Смарагдови езера и омагьосващи каньони в предверията на Тяншан

Чарински каньон

31.07.2018

В късния следобед поемаме на югоизток към няколко природни красоти, които искахме да видим преди да влезем в Киргизстан. С маршрутка (100 тенге – 50ст.) излизаме направо до магистралата към Китай, на 20-30 км. извън града. От там стопът потръгва като песен. Кола след кола за къси разстояния и ето след четвъртия стоп вече сме изминали 160 км. и сме на разклона за известния Чарински каньон.

Гледка от магистралата до Алмати

На стоп към каньона

Късен следобед е и по черния път не минават никакви туристи, така че се налага да изминем разстоянието от 10 км. през пустинната степ пеша. Изпадаме в екстаз от отворените пространства, тишината и усамотението. Вече по тъмно достигаме пост за билети, където се оказва, че таксуват вход от 740 тенге (3,70лв.) за националния парк. Бяхме си оставили точно 7 лв. за храна за следващите 3-4 дена, преди да влезем в Киргизстан. Така че беше абсурдно да платим, още повече че принципно никога не плащаме за природа, която е право на всеки човек, като въздуха и водата. Пазачите решават да ни пуснат без пари и след като ни вписват в книгата за регистрация, махват с ръка да потъваме в нощния каньон.

Пеш през пустинната степ

Вървим близо 3 км. надолу по каньона, обградени от причудливо издигащи се скали от двете ни страни. Странни силуети, каращи въображението ни да се вихри неудържимо, създавайки от тях духове, лица, животни … Достигаме Чаринската река и си правим бивак в тревата до кемпа на няколко полски пътешественика. Нямаме търпение слънцето да се покаже и да видим къде сме се озовали.

Лице на великан

Скали

01.08

Приказността на каньона така ни запленява, че решаваме да изкараме днешния ден тук. Докато закуско-обядваме в една от беседките, се появяват какви ли не интересни хора – възрастен японец, изучавал две години арабски; двойка поляци, които бяхме срещали на стоп в Сибир; португалецът Сиро също цъфва от някъде от квартирата ни в Алмати; други четирима полски стопаджии пък ни подаряват гигантска диня и захар, която точно ни беше свършила.

Кемп в каньона

Чаринската река е ледена, но успяваме да се покъпем заедно с три швейцарчета, израсли в Казахстан, които лудо се мятат по бързеите.

Чаринската река

Следобеда жегите понамаляват и тръгваме на изследване и катерене по чудните скали – червени, жълти, пясъчно-ерозирали във фантастични форми. В такъв истински каньон, като Гранд каньон в Щатите, никога не сме били и се прехласваме и побъркваме по нереалистичните гледки, тичайки от скала на скала.

От ръба на каньона

Пътеката в дъното на каньона

На залез

02.08

По обед, в най-голямата жега извървяваме пеша трите километра до поста, но за щастие кола с казахстански руснаци ни спестява останалите 10 км. до асфалтовия път.

Пеш на обратно към изхода на каньона

Спираме си кола с учителка по английски и бебчето ѝ право до село Жаланаш, а от там пътните работници, асфалтиращи тези селски пътища, ни придружават до разклона за езерото Каинди.

Къщи из казахстанските села

Селска джамия

Езерото се намира навътре в планината Тяншан по черен, изровен път, дълъг близо 15 км. Късен следобед е и туристически коли за нагоре няма, така че се принуждаваме да вървим под ледения планински дъжд. Все пак за последните 5-6 км. ни излиза късмета и продънена джипка УАЗ, караща стоки към кафенето юрта на езерото, ни качва. Тук обаче се сблъскваме с поредния пост, таксуващ билети. Този път не вярваме да ни пуснат пак ей така, но пазачът само пита “А сега какво ще правим?” и махва да продължаваме с джипката нагоре. Казахите са наистина много отзивчиви хора, това едва ли би се случило в някоя платена забележителност в Европа.Малко езерце и юрти-кафенета

Нощта е доста прохладна на 2000 м.н.в. Опъваме палатката недалеч от юртите, целите зъзнещи.

03.08

Езерото Каинди е наистина странно с изумрудено зелената си вода и мъртви стволове на дървета, стърчащи призрачно насред водата. Тук отново се срещаме със Сиро португалеца, явно споделяме някаква обща карма 🙂

Езерото Каинди

С неудоволствие откриваме, че конярчетата от юртите са ни гепили рано сутринта канчето за чай и бутилка бензин за котлончето, които бяхме оставили извън палатката. Не ни се разправя, въпреки че все пак споменаваме на възрастните за кражбата, което страшно ги засяга.

Слизаме до село Сати на стоп с бусче УАЗ-ка, което по принцип вози туристи за пари, но симпатичният шофьор ни качва безплатно. В селото с бели къщички със сини рамки на прозорците, пасящи коне и красива джамийка, всичко е замряло покрай обедната петъчна молитва. И ние сядаме за обяд под сянката на самотно дърво.

Джамията в село Сати

Остава ни една последна забележителност – езерата Колсай на десетина километра от селото, в друга планинска долина. Вече сме сигурни, че и там ще се таксува неизменния вход. Точно се чудим как да процедираме – да се промъкнем встрани или като на другите места пак да говорим с пазача директно. Но и двете опции не са ни особено приятни. Въпросът е, че киргизката ни виза ще е валидна чак след два дни и въобще не ни хрумва къде другаде да ходим. А и всички хвалят езерата, като изключително красиви. Отказваме се да се тормозим повече и както винаги, решаваме да се доверим на провидението. Не сме вървели и десет минути пеша по пътя, когато ни качва туристическо автобусче, пълно с корейци. Настъпва голямо оживление  като започваме да им разказваме за живота ни в Бусан и да ръсим фрази на развален корейски.

Вселената е място, пълно с откачени събития, дирижирани сякаш от някой с много особено шеговито чувство за хумор. Какво ще кажете, ако до преди секунда не сте и имали идея как да достигнете завардените езера, но група корейски геолози, тръгнали да търсят доказателства за Големия потоп от Библията не само ви закарват до езерата, но и ви плащат входа, без дори да сте споменали, че нямате пукната пара, след което на раздяла весело ви подвикват “Praise the Lord!”?

Езеро Колсай

Ето ни крачейки покрай прозрачното планинско езеро Колсай, изпаднали в озадачена еуфория. Заобикаляме го по тясна горска пътечка и устройваме лагера до ромолящо поточе от другата му страна. Следобедът преминава изключително в усилено бране на малини и диви ягоди, изобилстващи навред из гората.

Лодчици в езеротоПо пътеката покрай езерото

Кемп на езерото

04.08

Днес е последният ни пълен ден в Казахстан. Оставаме в планината, попивайки блаженството ѝ. Тъй като е уикенд, по пътеката минават върволици от планинари, много хора идват и на палатки. Следобед, когато вече няма никой, тръгваме и ние към второто езеро – Колсай, което е на около два часа и половина преход нагоре по реката. Оставяме раниците в съседния кемп при симпатични руски рибари, старчета и хукваме леки и освободени от багаж по горските пътеки. Изумително е как само в разстояние на 50 км. човек може да попадне от степ в пустиня, после в каньон с бучащи реки и накрая на зелени алпийски пасища, гори и кристални езера.

Горно езеро Колсай

Магични тяншански ели

По пътеката срещаме отново полската двойка стопаджии от езерото Байкал в Русия. Май ще се засичаме доста пъти и в бъдеще, защото те също се връщат към Европа по земя, по абсолютно същия маршрут.

Горното езеро ни се струва още по-поразително красиво. Пристигаме точно когато всички туристи вече са си тръгнали. Двама граничари проверяват личните документи на всички, тъй като сме съвсем близо до киргизката граница. Гората от високи иглолистни дървета полюшва омайно върховете си. След като слънцето се скрива зад билото, с тичане се връщаме в лагера за по-малко от час и половина.

Приятел на гости 

05.08

Последен ден в Казахстан или поне така си мислим. Събуждаме се на райското ни местенце до клокочещата рекичка, под стръмните склонове на Тяншан. Разпалваме огъня за чай и закуска. Оправяме багажа. Поемаме по тясната пътечка покрай езерото Колсай. Поздравяваме се и си бъбрим с другите туристи. За двете седмици прекарани в Казахстан се “разболяхме” от синдрома Борат (главният герой от едноименната американска комедия) и изпитваме необяснима симпатия към всеки срещнат. С лекота завързваме неангажиращи разговори, нещо твърде нетипично и за двама ни 🙂

Други къмпингуващи покрай нереалните води на езерото

От паркинга ни взима камион до базата си на няколко километра, а по-късно и двойка чехи работещи в Казахстан от година, които упорито отказват да проговорят на руски език, който се говори от всички тук. Семейство ни взима от разклона и ни закарва до Кеген, който е последният град преди границата. Градчето е съвсем малко. Състои се буквално от две улици на кръст. Минаваме през центъра с няколко магазина, бензиностанция и две, три сергии за зеленчуци и плодове. Искаме да си похарчим последните тенге, които са на стойност около 2 лв. Но това се оказва доста трудно, защото продавача на зеленчуци първо ни черпи диня, после ни подарява торба със зеленчуци и отказва да ни вземе парите. Бъбрим си с ирландски колоездач, който върти педалите от Лондон до тук. Взимаме два хляба и изсипваме останалите монети, които няма да ни трябват вече, на милия продавач.

На края на градчето, докато куца баба ни налива вода от чайник в бутилката, към нас задъхано тичат двете момчета, които бяхме питали преди това за вода. Носят бутилка минерална вода, купена от магазина. Прекрасни хора навсякъде!

Возим се в каросерията на КАМАЗ до последното село преди Киргизстан – Каркара. Превозват кръгли бали от сенокоса. Преди да ни качат трябваше да обсъждаме с шофьора цената на Маги, но тъй като тя е безценна, не се стигна до продажба 🙂

С КАМАЗ към границата

От тук насетне обаче колите напълно секват, а малкото преминаващи искат пари. До границата има още 10 км. и се налага да повървим доста пеша. Границата затваря в 18 ч., тоест остават ни само 15 минути. Не ни остава друго освен да се успокояваме с гледките на заснежените скалисти върхове на Тяншан, които са наистина главозамайващи. В този момент жена, отказала да ни вземе преди това безплатно, сега се върна и повели веднага да се мятаме на колата ѝ, за да можем да хванем работното време на митницата.

Пътят бе в ремонт и абсолютно разбит, но успяхме да стигнем точно на време. Подпечатахме паспортите за излизане от Казахстан и радостно се подредихме на малката опашка пред киргизстанското гише. Каква беше обаче изненадата ни, когато служителят с категоричен жест върна разпечатките на електронните ни визи и заяви: “С електронна виза не може да се преминае тази граница.” Небето сякаш притъмня и склоновете на планината застрашително надвисваха и ни задушиха. Опитите да склоним чиновника да ни пусне бяха безуспешни. Изчакахме последните пътници да преминат, за да могат да ни напишат протокол, че ни връщат обратно в Казахстан. Граничарят от другата страна тръгна да заключва вратата. Очертаваше се да останем между двете граници, добре че киргизкият митничар подвикна на казахския си колега от прозореца на гишето, да ни изчака, защото ни връщат. За зла участ всички коли бяха си тръгнали, така че с новите си входни печати умърлушени се затътрихме по пустия път. Сега трябваше да направим огромен полукръг (около 700 км.) през Алмати за да влезем в Киргизстан откъм Бишкек и оттам  до езерото Исик Кул, което сега ни се падаше на 50 км след границата.

Маршрут от този пост

След около два, три километра започнахме да се изморяваме. Слънцето залезе. Решихме да се установим до самотен фургон сред степта, близо до пътя. Не след дълго препускащ ездач, номад от съседните юрти ни доближи и се разприказвахме. След около пет минути видяхме и друг конник, препускащ бясно в галоп право към нас. Явно емоциите за деня не бяха свършили. Без да поздравява той директно се запъти към другия човек нареждайки, не много дружелюбно, нещо на казахски. По-големият му черен кон започна да бута другия,  самият той  да издига с дясната ръка бича си. За момент бях сигурен, че ще го удари. Но другият усетил, че нещата не отиват на добре, подви опашка и препусна към своята територия, преследван от дивия си спътник. Останахме онемели от случката.

Казахски юрти

Малко по-късно дивакът се върна и с бедния си руски се опита да ни се извини и да ни убеди, че без проблем можем да си спим тук, мястото било абсолютно безопасно. Даже ни покани, ако желаем да гостуваме в къщата му 🙂 Ние, нямайки голям избор си разпънахме палатката до фургона.

Казахско гробище в полето

Гледката на огрените от залязващото слънце върхове беше страхотна. Наблизо имаше поток с чиста вода. Сготвихме си набързо и се унесохме, ослушвайки се за тропот от конски копита.

06.08

Докато изчакваме да се появят първите коли от границата, сутринта минава в обсъждане на номадския бит със собствениците на фургона, току що прибрали се от село Каркара. Появява се момченце на магаре, събиращо кравите си, а мъжете се суетят около стадата коне.

Казахско номадче

Тръгваме пеш по черния път. Скоро един от строителните работници от пътя ни откарва с камиона си почти до село Каркара. Вървим още няколко километра, докато излезем от другата страна на селото, където има повече трафик към близкия град Кеген. Провървя ни с двама местни с очукана таратайка, тръгнали към града на пазар. Въпреки, че сме потиснати заради това, че ни върнаха от границата, поне стопът върви идеално и хората са много мили.

Река по пътя ( киргизката граница е отвъд планината)

От Кеген хващаме бързо друг стоп, но само до разклона за езерата Колсай. Тъкмо се зарадваме на следващия стоп с камион, че ще стигнем директно в Алмати, без да се морим повече в лятната жега, когато стотина километра по-късно шофьорът заявява, че ще яде и ще си почива и ни сваля точно преди голямата магистрала за Китай. Странното е, че колите ни качват и спират точно на абсолютно същите места, на които стопирахме на отиване към границата. Симпатичен мъж ни изкарва до магистралата и там, ето че най-сетне си намираме така желаната кола за Алмати – уйгурски бизнесмен с луксозно MG, с което политаме със 150 км/ч. Обаче дългият, тягостен ден не е свършил още. Уйгурът има работа с някакви врачове из селата около Алмати и това ни забавя поне с час, а после се оказва, че живее в краен квартал и ще трябва да се тътрузим с градски транспорт до центъра още поне час. Бяхме останали без никакви пари, но за щастие на автобусната спирка магично се появява чейндж бюро. Иначе нямаше как да си платим билетчетата.

Юрти за чай по пътя към Алмати

След като достигаме до Макдоналдс и се тръшваме на една маса, опитвайки се да се свържем с предишния ни хост от couchsurfing.com, вече сме на ръба на припадъка. Вмирисани сме, с дрехи непрани цяла седмица и само леко позамивани по ледените реки. Чувството за мизерия е осезаемо. За щастие Аскар ни приема и се разбираме да се срещнем след два часа пред блокчето му. Две момчета от съседната маса ни заговарят на английски и ни предлагат да ни откарат с джипката си до квартала на Аскар, който им е на път. Тази покана, израз на голямото казахско гостоприемство, ни оправя настроението временно.

Пред блока на Аскар се включваме към неговото wifi за да разберем, че в последния момент нещо му изскочило и няма да се прибира. Оставаме като бездомни кучета на улицата в 9 вечерта. Скоро и градският транспорт ще спре. В последния момент обаче сме спасени от друг каучсърфър – сърбина Ненад, който ни приема и заявява, че ще ни чака след час пред тях. По ирония на съдбата Ненад живее точно в същия краен квартал, в който ни остави уйгура четири часа по-рано. Само ако знаехме, изобщо нямаше да слизаме до центъра …

На автобусната спирка минутите бавно се нижат и след час чакане се разбира, че сме изтървали последният рейс и ще се наложи да си хващаме такси, нещо което ако си спомняме добре не се е случвало за последните три години. Черешката на тортата е, когато таксито ни оставя на главна улица в квартала и отказва да кара до самия блок. Както и да се разправяме, той е категоричен, така че последните 300-400 метра изминаваме, влачейки крака в покруса, невярващи що за дълъг, смазващ ден беше.

Ненад ни посреща и скоро душът и леглото ни оправят настроението, като с магическа пръчка. Въпреки, че денят изглеждаше катастрофален, все пак след по-задълбочен анализ излизаше, че всичко се нарежда точно в последния момент и в крайна сметка завърши прекрасно. Кой знае какви по-неблагоприятни неща можеха да ни се случат, ако бяха тръгнали първоначално уж добре 🙂

07.08

Оставаме в апартамента един ден, за да се съвземем. Просто нямаме сили да излезем в 8 сутринта заедно с Ненад, без да сме се изпрали и пооправили и да стопираме за Бишкек. Денят минава в хигиенизиране и почивка, с малки разходки около панелките и закупуване на някои дребни неща.

Каньона на Чаринската река

08.08

Време е да атакуваме за втори път киргизката граница. Излизаме с градски транспорт далеч от града, до селце в покрайнините. След няма и три минути чакане спира луксозно спортно BMV. Страшно готин, образован турчин ни качва право за Бишкек, на 230 км. През цялото време не спираме да си говорим за пътешествия. По-късметлийски стоп нямаше как да извадим. След 200 км. сухи степи, ето ни на границата. Този път преминаваме безпроблемно.

Впечатленията ни за Казахстан, след 15 дни в страната, са страхотни. Както природата, така и гостоприемните хора ни спечелиха напълно. Благодарим ви безкрайни степи и хора с добри сърца!

Време е за нова държава, която очаквахме с голямо любопитство, заради това което бяхме слушали, за безумната красота на Тяншан и интересния бит на киргизките номади.

Смарагдовото езеро Каинди