Южнокитайско изгубване сред малцинствата донг и мяо, натравяне с черни яйца и други кулинарни експерименти из Средното царство

Китай

Столица: Пекин
Население: 1,380 милиарда, 1/4 от населението на планетата, както и най-населената държава в света
Площ: около 1 млн.кв.км, четвъртата най-голяма държава в света (след Русия, Канада и САЩ)
Парична единица: юан
Форма на управление: Див комунизъм 🙂

06.05.2018

Минаваме под голяма традиционна китайска арка и се озоваваме пред колониална барокова сграда, останала от франсетата, които установили първата съвременна гранична администрация между Виетнам и Китай. Навсякъде има лозунги и пропагандни паметници за вечната дружба между двата народа. Влизаме в Гуанши (Guangxi), една от не прекалено индустриализираните и сравнително непренаселена южна провинция, с множество планини и карстови хълмове.

Китайско виетнамската граница

Адски сме развълнувани. Въпреки, че бяхме живели в Китай три години, тогава бяхме отдадени предимно на тренировките по кунг-фу и не бяхме пътували много, още по-малко на стоп. Този път очаквахме да преоткрием страната в една напълно нова светлина. Имаме и леки притеснения от предишния си престой, относно гигантските градове, пренаселеността и динамиката, грозните бетонни постройки, свръх замърсяването, но се надяваме да се справим леко…

Смятаме да избегнем столицата на провинцията Нан Нин (Nan Ning), в която направихме грешката да влезем миналия път на път за Гуей Лин (Guilin), емблематично място с реки и карстови хълмчета, отпечатано дори на банкнотата от 70 юана. Тогава ни бяха необходими 4-5 часа, за да го прекосим с градски транспорт от едната до другата страна. Ужасно преживяване.

Време е за автостоп в Китай

Както и да е. Сега крачим весели и невярващи, че отново сме тук. Небето е синьо. Слънчево е. Скоро излизаме на магистралата, точно където камионите от границата се качват на нея. Не минават и пет минути и ето че един камион спира. Закарва ни до първото гранично градче Пин Шиан (Ping Xiang). Стопираме с табела, което се оказва доста ефективно, както и бяхме прочели в интернет. Насочили сме се към следващата провинция Гуейджоу (Guizhou), в която живеят многобройни и най-различни етнически малцинства, които искахме да изследваме.

Оризови тераси в провинция Гуейджоу 

Провинция Гуейджоу 

Написваме следващата дестинация на табелата и отново почти веднага ни спира тир, натоварен с люти чушки от Виетнам, директно за Гуейджоу. По-късметлийски стоп не можехме и да очакваме. Шофьорът, 50-60 годишен мъж, засмян, енергичен и невероятно приказлив, гостоприемно ни настанява и черпи с портокали. Веднага започва да ни разказва разни неща, на теми които бяхме позабравили. Естествено, в центъра на всичко, за което говорехме беше величието на Китай – колко са велики планините, колко са красиви полята, реките и т.н. Колко е развит и икономически мощен Китай: най-великата и бърза железница в света (даже чужденците специално идвали да видят това чудо според него). Как нямало да ни вземе, ако сме били японци (нали знаете, че китайците мразят японците 🙂 ). Каква военна мощ е Китай, колко много ракети са направили през последните години и как всички врагове се бояли от тях… Направо онемяхме, добре че идваме от Тайван, където видяхме, че китайците са си напълно нормални хора и не всички са с промити мозъци. За разлика от преди четири години, хватката на “големия брат” се е позатегнала. През всеки няколко километра имаше камери със светкавици, което според нашия човек било много хубаво и грижа за безопасността ни, защото както смятат всички китайци “правителството следи интернета ти и теб самия през цялото време, за да си добре”. 🙂 🙁

“

Чибук в дъжда” – портрет на китаец

Човекът пък беше безкрайно изумен (може би също естествено), че пътуваме от три години, че още нямаме деца, а като чу, че не ядем и месо, остана направо като гръмнат. Сигурно ако бяхме му казали, че закусваме цианкалий, учудването му щеше да е по-малко. Той си беше адски добронамерен и ние се забавлявахме доста от разговора с него. Говорихме по интернет с цялото му семейство. А по-късно промени първоначалния си план да слезем от камиона и да спим някъде до пътя като ни предложи да продължим с него, тъй като и той щял да си почива по-късно през нощта.

Мъж оре с бивол

Спряхме към 18 ч да зареди и ни покани на вечеря. Сред многото “каубойски” ресторантчета всяко предлагащо кухнята от региона, разбира се влязохме в това, което е от неговата провинция. Гледката беше изумителна – странни типажи от всички краища на страната ядяха шумно, със запретнати до под мишниците фланелки и изскочили шкембета, точно като в киктайски екшън филм от миналото. Порциите бяха огромни, повече от половината се оставяха недоядени, а кости и други отпадъци се плюеха директно на земята. Шофьорът поръча пържени нудъли и два вида тофу. Неформално си говореше с всички като със стари приятели и от време на време влизаше в кухнята да наглежда какво става с манджите. Собственичката, която беше и сервитьорка и готвачка, не можеше да смогва. Масите бяха затрупани с мръсни чинии. От съседното заведение, от северната провинция Донг Бей, известни с това, че пият здраво, се носеха крясъци все едно някой го бият или кормят. Не знаехме къде се намираме! Но пък яденето беше адски вкусно и евтино. Само дето имаше тонове мононатриев глутамат, който в Китай широко се използва и счита за много хубава и безвредна подправка, от която обаче несвикналите ни езици и небца изтръпнаха.

Продължихме с камиона до към 3 ч сутринта. През цялото време от границата до сега се редуваха невероятно красиви планини, карстови хълмове, симетрични оризища. Магистралата минаваше далеч от градовете и за първи ден на автостоп в Китай изминахме невероятните 700 км. Спряхме на бензиностанция с голям паркинг за камиони. Разпънахме си палатката на тревната площ до нашия камион. Цветни образи се въртяха пред очите ни, преди бързо да паднем в обятията на съня.

Оризища

07.05

Сгъваме на две, на три палатката под капките на започващия дъжд. Мятаме се на камиона и ето ни отново на път. Спираме да платим таксата за изминатия участък от магистралата, но нашия камион не плаща, защото е натоварен със зеленчуци. Има разпоредба на партията, да не се плащат таксите по магистралите от превозвачите на продукти, за да не оскъпяват цените при продажбата им.

Към 10 ч сутринта човекът ни оставя на разклона за Кайли (Kaili), малко традиционно градче, сгушено в полите на планината, от където смятаме да започнем с изследването на културата и живота на етническите малцинства мяо и донг.

Добре дошли в автономен мяо регион!

Представата, която хората обикновено имат за китайците като множество от един и същи тип хора не е съвсем точна. Освен 91 % хан китайци, в Китай живеят още 55 съвсем отделни етнически групи. Всъщност Китай представлява конгломерат от всички тези етноси, някои от които са разпространени и в съседни държави. Мяо например са една от най-многобройните групи, които населяват и Лаос, Тайланд и Виетнам. Те са известни още под името хмонг. Уйгурите пък живеят в автономна област Шинджиян и са от тюркски произход, като съответно нямат нищо общо с китайците.

На разклона се разделяме с шофьора, с който изминахме над 700 км. Въпреки нашите протести, той ни набутва торба с над десет кочана прясна царевица. После момче с малък камион ни откарва до Кайли, като в търсене на банкомат за нас, слиза чак до центъра на града. Китайците са невероятно сърдечни и услужливи. Всеки път като им благодариш, те отговарят сякаш нищо не са направили, казвайки:”Bu yong xie” (Няма нужда от благодарности). И така озоваваме се в центъра, който е като от миналото или от друга реалност. Сградите са с високи кули, като пагоди. Жените са облечени в традиционни пъстри носии, със сложно надиплени на катове прически, закичени с големи цветя. Навсякъде има малки магазинчета с улична храна, малки пазарчета със зеленчуци и сергии за месо със закичени големи късове мръвки и карантии над тях.

Жена от етноса мяо

Ние спираме в заведение, предлагащо любимите ни банички, познати ни от Шандонг. Пием и “джоу”, подсладена напитка от сварен ориз. Разговаряме със собствениците на ресторанчето, които даже ни канят да им гостуваме. Оставаме раниците при тях и тръгваме на мисия по закупуване на сим карта. Задачата се оказва доста трудна, понеже сме чужденци. Може да стане само от централен офис и то трябва да има китаец, който да гарантира за нас. Интересно как ще стане, като си за първи ден в страната?! Момчето от гишето, без да го мисли много, ни става гарант, но това пак не решава проблема. Апаратите ни били купени от чужбина!!!За нас има само 2G интернет, т.е. на практика няма. Не можем да направим нищо друго, освен да помахаме на многобройните камери, инсталирани по улицата. Доста затегнат контрол!

Разглеждаме централната част с невероятна мяо архитектура. Разминаваме се със странни хора, облечени в пъстри носии. Всички майки носят бебетата си на гръб във везани парчета плат. Дядовци играят маджанг- китайска игра, в традиционни беседки. Чувстваме се все едно сме попаднали във филм.

Баби на площада в Кайли

С помощта на автобусче (за 70 ст на човек) се измъкваме от градчето и после ни качва на стоп млад мъж. Пътят се вие около река и се редуват село след село, изцяло от традиционни дървени къщи, накацали по склоновете на планината, огрени от залязващото слънце.

Село Пангдъ

Слизаме да разгледаме село Пангдъ. Но изненадващо има входна такса от 60 юана (около 15 лв), така че заобикаляме през традиционен покрит мост отстрани и се разхождаме из нетуристическата част. Хората са мили и поздравяват с усмивка. На свечеряване, за изумление на всички, си разпъваме бивак на полянката от другата страна на реката.

По главната улица на селото

08.05

По обед прибираме лагера. Някой и друг човек се заглежда учудено към палатката, но така и никой не идва да си говори с нас.

Следващият стоп ни отвежда на места, на които не сме си и мечтали, че можем да се озовем. Момче и момиче пътуват навътре през планините към град Ронгджианг (Rongjiang), като ще се отбият през селото на момчето, за рождения ден на майка му. Нашата цел също е Ронгджианг, като си бяхме избрали този зачукан път именно заради многото традиционни села по него. Пътят не е особено добър и пътуваме 3-4 часа, докато изминем разстоянието от стотина километра. Селото на нашия човек се оказва встрани от главния път по още по-зачукан път, който дори не фигурира на повечето карти.

Оризови тераси из планината

Спираме за малко в градче по пътя за да навестим част от роднините. Вали и е мрачно, но бързо се стопляме в къщичката на родата, които веднага отрупват масата с ястия. След хапването се насочваме към селото, дълбоко в планините.

Уличка в планинското градче

 

Почерпка

Село Лонгтанг (Longtang) е невероятно живописно, с не много къщи. Всичките са с традиционна архитектура, от дърво, строени без пирони. Има и малко езерце, на което всички местни ловят риба. Основният етнос тук е донг.

Село Лонгтан

Традиционна къща на езерото

Риболов

Семейството на момчето ни посреща в екстаз. В това село никога не са виждали и въобще не са си общували с чужденци. Веднага ни сервират храна, която както и в предишните случаи е свръх люта и мазна. Голям проблем е, че не ядем месо. Всички се чудят как да ни угодят и какво да ни приготвят, защото всичките им манджи са със свинско и козе месо. Пие се местно производство топъл оризов алкохол, тип “саке”, сервиран в чайник. Това, че не пием алкохол вече съвсем ги удивлява. Едно старче заявява:”Вие чужденците имате толкова пари, а не ядете месо, не пиете и не пушите, че то тогава какви удоволствия ви остават в живота?!” 🙂

Нашата къща

Магазина на селото

Вечерта ни настаняват в отделни стаи, тъй като според тукашните традиции мъже и жени не спят заедно, ако са отишли на гости на някой.

09.05

Днес е поредният облачен, дъждовен ден. Откакто сме влезли в Китай нямаме нито един слънчев ден. Докато се разхождаме из селцето, нашите хора заколват едно козле за предстоящия рожден ден. По обед вече цялото село се е събрало в къщата. Някои от дъщерите донасят торта от градчето долу. Всъщност е много интересно да се наблюдава, как всички са с последни модели смартфони и постоянно си обменят видео обаждания, докато в кухнята все още се готви на огън на земята – модерното и старото смесени по неочакван начин.

Кухнята с казаните

Мъжете се наливат с оризов алкохол и яденето не спира няколко часа. По едно време се появява някакъв бизнесмен от съседно градче и е страшно ентусиазиран да види чужденците. Държи да ни закара в неговия район, което е на 30 км от тук. Вече се стъмва, но приемаме поканата, въпреки че ще се забием още по-навътре в планините.

Празненство за рождения ден

Още като се качваме в колата ми става ужасно зле. Поредното натравяне от храната. Все още не можем да свикнем, не е ясно дали на мазньочите, на тоновете глутамат или се натрових с черните яйца (Черните яйца са китайски специалитет. Престояли са няколко месеца в смола и са специално обработени.).

Черни яйца

Карам човека да спира през десет минути, да повръщам. Цялото ми тяло се тресе. След час пристигаме в град Лъли (Leli zhen) по тъмно. Както сме замаяни от натравянето, завоите и впечатленията, се изумяваме още повече, когато виждаме, че нашият човек, господин Ян, ни стоварва пред ултра луксозен хотел в етнически донг стил. Обясняваме му, че обикновено спим на палатка, но той твърдо държи да ни черпи стая. Всичко изглежда толкова невероятно – гостоприемството, хотела в нищото, традиционно облечените хора, дървените къщички и всичко това примесено с постоянно повръщане. Поредният напълно откачалски ден, в който нямаш идея какво ти се случва…

Хотелът, в който г-н Ян ни настани

10.05

По обед г-н Ян идва да ни вземе с колата и да ни отведе в градчето. Тук всички са облечени със сини костюми, с ръчно извезани мотиви. Полите са плисирани и се носят специални чорапи. Жените са с кокове, замотани по специфичен начин отгоре на главата. Пред много от старите къщи седят жени на групи и бродират. Донг са известни и с уменията си в дърворезбата и строителството с дърво. Покритите им мостове и кули за барабани са много майсторски.

В центъра на Лъли

Стара донг къща

Галерия жени от етноса донг 

Г-н Ян ни кани на обяд, което разбира се ни ужасява, тъй като все още се чувстваме зле. Хапваме само малко ориз и запържено тофу, но ефектът е разстройство. Следобеда се разхождаме из Лъли. Ян ни води до водопада и да видим биволът на семейството, с който участват в традиционни борби. Отново вали и решаваме да останем още една вечер, преди утре сутринта да потеглим на големия стоп. За съжаление нямаме почти никакво време в Китай, визата ни е едва месец, а разстоянията са огромни. Въпреки, че ни се иска да отделим повече време на Юга трябва да потегляме на север.

На разходка из Лъли

Когато живеехме в Китай и при предишни пътешествия бяхме посещавали за месец провинция Юнан (Yunnan), също много интересна с етносите си и първа по численост на различни малцинства; провинция Гуанси (Guangxi) с красивия карстов Гуейлин (Guilin) и Гуандонг (Guangdong). Но мечтата ни беше именно Гуейджоу, една от най-неразвитите провинции, с много запазени традиции и почти никакъв туризъм. Планът ни сега бе да прекосим Китай по диагонал, близо 3000 км и да посетим приятелите си от провинция Шандонг, град Янтай (Йентай), където бяхме живели и изучавали бойни изкуства в продължение на три години.

Баба донг

Г-н Ян не се съгласи да спим на диваните в офисчето му, вместо това отново ни взе стая в малко хотелче на главната улица. Вечеряхме заедно с него. Бяхме позабравили до каква степен китайците са гостоприемни към чужденци. Във Виетнам например, никой не ни беше почерпил в ресторант или поканил в тях, а от както сме дошли тук, за пет дни бяхме яли десетина пъти на заведения, спали две вечери в хотел и една в къща на местни.

Село Лъли

11.05

В 6 сутринта отново вали и вместо на стоп по зачуканите планински пътища, по които без това не минават коли, решаваме да си хванем бусчето до град Ронджианг (Rongjiang), от където минава голяма магистрала. За разстоянието от 70-80 км плащаме по 25 юана (около 6 лв), което горе долу си заслужава.

В Ронджианг

Планинският регион с етнически Донг села

Пазарът на градчето е много интересен, пълен с хора от етноса донг, облечени в традиционни костюми. Продават се меса, тропични плодове, различни храни. Запасяваме се с малко сладки и храна.

На пазара

Майка с бебе

И така, готови сме да поемаме на север. С градски автобус за жълти стотинки и кратък стоп сме на входа на магистралата, където започваме да стопираме с табела. Стопът тук е невероятен, за огромните разстояния е супер и въобще не се чака дълго. Ако пък човек говори и китайски е съвсем лесно да се оправяш и слизаш на най-подходящите места. Има десетки хиляди километри първокласни пътища и до най-отдалечените кътчета.

Разговор на пазара

Въпреки, че не е в нашата посока си хващаме къс стоп за десетина километра до обслужваща зона с ресторанти и бензиностанция (такива има през 30-40 км или малко повече, построени до самата магистрала), за да може да хванем целия трафик, не само колите идващи от Ронджианг. Стратегията ни се оказва успешна и скоро летим със 140 км/ч към град Гуейлин в провинция Гуанси (Guangxi). Регионът там е уникален с карстовите си образувания, но понеже вече сме го посещавали направо продължаваме на север.

На стоп около Гуейлин

Следващият стоп се оказва още по-успешен. Камион, който пътува право към Хънян (Hengyang) в следващата провинция Хунан (Hunan). Разстоянието е близо 400 км. Симпатичният шофьор ни кани на вечеря (отново ни става лошо от мазньочите), а после и да преспим в дома му, тъй като вече е полунощ. В малко градче на 60 км от Хънян сме, което впрочем е родното място на Мао Дзедун, човекът основал комунистическата партия в Китай и извършил един от най-големите геноциди на Земята. Всъщност в Китай не са много хората, които имат осведоменост за реалните исторически събития, поради царящото информационно затъмнение. Медальони с неговия лик висят в доста коли, има и бая благодарствени лозунги към партията, окачени по стените на сгради и по пътищата.

На вечеря с шофьора

Съпругата на шофьора страшно ни се радва. Запарва чай, сервира кексчета и накрая в 2 ч посред нощ, след релаксиращ душ успяваме да си легнем. Чувстваме се като пребити. След няколко часа обаче трябва да ставаме, за да може човекът да ни закара до магистралата за Хънян.

Равносметка за деня: Превозни средства – мини бусче, градски автобус, 4 леки коли и 1 камион. Прекарано време на пътя – 20 ч. Изминато разстояние – около 700 км.

12.05

Събуждат ни в 6 сутринта. Олюляваме се като пияни моркови, но трябва да продължим гигантският си преход. Освен, че ни се спи все още ни тормози и неразположението в стомасите ни. Чувстваме се ужасно.

След 60-70 км достигаме магистралата в покрайнините на Хънян. Започваме стопа. Макар и на входа, мястото не е добро, а и има малко коли в нашата посока. Така, че в крайна сметка се принуждаваме да хванем стоп в обратната посока, само и само да можем да се качим на самата магистрала и да хващаме целия поток от коли (Не става да се качим пеша, тъй като служителите събиращи такса, не допускат пешеходци да преминават бариерите.). Оказва се, че наблизо няма бензиностанция и изминаваме близо 30 км назад, връщайки се почти до градчето на шофьора, където преспахме снощи. И ето, че в 10-11 ч все още сме си в същия регион. Но най-сетне идва и късметлийската ни кола. Младо момче пътува над 200 км, до столицата на провинция Хунан, Чангша (Changsha), като пътят му минава точно по така желаната от нас главна магистрала G4, където е основният път между Хонг Конг и Пекин. Човек просто не може да си представи, колко десетки и стотици магистрали опасват навсякъде Китай и ако не си на най-правилната, стопът може бая да се удължи.

Обслужващата зона, на която ни оставя момчето е пълна с десетки тирове и коли, спрели да почиват за обяд. Не чакаме и 20 минути, когато отново ни се усмихва невероятен късмет. Бусче, пътуващо чак за столицата на по-следващата провинция Хънан (Henan) – Джънджоу (Zhenzhou), отстояща на 700 км. Това се казва джакпот! Е, отзад няма седалки и е прашно от строителни материали, които са пренасяли, но ние не се оплакваме. Опъваме палатката на пода и се унасяме в приятни сънища, преминавайки транзитно покрай Ухан (Wuhan) и првинция Хубей (Hubei).

По тъмно пристигаме в провинция Хънан, родината на небезизвестния храм Шаолин и на две от бившите столици на древен Китай – Луоянг (Luoyang) и Кайфън (Kaifeng), разположени по Жълтата река. Хънан е провинция в централната част на страната и всъщност мястото, където се е зародила китайската цивилизация. Пълно е с исторически забележителности. В Китай има 22 провинции, които обаче по-скоро са като отделни държави. Те не само са с площ колкото една, две европейски страни, но си имат собствена култура, диалекти, кухня, някои са населени и от различни етноси.

Автостоп маршрут 4000 км от Южен до Североизточен Китай

Микробусчето ни оставя на обслужваща зона точно на магистралата към нашата цел – провинция Шандонг. Опъваме палатката на полянка осеяна с ягоди и се трупясваме.

Кемп в обслужваща зона на магистралата 

Равносметката за деня: Изминато разстояние 1100 км за 15 часа. Брой превозни средства 4 (камион, две коли и микробусче).

13.05

Почиваме си до обяд в кафенето на обслужващата зона, преуморени от дългите стопове. Точно започваме да махаме и един шандонгски камион, пътуващ чак до град Дзъбо (Zibo) ни извиква да се качваме. Дзъбо е след столицата Дзинан (Jinan) и това идеално ни устройва, защото магистралата за нашия град Янтай минава от там. Шофьорът не е много разговорлив, а от всичкото нагоре постоянно спира за почивки, тъй като си е наумил да мине границата с Шандонг чак след 18 ч, когато нямало толкова полицаи, които да се заяждат.

Ето, че привечер влизаме в провинцията, в която прекарахме цели три години от живота си. Шандонг също е богата на исторически забележителности, личности, събития… От тук са Конфуции и Лаодзъ. Тук се намира свещената планина Тайшан (Taishan). В днешно време е силно индустриализирана, както впрочем цялото източно крайбрежие на Китай. Но има и километри с обработваеми площи и дълги сгради, тип краварници почти навсякъде. Но за съжаление планините са малко и въздухът е доста замърсен.

Вечерта спираме за вечеря в “каубойско” заведение за тирове, след което стомашните ни проблеми отново се възобновяват. Мислехме си, че от шандонгската кухня няма да ни стане зле, но може би проблемът се дължи на това, че през последната година се хранехме изключително с натурални храни и сега, китайските, богати на какви ли не химии, направо ни разбиват.

По някое време на шофьора му се приспа и спряхме на една обслужваща зона за почивка. Ние също полегнахме за два часа. После направихме грешката да продължим с него, вместо да си останем и да се наспим хубаво. В два през нощта отново сме на път и както сме унесени не забелязваме, че камионът слиза от магистралата и тръгва по нормален път към Дзъбо. Когато се усещаме е твърде късно. Ще ни коства усилия отново да се качим, а може да се наложи и да влезем в града, което страшно ще ни забави. Но, така било писано. Малко преди града все пак решаваме да слезем и да поспим, още повече че вече се съмва, наближава 5 сутринта. Опъваме палатката в нещо като крайпътна горичка, зад която има няколко къщи. Всичко тъне в прахоляк, но нямаме избор.

Равносметката за деня :  Изминато разстояние 400 км. Време на пътя 14 часа. Превозни средства – 1 камион.

14.05

Слънцето напича ужасно. Уж сме доста на север, а месец май температурите вече достигат над 34 С. По обед се принуждаваме да се измъкнем от палатката. Хапваме, пълним си вода от стомна в близката къща и сме готови за стоп. В Шандонг хората ни гледат още по-изумени от тези на юг. Явно рядко се е весвал чужденец по тези пътища, още по-малко с раници и на стоп.

На стоп из Шандонг

Спира ни малко камионче, което е за градчето Линчу (Linqu). Пътят е широк, вие се покрай живописни планини с малки, полуизоставени села, специализирани в отглеждането на бонзай, градински храсти и цветя. С психарска последователност обаче има поставени камери и радари през 500 метра и не можем да превишим скоростта от 40 км/ч. Човекът ни оставя на входа на магистралата, на 30 км преди Уейфанг (Weifang), но за съжаление се оказва, че тази връзка не се използва. Всички автомобили и камиони преминават през града, по второстепенния път. След час чакане се налага и ние да застанем на него. При стопа в Китай от голяма важност е внимателно да се подбира маршрутът сред лабиринтите от магистрали, детелини, входове, изходи. Важно е също така по възможност да не се слиза от магистралата, грешката, която направихме ние и чиито последствия продължавахме да търпим.

След дълго чакане ни спира много луксозна американска кола (от незнайна за нас марка). Приятно момче с баща си, който е партиен лидер, услужливо ни качват и преминават целия Уейфанг, като ни оставят на подходящия вход за магистралата. Градът е огромен, страшно замърсен, с клаустрофобични железобетонни сгради, надвиснали отвсякъде и невероятни задръствания. Смрачава се. Ние се чувстваме тотално разбити.

Уейфанг

След десет минути неуспешни опити за стопиране, решаваме, че е по-разумно да продължим на следващия ден. Партията, за щастие се е погрижила за нас 🙂 . Според новите директиви за облагородяване на чудовищните мегаполиси, е изградила паркче съвсем близо до пътя. Дърветата са само на няколко години, но пък е толкова зареждащо да стъпваш бос по истинска трева. Вижда се, че животът се възражда. Появили са се птички. Видяхме даже една катеричка. Слагаме си тапите за уши (наследство от Алекс от Алабама) и се унасяме в непробуден сън.

Крайпътно паркче

Равносметката ни за деня: 150 км за 6 часа с 1 камионче и 1 кола.

15.05.

Не бързаме да тръгваме. Размотаваме се. Правим си закуска. Почиваме си. Заредени с енергия заставаме на стопа и нашата кола не закъснява. Качва ни сама жена, която пътува за Циндао (Qindao). Тя твърдо държи, след като си свърши работата там, да ни закара до Янтай, който от там е на 300 км !!! Следваме знаците на съдбата и се съгласяваме. Вивиан е 33 годишна симпатична, въз нисичка, засмяна жена. Има бизнес със съседни държави. Пътувала е и говори доста добър английски. Невероятен компаньон е, обсъждаме и говорим за какво ли не. Неусетно минаваме 250 км и се озоваваме в нов бизнес район до пристанището на Чиндао, където тя ще си купува апартамент. Разбираме, че цените на жилищата в района са 3000 $/кв.м.

Сядаме в ултра модерно кафе-приемна с десетки юпита и агента на компанията за недвижими имоти. Всички са облечени в официални костюми. После отиваме в модерен мол да ядем “хот-пот”, много популярно ядене в Китай. Представлява голяма метална купа в центъра на масата, пълна с вряща вода, която в различните заведения се загрява по различни начини. В нашия ресторант е посредством въглени. Във водата се слагат различни продукти по избор, които се готвят пред теб. След като стане готово всеки си сипва колкото иска.

Хот-пот 

Странни са превратностите на съдбата. Вчера ядохме с шофьорите на камиони в нелегалното, обградено с боклуци заведение-палатка, а днес в луксозен ресторант, в центъра на бизнес квартал.

Чиндао е известен освен с разпространената си из цял свят бира Tsindao, също и с планината Лао Шан (Lao Shan) в покрайнините, старите си храмове, традиционно отглеждане на чай и трениране от векове на кунг-фу. Градът е красив. Има стара част и колониални сгради в немски стил, руски православни църкви, туристическа улица и плаж.

Гмуркаме се, избягвайки мъглата от морска мараня и замърсяване, в тунел под морето, за да пресечем залива на пристанището. След няколко футуристични детелини излизаме от града. Притеснени сме за Вивиан, която иска след като ни остави веднага да се върне в Уейфанг. Затруднявам се, как най-точно да опиша тази искрена и невероятна доброта и сърдечност.

Пътят е почти пуст. Всичко е обгърнато в мъгла. Ето ни най-сетне в “родния” Янтай! Сърцата ни бият учестено. Страшно сме превъзбудени от предстоящите срещи. Тук открихме най-невероятният човек, наш учител и майстор на стила “седем звезди богомолка” Ю Тиен Лу, който ни беше като баща. Станахме част от голямото и задружно семейство на братята и сестрите на нашия боен клуб. Бизнесменът Бао, стар ученик на шъфуто (учителя), който е отговорен за ръководството на клуба след смъртта му, ни посреща с радост. Завежда ни веднага в близко ресторантче да похапнем скара и естествено и дума не дава да се издума Вивиан да си тръгва по това време. Настанява ни в хотелче. Тук обаче удряме на камък. Хватката на “Големия брат” се стяга здраво – чужденците не могат да миткосват насам-натам и да си спят, в който си искат хотел. Хотелът трябва да е специално лицензиран за чужденци. Въпреки протестите на Вивиан, нищо не може да се направи, така че Бао ни завежда в своята къща офис – стара френска колониална сграда от 19 век, която е била мисия и училище. После са се отглеждали копринени буби. Намира се до сами началото на парка-планина. За по-добро място не сме си и мечтали. В стаята ни има картинки на платноходки, под тях пише “щастливият, малък капитан” 🙂 .

Къщата  на Бао

Равносметката за деня: Изминато разстояние 500-600 км. Време на пътя 7 часа. Превозни средства – 1 лека кола.

16. – 19.05

Наспиваме се чудесно във френската стара къща на нашия брат Бао. Долу, в офиса с огромни кожени сепарета, ни очакват пълни табли със закуски. Бао е проспериращ бизнесмен, с бизнес за милиони и животът му е в разточителния, презадоволен стил на китайски богаташ. Той ни е много близък и още от преди, винаги се е грижел да имаме всичко. Чувстваме се страхотно, след рекордните над 3000 км за няколко дни от Южен Китай до Янтай. Смятаме да останем тук само 3-4 дена, въпреки че имаме толкова неща за правене, толкова приятели и познати да видим, че се притесняваме, че няма да ни стигне времето.

След като от нашия боен клуб разбират, че сме се върнали се започва една безкрайна поредица от срещи, покани за обяд и вечери в най-хубавите ресторанти, в типично янтайски стил.

Нашето кунг-фу семейство 

Интересно да се знае:
Ресторантите в Китай(особено скъпите) най-често са разделени на отделни стаи, тъй като хората предпочитат да имат интимност. Масите са огромни и кръгли, с въртящо се в центъра стъкло отгоре, върху което се нареждат десетките ястия. Така, като се върти всеки на масата може да си взема от всичко. Има и специален етикет за сядане и подреждане около масата, както и за вдигане на тостове и въобще цялостното поведение по време на сбирката. Консумацията на алкохол, като знак на уважение към другите е (почти) задължителна. Започва се със силни алкохоли като уиски или китайски байджиу и постепенно се преминава на бира. Никой не отпива самостоятелно от чашата си, а винаги всички едновременно, след тост. Когато искаш да демонстрираш особено уважение към някого, си изпиваш чашата до дъно, на екс. На такъв род събирания често присъстват около десетина човека, като в някои случаи може да се стигне и до 30. Сметката не се дели, а се плаща от организатора на обяда или вечерята.

Шандонгската кухня е богата на морски специалитети. Вкусът е солен. Почти няма люта храна и не е мазно. Друго интересно за региона е, че почти не се консумира ориз, за разлика от Южен Китай. Основни храни са тестени изделия тип нудъли, парени хлебчета с или без пълнеж, банички, мекици.

Типична въртяща се маса в ресторант

За четирите дена, които прекарахме в Янтай всички обеди и вечери бяха на ресторант. Тотално се подухме от преяждане, а разстройството така и продължаваше с пълна пара вече десети ден.

Поредният обяд с вегетариански вкусотии

Посетихме разбира се и бойната ни школа, която беше в ремонт. Отидохме на гроба на шъфу, където занесохме цветя и алкохол. Успяхме да се видим с всички от семейството ни и дори потренирахме малко.

Йероглифът за бойно изкуство “У” в нашата школа

Интересно да се знае …
Стилът “седем звезди богомолка” произхожда именно от Янтай, като уменията се предават от поколение на поколение. Нашият шъфу бе седмо поколение. Ние, след специален приемствен традиционен ритуал станахме осмо поколение в линията. Стилът се отличава с резки, светкавични движения, агресивни и специално създадени за максимално нанасяне на щети на дълга дистанция.

Основни позиции в стила на богомолката

Янтай е крайбрежен град на Жълто море, както китайците казват “малко градче”, само със 7 милиона жители. В оскъдното свободно време между обеди и вечери, успяхме да посетим старите ни любими места – парка Ю Хуан Динг (Y Shuang ding), крайбрежната улица с немските колониални сгради и фара, на чието име е кръстен града (в превод “пушечна кула”)… Дните се изнизаха бързо и стана време да потегляме отново.