Чудеса в Константинопол

Някога преди известен брой далечни дни срещнахме един много специален човек, с когото сърцата ни се свързаха во век века. Йеромонах Мелетий беше живял години наред в манастир с исихастки традиции на остров Родос преди да стане абат на единствения православен манастир в Нова Зеландия. Срещнахме го под палмите на остров Фиджи и любовта ни към него лумна толкова силно, че въпреки че сме прекарали заедно под 24 часа, той се превърна по воля Свише в наш ангел хранител.

2019 година в една юлска вечер отец Мелетий позвъня. След два дена пристигал в Константинопол за официалното откриване на филм, посветен на тихоокеанската православна църква, за който филм се събирало висшето духовенство в посолството в Гърция. Като част от живота на тихоокеанската мисия, ние също сме били поканени на представянето на филма.

Само мисълта, че е възможно да се срещнем с него, ни побърка от радост. Без никакво замисляне се изстреляхме към централна жп гара.

10.07.2019

Нощен влак към Истанбул или Константинопол :). Сякаш се возим в Ориент експрес. Цветин дори попита на гишето за билети преди да се качим дали ще ни продадат билети за легендарния влак. Служителката го изгледа невярващо: „Такъв влак не съществува, господине!“ Въпреки че не съществува, ние все пак се возехме в него.

В турския вагон симпатичен чичо с мустак ни донася минерална вода и бисквити. Утре ще се събудим в един толкова различен свят.

11.07

Ясно нахлуват спомените и мисълта защо толкова обичаме Ориента ни осеня с нова сила. Можем да си поемем глътка въздух на облекчение – извън рамките на Европа сме. В шарената навалица сред димящия черен чай, алъш вериша, напевите на мюезините от високите игловидни минарета на турските джамии, усмивки и пулсиращи с живот чаршии – точно тук ни е мястото.

Момичето, с което се возихме в спалния вагон, ни плаща билетите за метрото, понеже не можем да намерим място за смяна на пари и отказва да й върнем парите. Понасяме се към площад Таксим. Докато отпиваме от чая и хапваме бюрек нетърпеливо се взираме в хотела на ъгъла. Всеки момент там ще пристигне отец Мелетий. Ето, че се появява с протърканото си расо и винаги усмихнати очи. Подскачаме като луди от радост и не можем да му се нарадваме. От палмите на Фиджи две години по-късно телепорт насред старинния Константинопол както и до ден днешен не спират да го наричат гърците.

Съдбата ни е приготвила повече от злавозамайващи събития. След малко в хотела се появява Негово Високопреосвещенство митрополита на Нова Зеландия и Океания Мирон както и група придружаващи го новозеландски гърци. Канят ни да се присъединим към тура, който са си резервирали. Поемаме първоначално към емблемата на града – Света София.

Толкова пъти сме били в Истанбул, а никога не сме посещавали огромната червена катедрала/джамия – музей, заради високия вход. Преди да сме се усетили отец Мелетий вече е платил нашите билети. За първи път сме в група с гид и успяваме да разберем какво е усещането, макар че доброволно никога не бихме си избрали тази опция.

Хагия София е нещо чудовищно по размери – има втория най-широк купол в света! Сграда пълна с история и архитектурни чудеса – колона, която изпълнява желания, нордически руни, колоните от храма на Артемида Ефеска (едно от античните седем чудеса), ислямска калиграфия, златни мозайки на Христос и Богородица на над хиляда години. В момента реставрационен екип разкрива византийските мозайки и фрески, заличени под слой мазила след превземането на Константинопол от Отоманската империя. Няма как центъра на Византия, на православието и въобще на Източната Римска империя да те остави безразличен.

След обиколката продължаваме с класиката – бюрек и чай на неспирни разговори с отец Мелетий.

Вечерта цялата група сме канени на представянето на филма в гръцкото консулство на оживената централна улица Истиклал. Всички са облечени с костюми, заради някакви разпореждания и препоръки на турското правителство да не се излагат на опасност хора от други вероизповедания като носят религиозно облекло… Само отец Мелетий твърдо държи на расото си, с което привлича погледите на не един или двама минувачи. Почетни гости на събитието са стареца Амфилохий от Патмос (духовен баща на отец Мелетий) и самия Вселенски патриарх Вартоломей I. Не можем да повярваме, че наша милост клошарите номади се намират в такава компания. След проверката на входа се озоваваме на една ръка от патриарха. Пълно е с митрополити и архиепископи от цяла Гърция, въпреки че кръгът на присъстващите е доста ограничен. Гостите не надвишаваме петдесетина човека.

След събитието се прибираме в хотела, където на чай си говорим до късно посред нощ с любимия ни монах. На съседните маси жени с бурки и арабски милионери полюшват завидно отрупаните си със злата ръце. В Близкия Изток е страхотно!

Наближава полунощ. Отец Мелетий е притеснен къде ще спим и ни кани в стаята си, но ние твърдо отказваме. Време е да се впуснем по все още оживените улици на нощен Константинопол в търсене на място за спане. Така или иначе това е нашият дом – откритото пространство под небето, чувстваме се като риби във вода, без ни най-малко съмнение, че нощта ни е приготвила специално кътче за отдих, където ще ни завие с мекото си одеяло от звезди.

Насочваме се към парк на 4 км от Таксим, изглеждащ примамливо на картата. Очаква ни обаче не особено приятна изненада, паркът е към луксозни сараи на брега на Босфора и е ограден с висока каменна ограда. На портала охраната ни съобщава, че вече е затворено за посетители. Нотка на отчаяние блясва в очите ни. В близките няколко километра на картата няма други зелени площи, в сърцето на мегаполиса сме, а и градският транспорт не върви в този късен час. Поне времето е хубаво.

Решаваме да се осланяме на това, на което винаги сме разчитали – закрилящото провидение. Тръгваме пеш по улицата в търсене на специално легло тази нощ. Не сме изминали и 300 метра покрай висока каменна ограда, когато точно до нас се материализира метална ръждясала врата, която стои едва забележимо открехната. С невярване се шмугваме вътре. Стръмна пътечка нагоре по обрасъл хълм води към няколко западнали, но обитаеми къщички в отделна неподдържана зона на луксозния парк. Не можем да намерим равно място за спане, но ето че се появява още една открехната желязна врата. Чиста окосена полянка в тъмния двор на малка фабрика ни призовава с тишината си. Не е за вярване, насред Истанбул да открием такова самотно, тихо местенце, сякаш специално предвидено за нас. Има много неща, които човек може да научи в една градска нощ пред железните открехнати врати на вярата, че всичко което се случва с нас, ако имаме търпение разкрива смисъла си.

12.07.

Чуваме в просъница как някои от работниците идват на работа. Вместо обаче да ни изгонят от задния си двор, скоро пред палатката се олюлява посребрена тава с чашки турски черен чай.

– Добро утро! Заповядайте на чай!

А те дори не знаят кой спи в тази палатка!!!

Мъжът се усмихва и ни показва къде са банята и тоалетната. След като стягаме багажа, охраната учудено ни разпитва на турски, докато ни пълнят питейна вода в бутилките, как изобщо сме успели да влезем тук при толкова камери и заключени врати.

Доразсънваме се наблюдавайки Босфора. Хапваме обичайната закуска – бюрек и чай и се запътваме на обиколка из стария град. Пътьом забелязваме снощната спасителна врата – заключена е с катинар. Магическият момент е само веднъж. 🙂

Блъскаме се из египетския пазар за подправки, наречен така защото е построен от данъците, събирани от Египет по отоманско време. Опитите ни да влезем в джамиите Рустам паша (счита се за една от най-красиво декорираните джамии в Турция) и Ески джамия се оказват неуспешни. И двете са в реставрация.

Регионът на Синята джамия Султан Ахмет и Света София сме разглеждали многократно, така че вместо към тях тръгваме по тесните улички, пълни с автентични дюкянчета и занаятчийници към огромната джамия на Сюлейман, в чието паркче имаме намерение да подремнем. Петъчната молитва точно започва и джамията се пълни с интересни хора. След почивката пийваме по шербет, продаван от традиционно облечен чичо с метална гигантска кана за шербет. Подарява ни една допълнителна чаша.

Преминавайки през огромния Капалъ чарши, закритият пазар на Истанбул, съставен от десетки улички и коридори с красиво изписани тавани, достигаме до колоната на Константин Велики (от III век). Следобеда преваля и ето че най-сетне отец Мелетий е свободен и се втурваме към хотела, готови за среднощни разговори за чудеса. Преди да седнем на чай се отбиваме през Хагия Триада (Света Троица) – внушителна църква близо до площада Таксим. Сега в противовес на нея се строи още по-голяма джамия, която да може да я засенчи.

Тази вечер имаме хост от каучсърфинг близо до гара Есенлер, при когото сваряме да стигнем едва след полунощ.

13.07.

Днес отново сме поканени да се присъединим към гръцката група на Митрополит Мирон и техния автобус, пътуващ из един паралелен гръцки Константинопол, в който никой не забелязва, че вече от близо 600 години друг народ и друга култура са завзели града.

Фериботче ни откарва до Принцовите острови в Мраморно море. Халки е вторият по големина, като до 50-те години преди голямото изселване на гърци от Турция, островите са били предимно населени с гърци. С файтони (на острова са забранени колите) се качваме до теологичното училище (семинарията) на Вселенската патриаршия, което от години не функционира заради неразбирателство между турското правителство и патриаршията. В църквата във вътрешния двор откриваме черна Богородица, рисувана от етиопец.

На крайбрежието сядаме за чай и баклава, а след малко вече се возим обратно към Константинопол. Тук на островите живота е толкова тих и безгрижен, няма коли, само замрели селца с малки поддържани къщички. За палатка е просто идеално. А лудницата и обгърнатия със смог мегаполис е само на час с ферибота (има редовно фери на всеки час от порт Кабаташ, двупосочния билет е 20 лири/6 лв.).

Следобеда автобусчето ни откарва до манастир в близост до масивната крепостна стена на Константинопол, за който дори не бяхме чували. Църквата Хора пази едни от най-впечатляващите образци на византийското религиозно изкуство –  златни мозайки от 13 век, наистина уникални.

От митрополията ни канят на обяд в местно турско ресторантче и колкото и да ни е неудобно, че сме се натресли на целия тур никой не ще и да чуе да ни пусне да си ходим.

14.07

Последният ден от програмата включва посещение на Вселенската патриаршия в уникално кварталче, пълно с църкви и синагоги. Самата патриаршия също е много интересна с древната си църква и реликвите си. Пази мощите на Св. Григорий Богослов, Св. Йоан Златоуст и Св. Василий Велики както и колоната, на която е бил бичуван Христос. В специално отделение пък се приготвя мирото за стотици църкви по целия свят.

Вселенският патриарх ни дава лично нафора (осветен хляб) и подаръчета – кръстчета с неговите инициали.

Посещаваме още две много емблематични за Византия и православния свят места-  „Панагия Влахерна“ (където се съхранява робата на Дева Мария) и Живоприемен източник, място за поклонение на 1500 години с чудотворен извор в него.

Финалният ни обяд с групата е в ресторант до египетския пазар. Най-сетне имаме възможност да пробваме „пиде“ – турската пица, с айрян.

Вечерта едвам се разделяме с отец Мелетий, за когото е време да полети обратно към Фиджи.

15.07.

Време е да се завърнем в обичайния ни турски свят на чай, бюрек, азани и дъх на Ориент. Пазаруваме от кварталното магазинче за закуски хляб, тахан и маслини и хващаме автобусче до недалечното градче Чаталджа (5 лири – 1.70 лв.), за да избегнем стопа из гигантския мегаполис. Константинопол остава зад нас. От тук по тихи, спокойни странджански пътчета се засилваме към Кара Дениз, още познато като Черно море. С два стопа стигаме до Къйъ Кьой, селце на морето, дълбоко зачукано сред хълмовете. Има си остатъци от крепостна стена от римско време и странни жители със схлупени клошарски къщички. На плажа има и къмпинг градче от навеси.

След известно ходене по брега достигаме до див плаж, който ако не бяха тоновете боклуци навсякъде щеше да е абсолютно приказен. Опъваме палатката на пясъка. Първо топване в Черно море за тази година!

16.07.

Продължаваме със стопа по зачуканите странджански пътчета. Симпатичен синеок дядка с кепе и бира в ръка ни откарва с мръсна газ до набелязания от нас разклон. Тук вече съвсем не минават коли, но ето че не след дълго ни се усмихва късмета. Изминаваме 6 км до следващото село Къзългач, а шофьорът се оказва български турчин, имигрирал преди 35 години в Турция като даже бе позабравил малко българския език.

Следва стоп с група обръснати гола глава момчета с националистични уклони и развяващо се турско знаме в колата. След стопа с тях пътят съвсем опустява. Вървим няколко километра без да ни пука особено, че ще замръкнем в нищото.  Но ето че все пак се появява точната кола. Млад мъж тръгнал към горския резерват зад плажа на Игнеада. Така и не разбираме за какво идва насам, но след 15 км по черен изронен път се озоваваме във възможно най-дивата точка на резервата, далеч от самото градче Игнеада. Нашият човек слиза, прави си селфи в гората и отпрашва обратно към Едирне. Ама че шантав късмет, да хванем стоп с единствения човек тръгнал из тази дивотия, за да си направи една снимка в гората!

Тръгваме по пътеката през гората в посока към плажа, който трябва да е на около 2 км. Вървим като омагьосани. Прилича досущ на тропична гора, пълна с вековни широколистни дървета с гладки кори, дъбове и висящи храсти. По диво място в низинен регион едва ли има със стотици километри наоколо. Добираме се до плажа – над 20 км пясъчна ивица без нито един човек и без боклуци. Пълен рай за нас. На вечерния огън луната изнася пълен спектакъл с цветове от бордо до лимонено жълто, игра със сияйни облаци и дори едно лунно затъмнение.

17.07.

Вървим близо 6 км по плажа до Игнеада – малко, не особено процъфтяващо курортно градче. Турците не си падат по Черноморието. Запасяваме се с плодове, хапваме по един боб на центъра, след което политаме със светкавични стопове. Първият е до Демиркьой в бусче с празни грънци от кисело мляко и още един директно за Къркларели (Лозенград) с момче, тръгнало да види годеницата си там.

Последно бяхме идвали тук преди десетина години, но си спомняме всичко сякаш е било вчера. Старата сграда на хамама в центъра и магазина за халва и баклава на ъгъла. Разликата е, че сега всички табели са и на български език. Цяло Малко Търново и Бургас си пазаруват евтини стоки от Къркларели. Днес е и пазарен ден (всяка сряда и събота), така че оживлението кипи със страшна сила.

Тръгваме на обичайното запасяване с подаръци за близките с халви, локуми,баклави, сирена, сосове от нар и подобни. Пазарът е безкраен, така че го напускаме преди да сме го извървели целият. Раниците ни вече тежат безумно, но все пак си правим и едно врътване до родната къща на Ататюрк.

Без никакво чакане хващаме два стопа до последното село преди границата Дерекьой и то с пияни местни. В тракийските региони традиционното питие „ракъ“ (тоест ракия) много се тачи. До граничния пункт остават още 12 км, а за съжаление колите към Бг са само български и никой не проявява желание да спре, така че тръгваме пеша. Все пак обаче една турска кола, която изобщо не отива към границата, ни предлага да ни закара до там. Мъжете казват, че така или иначе се разхождали и били решили да ни помогнат.

На границата минаваме пеш покрай всички коли, които не ни спряха, наредени на едва точеща се опашка и влизаме в Бг. До Малко Търново обаче имаме още 8-9 км, а тъй като се стъмва шансовете ни за стоп главоломно намаляват. Така и никой не ни качва. Стигаме до разклона за града и решаваме да преспим някъде в гората. На една чешма обаче се натъкваме на двама патрулиращи полицаи от гранична полиция, които решават да ни заведат невероятно местенце за палатка в близост до параклис. Още един пълен с емоции и впечатления ден!

18.07.

Малко Търново изглежда като заспало селце от възвишението. Докато зареждаме на една бензиностанция извън града батериите, двама симпатични роми ни канят да пътуваме с тях до Елхово. През целия път си разказваме интересни истории.

От Елхово не чакаме и минута и турски тир ни откарва чак до Гурково. Още един мигновен стоп и ето ни в обратно в Казанлък. Тук седмицата е преминала най-обичайно, дори незабялязано, а на нас ни се струва, че са минали месеци откакто тръгнахме преди 8 дена. 🙂

Още керванджийски истории от Турция ТУК

За голямото азиатско пътешествие през Турция, Иран, Пакистан и Индия четете в книгата “Палецът на свободата”