Индийско орехче
Молукски острови
Интересно да се знае …
Молукските острови са така наречените “острови на подправките”. Карамфилът и индийското орехче произхождат точно от тук. В древността тези острови са били “тайни”, арабските търговци пренасяли от тук скъпоценните подправки. След като Васко де Гама открил морският път към Азия, редица държави започнали да се борят за монопол върху тях – Португалия, Испания, Англия, но холандците успели да ги окупират окончателно.
В Тернате била установена цялата администрация на VOC – компанията “Холандски източни Индии”, преди да се премести в днешна Джакарта. Търговията с подправки носела повече приходи, от който и да е друг бизнес в онези времена. След откриването на хладилното охлаждане модата на подправките почти изчезнала, месото вече можело да се запазва и без големи количества такива. Днес карамфилът и индийското орехче се отглеждат успешно из много други места.
Тернате е столицата на Северни Молукски острови, докато Амбон е на Южните. До преди само двадесет години Амбон е бил сцена на кървави сблъсъци между мюсюлмани и християни. Днес островите се считат за безопасни. Сепаратистките Южни Молукски острови, които искали да основат своя собствена християнска държава, сега са напълно овладени от индонезийската армия. Ако на юг преобладават християните, то на север древните султанати на Тернате и Тидоре установили исляма още от 12 век.
Вижте повече информация в статията “Островите на подправките” от секция Вдъхновения на сайта
Плод на индийско орехче
Първата ни работа в Тернате, разбира се е да потърсим банкомат. След като го намираме, с паника откриваме, че картата все още е блокирана. Спасението ни е в бъдещият ни хост от couchsurfing.com, но за зла беда ваучера в телефона ни е свършил. На главната улица забелязваме голям хотел и решаваме да помолим някой за едно звънване, все още имаме 20-30 стотинки на монети, така че можем да го платим. Момчето на рецепцията веднага ни насочва към мениджърката, която говори английски. Жената започва да звъни на хоста, но той изцяло се покрива, не отговаря на съобщенията и обажданията. Обясняваме им ситуацията с картата и Уми (мениджърката) ни настанява във фоайето да почакаме за евентуален отговор. Без да очакваме тя ни зарежда и ваучер.
Става ясно, че ще трябва да се спи на палатка, но това че сме без пари е по-неприятната част. Все още не са минали двадесет и четири часа, ние все пак се надяваме, че ще имаме шанс още следобед картата ни да бъде отблокирана. Така че за сега ситуацията не е критична. Уми ни кани да обядваме заедно, като собственикът на хотела, богат китаец, изглежда също няма нищо напротив, даже обратното. За кой ли ден сме на целодневни пости. Добре, че в резорта в Битунг преядохме със сирене и се заредихме с бая протеини, та имахме сили да издържим до днес само на едно кексче. Сервирани са ориз, страхотна манджа от тофу и темпе (соеви плочки), риба и папая.
С Уми и момчетата от персонала на хотела
Хората в Индонезия и като цяло в Азия всъщност са много по-естествени и необременени от парите в толкова голяма степен като нас. Някой се нуждае от помощ и просто му помагаш от сърце. В ума на европееца правилата и финансовите обвързаности седят обикновено на първо място.
Eдва ли някой ресторант би те почерпил в Европа, ако ще собствениците да са въшливи с пари. Но, на първо място стои правилото, че ресторантите никога не черпят, в тях се плаща, каквото ще да става. Често срещана сентенция е “Някой да не ти е длъжен?”, тоест самата дума “длъжен” имплицира зависимост (в случая парична). Ние не си помагаме ей така, не се обичаме ей така, а сме си длъжни (по правило!). Разбира се това е само генерализация и не важи за хилядите частни случаи и прекрасни и невероятни хора в Европа, а по-скоро става въпрос за манталитет, за народопсихологията. Все пак не трябва да забравяме, че нашите мисли са отражение на нас самите. Тоест ако ми се струва, че всички са използвачи, може би просто аз съм такъв.
Макар и не презадоволени индонезийците са щастливи хора и ключът е в отношението им към света. Ние имаме всичко, но все сме угнетени, злобно настроени, под натиск. Защо? По принцип никак не обичам паралели между различни култури, както генерализации, но индонезийската загриженост така дълбоко трогва, че неволно си помисляш, защо и ние не можехме да сме такива. Надявам се ценните уроци научени тук, да можем да прилагаме навсякъде и сред най-себични и объркани хора. Наистина си заслужава да имаш “индонезийско отношение” към обкръжаващите те. Носи хармония и мир.
Да се върнем в хотела. Уми ни натоварва в една от служебните коли заедно с още трима човека от персонала и внучето на собственика и потегляме на обиколка из града. Показват ни крайбрежната улица, султанския дворец (султанското семейство, макар и да няма политическа власт все още е много уважавано) и финално спираме във форт Орандж (Benteng Oranje), където нашите хора смятат че е много подходящо за палатка, тъй като има тревни площи. От персонала на музея и форта ни казват да изчакаме управителя. Разтоварваме багажа и си взимаме довиждане със симпатягите от хотела. Докато разглеждаме стария холандски форт (от 1607 г.) и музея с почти липсваща колекция се появява разпоредителят. Запален по пътуванията, мечтател и ентусиаст, той без да се замисля ни настанява в една от стаите на музея, който е бившата административна сграда на холандското правителство и е в стар колониален стил. Е, това е по-превилегировано от който и да е хотел. Не всеки е живял в колониален форт на 400 години 🙂
Форт Орандж
На разположение имаме и баня. След ободряващ душ излизаме с Ринто на обиколка из града. Ринто е и преподавател по етнография в университета, има португалска кръв (която много му личи по бялата кожа) и кара кросов мотор Кавазаки. След като взимаме гаджето му от тях, отиваме на кафе, където ни черпят шоколадов шейк с настъргано сирене. На някои места в Индонезия имат странната мания да слагат сирене в сладки неща, като изглежда, че комбинацията с шоколад е особено търсена.
Преди да се приберем обратно във форта правим обиколка по банките, но изглежда че положението е по-сериозно и ще трябва да се свържем с българската банка, защото картата не е отблокирана. Вечерта момчетата от хотела идват да ни навестят, а Ринто ни носи за вечеря пържени банани полети с шоколад и настъргано сирене. Първата нощ във форта е страхотна.
Бивак във форта
27. – 30.10
Град Тернате изобщо не е малък, въпреки че островчето на което се намира е съвсем мъничко. В съседство е друго такова малко островче – Тидоре. Най-големият от Молукските острови – Халмахера обаче е слабо населен. Изобщо не очаквахме, че града ще е толкова модерен и развит. Има абсолютно всичко, което на човек може да му потрябва, чисто е и гледките към морето са много красиви.
Град Тернате
Португалски форт Кастила
Населението на Молукските острови от край време е разнородно. Заселници от Ява, Мадура, Суматра, Арабия, Индия, Китай, Европа са оформили една твърде разнолика маса. Истинското коренно население е изтласкано в джунглите на Халмахера. По отношение на флората и фауната островите са по-подобни на Папуа отколкото на Сулавеси и се считат за транзитната зона между Стария свят и Австралия. Авторът на теорията за биогеографските зони Алфред Уолъс, който именно забелязва големите различия между двете зони е прекарал четири години в Тернате, работейки над теорията си. Къщата му бе съвсем близо до нашия форт.
Къщата на Алфред Уолъс
По улиците на града и ние забелязахме всякакви разнородни хора – китайци, индонезийци с фесове и дълги арабски роби, жени с бурки и други съвсем модерни по къси панталонки и тениски, въобще голям микс. Преобладаваха големите джамии, но забелязахме и китайски храм, стара католическа църква и няколко протестантски.
Католическа църква
Проблемът с картата ни най-сетне беше решен, от местна банка ни позволиха да се обадим до България и да ни я разблокират. Вече можехме да се заемем с последните приготовления преди отплаването ни за Папуа след пет дена. Междувременно персонала на музея, докато чакахме с блокираната карта, се отнасяше към нас страхотно, донесоха ни кексове, вода и вкусни порции обяд. Ринто ни направи обиколка из цялото островче, като ни спираше из всички останали доста запазени крепости от холандците и португалците (форт Толуко, форт Кастила, форт Качамата (в миналото Гамалама), както и на изумителноното ярко зелено езеро Толире (Tolire lake), чийто стръмни склонове са обрасли с гъста тропична джунгла.
Форт Толуко
Португалския форт Кастила
Холандския форт Качамата
Езерото Толире
Остров Тернате е невероятно красив. Пътувайки с моторчетата около него, заобикаляйки масивния вулкан Гамалама, преминаваме през джунгли, градини от ухаен карамфил и индийско орехче. Ринто спира в запустялата си бащина градина и разглеждаме от близо гигантските високи дървета на карамфила.
Карамфил
Обвивка от индийско орехче, използвана също като подправка
Интересно да се знае…
Подправката карамфил всъщност представлява неотворените пъпки на готвещото се да разцъфне дърво. Те се събират на ръка, след което се сушат на слънце докато почернеят. Карамфиловото дърво е ендемично растение за единствено пет малки островчета, включително Тернате и Тидоре. Някъде по склона на вулкана до скоро е растяло и най-старото карамфилово дърво в света, на близо 400 години, преди да умре от старост.
Кокоси и вулкани
Остров Хира
От черните вулканични плажове на острова се любуваме на ясните гледки към вулканите на Тидоре, остров Хири и други малки островчета около връз, които са с по някое и друго селце разположено рисковано на склоновете на вулкани с потенциал да избухнат всеки момент. От древни времена обаче, хората игнорират постоянно надвисналата опасност от изригване, заради плодородните вулканични почви и упорито си седят.
Реки от лава
Гледка към остров Тидоре
Когато се връщаме обратно в града се заемаме с финални задачи. Известно е, че цените в Папуа са доста по-високи, а много стоки са и дефицитни. Опитът да купим нови сандали на Цветин пропада поради липса на такива в спортните магазини, но пък го обличаме с нови панталони, старите бяха в плачевно състояние след похода в джунглата.
Пазарът до централната джамия е много интересен, изобилства от подправки като индийско орехче и канела на огромни снопове, дълги по 30 см. Има брашно от палмата саго, туршии и още много други неща. Още от тук се забелязва, че цените са значително по-високи от тези на Сулавеси, заради отдалечеността на региона. След като се зареждаме с какво ли не ( USB-та, лекарства, репеленти за комари и т.н.) се отдаваме на финален интернет и принтене на информация.
Канела дълга 30 см
Сушене на индийско орехче по улиците
Един следобед отидохме до султанския дворец (Kedaton Sultan) и Ринто ни запозна със сина на султана, който беше и кандидат за бъдещ султан. Той точно си седеше на терасата на старата жълтеникава постройка на двореца в британски колониален стил, облечен със зелена сатенена пижама, когато се появихме. Здрависахме се и принцът ни позволи да се снимаме с него. След аудиенцията искахме да разгледаме музея в задната част на двореца-вила, но беше затворен. Все едно, така или иначе най-интересният експонат вътре, след смъртта на стария султан, бе скрит от любопитни очи и се излага само на специални церемонии. Става въпрос за короната му, обсипана със скъпоценни камъни и със саморастяща коса, която трябва да се подстригва на определено време 🙂
Двореца на султана
Аудиенция при бъдещия султан
Животът в колониалните сгради на форт Орандж бе страхотен. Нашите покои се намираха в музея, който в миналото бил централната сграда на VOC (правителството на Холандски Източни Индии). Отстрани бе стария склад за подправки, жилищата на холандските офицери, както и лечебница и склад за амуниции. Именно тук колонизаторите пресмятали безчетните си богатства от търговията си с подправки, с гледка към препълнения с карамфил и индийско орехче склад. Какво бе изумлението ни когато Ринто ни съобщи, че ние сме първите европейци, които живеят във форта, след като холандците банкрутирали и напуснали Индонезия. Сега вече съвсем ни обзе колониално настроение, дори започнахме да си представяме как един ден султана ще ни даде под наем старата къща на Уолъс (нали вече бяхме приятели), както едно време му я е отстъпил на него и аз по същия начин ще си правя зоологическите изследователски експедиции из слабо проучената Халмахера 🙂
Портата на нашия форт
Молукските острови са крайно нетуристически. За пет дена видяхме само два, три пъти чужденци, повечето на път към островчета с бели плажове, голямата мания на белугите 🙂
В музея успяхме да натрупаме и обширна информация за островите на подправките, от книгите и материалите, които Ринто ни предостави. (Виж статия „Островите на подправките“). Все пак малко хора знаят, че именно заради тези две миниатюрни островчета (Тернате и Тидоре) днес познаваме света какъвто е. Всички велики мореплаватели като Колумб, Васко де Гама, Магелан, Албукерке, Франшишко Серао, Франсис Дрейк и други по малко познати, всъщност търсели не нови земи, а именно пътят към “тайните” по онова време острови на подправките, които били грубо локализирани някъде из “Индиите” и към монополизиране на най-доходоносната за времето си търговия. Днес обаче, от най-желаното парче земя на света, те са се превърнали в забравено от Бога място, в което чуждоземните лица са рядкост, а за някогашната слава свидетелстват само старите европейски фортове и занемарения дворец на обеднелия султан.
31.10
Плаване към Папуа
Стана време да напуснем Молукските острови и да поемем към неизвестното. В пет сутринта Ринто ни откарва на пристанището, където очакваме да пристигне масивния ферибот “Лабобар” на компанията Пелни. Той пристига след два часа и се натоварваме в чудовищния му търбух. Закупили сме си билетите предварително. Контролът тук е много строг и няма шансове за промъкване или автостоп, а и ние нямахме повече останало време да търсим карго кораби, които пътуват свръх бавно. Фериботите от Сулавеси, спиращи и в Тернате са само три пъти в месеца. Така че трябваше да хванем “Лабобар” на всяка цена. Щяхме да пътуваме три или четири дена (никой от запитаните не знаеше точно колко) до Джаяпура, изминавайки огромното разстояние от близо 2000 км. Билетът ни струва 420 хил рупии (53 лв) на човек.
Допълнителна информация:
Остров Нова Гвинея е разделен на две части точно през средата. Бившите холандски владения от западната страна на острова днес са в състава на Индонезия и са известни под името провинция Ириан Джая или просто Западна Папуа със столица град Джаяпура. Източната страна е била от север немска колония, от юг английска. През 1975 г. държавата Папуа Нова Гвинея (на кратко ПНГ) получава независимостта си. Столица става град Порт Морсби.
Фериботът Лабобар
“Лабобар” е на осем етажа, като четири от тях са заети от спални помещения, представляващи огромни стаи с едно и двуетажни койки, застлани с кожени дюшеци. Корабът е дълъг 140 м, а леглата са от край до край, плътно едно до друго. Представете си, капацитетът е за над 3000 човека с техните кашони, дисаги и деца. Всички те са натъпкани вътре. Мелето е пълно, носачи и близо тристата нови пътника от Тернате се блъскат за свободни дюшеци. Ние с Роланд, симпатично момче, с което се запознахме докато чакахме кораба, едвам успяваме да намерим три празни легла. Последните две нощи сме спали само 3-4 часа, така че моментално се трупясваме на окъсаните дюшеци.
Няколко часа по-късно се събуждаме и поемаме на обход из кораба. Пътниците са 60-70 % индонезийци, преселници към Папуа. Това става заради окуражителната политика на индонезийското правителство за транс-миграционни процеси в проблемните зони, които на всяка цена трябва да останат окупирани (но за това по-късно). Останалите пътници са папуаси със ситни къдрави косички, чернокожи, с едри, набити тела. Има и малък процент китайци с доста престъпно излъчване (татуирани, с бръснати глави, придружавани от сексапилни мадами с пуснати коси и предизвикателни дрехи).
Ако някой европеец никога не е стъпвал в Азия и беше някак си телепортиран изведнъж тук, той със сигурност щеше да онемее от множеството и лудницата на борда на “Лабобар”. На най-горната палуба има цял пазар. Баби продават на земята храна, детски играчки, електроуреди, дрехи, напитки. Тълпа от хора се е събрала около възрастен индонезиец, сложил три шахматни дъски на пода, предлагащ срещу залози (кутии с цигари) да се опиташ да го победиш с три хода, като неговите фигури са само пешка и цар, а твоите са почти всичките, но подредени от него по специфичен начин. Изглежда, че печелившият винаги е той.
Сергии по палубите
На стълбите между етажите младежи с тонколони надути до дупка се забавляват. Вътре в спалните помещения реват бебета. Амбулантни търговци предлагат сребърни кръстове и други накити, кафе, чай, чипсове. Размазани по дюшеците пътници гледат мач на телевизорите и пушат цигари. Въздухът е задушен. Трудно се спи с толкова шумове. Изглежда обаче, че никой не е смутен ни най-малко от обстановката. На долната палуба откриваме весела група папуаси, всичките с библии в ръка. Общо взето на борда на “Лабобар” е безкрайно интересно. Други чужденци решили се на такова четиридневно екстремно пътуване към Папуа няма на борда.
Компанията Пелни обаче все пак мисли за пасажерите и техния комфорт и осигурява три включени в билета яденета (менюто е неотменно едно – бял ориз, лъжица варено зеле с морков, парче риба, понякога тофу или яйце за закуска, чаша вода и бисквити). Също така има чистачи, които често метат свинщината по пода, а пък в чистите бани има душове с гореща вода. Ако случайно ви потрябва кърпа и чаршаф можете да си купите от постоянно обикалящите с викове амбулантни търговци.
Корабът държи курс на север покрай дивия бряг на осров Халмахера. Зърваме подскачащи делфинчета във водата. Отнема ни почти цял ден да заобиколим Халмахера от север и да тръгнем на изток към Папуа. Прекарваме деня в дремане или на върха на кораба в откритото кафене. Въпреки че фериботът е толкова масивен, няма вълнение и почти не се усеща клатене, Цветин усеща първи симптоми на морска болест, на всичкото от горе някаква незнайна гнойна инфекция се е образувала на крака му от вече три или четири дена. Така че за първи ден предпочитаме спането пред други занимания. През нощта лампите не се гасят, хората все шават и винаги се намира някой да се разкрещи “Кафе, чай, мляко”, разбивайки съня на спящите. Кой по дяволите ще иска кафе в два през нощта?
Брегът на остров Халмахера
Към три сутринта настъпва страшна врява. Акостираме в най-западното пристанище на Папуа, град Соронг (Sorong). Стотици пътници слизат, други се качват, като сега папуасите като че ли стават колкото индонезийците по численост. Град Соронг служи за изходна точка към нашумелите туристически острови Раджа Ампат (Raja Ampat), за които обаче на чужденците им трябва входна такса от половин милион рупии (около 70 лв) отделно от свръх скъпите корабчета и резорти. Ние проспиваме пристигането на пристанището на този първи папуаски град или поне се опитваме сред невъобразимата шумотевица.
01.11
Втори ден от плаването. Първата ни работа сутринта е да видим бленувания бряг на Папуа за първи път. Вече от няколко часа плаваме покрай него. Остров Нова Гвинея е втория по големина остров в света, след Гренландия, което го прави по-скоро като континент, отколкото остров. Безкрайният, обрасъл с джунгли планински бряг на Папуа е от дясно на борда. Не се виждат нито едно село или къщичка с километри, само необятна дива природа.
Брегът на Нова Гвинея
За мен това е момент, който не мога да предам с думи. Папуа винаги е стояла в списъка на места “невъзможни” за достигане. Когато бях на 14-15 годишна възраст започнах да водя един дневник с разни мисли, извадки, цитати. Там на първите страници, ясно си спомням как записах следните думи в пристъп на екзалтация: “Искам, искам един ден да мога да се озова в Нова Гвинея!” В този момент познанията ми за Нова Гвинея бяха почти нулеви. С риск да се посрамя ще кажа, че мисля, че даже не знаех къде точно се намира. Но за мен тогава думите Нова Гвинея олицетворяваха недостижимото, най-дивия, неудържим порив за далечни земи на авантюриста и пътешественика. Нова Гвинея за мен бе място, до което само истинския пътешественик може да достигне, място извън пределите на познатия от мен свят. В онези години пътуване дори до съседни на България държави ми изглеждаше трудно. Но в същото време знаех, че същия порив и страст, с които написах онези редове, могат един ден (по невъобразими за мен в настоящия момент стечения на обстоятелствата) да ме отведат до най-далечни земи, до приключения и изживявания извън всичко познато и стереотипно, извън скучния, еднообразен живот. За мен бе възможен само живот на екстремно сливане със света и усещане за непрестанно опознаване на чудесата му. Доброволно, с цената на всичко се отказвах от монотонното възприемане на света като низ от еднакви дни. И ето петнадесет години по-късно брегът на остров Нова Гвинея се плъзга пред очите ми. Тук искам да благодаря на Вселената, на семейството ми и на всичко останало за възможността да осъществя тази мечта и да следвам поривът към непознатото.
Цял ден плаваме покрай безлюдния бряг. В кафенето се запознаваме с мисионер от Манадо, тръгнал да покръства някакво племе в планините. Военен в цивилни дрехи ни разпитва за мотивите ни да пътуваме към Папуа. Успяваме да осъществим контакт и с един папуас. Гвоздеят на програмата обаче е втората спирка от пътуването – град Маноквари (Manokwari). Самият град изглежда доста голям и модерен, виждат се и няколко църкви (папуасите са предимно християни). Джунглата обаче започва веднага след последните сгради, като високи стени от дървета, нещо което не бяхме виждали никъде в Индонезия. Огромна тълпа от папуаси чака кораба да свърши с маневрите. За разлика от Тернате, където хората вдигаха на ръце огромния метален мостик, тук тази операция се извършва с мотокар. Армия от носачи облечени с еднакви зелени тениски се втурва на абордаж към кораба. След вдигането на втория мостик слизащите хора, с огромни денкове, кашони и какъв ли не още багаж, започват да се блъскат с качващите се нагоре пътници. Стоварват се стотици чували с лук, картофи и зеле. Очевидно е че тук цените ще са по-високи от тези в Индонезия. Лудницата трае няколко часа.
Чували с дефицитни зеленчуци
Пътниците на кораба вече почти изцяло са папуаси. Пазарите по различните палуби също се променят. Щандовете с храна се заменят с такива с бетел и широки плетени чантички. Корабът се изпъстря с добре познатите ни от Мианмар червени храчки. Всички дъвчат здраво бетел, дори жените и момичетата.
Започваме да свикваме със страшните на пръв поглед физиономии на папуасите. Като се заговориш с тях или като ги поздравиш те се усмихват и започват да ни изглеждат доброжелателни. Не можем да спрем да ги зяпаме. Фенотипно изглеждат съвсем различно от всички хора, които сме виждали до сега. Здрави мускулести тела, месести носове и брадати лица, къдрави косички, често в модерни прически, със смешни тумбести коремчета и естествено черен цвят на кожата.
Пътници папуаси
Леко чувство на притеснение започва да се прокрадва в нас. Пътуваме дванадесет часа покрай остров Нова Гвинея, със средна скорост 20 възела (36 км/ч), тоест изминаваме около 400 км покрай абсолютно диви земи, непрестъпно изглеждащи планини покрити с девствена джунгла и абсолютно никакви селца по брега. Достигнали сме само началото на така наречената Птича глава, най-западната част на острова. Това си е направо континент, никакъв остров не е! Въобще не ни е ясно при липсата на почти никакви пътища как ще го преминем, камо ли как ще го изследваме през скромните два месеца, които ни предоставя визата. А и тези огромни планини са пълни с незнайни племена и бъдещи приключения… Бррррррр!
02.11
Трети ден от плаването. Рано сутринта “Лабобар” акостира в пристанището на град Набире (Nabire). Самият град е на двадесет километра от пристанището, така че нямаме видимост към него. Доколкото знаем е малко градче, с нищо забележително в него. От кораба продължават да се изнасят тонове провизии за сушата. Доста от хората вън вече не използват обувки. Наличната информация в интернет, без значение дали за индонезийската Папуа или за ПНГ е крайно оскъдна, но все пак успяхме да открием блогове на руски пътешественици с много детайлна информация за всички региони. В нито един сайт за туризъм или интересни места из Папуа на английски няма да откриете Набире и защо слизането именно там представлява интерес. Според руснаците сравнително добър път от Набире води към град Еранотале (Еranotale), където все още могат да се видят папуаси в традиционен вид, а именно с пера и котека (това е специален вид изсушена суха тиква, която се поставя върху пениса). Котеката е била носена навремето повсеместно из цяла Папуа, но в днешно време е почти невъзможно да се видят хора облечени по този начин, всички са със западен тип дрехи. Папуасите, които и ние виждаме, до един са с дънки, тениски, часовници, посребрени кръстове, сандали или маратонки. Изглежда, че традиционното облекло (или по-скоро липсата на облекло :)) е изчезнало масово още преди 20-30 години. Останалите запазени общности във вътрешността на острова могат да се достигнат само със самолети, а областта на Еранотале и десетките папуаси там не се споменават никъде из западните сайтове. Това място е единственото такова достижимо по път.
За съжаление нямаме време да изследваме Западна Папуа, тъй като индонезийските визи ни изтичат след десет дена, а в Джаяпура трябва да си вадим виза за ПНГ, което ще отнеме към пет дни. По всичко личи, че индонезийската част е много по-запазена в културно отношение от ПНГ, но това ще остане да установим в бъдеще. Също така пътуванията из Западна Папуа изискват специално разрешително (с изключение на крайбрежните градове) – surat jalan, издавано от властите. Индонезийското правителство хич не си пада по това разни западняци да щъкат из проблемната Папуа и да стават свидетели на сблъсъците между армията и сепаратистите от Free Papua Movement (Движение за свободна Папуа), опитващи се да извоюват независимостта, която може би наистина им се полага. Туризмът е насърчаван единствено в ненаселените острови Раджа Ампат, далечния западен край на острова и в долината Балием (Baliem valley), където се организират трекинги по определени маршрути из селата на племето Дани.
Исторически данни:
Остров Нова Гвинея, открит в самото начало на Великите географски открития от португалците, става колония само условно и към него никой не проявява интереси за развитие в продължение на столетия. Холандци, британци, германци, а в последствие и австралийци владеят и си преразпределят неговите територии. През Втората световна война островът е изцяло окупиран от японците и става арена на ожесточени и кръвопролитни битки между тях и съюзниците. След войната той остава едно от малкото места- колонии по света. Разделен е на две части: Източна Папуа – австралийска и германска и Западна – холандска. В началото на 60-те години на двайсети век холандците започват да се подготвят за напускане на колонията си и усилено обучават местните папуаси в национализъм и умения да се самоуправляват и защитават. Под силен международен натиск те напускат Западна Папуа и възползвайки се от това, индонезийската армия веднага окупира техните територии. Индонезийското правителство (по незнайно каква логика) решава, че всички територии на Холандските Източни Индии й принадлежат по право. Няколко години по-късно се скалъпва “демократичен” референдум по така наречената система “Демокрация на старейшините”, на който свободолюбивите до смърт папуаси, със съмнителното 100 % мнозинство решават, че вече не искат да са свободни, а да са част от индонезийската държава. През годините следват множество въстания, локални конфликти и актове на съпротива, а Движението за свободна Папуа набира сили и популярност и до днес.
Съществуват няколко незначителни фактора имащи отношение към случая: Територията на Западна Папуа е огромна – повече от 20% от цяла Индонезия и е сравнително ненаселена ( по-малко от 1% от населението на страната). Тук се намира най-голямото находище на злато на Земята, експлоатирано от американската компания Freeport, с печалби над 1 млн $ на ден!!! Синът на Рокфелер изчезва безследно от тези територии. Слухове твърдят, че смъртта на американският президент Кенеди е свързана със златната мина и свободата на Западна Папуа. Военният диктатор Сукарно, който управлява по това време Индонезия, се води за най-корумпираната личност в историята на човечеството с богатство оценявано тогава на над 10 млрд $. Интересите към Западна Папуа са прекалено високи, което прави желанието на коренното население за независимост доста малко вероятно някой ден да бъде осъществено.
В късния следобед акостираме в Серуи (Serui), пристанището на папуаския остров Япен (Yapen). И тук както на предишните спирки се разтоварват тонове зеленчуци, основно зелки. Дълга опашка с пътници си пробива път с бутане към вътрешността на кораба. Това е последно спиране преди финалната отсечка до град Джаяпура. Отделяме се от кея и малкото, сгушено сред гъста джунгла Серуи остава назад. Очаква ни 12 часово плаване покрай брега. Морето е сравнително тихо. Последната нощ минава без особени случки, в дълбок сън под вечно светнатите лампи и виковете на предлагащите кафе търговци.
Пътници се качват и слизат с блъскане от кораба
