Храмът в Луксор
07.01.2019
Утрото не е по-обнадеждаващо от вечерта. Доста позамръзнали хапваме набързо и в прахоляка сгъваме палатката. За щастие първият преминаващ камион набива спирачки и ни спасява от пустинята. Шофьорът и помощникът му са страшно въодушевени от нас. Жоро, тъй като няма място за всички, си полягва на леглото зад седалките. Помощникът ни прави чайче върху малко газово котлонче, в движение. Черпят ни и сладки хлебчета. Пустинята е безкрайна. След стотина километра камионът ни оставя на разклона за манастира “Свети Антоний”. Преди това ловко преминаваме незабелязани военния пост като залягаме зад седалките на шофьора.
Пустинни пътища и леден вятър
Тръгваме брулени от мощния вятър по абсолютно правия път, губещ се в подножието на висока, почти отвесна планина в далечината. До манастира ни остават 12 км. За щастие на средата на пътя ни спира пикап с бедуини и се мятаме в каросерията му.
По пътя към манастира
Спасени от режещия вятър в каросерията на джипка
Хората ни стоварват пред крепостните стени на манастира “Св. Антоний”, където естествено има прегради, бронетранспортьор с картечница и множество полицаи с калашници. След кратка проверка на багажа и разговори по телефона, ни изпровождат към вътрешността на манастира, чиято заградена територия е наистина огромна. През старинна порта влизаме във вътрешната стена. Оазис с палми и цветя е сгушен между каменните сгради, измазани с керпич с цвета на пустинята.
Външната порта на манастира
Оазис в двора
Във вътрешността на манастира “Свети Антоний”
Най-старият манастир в света
Влизаме в информационен център, където ни посреща любезен монах с коптска вълнена шапчица на главата.
Интересно да се знае …
Манастирът “Св.Антоний” е първият манастир в историята на християнството. Създаден е около 300 г.сл.Хр. Свети Антоний си раздал цялото имущество и се оттеглил да живее насред пустинята в малка пещера. След края на аскетичния му живот, вдъхновени от него други отшелници се събрали и създали първата манастирска общност в света около малка църква.
Симпатичният монах копт ни повежда из керпичените улички
Общежитието, където живеят монасите
Уникална египетска архитектура
Монахът ни отваря старинната църква, с останки от най-първия храм под стъкления под. Иконите са значително по-различни от познатите ни от нашите православни църкви – с големи като на фараони очи, за да гледат към Божественото; с малки уста, защото прекаленото говорене отдалечава от духовното; често са с обърнати напред длани, което символизира, че нищо от земния свят не им е нужно. За всичко това любезно ни разказа отец Маркос. После ни показва и мощите на съвременния светец Иустос, който е прекарал почти целия си живот в мълчание, изричайки само фразите: “Слава Богу!” и “Колко е часът?” Втората е за да припомня на събеседниците си, че животът на Земята е крайно ограничен и няма време за глупости. В момента в манастира живеят 150 монаха.
Монашеската трапезария
Духовни беседи с отец Маркос
Старата църква
Коптска иконопис. Забележете надписа на латиница от 1625
Свети Георги и други светци
Коптски иконостас
Разхождаме се и се качваме на крепостната стена, на която още са запазени макарата и въжето ,чрез които са се изкачвали през столетията, когато манастирът е бил със зазидани врати, заради честите набези на бедуини и араби. За съжаление не успяваме да се качим до самата пещера-обител на св. Антоний, защото се стъмва. Хапваме в трапезарията за посетители ориз, фул (египетска разновидност на боба) и петмез от захарна тръстика – безплатно за пилигрими. Правилата на манастира обаче са строги и не можем да останем заради Маги в пределите му, тъй като е мъжки. Военните пък, поради съображения за сигурност, не се съгласяват да ни оставят да спим навън в пустинята, така че се натоварваме в един от бронираните джипове с няколко полицая и тръгваме към разклона за главния път. Там, след половин часово тюхкане и бърборене, ни прехвърлят на друг джип и тръгваме към град Зафарана на брега на Червено море. Достигаме главния път Кайро – Хургада, където се надяваме, както монахът ни обеща, че военните ще ни оставят да прекараме нощта на палатка. Смятаме на утрешния ден да продължим на стоп, без да спираме в големия курортен град Хургада, а директно да продължим към Луксор.
Залез в пустинята
Надеждите ни обаче се разбиват на пух и прах. Десетината засмени и любезни полицаи са непреклонни: “Не може да се спи тук, много е опасно. В пустинята има отровни змии и скорпиони.” Не може да се пътува и на стоп. Сядаме отчаяни в един ъгъл на луксозен недостроен крайпътен ресторант. Появява се цивилен агент, облечен като от криминален филм, с шлифер и вратовръзка. Той не говори английски. Опитваме се да му обясним нещо. Друг агент, облечен по същия смехотворен начин започва да суфлира. Този тип коварно се бе промъкнал зад гърбовете ни, за да ни подслушва какво си говорим … на български 🙂 Той е кривоглед и още по-непреклонен от другия. Провеждаме дълъг разговор чрез Google translation, по време на който те се назлобват, защото не искаме нито да си вземем автобус до Хургада, която е на около 300 км., нито пък да си платим хотел. В крайна сметка, без право на особен избор, се съгласяваме да се качим на автобус за специално намалената сума от 200 паунда (22 лв.) за тримата. С провиснали носове се отправяме към автобуса, пълен с пътници, които са ни чакали през цялото време. Неудобна ситуация. Сядаме най-отзад. Египтянинът от съседната седалка ни заговаря на чист български, без никакъв акцент. Попаднали сме на един от малкото гидове на български групи. 🙂 Точно е тръгнал да взема групата си от Хургада и да ги води на тур в Луксор.
Ситуацията продължава да е критична, тъй като не сме планували да оставаме в голям град тази вечер. Нямаме хост от couchsurfing.com, а и ще пристигнем посред нощ. За щастие в последния момент, с помощта на тунизийския ни хост от Кайро, си намираме къде да се подслоним в Хургада (Hurgada).
Градът е с население около 3 милиона души. Изобщо не се покрива с представите, които имахме за курортно място пълно с луксозни хотели и чужденци. Всъщност доминират жилищните сгради за местни. Поради липсата на старинни постройки има дори по-модерно излъчване от Кайро. Срещаме се с новия си хост Лука в центъра на града. Хапваме в движение по един пай със сирене и салатка. След кратки приказки с Лука се трупясваме на пода в хола на апартамента на приятеля му, където всъщност ни е поканил.
Разположение на манастира “Свети Антоний” (с червента отбелязка)
08.01
Отиваме с Лука до плажа за да погледнем за последно красивите синьо-зелени води на Червено море и се качваме на маршрутка до края на града. От пътя ни взима младеж за 20 км., а след това и тир, в който има трима човека. Правят ни чай на газовото си котлонче в движение. Успяваме да минем незабелязано всички военни блокади и слизаме в Сафага (Safaga), на разклона към град Луксор.
За кратко време ни спират две коли, които много искат да ни качат, но се притесняват, че полицаите на пропускателните пунктове ще им направят проблем. Решаваме да отидем сами до пункта на 300 метра от нас и да говорим с полицията. Започва се добре познатата одисея, като отново ни насочват към туристическите автобуси, които имат лиценз за возене на чужденци. Всички останали коли имат стриктна забрана да качват туристи. Накрая уж ни оставят да стопираме след драматичните ни обяснения за дългото ни пътуване, но след 10 минути ни спират голям тур бус с възрастни германци и казват, че са се разбрали с шофьора да ни вземе безплатно.
Поемаме през пустинята. Отново трябва да я прекосим за да се върнем при поречието на Нил. Гледките наоколо са поразителни, особено на свечеряване. Покрай нас в продължение на 200 км. се редуват остри скали, пясъчни полета и пуста тишина. Вече по тъмно навлизаме в долината на Нил. За наше учудване полицейското присъствие тук е още по-осезаемо. Движим се покрай воден канал и на всеки мост над него има по 3-4 полицая, препасали калашници. Всички обикновено стоят около малък огън и пият чай. За египтяните времето през януари с 5-6 градусовите си температури е вледеняващо.
Автобусът оставя германците на Нил малко извън Луксор (Luxor), където те се качват на 3-4 етажни кораби-хотели, с които ще пътуват по реката в продължение на седмица и ще слизат в различни градове да разглеждат местните забележителности. Ние продължаваме с празния автобус към центъра. Гидът египтянин идва при нас и внезапно ни казва, че дължим по 100 паунда (10 лв.) на човек. Изненадани сме, тъй като изрично бяхме казали на полицаите за начина ни на пътуване. Отиваме да се разберем с шофьора и след като му обясняваме ситуацията, той се усмихва, махва с ръка и изрича типичния за страната израз: “No problem.”
Качваме се на голям ферибот, за да стигнем до западния бряг на Нил, на цена от 5 паунда (50 ст.) на човек. Във водите на реката се отразяват хилядите светлини на града. На отсрещния бряг ни чака хоста ни от couchsurfing.com Хасан. Той е висок и достолепен, а чертите му напомнят на тези на фараоните. Завежда ни в луксозна вила съвсем близо до нилския бряг. Хасан я е завършил наскоро и ние сме първите му гости. Дизайнът е изцяло негов и е много стилен. Изумени сме от обстановката във вилата. Хасан работи с туристи и има три, четири лодки, с които организира турове по реката. Разказва ни, че е от смесен брак – майка му е египтянка, а баща му нубиец от Южен Египет. Едно време нубийците живеели надолу по теението на Нил, но след построяването на гигантския язовир Насър земите им останали под водата и правителството на Египет им дало други земи в региона и гражданство. Хасан е много мил и интересен човек. Говорим си с него до късно през нощта.
Вилата на хоста ни от каучсърфинг
Спалнята ни във вилата на Хасан
09.01
Събуждаме се в добро настроение в просторната вила с красива гледка към Нил. Хасан вече е тук и ни е донесъл традиционна египетска закуска – сандвичи с фул (вид боб), фалафел и пържени картофи. Споделя, че не е много “на ти” с технологиите и пита дали можем да му помогнем да промотира вилата си. С Цветин му правим снимки и видео, както и профил в Google и Booking.com.
Гледка към западния бряг на Нил при Луксор
Около обед тръгваме на разходка из близките забележителности на западния бряг. Пред нас изпъкват колосите на Мемнон. Статуите са огромни и неминуемо натрапват въпроса: “Как са били построени ?!” Продължаваме пътешествието назад в хилядолетията като тръгваме към Рамезеума – храма на Рамзес Втори (наречен още Велики). Малко арабско момиче ни прекарва през селото си, за да ни покаже входа. Цената му от 80 паунда (8 лв.) не е предвидена в бюджета ни. Отпред местно момче се опитва да ни продаде скарабей от алабастър (вид бял гипс).
Планините, в които се намират всички царски гробници на западния бряг
Колосите на Мемнос
Величествен колос
По уличките на селото към входа на Рамезеума
Рамезеум – заупокоен храм на Рамзес Втори
Бог Анубис
Интересно да се знае …
По време на Древен Египет всички гробници и погребални комплекси са били разположени на западния бряг на Нил, тъй като посоката на залеза се е асоцирала със смъртта. Хората тогава са живеели на източния бряг. В Луксор се намира Долината на царете и цариците, както и гробът на детето-фараон Тутанкамон, който е бил неотварян до откриването си. В него са били запазени всички артефакти и скъпоценности от онова време. Всички храмове тук са добре запазени, като дори боите на йероглифите по стените са с оригиналните си цветове.
Долината на благородниците
Гробове на благородници
Ниви по брега на Нил
В далеината се вижда храма в Карнак на източния бряг
Заобикаляме Рамезеума и тръгваме към храма на Хатшепсут. По кервански се вмъкваме зад ниска ограда и се изкачваме по хълмовете, където са били гробовете на благородници от Древен Египет. Към нас се насочва пазач и ни казва, че не можем да вървим свободно из зоната без билет. Настроен е приятелски и все пак ни позволява да се разходим из близките хълмове, по които има множество археологически разкопки. Пазачът ни посочва къде са разположени археологическите екипи на италианци, аржентинци, унгарци, французи и други. Египтолозите са привилегировани, тъй като продължават да откриват много нови древни артефакти и винаги имат шанс да изровят нещо с огромно значение за историята. Вече по залез доближаваме храма на фараонката Хатшепсут. Постройката е повече от внушителна. Туристите пред нея изглеждат като редичка от малки мравчици.
Археологически разкопки текат и до днес усилено
В далечината под скалите – храма на Хатшепсут
Величествения заупокоен храм на една от жените фараони на Древен Египет
Насочваме се към Мединат Хабу – заупокоен храм на Рамзес Трети. Небето прелива в лилави, розови, пурпурни и тъмно сини тонове, а огромните силуети на храма се очертават на фона му. Докато вървим към него преминаваме през уличките на спокоен квартал. Виждаме местни жени и деца, които се греят на малък огън. Децата ни окуражават да прескочим стената и да се разходим из храма, като едно от тях даже се покатерва, за да ни покаже колко е лесно. Решаваме да запазим благоприличие и продължаваме към главния вход. Затворено е, но отвън се виждат могъщите му двайсетметрови колони. Отгоре им са сложени гигантски изсечени камъни, тежащи вероятно 30-40 тона всеки. Навътре храма изглежда сякаш безкраен. Единият от пазачите ни заговаря: “Всяка вечер съм тук и не спирам да се чудя: Как? Как са построили това нещо? Според мен тези хора са били много високи, сигурно по няколко метра. Не виждам иначе как е възможно да издигнат такова нещо.” Начинът, по който говори, с ентусиазъм и детска наивност е наистина затрогващ.
Храм Мединат Хабу, който най- ни впечатли от отвън с размерите си
На път за вилата се срещаме с Хасан в кафене “Африка”. Както във всички чайни и кафенета в Египет и тук има само мъже. Играем домино с тях, след което се връщаме в луксозната си обител.
Хасан с тюрбана и Цветин си играят на домино в кафенето
10.01
Днес Хасан има клиенти, които са наели вилата за седмица и е време да се преместим. Работим по филмите до обяд и даже успяваме да гледаме първа серия, която БНТ излъчи днес – “Вълшебният Керван на пътешествие из далечни земи”.
Пресичаме Нил отново. Фериботът спира близо до храма на Луксор. Отвън се виждат колоните му. Когато застане пред тях, човек се чувства като малко микробче.
Стара лодка на брега
Круизен кораб пред храма в Луксор
Величествения храм в Луксор
От тук се вижда и известния обелиск пред храма
Мегастроежите на древния свят засенчват 90% от сегашната архитектура
Лодици по Нил
На източния бряг има доста туристи и хотели. Когато се разхождаш по улиците буквално на всеки 50 метра някой местен се затичва и те спира с различни предложения – да си хванеш такси, да се качиш на карета с кон, да пресечеш Нил до западния бряг, да си вземеш фелука (платноходна лодка), да се разходиш до някой остров, да си купиш семки, да си вземеш носни кърпички и т.н. и т.н. Арабите са обиграни търговци и подхождат с различни стратегии. Някои казват остроумни шеги, други започват разговор, който на пръв поглед няма нищо общо с търговско предложение, трети гледат умилително, в опит да предизвикат съжаление … За несвикналия западен турист това често е досадно и неприятно, но ние спираме да поговорим за кратко с всеки един от тях. Често научаваме по нещо интересно за бита на хората или региона.
Файтонджия на улицата
Момиченца, които искаха да ги снимаме
Поемаме по живописната широка алея по брега на Нил. Насочваме се към храма на Карнак, който е най-запазения образец на архитектурата на Новото царство (1580 – 1070 пр.н.е.). Заобикаляме го и достигаме до една от стените му, изписана с йероглифи. Дори тук отвън вибрантните им цветове са изключително запазени.
Една от портите на храма в Карнак
Фараонски символи
Уникално запазени цветове на 4000 хиляди години, изложени на атмсоферните влияния директно!!!
На връщане местни ни канят на чай до неотменния вечерен огън. Много от хората и търговците по улиците се шегуват: “Welcome to Alaska” (Добре дошли в Аляска). Нямаме отговор от никой от хостовете в Луксор и продължаваме разходките из нощния град. Минаваме покрай алеята на сфинксовете. От двете ѝ страни има статуи през два метра, като повечето са останали без глави. По-чудното обаче е как всички все пак ги има, а някои дори са си с главите. Как ли са оцелели през тези три хилядолетия откакто са построени… Пресмятаме, че всички тези храмове и статуи, някои изцяло на открито, са на Земята в продължение на 1 милиона дни. Наистина забележително! Самата алея на сфинксовете е дълга 2 км. и свързва храма на Луксор с храма на Карнак.
Магазини за сувенири
Малка фабрика за алабастър
Стигаме отново на Нил и за наша радост ни пише Сабер, който предлага да ни хостне на лодката си пред Зимния дворец в центъра на града. След 20 минути крачим по пристана и се качваме на лодката. Сабер е много симпатичен и ни предлага да разпънем палатката си върху 10 метровата му моторна лодка, с която прави турове по реката. Около нас са акостирали десетки фелуки.
На централното пристанище за фелуки
Домът ни в следващите дни
Сабер ни разказва, че поне десет от лодките са на семейството му. Той има 12 братя и сестри, безброй чичовци и 50-60 братовчеда. Съответно в бизнеса с лодките участват само хора от семейството, не смеят да се доверят на приятели. Самият Сабер има 3 деца и през смях казва, че жена му е луда, необразована и прекалено ревнива и бил в процес на развод с нея. Обяснява ни, че обществото в Луксор е много традиционно и че всички бракове се уреждат от семейството. Той бил изтеглил късата клечка. Присъединяват се негови братовчеди. В един момент младият Махмуд завежда Жоро във фелуката на баща си, която е дълга 15-20 метра и има помещение в носа, където Махмуд спи. Вътре е уютно, постлано е с килими и има тонколона. До късно двамата слушат арабска музика и гледат снимки на коне и забулени арабки. След като Махмуд разбира, че ще спим тримата в палатката се изумява. Казва, че не може съпрузи да спят заедно с приятел и кани нон-стоп Жоро в стаичката си. Накрая Сабер, който е работил дълго време с чужденци и е по-свободомислещ го успокоява, че няма проблем според западната култура. Въпреки това Махмуд остава при нас, като че ли да се увери така ли е. Гледа как влизаме в палатката шашнато.
Живот по лодките
11.01
Развиделява се. В просъница чуваме как капитаните на фелуките идват да чистят и подготвят платноходките си за турове. Скоро се появява и чичото на Сабер, на чиято лодка всъщност ние сме си опънали палатката. Той е възрастен мъж, с дебели очила, зъби изцяло посребрени и дълга галабия, с типичния мъжки стилен шал, омотан около врата. Тук по улиците рядко се виждат мъже с дънки. Може би 90 % носят галабия (дълга роба). А жените 100 % са с мюсюлманско облекло, само коптките правят изключение. Откакто се движим на юг по Нил, забелязваме, че процента на жени с бурки (с покрито лице) също нараства неимоверно.
На закуска с по чаша каркаде, следим живота по реката. На газовите си котлончета Сабер и чичо му не спират да варят кафета и чайове. По някое време си сгъват и дебели цигари хашиш, чието пушене е разпространено дори сред възрастните.
Време е за сутрешно каркаде с чичото на Сабер
Прекарваме цял ден на лодката. Забелязваме, че нашите хора като видят турист започват да му крещят и да го преследват по същия дразнещ начин, както и всички останали по главната алея. Следобед отиваме за “кушари” до главната улица пред храма на Луксор. От терасата на стара джамия вградена в самия храм, всичко може да се види съвсем детайлно без да трябва да се влиза в него. Входната такса за храма е 140 паунда (15 лв.). Уникалното на тази джамия е, че опорните ѝ колони са самите колони на храма, изписани с египетски йероглифи, а михрабът ѝ е издълбан в една от тях. Правителството искало да премахне джамията, но заради светецът погребан в нея, целият град бил против.
Джамията вградена в храма на Луксор
Гледка от терасата на джамията към вътрешността на храма
В Луксор по главните улици имаме сериозни затруднения с намирането на храна на нормални цени. Тук, като че ли е мястото, на което ни лъжат най-безсрамно. Най-сетне успяваме да намерим човек, който не е толкова голям мошеник. Сядаме да хапнем рула (нещо като тесто за банички) с кашкавал и по една порция кушари (традиционното египетско ястие от макарони, леща, фиде и доматен сос). На връщане към лодката една след друга каретите с коне ни се молят да им ползваме услугите. Предлагат разходка из центъра за тримата общо за 5 паунда (50 ст.). Покъртително е колко много могат да значат за някой 50 стотинки. Въпреки, че сравнение с останалите туристи сме екстремно ограничени с бюджета, все пак си оставаме лигави чада на проспериращи цивилизации, от които истинската сковаваща бедност е наистина далеч. 🙂 Между подрязващата крилете мизерия, която лишава милиони хора от всякаква друга възможност освен борба за живот в нечовешки условия и самоволната бедност и отказ от консуматорството, чрез скромен живот има огромна разлика. Едната удавя духа в мътилката на живота и изтрива човешкото достойнство, другата го издига, ако не в небесата, то поне над земята.
На пристанището в лодката на Сабер
Хостът ни Сабер
Докато размишляваме крачим покрай нощните светлини на величествения Луксорски храм. Нощно време е особено грандиозен. Честно казано, въпреки информацията която имаме, никога не си бяхме представяли, че сградите на древните египтяни са чак с такъв нечовешки размер. Древногръцките и римските руини бледнеят по мащаб пред тези храмове. Нищо чудно, че след преоткриването им през 19-ти век половин Европа е полудяла по египетската цивилизация. Дори Наполеон е идвал на експедиция тук.
Тази вечер на лодката е малко по-тихо и си лягаме по-рано, под изгрялата вълча луна.
Сънища по течението на Нил
12.01
Решили сме да напуснем Луксор с влак. При мисълта, че ще си изгубим целият ден по полицейски постове и ще си късаме нервите с глупости, избираме безболезнения вариант на влака. Освен това цената до Асуан за близо 200 км. е само 30 паунда (~ 3,50 лв.). Сбогуваме се с милия ни хост Сабер и прекрасната му лодчица на име “Силата на любовта”. Отправяме се към гарата.
Служителката не иска да ни продаде билети за втора класа, като твърди, че са ѝ останали само за първа, но ние нямаме достатъчно пари в кеш за три билета първа класа, така че най-накрая се съгласява да ни даде два първа и един втора. Първа класа е 50 паунда (~ 5 лв.). Закусваме на перона. Хората от съседната пейка ни подаряват паниран карфиол. Докато чакаме откриваме, че всъщност има още по-евтини пътнически влакове, които не са обявени в интернет страницата на железниците, защото полицията не позволява в тях да се качват туристи. Билетът Луксор – Асуан е 10 паунда / ~1 лв. На нас ни изглежда, че може би ще е лесно да се вмъкнем без билет и после да доплатим малко повече на кондукторите.
Запознаваме се с двама бразилци, професори в университет в Саудитска Арабия. Влакът закъснява с над час, така че имаме време да си побъбрим и научим страшно интересни неща от тях – за отварящата се към света Саудитска Арабия, с която ние вече сме безвизови. Страната е предприела радикални мерки за осъвременяване. Например от година саудитските жени вече имат право да шофират. Премахната е религиозната полиция. Може да се ходи без хиджаб …
На гарата в Луксор, на заден план коптска катедрала
Качваме се във влака. Не е претъпкано нито мизерно. Покрай нас се нижат уникални нилски пейзажи със симетрични нивички с искрящо зелени класове, палми, банани и кирпичени или червени тухлени къщички. Дядовци с каруци с магаренца, жени с бурки, сополиви хлапета щъкат между живописните полета. Само на 5 до 10 километра от бреговете на Нил се простират безжалостните, необитавани пясъци на Сахара. Животът е заключен в интимна близост край речните води. Заради това цялото поречие, от Александрия до Асуан е гъсто населено, всеки метър земя е използван. Културата на Горен Египет (този по горното течение на Нил) е различна от тази в Долен и е още по-традиционна. Тук също има множество монументи от Новото царство – храмът на Идфу, храмът на Крокодилския бог в Ком Омбо, комплексът Дендера, храмът на Хатор в Кена. Но ние умишлено не слизаме да ги разгледаме, заради високите входни такси и параноята на полицията, която чухме, че не остава хората да вървят пеша от гарата до храмовете, а ги кара да си взимат таксита.
Селище по пътя
Три часа по-късно слизаме в Асуан (Aswan), най-южния град на Египет. На гарата ни чака хоста ни от couchsurfing.com Тахер. Той е студент и сам ни покани да останем в студентската му квартира, след като бе видял обявения ни маршрут в каучсърфинг. Тахер обожава гости и постоянно е пълен с каучсърфъри. Освен нас има и германец, както и четирима съквартиранти студенти. Разбира се всички са момчета, защото тук е изключено момчета и момичета да живеят заедно на едно място. Фактът, че спим в една стая жена и четирима мъже шокира студентите. Но те лека полека започват да свикват на ексцентричностите на Тахер. 🙂
Пристигаме в Асуан
Квартирата се намира в типичен арабски квартал, на тясна уличка с местно излъчване. Вечерта си приказваме. Тахер споделя: “Брат ми е ултра религиозен и е имам. Но аз от малък съм различен и винаги ме е влечала британската култура. ” Английският му е перфектен, както всъщност и на много други египтяни, които срещнахме. Сякаш имат някаква страхотна дарба за учене на езици. Някои от предишните ни хостове изобщо не можеха да четат и пишат на арабски, но владееха отлично английски само от общуване с чужденци. Няколко пъти дори беше ни се случвало да си говорим помежду си на български и някой да се включи в разговора все едно разбира всичко. Почваме да си мислим, че арабите имат някаква дарба за учене на езици, като героя от филма “Тринайсетият войн”.
Каруци сергии в нашия квартал
Джамията на съседната улица
13 – 14.01
Малко сме уморени от градския живот, както и от множеството работа, която вършим ежедневно – писане на блога, обработка на снимки, видео монтаж на филмчетата за БНТ. Прекарваме много време пред дисплеите, което ни краде от пътешественическите приключения. Мечтаем си за времето на предишното ни пътуване, където бяхме непрестанно изгубени само с книжна карта и компас в дебрите на неизвестното. Но какво да се прави… Както казваше една приятелка:”Изкуството изисква жертви.” 🙂
Излизаме с Жоро от нашата тъмна и студена като пещера квартира. Зашеметени сме отново от реалността на Египет. Слънце, прахоляк, шумотевица. Едни секат риби със сатъри пред магазинчетата си, други си стоят спокойно пред дюкянчетата и работилничките за какво ли не. По-късно вече и с Маги се разхождаме по дългия пазар, който се оказва че е почти по цялата дължина на града, на улица успоредна на Нил. Търговци и лодкари ни предлагат стоките и услугите си, но ние продължаваме с нашата “Борат-ска” стратегия, вместо да бягаме от тях с викове “No, no”, да се спираме да си бъбрим с тях.
Египтянка
Продавач на дрехи
Магазин за кошове и подправки
Каркаде и топки от тамаринд
Специално маринована нилска риба – специалитет на Асуан
Разглеждаме централната коптска катедрала до пристанището на ферибота, след което се отправяме към ферито.
Копстката катедрала на Асуан
Вътрешността на църквата
Коптска икона на Кръщението
Уверяваме се с очите си, че както всички твърдят, точно в тази част на Египет Нил е най-красив. Хващаме си местно фери (цена 5 паунда /~ 60 ст.) до близкия остров Елефентин. Лодката е пълна с мургави нубийци със ситно къдрави косички. Установяваме, че селото им е абсолютно различно от арабските. По средата на тесните му улички и миниатюрни къщички от керпич има останки от древен храм на бог Хнум. От другата страна на острова Нил се разделя на тесни ръкави, които се промушват между живописни камънаци и жълто-зелени тръстики. Намираме си хубава полянка, от която наблюдаваме залязващото слънце зад скалистия рид, залят с жълти пясъци. В скалите са вкопани множество гробници от Средното египетско царство. Най-отгоре се намира купеста гробница на един от агаханите (духовният водач на исмаилитите – течение на шиитския ислям). От тук ясно се вижда как жълтите пясъци на пустинята Сахара се опитват да се съединят с бреговете на Нил и да завладеят избуялата зеленина на тясната оазисна ивица.
Дюни, спускащи се към Нил
Лодки по Нил при Асуан
В Асуан не липсва и модерно строителство
Нубийските села на остров Елефантин
Керпичена къщичка
Руните на египетския храм на остров Елефантин
Красотите от западната страна на острова
Дюни
Нубийски живот
Мавзолеят на Агахан
Носа на остров Елефантин
Фелука на залез
Връщаме се с ферито в града, което между другото е разделено на две части – за мъже и за жени отделно. На шумна улица намираме заведение за превкусни палачинки с моцарела. Не устояваме и на изкушенията от съседната сергия с десетки видове сладки. Купуваме си половин кило бъкани с шоколад кроасани за лев и петдесет. Прибираме се в претъпканата си квартира, в тъмната стаичка с подредените едно до друго “като сърдели” легла.
Всякакви вкусотии от сладкарниците на Асуан
Умората продължава да ни държи и на идния ден. Успяваме да излезем едва в късния следобед за разходка из сука. Резервираме си билети за автобус до суданската граница, която е на 300 км., поради абсолютната невъзможност за автостоп от Асуан на юг. Все още не ни се се вярва напълно, че сме на път да напуснем Египет и да се впуснем в същинска Африка.
Жоро май не е много очарован от офертата… 🙂
15.01
Последен ден в Асуан и вероятно в цивилизацията. Отправяме се на разходка от другата страна на Нил из зелени градини и нубийски села.
Поредното пресичане на Нил
В планината се виждат древноегипетски гробници на благородници
На пристана на западния бряг за нас се залепва нубиец със слънчеви очила. Въпреки увещанията ни, че искаме да сме сами и нямаме нужда от нищо, той продължава да настоява да ни покаже къщата си. За да не сме груби, в крайна сметка се съгласяваме. Навлизаме в лабиринта от тесни улички с кирпичени къщички, често с куполни или сводести покриви. Повечето са боядисани в свежи цветове, декорирани с характерните за нубийските села орнаменти с геометрични фигури, птици, цветя или крокодили. Къщата на Ахмадин е невероятно красива. Боядисана е в морско синьо и всяка стена е изрисувана грижливо. Дворчето е малко и чисто. Кирпичени стълбички водят към покрива, откъдето има гледка към сводестите покриви на селото, някои окичени със сателитни чинии. Къщата на нашия човек е предвидена за гости. Той си отглежда еднометров крокодил и две малки крокодилчета, едното от които се опитва да ме напикае докато Маги грижливо го държи, както беше ѝ показал Ахмадин. Въпреки отказът ни, домакинът ни черпи чай. Двете му дечица ни пускат музика и се смеят закачливо през цялото време.
Нубийски шарени къщи
Къщата за гости на Ахмадин
Дворът на къщата
Дечицата на Ахмадин
Нубийците са древен народ от Северен Судан и Южен Египет, с африкански черти, напълно различни от арабите по външен вид и държание. Една от древноегипетските династии е била нубийска, а в близкото минало са били коптски християни, не мюсюлмани, каквито са сега.
Нубиец
Пресичаме селото. Минаваме през пищни градини осеяни с мангови дървета и финикови палми и излизаме на реката. Обгръща ни спокойствие и зеленина. По поречието наблюдаваме многообразието от птици. От време на време минава по някоя камила или местен с магаренце. На връщане пием вода от на често разположените из целия Египет делви под дървени навеси. Селяни в мърляви, работни галабии ни канят на чай, приготвен върху пушещо огънче. Чувстваме се страхотно сред приятелски настроените нубийци.
Почивка на западния бряг на реката
Гледка към урбанизираната източна част на Асуан
Финикови палми и градини
Момче на работа в градините заедно с няколко птици наблюдатели
Из градините
“Себил” – делви за питейна вода
Симпатични местни ни канят на чайче
Така и не успяваме да стигнем до хълма с гробниците на благородниците и да наблюдаваме залеза, защото друг местен настоятелно ни спира да си побъбрим, също на по чашка чай. Шейсет годишният човек ни разказва, че е живял двайсетина години в Холандия, след което се завърнал в родната си земя. Зареден със западен критицизъм, той е скептичен за бъдещето на Египет, както и за неговия народ. Интересният факт, който научаваме от него е, че ако ти изчезне нещо, както на него му се било случило, не трябва в никакъв случай да обвиняваш роднини или съседи, а специалните агенти, които така и така според него са крадци и мошеници и тайно проникват в дома ти 🙂
Уникалните цветове на нубийските къщи
Към вкъщи минаваме през вече познатото ни, но непреставащо да ни учудва с екзотиката си пазарче. Зареждаме се с продукти за автобуса за Судан, който ще трябва да хванем в два през нощта. Купуваме си хляб от пекарна, пред която има дълга опашка. Всеки си чака търпеливо, след което си взима голям решетъчен поднос от летвички от палми и си отнася “плячката” от бухнали хлебчета върху специални поставки. После изчаква да поизстинат, за да си ги прибере в торбата.
Точно до хлебарницата е гладачницата, където човекът с отмерени, бързи и супер професионални движения глади дрехите с огромна ютия, загрявана на огън от горелка.
Египет! Египет! Въпреки досадните търговци, множеството военни, често утежняващи стопаджийското ни пътуване, ти ще останеш винаги в сърцата ни. С пищното си многообразие от традиционни хора, пазари, старинни джамии, мадраси, покрити със слоеве прах, шум и хаотично движение, ти се подреждаш на едно от първите по екзотичност места, на които сме били. И не на последно място остават разбира се незабравимите природни забележителности на скалистия Синайски полуостров, пустинята Сахара и животодаряващата река Нил с нереално зелената оазисна ивица покрай нея. За оживелите пред очите ни картини от детството ни на пирамиди и древноегипетски храмове въобще няма да говорим.
Прибираме се в къщи, за да стегнем багажериите си. Сбогуваме се с домакина си Тахир. Даже ни остава малко време да подремнем преди да се отправим към “незабравимото”, както се оказа в последствие, пътуване към границата на Судан.
16.01
Трябва да сме в 2 през нощта пред офиса на автобусите, който е в центъра. До там имаме 15 минути ходене пеша, но не си даваме много зор, защото знаем, че със сигурност няма да тръгнем преди 3.
С изумление виждаме, че нощните улици на Асуан изобщо не спят. На кого по дявалите му е притрябвало да си купи детска играчка, домашни потреби, пирони или нова тениска в 2 през нощта ?! Повечето магазинчета са отворени. Все още е пълно със сергии с плодове и зеленчуци, както и с всякакви други дюкянчета за неща, каквито не бихме очаквали някой да си ги купи посред нощ. Цветин купува семки. 🙂
Пред офиса няма никакъв автобус, но поне работи. Гърми мощна арабска музика. Мъжът ни кани да почакаме на диванчетата и изчезва на някъде. След малко се връща и ни завежда в друг офис насред тесен лабиринт от улици. Там седят няколко едри суданки, полузаспали върху купчината си с дисаги. Атмосферата се раздвижва. Появяват се все повече суданци. Най-сетне мъжът от офиса ни махва да тръгваме. Автобусът е паркирал на съседна улица и вече мощно е натоварен с тонове багаж (всякакви електрически уреди, вариращи от перални и плазмени телевизори до сокоизстисквачки). Някои хора пренасят кашони с плодове, одеяла, кухненски съдове. Не особено добър знак, за това какво ще намерим по пазарите в Судан, ако всичко това трябва да си го внасят от Египет.
Натоварваме се върху тесни, износени седалки, сгъчкани между кутии и торби. Пътят до границата е приблизително 300 км., през пустинята. Единственото населено място след Асуан е селцето Абу Симбел, възникнало до внушителния храм на Рамзес Втори. Храмът бил разглобен и преместен на сегашното си положение, след като наводнили региона при създаването на язовира Насър, най-големият язовир по обем в света .
Тъмно е и не виждаме нищо. Има много чек пойнтове, но никой не спира автобуса ни. Може би не очакват, че вътре биха се возили чужденци. То и ние сме единствените. Преди да излезем от града спираме на друга претъпкана автогара, пълна със суданци. Автобусът не може да премине заради насядалите по земята хора заедно с тоновете си багаж. Пълна лудница, викове, блъсканица. Изобщо не можем да разберем какво се случва, кой за какво чака и какви са постоянните рокади на багажи между автобусите. Нашият шофьор, египтянин с типично мустаче и нефелна походка (нещо като египетската версия на певеца от “Трамвай №5”) се кара гръмогласно с мъжа от офиса. Както обикновено, ставаме свидетели на емоционална свада, която започва с крещене, но завършва с прегръдки и целувки. Вече сме присъствали на десетки такива. Египтяните се палят лесно, но и прощават лесно.
На зазоряване пристигаме в Абу Симбел. Правим кратка почивка за чай. След това с още един автобус и няколко коли се натоварваме на допотопен ферибот, за да пресечем язовир Насър. От тук минава единственият отворен път към границата. Около язовира, до където поглед стига се простира Сахара. Плъзгаме се покрай красиви скални островчета, дом на големи колонии с птици. Така и не успяваме да зърнем храма, но с всичкия стрес с полицаи и военни, като че ли малко ни отмина желанието да предприемем нещо. След като слизаме от ферито ни остават само около 20 км. до границата.
През язовира Насър
Колонии на пеликани и корморани
Скалата е побеляла от птичите си обитатели
Патешка любов
От другата страна на язовира
В 8 сутринта автобусът се нарежда пред желязната решетка на граничния пункт и започва едно от най-епичните ни преминавания на граница – близо 10 часа. Не можем да слезем и минем пеша. Всички са задължени да са в превозно средство, въпреки че вътре в самия пункт можело да се върви свободно.
Първият етап от преминаването на границата се състои в това всички пътници да платят изходна такса за излизане от Египет. За нас в частност това са 115 паунда / ~13 лв. на човек. За целта един помощник или просто пътник (не е ясно) събира таксата от всички и изчезва. След известно време се връща и ни раздава изходна бланка за попълване и квитанция за платена такса.
Минаха дванадесетина минути. В автобуса се качи някакъв граничар, който скъса листчетата на всички. Не разбрахме смисълът на тази дейност. Времето си тече без никой да се притеснява от този факт, но концепцията за ефикасност е абсолютно чужд на египтяните.
Качи се друг полицай, който с огромна трудност си проправяше път сред всичките неща, като се наложи от време на време да стъпва върху седалките. Искаше да види паспортите на всички пътници, но като че ли само проформа, защото някои само му ги показваха от разстояние и той махваше одобрително. Аз например му показах паспорта на Цветин и той въобще не забеляза. 🙂 Така след повече от час завърши успешно първият етап. Автобусът бе допуснат да влезе в граничната зона, заедно с още няколко други автобуси и коли.
Вторият етап, като че ли беше още по-отчайващ. Трябваше да минем през скенер с ръчния багаж, след което да отидем да ни бият в паспортите изходния печат. Опашката беше огромна и нещата не се развиха съвсем както би предположил човек. Дадохме си паспортите и те просто ги прибраха. Започна се едно безкрайно чакане. Междувременно се запознахме с руски милионер, който бил преследван от тайните служби на Русия. Бил осъден за неплащане на данъци, но му се разминало като платил 100 хил. долара подкуп. Пътуваше с малка раничка. Това му било третото голямо пътешествие, след като обиколил цяла Азия и Южна Америка. Бил ходил дори в Афганистан за две седмици, дегизиран. Минал цялата Амазонка от Перу до устието, с корабчета. Нямаше никакви интернет контакти, за да не го следят. Полицията го викна отделно, защото беше си просрочил визата с месец, но не му пукаше- беше си приготвил 50 доларова банкнота в джоба.
След неопределен период от време, в което половината от хората излязоха да ядат отпред на тротоара, други пък разтоварваха покупките си, излезе служител с кашон с паспорти и започна да вика поименно собствениците им. Около него се скупчи тълпа, която също крещеше и се буташе за да стигне всеки до паспорта си. Най-сетне от дъното на кашона ни връчиха и нашите.
Настъпи следващият етап – разтоварване на всички багажи, инспекция и натоварване отново. Всичко се случваше адски бавно. Разни инспектори и цивилни полицаи се разхождаха важно насам, натам, като се прехвърляха несистематично ту на някоя кола, ту на купчина с чували, ту на друг автобус. Пътниците им бутаха рушвети почти неприкрито, само и само да не им правят проблеми. Някои хора се ядосваха и викаха, други от съседни автобуси тъпчеха с ритници вече инспектирания багаж в багажното. Не можехме да повярваме, че още една вещ би се побрала, но винаги успяваха да натъпчат още нещо огромно.
Обедът мина. Нашият автобус бе готов за излизане от Египет и влизане в Судан, където се очакваше да се повтори същата процедура. Всички се натоварихме. През прозорците се вкараха и петдесетина кашона и телевизора. Пътеката отново се задръсти. Припадах за сън и направо заспах без да му мисля повече. Сънувах, че вече сме в Судан. Беше много горещо. В просъница дочувах как бойните судански лелки от предната седалка отново се карат на някой. Суданките определено нямат нищо общо с арабките. Увити с шарените си парчета дълъг плат, миришещи на странни африкански благовония, никак не се свеняха да се карат с мъжете и да се оправят сами с всичко. Сред тежките миризми, похърквания и сумтене се събудих с въпроса:”В Судан ли сме?”. Сигурно беше минал почти час, а ние изобщо не бяхме мръднали и метър. На шофьора му бил изтекъл паспорта и не искаха да ни отворят решетката за излизане от Египет. Вече се побърквахме и се чудехме няма ли шанс да ни пуснат да излезем и минем пеша. Но изведнъж някак си граничарите бяха омилостивени и макар без валиден паспорт, все пак му разрешиха да продължи към Хартум. Все пак сме в Африка.
В автобуса за Судан
Маршрутът от този пост
Сбогувахме се с Египет след 28 дневен престой, който кулминира цялата ирационалност и лудост на страната в тези последни гранични метри. Преминахме с голям трепет в Судан. От суданска страна нещата се случиха много по-нормално. Бързо ни подпечатаха паспортите. След това с помощта на мъже с ръчни колички много бързо преминахме с всичкия багаж през китайския скенер. Излязохме извън границата и зачакахме автобусът да дойде.
Финалната част обаче вече ни съсипа. След като всичко бе натоварено, вместо да потеглим, продължихме да чакаме безцелно. Шофьорът с нефелната си походка и превъзбуден брътвеж се размотаваше някъде. Слънцето взе да залязва. В 6 вечерта потеглихме. Така поставихме личния си рекорд за преминаване на граница от 10 часа. А ако се сметне, че бяхме тръгнали от 2 през нощта, прави 16 часа.
Жоро и нубийски старчета
В следващия пост … Керванът се озовава в нералния свят на Судан и започват пустинни приключения в пясъчни бури и омагьосани села по Нил.
