15.04
Насочваме се пеша към края на Кучинг “Градът на котките”. Наистина на всяко кръгово и по различни пресечки из градчето има фигури и статуи на котки, но тока и не разбрахме от къде е тази почит към котките, по улиците почти липсват.
Човек идва на Борнео за да види природни чудеса, ендемити, редки животни и растения. Историческите забележителности и архитектурата не са сред отличителните страни на острова.
Следващата ни дестинация е национален парк Гунунг Гадинг (Gunung Gading national park) на стотина километра на югозапад от Кучинг. Това, за което отиваме там е паразитното гигантско цвете Рафлезия. Тук се среща рядък вид Рафлезия, която цъфти единствено на територията на този парк.
Био бележка: Rafflesia arnoldii е най-голямото цвете на планетата, с диаметър достигащ 1 метър. Пъпката се развива 9 месеца преди да се разтвори, горе-долу колкото човешки ембрион. Огромният цвят живее само шест, седем дена преди да окапе и излъчва силна миризма на разложен труп. Поради краткият, непредвидим период на цъфтеж трябва да си голям късметлия за да уцелиш цъфнала Рафлезия, но все пак ще си опитаме късмета. В този парк има сравнително голяма концентрация от растението и кой знае, може би все ще има някое отворено.
Преминаване на една от безбройните реки, които се изпречват по пътищата из Борнео
Вървяхме час и половина под жаркото слънце, докато достигнем до отбивката към градчето Лунду (Lundu), където е входа за парка. Не бяхме чакали и петнадесет минути и спря луксозен джип с изтупан шофьор. Самият той отиваше на 10 километра, но твърдо заяви, че имал предостатъчно време и иска да ни закара до Лунду. Отказвахме няколко пъти, все пак разстоянието беше близо 100 км, но той упорито настояваше. Скоро все пак летяхме към Лунду и за първи път се радвах на климатика. Преди да се качим в колата температурата на вън беше 40 градуса и беше започнало да ни става доста зле насред пътя. Нашият шофьор се оказа доста странна птица – лектор в политехническия университет, въпреки че изглеждаше като собственик на компания. Беше от етническата група Бидаю, за която никога не бяхме чували, един от многото оригинални етноси на Борнео. Повечето от тях били християни, евангелисти и задължително ходели всяка неделя на църква. Самият той се казваше Джошуа и имаше пет братя и четири сестри. Говореше ни с тих, равен глас и не изглеждаше твърде заинтересован какви сме и какво правим. Мълчахме почти през целия път и накрая ни остави в центъра на градчето, с вид на човек изпълнил дълга си.
Беседка в парк Гунунг Гадинг
Стигнахме до разклона на парка и седнахме да хапнем в една беседка. Стана 6 следобед, паркът затвори и решихме да си опитаме късмета направо през централния вход. Все още беше светло и знаехме, че пътеката с рафлезии е дълга едва 30-40 минути.
За Рафлезията и чудодейното намерение
Пазачът на бариерата бая се учуди като ни видя, двама типа идващи пеша по никое време. Казахме му, че ще повървим двадесетина минути, вечерна разходка. От цялата нетипичност на ситуацията (всички туристи идват тук с организиран транспорт или тур) той блокира и взе, че ни пусна да влезем без да плащаме вход. Хукнахме към пътеката, но не видяхме дори пъпка от Рафлезия. По това, което разбрахме от информационните табла, най-голям шанс има по време на големите дъждове септември-декември. За сметка на това обаче гората беше уникална. От всякъде висяха огромни лиани, дърветата също бяха великански и разходката ни беше приказна.
Завеса от лиани
Най-невероятното, което научихме от табелите беше, ще се опитам да го обобщя с две думи – цветето Рафлезия погледнато статистически не е възможно да съществува и не съществува 🙂 То е паразит върху особен вид лиана от род Tetrastigma. В този род има над 90 вида, но тези които могат да понесат върху себе си паразита са само 5 или 6, т.е. от всички десетки хиляди лиани и растения в джунглата, Рафлезията зависи от точно определен вид за съществуването си. Тя няма стъбло, листа и същински корени и използва изцяло гостоприемника си. От тук нататък започват трудностите. Пъпката се развива цели 9 месеца, през което време термити и други животни могат да я унищожат, да не говорим за човека, които бракониерства и изтръгва пъпки (за съставки за китайски лекарства) за нелегална търговия. Така че само 10-18% от пъпките успяват да оцелеят до финалния етап и да се разтворят. Тук идва и следващият проблем. Цветът е отворен само за 6-7 дена, през което време мушичките полинизатори трябва да кацнат и на мъжки и на женски цвят, а често цъфтежът не е по едно и също време. Освен това цветовете са на голямо разстояние едно от друго. И така, ако случайно една и съща мушичка намери по едно и също време мъжки и женски цвят на сравнително близко разстояние един от друг има шанс за успешно оплождане и да се развие плод. Най-често катерички изяждат плода и така се разнасят семената. Тук следва най-голямата мистерия. Как точно изпражненията на катеричката, съдържащи семената на Рафлезията ще попаднат върху лианата Tetrastigma, единственото място където могат да покълнат? В джунглата има милиони растения, а този вид лиана изобщо не е широко разпространен. За сведение, на 10 кв.км. от екваториалната гора на Борнео, растат повече видове отколкото в цяла Европа и Северна Америка взети заедно. Днес в червения списък на IUCN Рафлезията е със статут критично застрашена, основно заради масовото изсичане на гори, както и заради крайно специфичния си жизнен цикъл.
Цялата тази информация ни накара доста да се замислим. Съществува древен хиндуистки текст от преди Христа, в който се говори за мъдреца отшелник Дататрея, който вместо един гуру имал двадесет и четири. Той намирал върховни източници на познание дори в най-низвергнати същества. Сред учителите му били гълъб, черна пчела, риба, океанът, дете, подостряч на стрели, проститутка, слон и други.
В това странно цвете също прозира учител. Макар и по всички математически и статистически закони шанса за съществуването му да е близък до 0 или равен на 0, все пак гигантските му месести цветя излъчват зловония дълбоко в джунглата и обезсмислят всички закони и числа. От това цвете научаваме, че всяко съществуване има безкраен потенциал неподчинен на уж винаги потвърдени общовалидни закони. Колкото и невероятностно да е дадено събитие, ето че може да се случи. Освен намерение за живот, личното намерение има такава сила, пречупващо по някога законите на околната среда. Дори да изглежда, че всичко е вече установено и предвидено, нашето намерение е абсолютно достатъчно да постигнем каквото пожелаем, да променим курса на живота си. Винаги когато нещо ни изглежда невъзможно или непостижимо е добре да си спомним, че едно друго живо същество на Земята зависи и съществува единствено от шанса катеричка да се изака точно върху рядко срещан вид лиана.
Земеродно рибарче
След разходката се върнахме до беседката на пътя и заваля силен дъжд. Няколко местни момчета, дошли да играят традиционен вид топка, също бяха се скрили вътре. Беше се мръкнало и те бая се зачудиха къде ще ходим по нощите в този порой. Казахме им, че сме тръгнали към близкия плаж на 10-15 км. Изведнъж едното момче се метна на колелото и отпраши на някъде. След пет минути се върна с баща си, които беше дошъл с колата, да ни карат до плажа. Отново започнахме да се противим, но нямахме никакъв шанс. Днес за втори път хората ни помагаха безкрайно много. Оставиха ни на плажа Сиар (Siar beach), но тъй като все още валеше се скрихме в беседката на едно плажно хотелче. По-късно си опънахме палатката до едни паднали казуарни и се надявахме прилива да не ни достигне.
16.04
Цяла нощ около нас падаха тежки кокоси, но ние предвидливо си бяхме опънали палатката в пролуката между кокосовите палми. В съседство имаше група младежи от етноса Ибан, които до малките часове на нощта дивяха като луди. Слушаха електронна музика и западни ретро хитове, крещяха, пяха, наливаха се с алкохол, правиха си барбекю и какво ли още не. Такъв откачен купон сме виждали единствено в Бг-то. Те също ни споделиха, че са християни от англиканската църква. Явно, че Джеймс Брук “Белият раджа” на Борнео хич не си е поплювал с християнизирането по време на английския колониализъм.
На сутринта се събудихме като пияни моркови, напълно замаяни. Плажът беше много приятен, само с две, три почивни станции, с бунгала и решихме да останем да си починем един ден като хората. И тук, като в цяла Малайзия и Тайланд, къмпингуването където ти скимне е най-обикновено нещо и никой дори не забелязва палатката, ако ще да я опънеш и на плажа пред хотела. Тъй като е събота бунгалата са пълни с почиващи, основно китайци от Кучинг. Изглежда, че хората на Борнео си живеят доста спокойно и приятно. Всички имат навика да ходят сред природата през почивните дни. В едната станция имаше дори цяла християнска група на обучение, свиреха, крещяха “Jesus” и се прегръщаха.
Християнския тийм билднг
Нашите упорити опити за разгадаване на динамиката на приливите и отливите, окончателно се опропастиха на този плаж. Станахме свидетели на прилив, който трае почти цял ден, а отливът бе единствено в късния следобед за два часа.
Вечерта група момчета от етноса Ибан отново се изтърсиха на плажа с китари и пиене. Не предполагахме, че в Азия ще можем да видим такъв тип веселби по плажовете. За толкова посетени страни това е първото място с огньове и китари, с местни хора. Малко ни беше трудно да заспим от крясъците и изцепленията им, но беше забавно.
17.04
Следващото нещо, което човек трябва да види на Борнео, след дългоносите маймуни и Рафлезията е орангутана. Орангутани има само на Борнео и на Суматра и популациите им са твърде малки, видът е застрашен. На острова има сериозни програми за опазване и рехабилитация на орангутаните. Искаме да посетим резервата Семенго (Semenggoh Wildlife Rehabilitation Center), където живеят 26 индивида. Популацията е полудива и живее свободно в джунглата на резервата, но сутрин и следобед се приближават до щабквартирата за да получат храна. На посетителите е позволено да влизат единствено през часовете за хранене, когато шанса някой орангутан да се появи е доста голям. Тъй като да зърнем изцяло дива популация ще е доста трудна задача, избираме резервата, където все пак можеш да ги наблюдаваш в истинската им среда и не са затворени.
Мъжки орангутан
Първият ни стоп е с момче и момиче китайци, които за наше учудване са католици и използват английски за да си общуват един с друг. Те ни оставят в градчето Бау (Bau) и се отправят към някакво езеро на пикник. Сядаме под едно дърво на изхода на града да хапнем малко и ето че се появява жена, която започва притеснено да ни разпитва накъде сме тръгнали. Накрая се оказва, че пътят й минава точно до резервата и ни предлага да ни вземе. Тя и сестра й са от етноса Ибан, адски са симпатични и ни разказват как всъщност щата Саравак е основно християнски, нещо в което имахме възможност и сами да се убедим. Джамиите и малайте се броят на пръсти. В големите градове живеят основно китайци, а по селата са оригиналните етноси, като Ибан и Бидаю.
Двете жени ибан
Оставят ни на входа на резервата точно в 15 ч., времето за хранене. Плащаме си входа от 10 рингита (4,50 лв.), в случая знаем, че отиват в гората за орангутаните, а не за строене на резорти и хукваме навътре към мястото за хранене. Все още нито един не е дошъл. Има три различни зони, където им се оставят плодовете, като никога не е ясно колко от тях ще дойдат и къде. Няколко служителя обикалят с радиостанции и съобщават, ако засекат пристигащи орангутани.
Женски орангутан
Не след дълго се появяват едър мъжки и женска с малко. Невероятно е да ги гледаш как се люлеят по клоните и какви акробатики правят. Лицевите им мимики са също като на човек. Мъжкият е огромен и тежи над 100 кг. Ако ти фрасне един сигурно ще те нокаутира или по-скоро убие. Тези тук са свикнали с хората и игнорират посетителите, но в дивото може би ще е опасно да навлезеш в територията им. Дори на това място има някои мерки за сигурност, тъй като няма ограда между хората и маймуните. На повечето не им харесат стативи за фотоапарати и чадъри, понеже ги асоцират с оръжия, също така не трябва да носиш храна и вода, за да не ги провокираш. Наблюдаваме ги близо час, след което служителите ни изгонват припряно.
Все още е сравнително рано и решаваме да постопираме още малко. Две местни момчета ни изкарват на главния път и от там се започва голямо чакане. Въпреки, че това е така наречената магистрала, свързваща двата края на малайзийско Борнео и колите които пътуват са доста, но никой не се навива да спре. След близо 30-40 минути ни се усмихва късмета. Тежкарски джип спира до нас, стъклата се свалят и от вътре наднича доста едър тип с вид на абсолютна мутра, брада подстригана по мюсюлмански тертип, огромен златен часовник и индийско излъчване. Ако жена му с двете им момиченца не беше на предната седалка, сигурно доста щяхме да се притесним преди да се качим. Въпреки първото ни впечатление, в последствие се оказва, че човекът е страшно мил и дори ни помогна да си намерим място за палатката. Той беше бангладешец израсъл на Борнео. През целия път карахме със 150 км/ч и в колата дънеше индийски хаос. Остави ни на 3 км след град Сериан (Serian), в гората за отдих Ранчан (Ranchan Recreational Forest). Намерихме си една беседка до водопад и се заехме с готвене. Тъй като беше неделя, мястото беше пълно с ибани, целите татуирани и мъртво пияни, но като се стъмни всички си тръгнаха.
Стоножка
Преди лягане ме ужили мравка, а през нощта за сетен път ни нападнаха микро мравки. Бяха толкова малки, че почти не се виждаха, ухапването не се усещаше, но след това сърбеше като от комар. В 2-3 през нощта станахме да търсим фантома комар, целите надупчени и чак след половин час разбрахме, че всъщност нападателите са мравки. Бяха се вмъкнали да ядат от кокоса ни.
18.04
Чувствах някаква непосилна умора и до 1 следобед не можех да се съвзема. Изпихме по една кола в местното капанче и тръгнахме към главния път. Температурата отново беше над 36 градуса и не се живееше. Стопа се закучи, но се успокоявахме, че просто нашата кола още не е дошла. След около час ни се усмихна късмета. Двойка богати китайци, които точно се връщаха от ваканция в Япония ни качиха директно до следващата ни дестинация – Шри Аман (Sri Aman), на 130 км. По пътя спряхме на крайпътно заведение и ни почерпиха чай с баодзъ (китайски хлебчета на пара с пълнеж), като ни подариха и тропичен, местен плод, който никога не бяхме пробвали, така наречения soursop. Оставиха ни в центъра на Шри Аман, до реката и ни поканиха да им гостуваме в техния град по-късно.
ОПАСНОСТ КРОКОДИЛИ !
Причината да дойдем тук беше специална вълна, която се образува в реката по време на прилив. Приливът е толкова голям, че този феномен може да се наблюдава в самото градче, разположено на 30 км нагоре по реката, далеч от морето. При специфично положение на луната и слънцето, вълната е толкова голяма, че може да се кара сърф и местните организират фестивал.
Тренировка по гребане
Тази година трябваше да се падне на 5 май. Ние бяхме подранили с две седмици, но все пак се надявахме да видим поне по-малка вълна. Когато пристигнахме прилива вече беше дошъл и реката течеше в обратна посока, доста впечатляващо. Трябваше да изчакаме до утре за самата вълна, която днес вече бяхме изпуснали.
Гледка към Шри Аман
Шри Аман е доста малък, но освен вълната имаше и други интересни неща, с които да се занимаваме докато чакаме. Като всеки по-голям град със стратегическо положение и тук населението е основно китайско. На крайбрежната алея се издига голям китайски храм, открихме и древен гроб от 1800-та година, на един от първите китайски заселници. Имаше и постоянен пазар с какви ли не странни храни и зеленчуци и беше ужасно интересно за разглеждане. Тук климатът е толкова особен, че дори домати не виреят. От местните зеленчуци познаваме единствено патладжана и краставиците, разбира се крайно различен сорт от европейските. Продаваха и огромни диви ларви, наречени саго червей, също охльови и всевъзможни риби и омари.
Охлюви за ядене
На Борнео също така се гледат и висококачествен бял и черен пипер, като цената тук е 12 лв. килото, десетки пъти по-евтино от Европа. От плодовете има страхотни папаи, диви дурияни, събрани от джунглата, вкусни бананчета и още няколко неизвестни ни плода.
Форт Алис ( всички английски фортове на Борнео носят женски имена)
Скоро дъждът спира и се насочваме към близкия исторически форт, като се надяваме да се скрием на някоя зелена площ за през нощта. Точно опъваме палатката и всички младежи решават да си направят среща на алеята пред нас. Все пак изглежда, че на никой не му прави впечатление палатката ни. Ексцентричен китаец се спира да си говорим за любимото му испанско кино. Всички ни се усмихват и поздравяват.
19.04
Прекарваме целия ден в очакване на прилива. Никой не е сигурен точно кога ще дойде и ще има ли вълна. Местим се от другата страна на форта, но там се оказват сбирщина алкохолици, които постоянно идват да си говорят с нас. Накрая не издържаме и сменяме мястото. През деня използваме да си изперем дрехите в обществените перални. Едно пране на пълна пералня е 2 лв. и щом опре до чувалите, тази оферта е доста добра. Разглеждаме и форт Алис построен от белите раджи. Няма вход и тоалетната е идеална за къпане, така че получаваме 2 в 1 – душ и музей 🙂
Фортът
Следобеда наближава времето за прилива. Нагласяваме се до реката, Цветин отива до пералнята, а аз сядам да запиша две изречения в тетрадката. След две минути вдигам поглед и какво да видя, реката вече тече на обратно, а никаква вълна не се видя. Падна голямо разочарование, но явно датата не е била подходяща за наблюдение на феномена. Все пак изобщо не съжаляваме, че дойдохме до Шри Аман. След два часа нивото на реката се вдига с над два метра, което си е достатъчно впечатляващо, като се има предвид колко сме далеч от океана.
Реката започва да тече на обратно
Вечерта се местим на ново място, в близост до форта, но този път далече от клошарите и нощните сбирки на младежите.
20.04
Стягаме багажа и потегляме, но започва да вали. Решаваме да обиколим пазара отново и да намерим интернет, докато дъждът спре. Изглежда пазарът тук е един от най-големите и евтини в цял Саравак. Продавачите основно са ибани и 90 % от сергиите предлагат лична продукция от градината или треви и корени събрани от джунглата. Пълно е с непознати за нас зеленчуци и подправки, включително и неща, които могат да бъдат намерени единствено на Борнео.
Цвете за готвене
Кисел местен плод
След обиколката се впускаме в търсене на интернет клуб, напоследък това е доста трудна задача. Всеки ни препраща насам, натам, никой не е сигурен къде има и дали изобщо има. Претърсваме всички улици в центъра и накрая се оказва, че клубът бил съвсем близо до форта, но на втория етаж на сумрачна стара сграда без никакви табели. Обикновено имаме достъп до интернет един път в седмицата, така че без да се усетим минават 6 часа в четене на полезна информация. Остава ни 1 час до стъмване, но не ни се седи в Шри Аман още един ден, така че решаваме да тръгнем. Късните потегляния почти винаги гарантират непредвидени случки и изненади.
Вечер на учителя-културист
Вървим пеша към края на градчето. До нас спира нов джип и усмихнат, атлетичен китаец ни предлага помощта си. Макар и да не отива никъде, той решава да ни закара до главния път, на 10 км. Учител по английски е, а хобито му е фитнес. На въпроса:”Идват ли други туристи в Шри Аман?” той отговаря “Вие сте първите, които виждам в живота си” 🙂
По главния път почти не минават коли, но съвсем скоро спира луксозен джип Тойота. Момчето в нея ще пътува до близкото градче Енкилили (Engkilili) на 30 км. Какъв ли е шансът този човек да е китаец, да е учител и хобито му да е боди билдинг? Приблизително 0 %, но той е именно такъв. Явно има някакво разместване в 3D пространството и една и съща случка ни се случва два пъти по ред 🙂 Тази вечер ни върви изключително много на китайски учители културисти с последен модел джипове.
На влизане в Енкилили
Решаваме да преспим в Енкилили. Навън отдавна е мрак. Учителят на има Реймънд ни казва, че можем да опънем палатката навсякъде в градчето, но впоследствие решава да ни покани в тях. Той е “римокатолик” както сам казва гордо (“I’m roman catholic”), родом от столицата Кучинг, но зачислен да преподава в малко училище на границата с Индонезия, до което до скоро е можело да се стига само с лодка по реката, но вече има черен път. Самият той държи под наем голяма къща от другата страна на реката, в която живеят крокодили.
Мостът, водещ към къщата на учителя
Къщата, според местните е обитавана от духове, след смъртта на старец престоял няколко дена вътре, преди да бъде открит трупа му. Реймънд не се е сблъсквал с привидения до този момент обаче.
Къщатата на духовете
Той отглежда три кучета, като едното седи затворено в клетка в хола, често разпространен начин за отглеждане на котки и кучета в Китай. Преди да наеме къщата Реймънд е живял в стар китайски магазин на главната улица. С две думи той е учител в училище до което се стига с лодка, дълбоко в джунглата, живее в къща обитавана от призраци, кара последен модел джип, заплатата му е 1500 лв (около 3000 рингита), баща му е съветник в друг град, а самия той е силно увлечен по боди билдинга. Масата в хола е отрупана с протеинови шейкове, повечето от които струващи над 100 лв кутията, по ъглите на хола притичват мишлета, а в банята живее малка тарантула.
Културисткия салон построен от Реймънд за децата в училището
Детските щанги
Настаняваме се в спалнята, а той трябва по график да играе компютърна игра, но все пак по някое време успяваме да го увлечем в разговор. Разбираме защо китайския храм в Енкилили е толкова голям. На ежегоден китайски фестивал, където боговете са поканени на Земята, в това градче могат да поканят вместо 1, 9 богове и за това се изисква по-специално място. Боговете се вселяват в телата на някой от процесията и както Реймънд каза “движенията на изпадналия в транс, наистина стават свръхестествени”.
21.04
Ставаме в пет и половина сутринта, за да посетим училището на Реймънд. В околността има и няколко дълги къщи (long houses), традиционния тип къщи на местните етноси като ибан. Макар и да не са стари, все пак е интересно да се види живота на село.
Закусваме нудъли в местна китайска закусвалня и поемаме по черния път към училището. Местността е много красива, всичко тъне в гъста зеленина, рано сутринта мъгли пълзят над града. Разстоянието е 15-20 км, но селото е толкова забито, че няма дори интернет и обхват на телефоните.
Традиционни нудъли
Пристигаме в приятно, подържано училище, с изрисувани стени и весела обстановка. Специалното тук е, че повечето деца идват нелегално през близката граница с Индонезия. Преходът бил 4 часа през джунглата, всеки минава свободно, няма гранична войска или пропускателен пункт. Родителите докарват децата, уговарят се с някой от дългите къщи да ги запише в училището уж са малайзийчета, негови деца и ги оставят в даскалото, което предлага общежитие и пълен пансион безплатно. Понякога децата се връщат през джунглата при родителите си за почивните дни. За такова чудновато училище с нелегални ученици не бяхме чували.
Класна стая
Реймънд започва работа, а ние тръгваме на обиколка из селото. В близост се строи нова,тухлена къща. Дългите къщи са дълги дървени постройки вдигнати на колове, където всъщност цялото село живее заедно. Всяко семейство има собствени стаи и помещения, но всички поделят обща тераса. Новата къща, която строят прилича повече на склад и все още не е завършена. За наше учудване доста от местните ибан поназнайват английски и са много дружелюбни.
Новата дълга къща в строеж
Насочват ни към старата част на селото, където повечето хора са си построили отделни къщи, а старата дълга къща е почти разрушена и от нея са останали само помещенията на две семейства. От терасата ни вижда възрастна жена и веднага ни привиква на чай. Хората опъват рогозка между сушащия се на верандата черен пипер и сядаме на чай с бисквити. Съпругът й е китаец и успяваме да проведем дълъг разговор, основно на теми за крокодили, подправки, дуриян и други подобни.
Старата къща
На гости на етноса ибан
Ибаните хич не си падат по бизнеса и работата, предпочитат да си събират неща от джунглата и да си сеят зеленчуци, които по някога продават по пазарите. Обожават алкохола, танците и татуировките. Доста са екстровертни. Почти всички са християни. Нашите домакини са към англиканската църква. Сега са миролюбиви, но миналото им е доста страховито. Известни са като свирепи воини и само до преди 50-60 години са били ловци на глави. За тези обичаи ще разкажем по-натам. Тепърва ни предстои да се запознаем по-отблизо с тях и изследваме дълги къщи и ибанска култура.
Местен на ‘лов’ за нещо
Животът в селото е бавен и спокоен, като във всички села по света. Отправяме се към реката. От джунглата изскача местен с чувал пълен със странни клечки, които ни обяснява, че стрива за някакъв специален сос. Той пресича реката и се изгубва в гората, а ние се оставяме на спокойствието. Докато се разхождаме из джунглата покрай реката изведнъж откриваме, че това което ни е приличало на дива гора и храсталаци всъщност са какви ли не растения и плодни дървета, използвани от хората. Всяко дърво е папая, дуриян или мангостан (според мен най-вкусният тропичен плод). Храсталаците са всъщност тапиока, ядливи папрати и други.
Дърво папая
Пипер
Нашият човек свършва работа в един. Връщаме се в Енкилили, обядваме заедно в китайско ресторантче, където той поръчва местни борнейски деликатеси с треви от джунглата и към три следобед сме отново на пътя.
На обяд с Реймънд
Сварени папрати от джунглата
Местен ни изкарва до главния път. Няма нужда да казвам каква е професията му, нали 🙂 Серията с учителите продължава, добре че този поне не е културист. От разклона много приятно момче ни взима за 10 км, до следващия разклон за язовира Батанг Ай (Batang Ai). Оказва се, че ни е закарал без изобщо да има път до там и след като ни оставя се връща назад. Бяхме чули, че Батанг Ай е много красиво място, но дългата къща там всъщност е скъпарски резорт, а влизането в парка става с лодка, така че решихме да не се отклоянаме. Продължаваме към Сараток (Saratok), градчето на нашите китайци, които ни бяха закарали до Шри Аман преди няколко дена. Много симпатичен мъж от етноса Бидаю, втория по многочисленост след Ибан, ни закарва директно до разсклона за Сараток. Звънваме от телефона му на нашите приятели и Джон (пише се Zhong) веднага идва да ни вземе. Настанява ни в къщичка, където живеят работнички от фабриката му за лястовичи гнезда, която е в съседство. Имаме си собствена стая и момичетата са много симпатични. Вечерта излизаме на вечеря, като правим и обиколка на градчето. Джон е адски мил човек и ни черпи странни местни деликатеси, задушени ядливи папрати, воден спанак и други.
Традиционно борнейско ястие
Филмът на Вълшебния Керван за Борнео гледайте тук:
