Мъгливи езера и бухали в планините на Бали

Мистична пътечка

11.08

 Продължаваме да обикаляме с мотора островчето. Извън главния път страничните пътчета са изцяло разбити, с доста екстремни наклони, а повечето интересни места се достигат именно по тях. Трудно крепейки се на мотора с тежките си раници се впускаме в див офроуд. На едно голямо нанагорнище на мотора не му достига мощност и за да не се разбием се хвърлям странично барабар с тридесеткилограмовата раница на Цветин на гръб. След около час каране най-накрая започва финалната отсечка. Черният път е осеян с остри камъни. Но все пак мъките си заслужават, достигаме до невероятно красиви морски скали, така наречения Счупен плаж (Broken beach). Представлява скална арка, през която морето навлиза в гигантска, издълбана пропаст. Водата е небесно синя.

Счупения плаж

В съседство се намира естествен каменен басейн, надвиснал над ръба на морето. Водораслите и цвета на скалите в него му придават неземен вид (Angel’s Billabong).

Angel’s billabong

Опъваме палатката на тревна площадка наблизо. Последните туристи си тръгват преди залез и оставаме само ние, като пазители на това райско място.

 12.08

 В съседство на Счупения плаж има друго живописно място – Пушещия плаж, наречен така заради пръските вода от разбиващите се вълни, които образуват пелена над скалите. И тук като на Счупения плаж изобщо няма плаж, само скален отвес и неукротими вълни, които правят достъпа до морето невъзможен. По полянките пасат крави … Някой и друг местен безгрижно крачи … Времето е спряло – нещо така нетипично за пренаселената Индонезия.

Пушещия плаж

Скоро пътищата ни отвеждат до отвесни, високи близо 200 метра скали, с изумителна гледка към западното крайбрежие на острова (Banah Cliff). Из морето някой титан е разхвърлял скални късове и каменна арка. Нуса Пенида се превръща в най-любимия ни остров в региона.

Скален отвес Бана

Каменна арка в морето

Вечерта попадаме на тънко пътче, спускащо се стръмно към морето през запазена джунгла с дебели дървета и надвиснали лиани. В скалите се е образувал дълбок вир и кристален, свещен извор (Tembeling). Местните са направили тук светилище. Във вирчето имат право да се къпят само мъже, но надолу в ниското има и малко каменно басейнче за жените. До светилището дървена беседка ни подканва да си разпънем бивака в нея. Цялото място сякаш наистина е омагьосано.

Женското басейнче

Светилището Тембелинг

13.08

 Рано призори няколко местни пристигат за ритуал, принасят дарове – цветя и пръчици и си взимат светена вода. Облечени са по типичния официален (за храмове) начин – чалма, сарунг вързан със специален пояс и риза.

Балинезийско цвете

Изгубваме се с моторчето из вътрешността на острова. Три часа по стръмни, разбити пътища разчитайки единствено на местните за посоките. Самият остров не е по-дълъг от може би 40 км от край до край, но хълмистия терен и многото завои правят придвижването бавно.

Във вътрешността на острова

Най-сетне достигаме до малък залив излязъл като от картичка – плажа Ату (Atuh beach). До него се достига единствено пеша по полуотвесни стълбички. Гледката към брега от горе е невероятна.

Плажа Ату

На плажа има три сламени ресторантчета, а отзад кокосова гора и храмче. От управата на храма са решили да таксуват всички посетители по 5 хил. рупии (65 стотинки), въпреки че плажът е обществен. В Индонезия общо взето за всяка скала, хълмче, дива джунгла, водопад, място с красива гледка или каквото и да е природно място трябва да се плаща, като в повечето случаи входът се таксува от местните от близките къщи и е изцяло нерегламентиран от държавата.

Варунгчета на плажа

Симпатично момче и момиче от първото ресторантче ни канят да си опънем палатката безплатно в горичката до тяхното варунгче. Докато Цветин се гмурка из корала с двама руснаци, къмпингуващи в другия край на плажа, аз с неудоволствие забелязвам поредните ловджии със снайпери. Разбира се на Нуса Пенида няма почти никакви диви животни, както и на Бали като цяло, но ловът на дребни птиченца продължава, до като не  се избие всичко до крак.

Био бележка:

На остров Бали има един единствен ендемит, красиво бяло птиченце със синьо около очите (Bali steeling), което понастоящем е в последна критична степен преди окончателното му изчезване. В национален парк Западно Бали, в дивото има няколко двойки и се правят опити за разселването им и на остров Нуса Пенида.

Скала срещу плажа Ату

Ако се съди по броя на ловците, които срещнахме, това птиченце е просто обречено, както балинезийският тигър, чийто последен представител е застрелян преди вече близо век. Страховита маймуна е човека, освен че изтребва всичко около себе си е и единствения вид, който няма задръжки към самоунищожението си. Ловците се отдалечават през кокосите в прегърбена, дебнеща поза.

Скали в морето

14.08

Днес трябва да върнем моторчето, така че се насочваме обратно към главния град Сампалан. По пътя спираме до голяма пещера, хиндуистки храм (Goa Giri Putri), пълна с поклонници. Тъй като свещениците са наложили “задължително дарение” от 20 хил. рупии (2,60 лв.) решаваме да влезе само Цветин. Срещаме двама интересни застаряващи франсета, които са дошли пеша до пещерата извървявайки 29 км. Мъжът е пред удар, с подути крака и олюлявайки се от изнемога. Еесело ни съобщават, че имат намерение да се върнат по същия начин до хотела си, тоест още пет часа ходене по асфалта. Даряват 10 евро на храма и със застрашително поклащане и пуфтене продължават пътя си под изумителните погледи на местните. Е, винаги е приятно да срещнеш и други откачалки, действа ти някак си успокоително 🙂

Свещената пещера Гоа Гири Путри

Връщаме моторчето и се отправяме в търсене на чисто местенце за последна нощувка. Почиваме си под бамбуков навес на плажа, преди местен работник злобно да ни заяви, че не можем да седим там “безплатно”. Хората на острова са доста меркантилни и въпреки че почти няма туристи (или може би точно заради това), дори в малки магазинчета се опитват да ни лъжат.

В региона на Сампалан брегът е осеян с рибарски лодки и има доста боклуци, така че си е цяло чудо когато намираме чиста полянка. Недостатъците са, че е в съседство е място, което силно прилича на поле за погребални церемонии, както и че глутница бездомни кучета сноват насам, натам.

Мидичка 🙂

Късно през нощта палатката е наобиколена от кучетата и непрестанният им лай  в ушите ни, предизвиква Цветин да изскочи полугол от вътре и с бойни крясъци да ги прогони. Остатъкът от нощта преминава в тишина.

 15.08

Време е да напуснем красивия остров Нуса Пенида. Стягаме палатката и преди да потеглям към пристанището Цветин решава да се погмурка за последно.

Вулкана Агунг на Бали на хоризонта, Цветин си плува безметежно

Фериботът  ще тръгне чак в 11 часа. Изведнъж с притеснение дочуваме сирена и забелязваме как силуета на кораб бавно отплава към Бали, а дори не е 9 часа. Хукваме към порта. Няма никой. Двама чиновника с лош английски ни обясняват, че ферито е заминало, да се върнем утре. “Но как така? Нали всеки ден тръгва в 11 ч.?” Отговор няма. Бележка за смяна в графика също липсва. А ние трябва спешно да се върнем на Бали, за да си платим визите на уречената дата (тоест утре преди два следобед). Разпитваме който видим, в колко часа ще е ферито утре. Униформен убедено ни съобщава, че от днес нататък винаги ще тръгва в 9, друг служител пък ни казва да се върнем утре в 11 ч. Сядаме сащисани на стълбите отпред. Скоро се появяват две жени с багажи и след кратко суетене се разбира, че днес в 13 ч. ще има фери. Отиваме да потвърдим при главния офицер, той съвсем твърдо отрича днес да има друг ферибот. Довеждам жените при него. Говорят си на индонезийски и се кикотят. Излизаме от офиса и жените отново ми потвърждават, че в 13 ще има кораб. С Цветин оставаме съвсем смаяни от всичко това.

Фериботчето за Бали

За най-сигурно се скриваме в една градинка до кея и решаваме да чакаме ферито фантом до край. Към 12 ч се появява карго-кораб с камиони. Разтоварва и ние заедно с още десетина пътника сме поканени на борда. Плащаме на някакъв разпоредител, като този път няма дори и билетчета. Вътре няма седалки. Всички си посядват и полягват около капитанската кабина на открито. Такава лудост може да се случи само в Индонезия. Все пак след два часа сме отново на Бали. Положението е спасено.

Капитан Шущари

Насочваме се към съседното заливче, известно още като Синята лагуна. За наша изненада се оказва, че по главната улица на Паданг Бай е пълно с хотели и туристи и то при все, че целия плаж е в лодки и водата не е особено чиста заради пристанището. Какво ли правят тук ?! Сигурно са ги прецакали с фалшиви снимки и туристически пакети по интернет.

Паданг Бай

Синята лагуна е миниатюрно заливче. Всички белуги са тук на плаж, кърпа до кърпа. Морето не става за къпане заради острите корали и вълните. Доста от туристите са с ожулени колене и рани по краката. Изобщо това място хич не е за нас, но вече е късен следобед и се налага да спим някъде наоколо.

Полежаваме малко на плажа, да си вземем солука както се казва, гмуркаме се, след което се изкачваме на близкия нос по пътечка в гората. Озоваваме се в поле от кактуси, но тук е единственото скрито местенце с равна площадка. С надеждата някой кактус да не ни се срути отгоре се заемаме с вечерята. За първи път ще спим в кактусова горичка 🙂

16.08

 Днес е денят на независимостта на Индонезия, официален празник. Също така и пълнолуние, време за поднасяне на дарове по храмовете. Всички са се пременили с бели, чисти дрехи и разнасят кошнички с цветя и запалени пръчици от олтар на олтар, от храм на храм. Балинезийците не са по-малко религиозни от побратимите си мюсюлмани и ежеседмично изпълняват ритуали, церемонии и поклонения. Някои от обичаите им са доста интересни.

Интересно да се знае …

При излизането от пубертета всеки балинезиец трябва да изпили кучешките си зъби докато станат равни, за да отпразнува навлизането си в зряла възраст. Едно време този ритуал се е изпълнявал от шаман, който вкарвал човека в транс за да не изпитва болка. Днес операцията се извършва от стоматолог, под упойка.

Друга интересна традиция е, че всяко семейство обикновено има по четири деца, като първото задължително се кръщава Путу, второто Маде, третото Ньоман и четвъртото Кетут без значение дали е момче или момиче. Така всички хора на Бали се казват с тези четири имена 🙂

Храмче в Денпасар

И ние прекарахме деня по храмове. За закуска се преместихме в леко западнало светилище с два страховити каменни пазителя на входа, на крайбрежната алея. От време на време идваше някой поклонник, иначе мястото си пустееше. В съседство имаше база на спасителите.

Храмчето

Караконджул мъчи човек

Решихме да попитаме дали можем да си оставим раниците при тях, за да можем да се разхождаме свободно. Попаднахме на страшно симпатичен човек, който не само се съгласи, но и ни предложи да ползваме банята, даде ни минерална вода и дори каза, че можем да си опънем палатката в кулата за наблюдение.

Спасителния пост

Не ни се разхождаше по пренаселения плаж между сергиите за сувенири и ресторантите и се насочихме към голям храм, който бяхме забелязали вчера. Атмосферата вътре беше приказна – ухайни франгипани, невероятни дърворезби и каменни гравюри, полянки и птиченца … и почти никакви хора. В това спокойно кътче заспахме в една широка беседка в странично дворче. По-късно изпрахме и няколко тениски в баните, но един от свещениците ни забеляза и остана потресен. Даже май се притесни да не сме терористи, въпреки че на нас ни убягна каква е точно връзката между пране на дрехи и потенциален терористичен акт. След като си поговорихме човечецът се поуспокои, но трябваше да си тръгваме.

В храмчето

Преди вечеря търсихме евтин супермаркет, но се оказа трудна задача за такова място. След бая ходене все пак намерихме един. Решихме да си опънем палатката близо до запуснатото светилище, на малка полянка оградена от плет и дървета. Беше точно на централната алея, но нямаше видимост от никъде, така че в същото време бяхме и скрити. Не искахме да притесняваме спасителите, затова се отказахме да спим в кулата. Вечерта мина съвсем спокойно за разлика от предишната. Успяхме да се наспим.

Лагер на крайбрежната алея в курорта Санур

18.08

 След закуска оставихме раниците при нашите нови приятели спасителите и се отправихме към имиграционното. Разстоянието беше около 5-6 км, но след като направихме прекалкулация на парите си се оказа, че на Бали сме се поотпуснали. Имахме и допълнителен разход от 50 долара заради удължаването на визите. Така че бюджетът ни беше силно нарушен. Следващите две седмици ще трябва да караме с по пет лева на ден за двамата. Не можехме да си позволим дори и бемо – местна маршрутка. На плажа се даваха евтини колелета под наем, но заради някаква мафиотска схема не искаха да ги дават на чужденци, а само на местни туристи.

И ето ни с бодра стъпка тръгнахме пеш към имиграционното. По пътя махахме на преминаващите от време на време малки камиончета. Не след дълго едно ни спря и след броени минути достигнахме до целта. Този път свършихме доста бързо.Платихме ги, но трябваше да изчакаме още няколко дни, докато станат готови. На излизане решихме да пробваме отново стопа и за голям късмет ни спря едно от първите камиончета. Какво беше учудването ни когато се оказа, че шофьорът е същия, който беше ни качил на идване. Странни работи се случват понякога.

Цялата операция трая по-малко от час. Върнахме се при спасителите, взехме си по душ, сбогувахме се с тях и нарамили раниците с нетърпение се отправихме вън от Денпасар, към едно от последните места, които не бяхме посещавали на Бали. Визите щяха да ни бъдат готови чак след пет дни, с което излиза, че вместо за обичайните 5 дена, на Бали удължаването отнема цели 20 дена като при това щяхме да сме изконсумирали седем дни от новата виза. Бюрокрация, какво да се прави.

Нямахме сили да вървим дълго време пеш и започнахме да стопираме още от града. Влязохме в серия, в която ни качват само туристически гидове. Всеки път след като им обяснявахме, че сме на стоп с широка усмивка ни заявяваха, че няма проблем и да се качваме безплатно.  След първите два стопа с гидове се озовахме пред храма Таман Аюн (Taman Ayun).

Пура Таман Аюн

Храмът е заобиколен отвсякъде с река-канал, като стар замък. След като се осведомихме, че има вход (20 хил. рупий, приблизително 2,60 лв) тръгнахме да го заобикаляме покрай реката с надеждата да стигнем до място, от което да можем да го зърнем отвън. Минахме покрай древна баня с бликащи чучури с изворна вода, на които се къпеха местни жени. По протежението на канала имаше множество мъже и деца, които ловяха риба. Така достигнахме до бент през реката.

Кулички в храма

Маги остана с раниците, а аз отидох на разузнаване. С две движения се озовах във вътрешността на двора. Предполагам, че Ачинтия и Ганеш няма да имат нищо напротив любопитството ми и това, че в момента нямаме пари. Още повече, че навсякъде по света всички действащи храмове, било то църкви, джамии или хиндуиски, са безплатни. Вътре забързани туристи обикаляха и се спираха на 2-3 места за да си правят снимки и селфита. Самият храм пък се оказа доста малък и затворен зад ограда, така че можеше да се наблюдава само от отвън.

Порта в храма

Продължихме на стоп със следващия гид. Него дори не го спряхме, той сам ни попита накъде сме тръгнали. Беше мюсюлманин от селището Бедугул (Bedugul), с известното планинско езеро Братан (Bratan lake). Човекът беше много мил и ни остави в близост до малко пазарче, пълно с всякакви странни плодове, които не се продаваха в низините. За съжаление се оказа, че пазарът е туристически и продавачите доста послъгват. Опитахме маракуя от едно лъжливо бабе. Взехме си манго, доматки и една зелка. Гидът от стопа изневиделица се появи. Връчи ни по една царевица от сергия в близост, на която майка му продаваше плодове.

Хлад и мъгла над езерото

Зъзнейки се отправихме към езерото да си търсим място за бивак. Откакто сме дошли на екватора доста често се случва да умираме от студ. Изкачваш се на някоя планина 1000 – 2000 метра н.в. и температурите рязко спадат.Намерихме си страхотно местенце, абсолютно самотно, скътано сред гигантски дървета, на брега на езерото. Хлад и мъгли пълзяха над неподвижната вода.

Рибари на езерото Братан

 

19.08

 Ден на размазване и релаксация. Наслаждаваме се на красивия пейзаж. Къпем се и се разхождаме покрай езерото. След обяд тръгваме към емблематичния храм Улун Дану (Ulun Danu), който го има на всяка картичка от Бали. По пътя странна гледка привлече вниманието ни. Няколко сови и бухали накацали на клоните покрай брега на езерото. Приближаваме се и се запознаваме с техния собственик. Младо симпатично момче, обичащо птиците и желаещо да превъзпита местните да не застрелват всяко нещо, което се движи или хвърчи. Както и да развенчае суеверието, че са птиците са лоша поличба. Самите сови са невероятно красиви. Те са от различни видове. Всяка си има име и собствен характер. Кокорят се, издават кресливи звуци и се поклащат трансиращо в ритъм с вятъра.

Този ми е любимият 🙂

Снежна кукличка 🙂

Мини бухалче

Поспалан

На това бухалче също му се спи

Стигаме до храма, чиято входна такса е по-висока заради известността му (30 хиляди рупий ~ 4 левa). Разбира се за всички местни е безплатно. Вече сме леко поуморени от тези безкрайни входове на абсолютно всяка забележителност. Без особени очаквания тръгваме в страни и се оказва, че има улица с широк вход и без каквато и да е охрана, от където местните си влизат директно с моторчетата за да ловят риба.

Пура Улун Дану

Макар и малък храмът е много красив. Местни брамини дерат току що заклано козле, вързано с краката нагоре за едно дърво. Какво ли би си помислил всеки хиндуист от Индия за заколението на козленце в храм?! Туристите отново препускат забързано. Никой не го интересува храма. Това си е просто поредната забележителност и е важно да се направи  селфи и да се констатира от кой точно ъгъл е заснета известната фотография, станала емблематична за Бали 🙂

 

20.08

 Без особено бързане оправяме багажа си и се отправяме към съседното езеро Буян (Danau Buyan), на около 6-7 км. Кой мислите ни качва на стоп? Разбира се, поредния туристически гид 🙂 Човекът сияещ от радост се залива в смях. Оставя ни на разклона, където има малко пазарче. От там ни делят 1-2 км до самото езеро. Индонезийците са едни от най-усмихнатите и весели хора, които сме срещали до сега. Винаги ще те поздравят с широка усмивка на лицето. За три месеца нито веднъж не сме видели проява на агресия и гняв или пък какъвто и да е скандал. Дори когато не са съгласни с нещо, те свободно и  съвсем спокойно изразяват своята гледна точка.  Приятелски настроени са и към непознати. Лесно се завързват разговори със случайно срещнати хора, които могат да преминат даже в приятелства. Няма да забравя как приятелката ни от Джакарта, Елизабет бе поканила в тях шофьор на такси . Бъбреха си приятелски. Той се разхождаше из апартамента, взимаше в ръце и разглеждаше разни вещи и вечерта излязохме на разходка със семейството му. Колко голямо беше учудването ни като разбрахме, че те въобще не са стари приятели, а са се запознали едва тази сутрин, когато и ние с него. 🙂

Карта на маршрута от този пост

Заредихме се с провизии от пазарчето и след 15 минути ходене пеш се озовахме пред езерото. Не бяха пропуснали да сложат бариера и да искат вход за къмпинга и езерото (5 хиляди рупий ~ 65 ст.). Ние им обяснихме, че няма да оставаме в къмпинга и пазачите благосклонно ни пуснаха без пари. Самият къмпинг беше пълен с палатки на местни, дошли за уикенда.

Вечерта имаше десетки огньове, крясъци, песни, пърпорене с моторчета … Пари да ни даваха, нямаше как да останем там. Отдалечихме се по пътечка по брега и си установихме лагера на страхотно самотно местенце под гигантско вековно дърво.

21.08

Прекарахме целия ден на сянка под мимозите и вълшебната дълголетна смокиня. Из тази част на езерото не се мяркаше жив човек. От време на време някой рибар се плъзваше по гладката повърхност на водата с кануто си.

Езерото Буян

Потопихме се в забрава и блажено съзерцание в тишината на слънчевия ден. По някое време следобеда се вдъхновихме за кулинария и се заехме с приготвянето на кьопоолу, пържене на сладки картофи, печене на ориз в бамбук и паниране на тофу.

С натежали тумбаци се отправихме на нощна разходка в гората. Съвсем неочаквано открихме пътеки, дървета с огромни стволове и чудновати растения. Сомнабулската ни разходка трая близо два часа. Както често се случва, не пропуснахме и този път да се отклоним и да изгубим пътеката, но бързо намерихме пролука към езерото.

 

Лагерът

22.08

Решаваме да се придвижим по-близо до Денпасар, за да не трябва утре да бързаме за имиграционното. Хрумва ни идеята вместо да се върнем по пътя, от който дойдохме, да се опитаме да заобиколим езерото през джунглата. Разстоянието ни изглежда кратко и би трябвало да се озовем на отсрещния рид, с обширна гледка наоколо. Прехода потръгва добре, но в последствие широката пътека изчезва и ни отнема близо три часа да опишем плануваната дъга. Все пак напълно си заслужава, откриваме уникални вековни дървета, а и гората е омайна както винаги.

Тарзан на смокинята 🙂

Излизаме на пътя върху рида. Купуваме малко портокали и не след дълго ни взима камионче до град Сембунг,  на половината път до Денпасар. Късен следобед е и решаваме да търсим място за спане. В края на градчето свърваме по тясна уличка, която ни отвежда в храмов комплекс. Зашумена алея зад храма води към дере и гигантско баняново дърво, обитавано очевидно от духове, ако се съди по малкия олтар построен специално пред него.

Вековен банян

Установяваме се в храмовите градини, пълни с кокоси, банани и джакфрут. Цветин отива за вода и попада на събрание на брамините от околните храмове. Така всички разбират, че ще спим в градините. Не след дълго се появява неприятен мъж с още двама, трима от събранието. Под какви ли не претексти, единият от които е, че имало какви ли не опасни хора в днешно време, с малка алюзия, че може би сме терористи, ни помолват да напуснем пределите на храма, като преводачът ни съветва да отидем в оризищата извън селото. Всеки, който е виждал оризища знае, че опъването на палатка във водата е невъзможно. Както и да е. Тръгваме си все още размишлявайки за глупостта на хората и нелогичните им мисли. Що за терорист ще си опъне палатка в кокосите на селски храм?!

Излизаме от населените части и започват оризища безкрай. Задачата с намиране на място за спане изглежда трудна. Вървейки ни се мерва каменен зид в нищото, със страховити статуи с бухалки на входа. Изглежда като запуснато светилище – голямо празно пространство с два баняна пуснали въздушни корени до земята, като същинска завеса. Отстрани има и малко храмче. Надяваме се този път да не ни открият в тъмното. Едва ли ще намерим по-подходящо място. Скриваме палатката под джакфрут, целия отрупан с плодове. Пред дървото някой е направил магия – няколко лъскави парцала с връзка стари ключове седят по особен начин до ствола. Докато се суетим наоколо няколко килограмов изгнил джакфрут пада от дървото размазвайки се на метър от Цветин. Зловонната миризма привлича мигновено мушички и мравки.  С облекчение забелязваме, че над палатката не висят други плодове и няма да се събудим оклепани във ферментирал джакфрут. Скоро откриваме, че един от падналите плодове е във добро състояние и се започва страшен пир. Сега вече сме доволни, че ни изгониха от първия храм. Съдбата ни била готвела къде, къде по-добро място за спане 🙂

Джакфрут

 

23.08

 На сутринта няколко човека пристигат с дарове за храмчето. Появява се и брамина. Изглежда, че тук никой няма нищо напротив, че сме спали в двора. Даже хората изразяват възхитата си пред свободния ни стил на пътуване. След закуска поемаме към Денпасар да вземем готовите визи, след което смятаме директно да се отправим към пристанището и да напуснем Бали.

На стоп ни взима момче с доста страховит външен вид – бръсната глава, с няколко расти, татуировки и обезобразено от изгаряне лице. За секунда се поколебаваме, но веселите му очи ни убеждават, че всичко е наред. Човекът дори се отклонява, за да ни остави точно пред имиграционното.

С визи в ръка излизаме пеша от Денпасар. Качва ни поредния тур гид, на стоп до главния път към пристанището. От там отново изваждаме нечуван късмет. Стар, почти колекционерски джип с двама инженери тръгнали на следобедна разходка ни спира. Решават да ни закара на 40 км, до Паданг Бай, въпреки че нямат път натам. Бали до последно ни радва с добрите си, усмихнати жители.

На стоп с инжинера

Когато пристигаме на пристанището вече е почти мрак и тъй като не искаме да пропуснем морските гледки, пътувайки по тъмно, решаваме да преспим и да пътуваме към остров Ломбок на утрешния ден. Насочваме се към малко заливче с бял пясък. До него се стига пеша, което автоматично силно намалява потока от туристи. Стигаме на плажа с последната светлина на здрача. Всички вече са си тръгнали. Дървените варунгчета подредени плътно по пясъчната ивица не позволяват да си опънем палатката на по-подходящо място в горичката, така че разпъваме директно до скалите. Вечеря с манго и късчета кокос и сме готови да се унесем в последни балинезийски сънища.

Късно през нощта се стряскаме от удара на голяма приливна вълна в палатката. Следва тичане, викове и скорострелно изнасяне на лагера в предната по-висока част, пред едно от ресторантчетата. Положението е спасено, но морето си взима дар – капака на тенджерата ни.

Пура Улун Дану