28.06.2021
Днес за първи път се чувстваме напълно укрепнали. Минали са 11 дена от болестта, все още имаме странни симптоми, но усещаме, че е дошло времето за тръгване. На всички ни е много тъжно да се разделим. Момчетата ни откарват до полицейския пост след града, на моста над река Куандо и си тръгват.
Минават малко коли и почти никакви камиони, но след 30-40 минути ни се усмихва късмета. Пълен намибиец ни предлага да ни качи в откритата каросерия на джипа си. Политаме със 130 км в час към град Рунду (Rundu) в следващата провинция Източно Каванго. До там имаме 400 км, като се минава през само едно населено по-голямо място – град Дивунду (Divundu) на река Окаванго. А 200 километра от пътя минават през национален парк Буабуата (Bwabwata national park). През цялото време се озъртаме на ляво и надясно взирайки се в шубраците на саваната около пътя с надеждата да видим диви животни. Скоро късметът ни се усмихва и виждаме огромен слон на сами пътя, както и на няколко пъти антилопи. Продухваме се целите и се чудим как ли ще ни се отрази това на болестта, но стисваме зъби да издържим.
В късния следобед достигаме Рунду. Изглежда потресаващо “каубойско” с къщи от ламарина или кирпичени, каквито виждахме по целия път от границата до тук. Чудим се как Намибия е съчетала тези две крайности – население, което живее в дивото, в сламени колиби и адски висок стандарт, перфектни пътища, пътни знаци и молове и какво ли още не. Спираме да хапнем в крайпътно заведение – “пап” (царевична каша), но вместо както обикновено, не е приготвен от царевично брашно, ами от просо “махиндо”. Към него си взимаме гарнитура от някаква кисела манджа тип киселец, наречена “мтете”. Интересно е, че се таксува на лъжица и то не черпак, а най-обикновена супена. Една лъжица манджа струва 3 долара (70 стотинки), а кашата “пап” – едно топче 6 долара (80 стотинки).
Преминаваме пеш през целия град. В центъра е пълно с лъскави молове и магазини. Чак не можем да повярваме на очите си. Нима хората от кирпичените колиби си пазаруват тук ?!!! Влизаме в Shoprite, защото се налага да си купим допълнителен спален чувал. Тези дни Джефри ни беше дал неговия, а на изпроводяк дори искаше да ни го подари, но едвам го убедихме да си го запази. С нашите тънки чували щяхме да се заледим през нощта. Откриваме чувал за 250 долара (30 лв), който никак не е лош.
Решаваме да спим на брега на река Окаванго и си намираме подходящо усамотено местенце. От другата страна на реката се простира недостъпната Ангола.
29.06.
На сутринта двама военни съвсем учтиво ни заговарят и споделят, че тази граница била като мексиканската, не сварвали да спрат трафика на дрога от Ангола 🙂 Добре че не се озовахме по средата на някоя среднощна акция. Единият от граничарите даже, като рекламен агент, ни обяснява, че анголските наркотици били много хубави и качествени 🙂
Закусваме и се наслаждаваме на полу-пустинния пейзаж, жълтите писъци на анголския бряг, полюшващите се тръстики и бавното течение на река Окаванго. Няколко жени джвакат в тръстиките за риба, а някоя преминаваща лодка поспира, за да се провикне лодкарят към нас: ” Здравейте! Как сте?”
Град Рунду през деня е десетократно по-оживен от вчера следобед. Отново ни правят впечатление американския стил сгради, молове, магазини, бензиностанции. Пред банките и другите магазини има опашки от стилно облечени, в чисти и новички дрехи африканци, стриктно спазващи дистанция и носещи маски заради covid. По улиците преминават и не малко белуги африканери в луксозните си джипки. Очевидно голям процент от намибийците са бели. Прави ни впечатление, че малките африканерчета си шляпат боси из моловете, сякаш да си вървиш бос е най-нормално дори и из центъра.
Изминаваме цялото разстояние до главния път, затъвайки в дълбоки пясъци вместо тротоари. Вървим още 3-4 км и чакаме повече от два часа под прежурящото слънце някой да ни вземе. Минават десетки малки коли, таксита или джипове, които ни посочват, че са за наблизо. Камиони почти няма. Знаем вече от опит, че целият трафик няколко километра след града ще изчезне, така че се зареждаме с търпение. Късметът ни се усмихва и мъж с детенце ни качва в каросерията на джипката си. Движим се почти 100 километра до разклона на мъжа.
Пейзажът е характерната намибийска суха савана с доста големи разкривени дървета. Минаваме покрай десетки традиционни села – малки кръгли къщички със сламени покриви, често дори не заградени. Чудим се на странната комбинация в Намибия, от една страна на силно развита държава с хубави пътища и коли, градове и молове, образовано население и в същото време минимистични села с маломерни племенни колиби и хора, които незнайно как оцеляват без магазини, болници или каквито и да е придобивки на цивилизацията.
Не чакаме изобщо преди изумен шофьор на ТИР да види двамата белуги мятащи насред буша в нищото и да набие спирачките на камиона си. Шофьорът е доста странен, леко неадекватен, от време на време се залисва и камионът тръгва да излиза от пътя, а самият той пък си сипва концентрат от патронче, както сам се изразява “за дезинфекция срещу короната”. Но какво да се прави, такъв ни бил късмета.
Още в самото начало тираджията спира радостно пред малко ресторантче с очаквания, че ще му дадем пари или поне ще го черпим за вечеря. Разочарован, че няма да му се усмихне щастието, ни обяснява, че всъщност баща му има ферма с над 1000 крави и бил от много богато семейство, но такава била традицията в Намибия – всеки, който те вземе на стоп да очаква да му платиш.
Минаваме покрай пропускателен пункт за контрол над заболявания по животните и навлизаме в трудно произносимата провинция Отджoзонджупа. Изведнъж след границата на двете провинции малките селца с колибите изчезват. Появява се безкрайна ограда от двете страни на пътя, заграждаща огромни имения – ферми. Зад някои от оградите виждаме да си пасат най-спокойно стада зебри и антилопи орикс. А по-късно се налага да предупредим хамавия ни шофьор за стадо брадавичести прасета, които подтичваха и си мятаха дългите опашки насами пътя.
Пристигаме по тъмно до град Грутфонтейн (Grootfointain). Шофьорът спира на бензиностанция да си купи вечеря – 2-3 килограмови парчета пържени мръвки, а ние с благодарност, че сме оживели след екстремното му каране, се изсипваме с раниците от камиона. В тъмното е трудно да се ориентираме, но все пак откриваме доста подходящо дворче на нещо, което на другия ден се оказва, че е ръгби стадион. Разпъваме бивака в едно от ъгълчетата, скрити в храсти от бодлива акация.
30.06
Започваме да свикваме с намибийската култура на бензиностанции и си взимаме горещ душ в луксозните им тоалетни за 15 N$ (1,80 лв). Градинарят и служителката на ръгби стадиона нямат нищо против “натрапниците”, още повече че заради короната всички тренировки и събития са отменени. Спокойно се оправяме, закусваме и тръгваме на обиколка из града. Градчето е невероятно симпатично, малко, тихо и спокойно, с малки красиви къщички с градини и множество църкви от колониално време. Голяма част от жителите му са бели африканери. Даже има музей – немски форт, който е затворен по обяд и го разглеждаме само отвън. Намибия ни става все по-любима и по-любима страна и ни се струва адски подходяща човек да се устрои и да си поживее тук за някоя и друга година.
Излизаме по шорткът на главния път, покрай луксозната сграда на частна болница. За щастие ни спира първата преминаваща кола до град Цумеб (Tsumeb), на около 60 км. Пейзажът е леко планинско-хълмист, със сухата растителност на саваната и безкрайни огради покрай пътя, заграждащи частни имоти.
На разклона на Цумеб ни спира отново почти веднага луксозен джип с мъж и жена, идващи от столицата Виндхук, която в момента е в локдаун заради короната. Мъжът и жената са правителствени служители и са си издействали разрешително за излизане. С тях изминаваме около 30 км и те ни оставят на разклона за национален парк Етоша (Etosha national park), малко преди град Ошивело (Oshivelo). Въпреки, че през цялото време шофьорът и спътницата му подмятаха някакви официални документи и са дали повече от 1000 N$ за гориво, мъжът ни сюрпризира като на слизане започва да проси да му дадем някакви дребни пари, за да си купели безалкохолно. Аз им обяснявам, че сме на стоп и няма как да им дадем пари и предлагам няколко портокала, които се приемат с радост от мъжа и изглаждат ситуацията.
Национален парк Етоша е най-известният в Намибия и е пълен с животни. След четири месеца “точене на лиги” покрай десетките национални паркове на Танзания и Замбия най-сетне изгря денят и за Вълшебния Керван. Входът е само 150 N$ (18 лв) на човек и сме решени да ги прежалим каквото и ще да става и да влезем в парка. Особено ако намерим някой, който да ни вземе на стоп. Има път, който пресича целия парк и излиза от южната му страна след около 150 км.
Днес денят ни е късметлийски. Още не сме си подпрели раниците и ни спира микробус, който ни взима за оставащите 24 километра до входа на националния парк.
Мятаме раниците и се отправяме към входа, където мислим да разпитаме за условията и евентуално да почакаме за някакъв транспорт. Едната от рейнджърките обаче е адски груба, започва да ни дава противоречиви информации, примесени с чисти лъжи. Едва ли не се опитва да ни откаже – вече било края на работното време, въпреки че остават още поне два часа. Било невъзможно да се влезе, ако не си с организиран тур. Препоръчва ни да влезем в близкия резерват да си платим за спане и да си организираме нещо за утре.
Въпреки че се усещаме, че се опитва да ни баламосва, решаваме все пак да проучим как стоят нещата в Монотони лодж. Не си представяме обаче за какъв лукс и съответно високи цени става въпрос. На портала идват да ни вземат с открит джип за сафарита и влизаме в огромна луксозна рецепция. Резортът се оказва че е 4-5 звезден хотел, който въобще не предлага къмпинг места. Цената на нощувката е 2000 N$ (300 лв за двамата), а за сафари за четири часа 750 N$ (180 лв за двамата). Малко ни е трудно в началото да смятаме толкова много нули и ни отнема известно време, за да разберем че рейнджърката се е изгаврила нещо с нас, пращайки ни тук. Решаваме да си тръгнем пеш по пътя. Като се стъмни просто да разпънем палатката до оградата, въпреки че всички твърдят, че нощно време по пътя се разхождат леопарди и гепарди.
Изведнъж жената, която ни бе взела от портала с джипката предлага да ни закара с личния си автомобил до къмпинг, който е вътре в територията на парка, 12 км от входа и където може да се спи на палатка и човек може да си организира сафари на много по-ниски цени. Считаме предложението за знак от съдбата и въобще не се замисляме да не се съгласим.
С какво учудване обаче ни посреща злата рейнджърка, която има наглостта да започне да се противи да ни пуска, въпреки че сме придружавани така да се каже от официален гид с униформа от резорта, където самата тя ни бе пратила. След препирни и лъжи от нейна страна и даже телефонен разговор с някаква важна клечка ни дава най-сетне необходимия документ. Докато се разправяме на около петдесетина метра жираф пресича пътя, все едно за да ни каже, че всичко ще бъде наред. С влизането в парка се сблъскваме със стадо зебри. По пътя гъмжи от живот, не можем да спрем да издаваме нечленоразделни звуци, виждайки през прозореца един след друг мангуста, антилопа куду с огромните си рога и като кулминация съвсем до нас минават и два слона. Невероятно!
Минаваме през рецепцията на лагера, където плащаме нощувката – къмпинг място за до 4 човека 400 N$ (48 лв за двама човека) и без да се замисляме се уговаряме и за сутрешно сафари – 600 N$ (72 лв за двама човека за 2 часа) и вход за самия парк 150 N$ (18 лв на човек). Разходът ни е извън бюджета, но сме толкова превъзбудени, че въобще не ни интересува. Освен това цените в Намибия сравнени с цените на националните паркове в Танзания, където само входът за Серенгети е 80 щатски долара и всичко останало, кола, гид, спане е в десетки пъти по-скъпо, тук нещата са значително по-приемливи.
Грабваме раниците, сбогуваме се с милото момиче Ема, която ни съдейства да проникнем в парка и вместо към къмпинг мястото, директно се затичаме към мястото за наблюдение пред един водоем досами оградата на кемпа. Наблюдаваме в захлас четири жирафа, които първо си похапват като от гигантски сладолед клонки от короната на високите дървета и в последствие идват до водоизточника и смешно се навеждат и пият вода. Застаряващи романтични двойки белуги си посръбват винце под сламен навес. Всички си тръгват в крайна сметка и ние също отиваме да разпъваме бивака.
В зоната за къмпинг има поне четири-пет джипа специално пригодени с по две палатки на покрива, до които се стига с алуминиеви стълби. До нас е спряла немска двойка с цял камион каравана. Къмпингът е доста добре уреден (къмпинг Намутони). Има обособени места за огън, лампи и контакти, масички и столчета, няколко сервизни възела с чисти тоалетни и даже нечувани за нас душове с вряла вода. Маги не се е оправила на 100%, има странно гъделичкане в горната част на дробовете с болки и се чудим дали ще оживее или не :). Нетърпеливи и превъзбудени за предстоящото сафари не спим почти цяла нощ в очакване на звездния ден.
01.07.
July morning е. Или по-точно е още нощ, защото няма никакви белези, че скоро ще се съмва и даже се чудим да не сме объркали нещо с пренастройването на часовниците.
Наметнати с по един чувал, с омотани с шалове глави, по една чаша топла вода и много превъзбуда отиваме на мястото на срещата. Единствените участници в сафарито сме ние поради кризата заради ковида. Карлито, нашият гид, е “цветен”, както се казва на английски (“colored”) или от обособилия се в Намибия етнос на копелдаците (на африкаанс – baster) , тоест смесени между бял и черен хора. Бастарите са отделна етническа група, която се е обособила след като много поколения се женели само бастари с бастари. Въобще не е обидно да кажеш на някой бастар тоест копеле и даже си имат собствена колония и град – Рехобот в една от областите на Намибия.
Отварят ни плъзгащата се врата, за да излезем от оградения обезопасен къмпинг и влизаме в царството на дивите животни. Вледеняващо студено и абсолютно тъмно е. Карлито върти червен прожектор, чиито светлини не дразнят животните, в търсене на диви животни. Скоро попадаме на учуден жираф, който още си подремва прав до пътя. Минаваме покрай леговище на петнисти хиени, но те само издават смешни звуци и не благоволяват да излязат от хралупата си. Обикаляме по разни водоеми и други места, където обичат да се събират животните. С появата на дневната светлина изскачат всякакви животни – зебри, антилопи спрингбок, приличащи леко на големи кози, антилопа гну.
Връщаме се до кемпа и тръгваме по друг маршрут покрай част от голямото солено езеро на Етоша – Fisher‘s pan. Животните стават все повече и повече. По едно време по пътя се появяват смешни топчици, които подтичват с поклащащи се походки – петнисти токачки. Появяват се и още една-две коли, първите туристи. Времето лети със страшна скорост. Карлито решава да разшири маршрута, въпреки че ще трябва да се забързаме. По някое време изведнъж получавам супер силно усещане, че някъде съвсем наблизо има лъв. Излизаме от първия завой и виждаме една от колите разкривено спряла на средата на пътя и пред нея “road block” – излегната лъвица по средата на пътя. Изведнъж от храстите точно до нас изскача друга лъвица, поглежда ни и тръгва право към нас. Зад нея изскачат още две. Не можем да повярваме на очите си. Истински лъвове, не по National Geographic или в някоя зоологическа градина, а пред нас в дивото. Лъвиците са доста активни, вървят нервно, очевидно се гладни. Питам Карлито какво ще стане, ако те ни срещнат да вървим пеш – “Ще те изядат веднага, не са свикнали да виждат хора вървящи пеш.”
Две от лъвиците тръгват през саваната, раздалечени една от друга. В далечината усетили къркането на коремите им две антилопи препускат в другата посока. Третата лъвица поляга, за да се ориентира какво предприемат другите две. Те се затичват и се посбиват приятелски. Видът им е доста страховит, в очите не се чете и грам милосърдие. Усещането да си на живо сред дивите животни е невероятно.
Тръгваме постепенно да се връщаме. Карлито се притеснява, защото времето ни изтича, но гледките не са за изпускане. Други хора обикалят с дни, за да видят лъвове. Късметът ни засипва за пореден път. Веднага след лъвовете виждаме силуета на гепард сред туфи от висока трева. Гепардът също изглежда гладен и се озърта и дебне наляво и надясно, но преценява, че е рано за да поеме такива усилия и се просва в скривалището си. Шестте лъвици и гепардът са страхотен подарък.
Тръгваме да се връщаме към кемпа. В крайна сметка се връщаме с повече от половин час закъснение. И последните частни коли от къмпинга са се оправили и заминават за порцията си сутрешно сафари. Завиждаме благородно. Някои от тях са от седмици в националния парк – пият си сутрешното и следобедното кафенце сред слонове и лъвове. Размразяваме се до обяд в кемпа, готвим си със съмнителен успех кашата от царевица пап, разхождаме се покрай оградата, даже се покатервам отгоре и наблюдавам стотици животни идващи и отиващи си от близкия водоизточник. Не мога да повярвам колко много диви животни има. Не съм виждал честно казано толкова даже домашни животни на едно място. Как ли са живеели хората едно време, сред толкова животни, в някаква абсолютна хармония, като неразривна част от екосистемата, преди да решат да се преразмножат и просто да я унищожат.
Минаваме за последно и през ресторанта на кемпа и като абсолютни гъзари си поръчваме една кола за двамата. 🙂 Не може и да не минем покрай изкуствения водоизточник, който се вижда зад оградата на лагера, където стотици гнута и антилопи пият вода и пладнят. На излизане от кемпа ни спира възрастна французойка и си говорим половин час за Намибия и интересните места за посещение. Тя и мъжът идват всяка година от 1992 за по няколко месеца из Южна Африка и са от две седмици в парка Етоша. Казаха ни, че следващия лагер в парка Халaли (Halali), на около 70 км, също е страхотен и че са минали през стадо мигриращи слонове с над 40 индивида.
Вместо да се наситим от пребиваването си в парка, само ни се отваря по-голям апетит и желание да стоим до безкрай сред дивите животни. Изкушението да отидем и до Халали кемп също е голямо.
Но ето ни позиционирани на изхода на кемпа в очакване някой да ни откара поне до изхода на парка на 12 км, понеже е забранено да се върви пеш. Излизат кола след кола, но всички са тръгнали за следобедното си сафари. Докато чакаме не скучаем, а наблюдаваме с бинокъл стадо гнута и антилопи спрингбок в близост. След около час-два ни спира полицейски джип, дошъл по сигнал за бракониери. На портала отново за наша почуда новопостъпилата рейнджърка започва да се заяжда с нас за щяло и не щяло. Очевидно това да си кофтяр е свързано с трудовата характеристика на самото работно място. Опитва се да ни обясни, че не можело да си вървим просто с раниците, въпреки че вече сме извън парка и трябва да си наемам кола, че вече било към края на работното време и всякакви други дивотии.
В крайна сметка се разделяме с усмивки и почти веднага ни спира камионче с африканер жичкаджия от съседния резорт. Шофьорът е страшно симпатичен и като стига до разклона на главния път заявява, че дори и тук е прекалено опасно заради дивите животни и ще ни откара до близкото градче Ошивело на 24 км, въпреки че не е в неговата посока.
Ошивело (Oshivelo) е типично каубойско градче, с няколко бара за пиене “шабийн” и множество колиби от ламарина. Отбиваме се в едно заведение за бързо хранене, за да си вземем пържени картофи и картофена салата за вечеря, след което излизаме пеш от градчето. Пиян бушмен се опитва да влезе през витрината и после държи да му сипят порция къри на половин цена, та се налага да го спонсорираме. Тъй като границите на парка са до сами градчето, а и е вече тъмно, решаваме да си спестим нощните посещения на лъвове и леопарди и да спим на една бензиностанция. Хората от бензиностанцията веднага се съгласяват и ни дават едно тъмно чисто ъгълче. Всичко е ново и луксозно, имаме си безплатни тоалетни (в Намибия обикновено всички тоалетни са платени) и дори ресторантче. Заради локдауна и коронавируса има вечерен час 22:00 и след това всичко утихва, така че се наспиваме идеално.
02.07.
Оставаме на бензиностанцията до обяд, тъй като имаме страшно много работа със снимки и с блога. Пийваме си традиционно кисело мляко, което си бяхме купили от едни жени тук (доста е течно и се заквасва с помощта на кората на някакво дърво) и се наслаждаваме на хубавата сутрин, седнали на масичките в ресторанта. Намибия е наистина една от най-странните държави, в които сме били и като природа и като хора, просто уникално. Хората са учтиви, но и дръпнати по някакъв особен начин, може би и заради високия стандарт. Също така и лицата им са с много характерни черти, въпреки че са с банту произход като почти всички африканци, но не си приличат с танзанийците например.
По обяд се позиционираме на стоп, но отново върви бавно. Пълно е с таксита, а понякога ни спират и луксозни джипове, които обаче също искат заплащане. Най-сетне ни качва един студент, който се навива да ни вози 15-тина километра без пари. С още един стоп стигаме до следващото градче Омутия (Omuthya) на 70 км от Ошивело. Тук къщите са по-заможни, но ни учудва това колко са маломерни, едноетажни с една-две стаички максимум. Рядко има големи къщи, но пък иначе е пълно с адски скъпи джипове. Почти всеки кара нов джип от над 25 000 евро, а старите коли са голяма рядкост.
От Омутия хващаме последен стоп за деня – до град Ондангва (Ondangwa) в съседния регион Oшана (Oshana). Недалеч от града е и официалния граничен пункт за към Ангола. Ондангва ни учудва – уж не е голям град, а изглежда като покрайнините на такъв. Редуват се халета за строителни материали, огромни молове, сервизи, луксозни бензиностанции, магазини за мебели, вериги супермаркети като Метро, Спар, WH и други. А къщи никакви не се виждат.
Решаваме да спим отново на една бензиностанция Пума, тъй като отново е нощ. Служителите веднага са съгласяват, но държат да сме спели максимално близо до бензиностанцията, защото не било безопасно. Едвам ги убеждаваме да мръднем малко по-встрани в по-малко осветено място на паркинга. Вечеряме инстантна супа и хляб и си мислим каква коренна промяна в храненето ни настана. В Танзания не бяхме хапвали нищо опаковано и всичко бе 100% натурално местна продукция от пазарчетата, а в Намибия имаме достъп само до мега химични, гмо храни в опаковки, няма никакви плодове и зеленчуци (освен ябълки и портокали от ЮАР, домати, зелки и лук).
Вечерта е доста шумно и осветено и не успяваме да си починем много добре.
В следващият пост четете: Керванът се озовава в едно от най-причудливите африкански кътчета, насред голи жени с червена кожа и едри “мами” с викториански рокли и тръгва пеш по пътища на неземна красота из пустинята Намиб .
Ако обичате луди приключения и небивали истории от най-затънтените кътчета на планетата двете Кервански книги “Палецът на свободата” и “Пътеводител за омагьосани земи” могат да се озоват в ръцете ви след 24 часа 🙂
