни. Махваме небрежно на една преминаваща джипка и тя взима, че спира. Шофьорът ни пита какво ще му платим и въпреки увещанията ни, че няма проблем да не ни взима, ако е платен транспорт, той настоява да се качим до неговото село на около 50 км. Напъхваме се в каросерията, пълна с покупки от града, до една жена химба, една хереро двойка, няколко младежа и незнайна бройка бебета, скрити в пазви и одеала.
Поемаме по красивия път.Червеният пустинен пейзаж е главозамайващо красив. По скалистите планински склонове се появяват най-дебелите и разкривени баобаби, които сме виждали. Хората в колата са страшно мили и земни. Уведомяват ни, че местността е пълна със слонове. Докато си говорим забелязваме в далечината странна черна крава на два крака. С приближаването се оказва, че това са всъщност два гигантски щрауса, които си пасат най-спокойно съвсем близо до пътя.
Викторианско облечената двойка хереро си подават един на друг една бутилка с бира и ни обясняват, че всъщност химба и хереро имат един корен и затова и езикът им е един и същ. До преди колонизацията хереротата също са ходили полуголи, с кожени препаски, но дрехите на мисионерите и техните жени толкова им харесали, че си ги копирали и адаптирали като собствени носии. Хереро жените са доста бойни и имат усет за бизнес, така че държат много от баровете и малките магазинчета в региона.
Слизаме след около 50-на километра на сред нищото, на разклона за самото село, където има самотен бар-колиба. Пред самия бар на едно от дърветата е закачена туба, с която, чрез система от въженце и клечка педал, човек може да се хигиенизира в съвременните ковид условия. Всички пътници се познават с хората около колибата бар и се поздравяват сърдечно, а човекът барман даже ни напълва една бутилка от скъпоценната за пустинята течност макар и не до горе.
Докато зяпаме странно облечените херерота по пясъчния път се задава новичка джипка. Възрастна двойка швейцарски туристи ни спират и ни взимат с тях за оставащите стотина километра до следващата ни дестинация – Сесфонтейн (Sesfontein). След толкова месеци прекарани в Африка с изненада откриваме, че сякаш и ние белите сме си от някакъв странен трайб (племе) със собствен свят от ценности и теми за разговор. Часовете минават неусетно в безкрайни приказки за какво ли не с швейцарците, които са влюбени в Намибия и идват тук от четири-пет години всяко лято през отпуските си минимум за по един месец. Спираме често, за да снимаме непрестанно променящиите се главозамайващи гледки. На няколко деца химба, които ни молят за вода нашите хора им раздават хранителни продукти, с които специално са се запасили предварително за такива случаи.
Пейзажът става все по-марсиански и се появяват жълто-оранжеви скалисти планини.Това е един от най-странните и прашни пътища, по които сме пътували някога и напълно оправдава името си Arid Eden (Сухия рай). На пътя виждаме, за съжаление, убита черна мамба дълга около три метра.
В Сесфонтейн слизаме в стар немски форт, реставриран и превърнат в луксозен лодж. Докато швейцарците се настаняват и пренасят новичките си куфарчета за техен най-голям ужас, ние се измиваме от прахоляка на гумения маркуч за поливане на трева, след което си напълваме и трите бутилки с вода от него. Мъжът притеснено ни предлага минерална вода, която отказваме, като го успокояваме, че вече сме се адаптирали към африканската вода, както и че имаме филтър. Оставяме тишината и сигурността на резорта и продължаваме напред в нашия си „филм“.
Времето напредва и трябва спешно да намерим място за палатката си преди да е започнало да се свечерява. Намираме се съвсем близо до резерват и наоколо щъкат всякакви диви животни – антилопи, жирафи, слонове и леопарди. Местните твърдят, че лъвовете рядко излизали от резервата, но както знаем за тях прегради няма, така че никога човек не може да е сигурен.
Минаваме покрай малко химба селце, след което свиваме директно през дивото към река Хуаниб. Пясъците са приказно розови. Ярко зелените пеперудообразни листа на храстите и падналите стволове на изсъхналите дървета рязко контрастират.
Вървим в захлас покрай шапкоподобни скалисти хълмчета. Смазващата тежест на раниците ни и умората от деня сякаш са се изпарили. Всичко е толкова красиво и приказно, че не можем да се спрем, докато почти не се мръква напълно. Откриваме скътано местенце между няколко гигантси паднали дънера и вдигаме бивака. Дълго наблюдаваме безмълвни неземната красота на Намибия под игривите пламъци на огъня. През нощта ни разбуждат само за кратко воя на чакалите и мощно трополене от копитата на ориксите по песъчливата земя.
05.07.
Днес сме решили да правим преход по река Хуаниб. Посрещаме изгрева и след закуска нарамваме раниците. Не мислим да вървим повече от 20 километра, тъй като запасите ни с вода са крайно ограничени. Пейзажът е просто нереален.
Вървим в пресъхналото корито, като следим внимателно всички следи в пясъка. Различаваме огромните копита на орикси или антилопа гну, малки следички от спрингбок и доста лапи на хиени. За съжаление не виждаме следи от пустинния слон, за който се организират сафарита от местните лоджове и кемпове. Доста е сухо и повечето животни са се оттеглили навътре по коритото, където все още има влага и остатъци от вода.
Както си вървим през коритото на пресъхналата река, достигаме до вирче с останала вода. В страни от него някой е изкопал в пясъка малка дупчица, на чието дъно се вижда бистра вода. Очевидно е, че местни пастири си взимат вода от тук и ние се възползваме и си пълним празните бутилки, въпреки че смятаме да я филтрираме за всеки случай. Все пак в региона е пълно с диви животни както и домашни, които идват тук на водопой. Освен всичко с най-голям кеф си взимаме и по една баня, за да снемем полепналия по кожите ни слой прах.
Продължаваме да вървим още час-два, но скоро слънцето става доста свирепо и решаваме да се върнем на черния път и оттам да тръгваме обратно към Сесфонтейн. Отдалечили сме се на 15 км от градчето. Намираме един рог от орикс, но е толкова грамаден и тежък, че го оставяме.
Докато си почиваме на сянка под едно от редките дървета минава един празен сафари джип, който ни връща обратно в градчето. Пазаруваме си от свръх бедния на асортименти магазин (няма дори яйца) и сядаме да хапнем на сянка. От близкия сервиз се съгласяват да ни заредят с ток резервната батерия.
Скоро слънцето започва да напича и точно когато смятаме да излезем от Сесфонтейн и да спим отново в дивото се появява едно момче, което настоятелно ни кани в дома на майка си. Твърди, че понякога в региона се появявали лъвове и убивали магаретата им. Дори преди два месеца имало такъв случай.
Решаваме, че ще е интересно да се социализираме с местните и тръгваме към края на градчето. Майка му и брат му живеят в маломерна кирпичена четириъгълна колиба. Кухнята е отвънка, а до тоалетна се ходи в храстите или в съседите. Няма ток изобщо, но пък има прекаран маркуч с подземна вода от реката. Всички къщи наоколо са на роднини. Оказва се, че Сесфонтейн основно е населяван от етноса дамара, въпреки че има и химба и хереро. Вече сме в така наречената област Дамараленд.
Удивляваме се на минималистичния начин на живот на хората тук. Няма почти никакви предмети и въпреки че в буша е пълно с тонове сухи дърва, дори не са си събрали никакви запаси за огъня за готвене. Имаме само два клона за вечерта. Патрик и брат му говорят добър английски и ни разказват подробно за културата на дамарите. Опитват се да ни научат на езика им, който изобщо не е от банту семействата, а от групата койсан (като на бушмените и хотентотите) и има шест вида различни кликания и цъкания с език, които така и не успяваме да усвоим.
Канят ни на вечеря – брат му точно е приготвил “пап” от царевично брашно на огъня, както и едно чугунено гърненце с кози мръвки. Ние вече сме се наяли, така че отказваме, но решаваме да пробваме от традиционната бира, която майка му приготвя в домашни условия и продава на съседите. Блудкава е, със съвсем нисък градус алкохол. Сервират ни я със захар. Седим си около огънчето и си говорим във вълшебната нощ. Толкова странно се чувстваме в Намибия, че вече не знаем дали това, което ни се случва е реалност или сън. Патрик, брат му и майка му си пушат ръчно свити цигарки от тютюн, който отглеждат в малка градинка до къщата. Дамара са известни с отглеждането на тютюн и тикви и с това, че ядат магарешко месо. Тук в селото е пълно с магарета.
Вечерта си лягаме в палатката, опъната в двора. За брата на Патрик също няма място в маломерната къщичка, така че той се изнася с един дюшек и го просва пред навеса до къщата. Бяхме забелязали, че тук много хора изобщо не си правят труда да си строят допълнителни къщички, а направо си спят на палатки в дворовете или просто на матраци отвън и това страшно ни учудва, тъй като е масово, а изобщо не го бяхме виждали в други африкански държави. Все пак дърва, колове и глина имат колкото искаш, но явно минимализмът надделява над всичко останало.
В следващия пост четете едно от най-любимите ни намибийски приключения: Керванът се забива насред пустинята на Дамареленд без никакви шансове някога да успее да я напусне. Все пак след 48 часа на пътя най-сетне преминава кола и ги спасява от лагера на племето земба, където за да бъде приет се налага да се дезинфекцира срещу Ковид с бульон от слонски изпражнения.
За поръчки на първа и втора книга, посветени на голямото сухоземно трансазиатско пътешествие на автостоп, моля вижте ЛИНКА.
