Малайзия
Столица: Куала Лумпур
Население: 28 милиона
Официална религия: Ислям, с пълни свободи за други вероизповедания
Държавно устройство: Конституционна монархия, като монархът се избира на всеки пет години измежду седемте наследствени султана на различните щати 🙂
Часовниковата кула, подарък за рождения ден на кралица Виктория в Пинанг
Малайзия е разделена на две части – полуостровна или Западна Малайзия, част от континента. Тук се намира и най-южната точка на континентална Азия. И Източна или малайзийско Борнео, северната част на остров Борнео. Страната е страхотен микс от култури на местните малай, мюсюлмани, етнически китайци и индийци, заселили се тук от столетия, в джунглата аборигени, наречени Оранг Асли (Orang Asli) и не малък брой имигранти от цял свят.
Икономически е една от най-развитите азиатски страни, осма по показатели, с основен приход от петрол. Горе долу с това се изчерпват познанията ни за новата страна. Нямахме търпение да се срещнем с нови хора и гледки.
При първите срещи с малайзийците ни направи впечатление, че хората са значително по-различни физически от тайландците. Някои хора бяха с по-китайски черти, други ни приличаха на турци със специфичния гъст мустак. Всички като цяло са доста тъмнички. Усмихваха се и изглеждаха много приятно настроени, макар и не толкова прекомерно колкото тайландците.
Влязохме в щата Перлис (Perlis state), най-малкият от 13-те щата, с почти никакъв туристически поток. Пътят след границата пустееше, наблизо нямаше дори село. Чакахме близо два часа, но така и никой не спираше. Неприятни мъж и жена ни предложиха да ни закарат до магистралата срещу доста високо заплащане. Това бая ни притесни, тъй като в Тайланд и Мианмар частни коли никога не ни бяха искали пари. От границата няма транспорт и знаейки това местните не се навиваха да ни вземат. Решихме да вървим пеша.
След около километър подминахме един граничен чек пост, където ни вписаха данните и се надявахме, че след него спирането ще е по-лесно. Достигнахме до Ванг Келиан (Wang Kelian), село състоящо се от няколко луксозни къщи и нищо друго. Спряхме за да стопираме отново пред една бензиностанция, забелязвайки с почуда, че бензина е едва 60 стотинки литъра.
Най-сетне ни взе един камион, които отиваше към основния граничен пункт между Малайзия и Тайланд Паданг Бесар (Padang Besar) и ни изкара на магистралата. Учудваше ни как всички говорят перфектен английски, без никакво затруднение, за разлика от Тайланд и Мианмар и въобще другите южно азиатски страни. Хапнахме в едно капанче на доста сносни цени (порция пържен ориз или нудъли е 1,20 лв (3 рингита). Храната ни се стори много вкусна.
Традиционни нудъли куей тяо
Възобновихме стопа, като застанахме близо до голям университет. Времето минаваше и все така никой не спираше. Отново две жени ни предложиха да ни закарат срещу заплащане. Съвсем се притеснихме, че стопът няма да върви, а бяхме чули, че е изключително лесен. Най-сетне ни взеха двама студенти до столицата на щата Перлис, град Кангар (Kangar) на 24 км. Бая си повървяхме докато излезем от града и отново закибичихме.
Архитектурата беше сходна с тайландската, пътищата идеални, но имаше доста повече високи сгради от тези в провинциалните тайландски градове. Като цяло за сега нямаше твърде интересни гледки и хора, може би заради степента на модернизация. След половин час ни спря студент от същия университет. За голям наш късмет щеше да пътува до Сунгай Петани (Sungai Petani), град в близост до Пинанг, за където се бяхме запътили ние и където ни очакваше хоста ни от couchsurfing.org, първи за последните три месеца. Момчето ни разказа какво ли не за щатите Перлис и Кеда (Kedah), през които пътувахме. Как само тук от цялата страна гледат ориз и как в Перлис много хора следвали крайното ислямско течение уахабизъм. 
Всъщност тези места са доста традиционни и консервативни, но все пак местните са настроени приятелски към чужденци. Най-накрая момчето реши да се види с негов приятел в Бутеруорт (Butter worth), градът на отсрещния бряг на остров Пинанг. Всичко се нареди страхотно. Остави ни на ферибота за Джордж Таун (George town), основния град на остров Пинанг и скоро пърпорехме през Малакския проток (Strait of Malacca).
Ферито струваше 1,20 рингита (около 50 стотинки) и пътуваше 20 минути до там. На борда имаше такъв микс от хора от всякакви култури, че свят ни се изви да гледаме във всички посоки – китайки с бели кожи, къси панталонки и очилца; индийки по сарита; мюсюлмани от цял свят с всевъзможни роби и тюрбани; западняци и малайзийци. Такава интернационална картинка сме виждали единствено в Хонг Конг. На другия бряг, в смрачаващото се небе се очертаваха силуети на небостъргачи, а някъде между тях се гушеше и старият град – историческо наследство в списъка на ЮНЕСКО.
Кафене в стария град
Слязохме на пристанището и нашият хост се появи да ни вземе след 5 минути. Оказа се, че живее на 15-20 км от града, в плажния курорт Бату Феринги (Batu Ferringi). Къщата му бе в спокойно кварталче от луксозни еднакви вили. Седнахме да си говорим и когато се разбра, че е иранец така се зарадвахме, че си бъбрихме до три през нощта. Живееше с приятелката си украинка. И двамата работеха в туристическия бизнес и се наслаждаваха на спокойния живот в Малайзия.
Къщата на Чеонг Фат Це (един от най-преуспелите кланове в Малайзия)
20-24.02
Пинанг
На следващия ден си взехме автобуса до Джордж Таун и след час бяхме в центъра. Градът беше толкова модерен, с хиляди молове, небостъргачи, невероятно уреден и чист. Мисля, че се нарежда на първо място по развитост от градовете посетени на това ни пътуване.
Колониалната църква “Успение Богородично”
Старият град ни хареса неимоверно. Беше изпълнен с колорит и съчетаваше огромен микс от различни култури. Човек преминаваше само две, три улици и се озоваваше в съвсем различна обстановка. Около старата джамия Капитан Келинг (Kapitan Keling Mosque) всичко бе в надписи на арабски, полумесеци и звезди, ресторанти с храна халал (по мюсюлманските стандарти).
Джамия Капитан Келинг
200 метра в страни и попадаш в “Малката Индия” (Little India), индийския квартал. От заведенията гърми музика. Жени по сарита обикалят улиците. Мирис на индийски пръчици витае и свещеника в храма Шри Мариаман (Shri Mariaman) поставя червени точки на челата на поклонниците.
Индийско ресторантче
Индийска джамия
Не след дълго попадаме на арменската улица украсена с невероятни графити, пълна с щандчета за сувенири и с доста хипарско излъчване.
В близост е китайският квартал с изумителни храмове и стари къщи на по 200 години. Китайците са преобладаващи в Пинанг. Заселвали са се тук от столетия и до ден днешен са запазили традиционната си култура, значително по-добре от колкото в комунистически Китай, така че е страшно интересно да се наблюдават ритуалите в храмовете, пред които денонощно горят гигантски пръчици.
Храм на китайската общност Теочиу
До морето, на челна линия пък са невероятно красивите катедрали, църкви и сгради от колониално време. Пинанг е бил държан от португалци, холандци и последно от англичаните. Разнообразието от архитектурни стилове и атмосфера е главозамайващо. Пинанг е известен и с едно от най-добрите кухни в югоизточна Азия. Вечерно време по улиците се появяват десетки щандчета с разнообразни храни.
Музеят в колониален стил
Останахме пет дена, тъй като имахме бая задачи за вършене, между които и закупуването на нов фотоапарат, зъболекар и някои и други покупки. Всяка вечер си лягахме след 1 часа през нощта и общо взето първата половина на деня обикновено проспивахме, но следобедите предприемахме дълги разходки из стария град. Присъствахме на честванията на последния 15-ти ден от китайската нова година, фестивала на фенерите и станахме свидетели на най-впечатляващата заря, която някога сме виждали.
Китайски храм
Отидохме на couchsurfing среща и се запознахме със сума ти хора, местни и туристи. Направи ни впечатление колко по-различни са малайзийските китайци от останалите китайци. Всички говореха съвършен английски, бяха супер отворени и модерни и нямаха никакви предразсъдъци и задръжки към общуването с чужденци.
Китайци се проготвят за честванията
Един ден се разходихме и по плажа на Бату феринги, където живеехме ние, но ни се стори доста екстремно да се плажува. Водата беше дълбока и от всички страни се засилваха джетове, моторни лодки теглещи парашути и водни ски, имаше и бая медузи. Но този е най-популярния плаж в Пинанг. Нашият хост Фарзам ни каза, че арабите от Саудитска Арабия страшно се кефели да ходят на този плаж, заради водните спортове и човек можело дори да види изцяло забулени жени каращи водни ски.
Кварталчето, където сме отседнали
Успяхме да закупим новия фотоапарат с помощта на близките и хората подпомогнали ни на изложбата. Бюджетът ни стигна за Никон Р 530, полупрофесионален, доста добър фотоапарат и официално възобновяваме снимането 🙂 
Цветин заради повода дори отиде на бръснар и то не какъв да е, ами стар индиец, който го пообръсна с допотопни способи.
Сагата по намиране на зъболекар обаче остана едно от най-епичните събития по време на престоя ни в Пинанг.
На зъболекар по индо-малайзийски
Слязохме на една автобусна спирка далеч от центъра, тъй като преди бяхме забелязали наличието на доста зъболекарски клиники в региона. Налагаше се да се прегледаме, понеже имахме съмнения за кариеси. В две от по-лъскавите клиники всички часове бяха запазени. Продължихме обхода навътре в квартала.
Скоро забелязахме стара, схлупена сграда срещу малък хиндуистки храм. На табелата пишеше “pergigean”, тоест зъболекар на малайзийски, който използва за писане латинската азбука. Тясната приемна беше празна. Изведнъж се появи много симпатична, възрастна индийка с интелигентно излъчване. Разпитахме за цените и се оказа, че са два пъти по-ниски от на другите места. Решихме, че това е нашето място, още повече, че индийските доктори навсякъде се славят като много добри.
И тук си имат кино Одеон 🙂
Влязох в кабинета за преглед, където всичко беше старо и очукано. Зъболекарката започна с предразполагащи въпроси, като например дали съм чувала за майка Тереза. По-късно се оказа, че е католичка. Прегледът започна с нечувани методи, слабо познати дори на българските стоматолози, известни с варварството си (надявам се никой да не се обиди).
Металният инструмент за проверяване на дълбочината на кариеса постоянно се отплесваше и се забиваше във венеца ми. За голямо мое облекчение докторката ми съобщи, че имам само един малък кариес за оправяне, но се е понатрупал зъбен камък и няма да е зле да го изчисти. Спомнях си от Китай, където впрочем е най-добрата клиника, в която някога съм стъпвала, че процедурата е безболезнена и реших че ще е добре да го направя и сега.
Доктор Маргарет взе инструмента, разчекна ми устата, сложи един смукач за слюнка, тъй като плюенето явно само губеше време и ужасът започна. Машинката постоянно се отплесваше, хвърчеше слюнка, кръв, вода, а болката беше нетърпима, но жената не спираше. Иначе имаше вид на много мил човек, но явно не и на зъболекарския стол. След това ме боляха венците два дена, но пък самата тя остана много доволна от почистването.
На следващия ден запълването на кариеса мина по-леко, но не без инциденти. В кабинета липсваха елементарни неща като маркучи за въздух и вода, използваше се само смукача за слюнка. Самата тя рядко позволяваше да се жабуркаш с вода. Изчистената дупка бе изсушена само с помощта на памук. След като привършихме ми даде огледалото и с изумление видях, че ми е направила амалгама, материал който мислех, че от дълги години вече не се употребява. Добре че беше на мъдреца, та не се виждаше.
Самото заравняване на пломбата също го правеше на ръка, с човъркане, без машинка. Все пак останах доволна от нея. След мен влезе Цветин. Докато го преглеждала му забила инструмента във венеца и той се свил. Тогава тя го попитала “О, имате болка в този зъб?” Той сащисано не знаел какво да каже. И той изтърпя ужаса на почистването на зъбите, но каза че въпреки средновековните й методи все пак е разпознал, че е добра зъболекарка. На тръгване ни подари пасти за зъби. Ако някой търси зъболекар в Пинанг, горещо я препоръчваме 🙂
Къща в стария град
25.02
Разделихме се с Ирина, Фарзам и кученцето им Лиса и се насочихме към пристанището.
Поради липса на автобуси над час, правим последна фотографска обиколка на Пинанг, малко интернет и се качваме на ферибота за Бутеруорт едва в 3 следобед. Този път никой не ни таксува билетчета и пътуването ни излиза безплатно. От другата страна магистралата минава съвсем близо до пристанището, но в близост няма нито една отбивка и се налага да вървим над час над дълъг близо 3-4 метра надлез в непоносимото слънце. Добре че преди това си купихме пържени банани за разтуха.
Започваме стопа веднага след бариерата за таксуване. Хората ни правят знаци, жестикулират, усмихват се, но няма желаещи да ни вземат. Няколко моториста спират да си поговорим. Един от тях е пакистанец от Пешавар и ни разказва колко бил хубав града му и напълно безопасен, явно забравил за най-жестокия терористичен акт в историята на човечеството, разстрелването на близо 150 дечица в училище, случил се само преди година там. В Малайзия основна част от имигрантите са от Пакистан, Бангладеш и Мианмар.
Пристанището на Пинанг нощно време
След час тягостно чакане решаваме да сменим мястото и тръгваме пеша към една бензиностанция. Стопът в Малайзия със сигурност е значително по-труден от този във всички останали азиатски държави, които преминахме на това пътуване. Докато вървим малайзийка мюсюлманка ни спира и пита загрижено накъде сме тръгнали в това слънце пеша по магистралата.
Домът й е наблизо и тя точно се прибира от работа, но решава да ни закара до много по-подходящо място, на 10 км по-напред. Подминаваме няколко големи разклона и ни оставя на бензиностанция, като сега целия трафик най-вероятно ще е към град Ипо (Ipoh), следващата ни дестинация.
Щанд за разхладителни напитки
Традиционна напитка чендол
Не след дълго ни спира индийско семейство методисти, директно за Ипо на 150 км. Вече по тъмно достигаме големия град. В центъра има красиви административни сгради и малък Тадж Махал. Не искаме да разглеждаме града, а само да си хванем отбивката към планините, но нашите хора са в друга посока. Планираха да ни оставят в центъра, а това значи часове вървене докато излезем и намерим място за спане.
В крайна сметка се съгласяват да пътуваме с тях до близкото градче Бату Ганджа (Batu Ganja), където е домът им и да ни оставят извън града до някакъв замък, който ми се мерна на картата на телефона им и решихме, че там ще е идеално за палатка. Оставиха ни до замъка на Кели (Kellie Castle), който отдавна беше заключен. Пазачът сикх ни посочи близката палмова плантация за олио и опънахме палатката под палмите. В реката зад нас се къпеха биволи.
Замъкът на Кели, обитаван от духове
От плодовете на този вид палма се извлича палмовото олио, едно от най-евтините възможни, с което всички из тези региони готвят. За съжаление масовото изсичане на джунглата, за да се сеят палми е огромен екологичен проблем из цяла Малайзия и Индонезия. Ако се загледате в съдържанието на повечето вафли и бисквити ще видите, че дори в Европа употребата на това олио нараства застрашително. Тоест ядем си некачествени, евтини продукти за сметка на вековните гори на Борнео.
26.02
Сутринта разгледахме Замъка на Кели – богат шотландски плантатор живял тук около 1900-та година. Мястото е свързано с легенди за призраци. Самият замък е построен в английско ориенталски стил. Не влязохме вътре, тъй като входа за чужденци никак не се вписваше в бюджета ни (10 рингита), но се разходихме отвън и прочетохме всички истории.
Взехме си по един душ и започнахме стопа. Чакахме над половин час, докато едно индийско семейство, отново католици, ни взе до разклона за възвишенията Камерон (Cameron Highlands). Те са известни с прохладата и чаените си плантации, но ние решихме да ги пропуснем, първо защото сме били доста из чаени плантации и нямахме търпение да започнем час по-скоро голямата експедиция в джунглата и второ, защото почти всеки турист дошъл в Малайзия неизменно следвайки гида “Lonely Planet” непременно идва до тук.
По пътя
Продължихме да стопираме и не след дълго ни взе най-сетне малайзийско семейство мюсюлмани. Бащата беше много разговорлив и през целия път си бъбрихме. На пътя имаше жестока катастрофа на моторист и камион. Само преди минути, докато чакахме на бензиностанцията видяхме групата весели мотористи, между които имаше дори забулена рокерка мюсюлманка, да си почиват там и сега се почувствахме ужасно, един от тях вече го нямаше. Като цяло осезаемо се усеща, че малайзийците си падат по високите скорости и карат доста по-екстремно от спокойните тайландци, но все пак е в рамките на нормалното.
Семейството продължи към възвишенията Камерон, а ние към градчето Гуа Мусанг (Gua Musang). Почти веднага ни взе камион. Не бяхме се возили в камион от почти два месеца, в Тайланд все джипове ни вземаха. Шофьорът беше адски симпатичен. По пътя из хълмовете се редуваха зеленчукови насаждения до безкрай, километри наред нямаше никаква гора.
От Гуа Мусанг трябваше да продължим на юг покрай границата на парка. След бая чакане и няколко предложения за платен превоз извадихме късмет. Едно момче ни закара до бензиностанция на 10 км и там леко закръглен индиец, педантично оглеждащ чисто новия си джип докато си почиваше, сам ни попита на къде сме тръгнали. Каза, че той отива в Куала Лумпур, но нямал място в колата. На задната седалка имаше само един куфар и торби с покупки, но той очевидно не искаше да ни вземе.
Застанахме да стопираме на дванадесетина метра след него. След малко той запали и отново спря до нас, попита “Колко ще ми платите ако ви взема?”. Отговорът разбира се беше “Николко.”, след което Цветин му дръпна една тирада в леко серт тон относно начина ни на пътуване. Богатият бизнесмен изпадна в ступор и измънка “You are very nice people. If I take you, I think I’ll be blessed.” Явно прецени, че е голяма благодат и благословия да ни помогне.
Премести куфара в огромния празен багажник и скоро летяхме със 180 км/ч по магистралата. Оказа се, че той също е католик и вече сериозно се зачудихме от къде толкова индийци християни, че пък и само те спират, но повечето са тук от няколко столетия и предположихме, че британците са ги домъкнали от Тамил Наду като работна ръка по време на колониализма.
Слязохме на разклона, наречен Бента, малко след Куала Липис (Kuala Lipis). Вече бяхме изминали близо 300 км от сутринта и се чувствахме смазани. Решихме да търсим място за палатката и утре да стопираме към Джерантут (Jerantut), градчето от което трябваше да напазаруваме всичко за експедицията. Докато вървяхме по пътя, очукана джипка спря до нас и възрастен китаец ни предложи да ни закара до следващото село Кампун Буду (Kampung Budu). Защо пък не? Правило номер едно – следвай знаците на съдбата.
Докато пътувахме се заговорихме на китайски и той така се трогна, че направо реши да ни закара до негов приятел, който имаше къща в гората и можехме да спим там. Отклонихме се по малко пътче километър навътре и изведнъж стадо глигани изскочи пред джипката. Китаецът беше стар ловец и пушката му седеше на задната седалка. Направо откачи като ги видя и аз точно се опитвах в паника да измисля с какъв довод да го спра, когато прасетата успяха да избягат. Голямо облекчение…
Приятелят му беше малай (малай са местните мюсюлмани, докато малайзиец е всеки гражданин на Малайзия без значение какво вероизповедание е, дали е китаец, индиец. Така че за напред ще използваме тези две думи за разграничение). Съседната къща беше на хора отдавна преселили се в Куала Лумпур и човекът ни посочи да си опънем палатката на ливадата отпред. Имаше засадени какви ли не тропични плодови дървета – дуриан, джакфрут, мангостан, рамбутан и други, но за съжаление не беше сезона.
Лагер на полянката
Хората бяха много симпатични. Мъжът, а и жената силно приличаха на турци, както всъщност и доста други малаи. Вечерта си напалихме огън. Китаецът обикаляше из гората да търси глиганите и от време на време идваше да си говорим и да ни помага със събирането на дърва. Беше много мил човек.
Семейството малай
27.02
Сутринта след като, както често ни се случва, се мотахме до обяд, най-сетне се приготвихме за тръгване. Мъжът от малайското семейство ни донесе закуска – сандвичи с кашкавал и някакви пържени вкусотии и ни покани в тях преди да сме си тръгнали. Жена му сервира силно, гъсто кафе или “копи” (kopi) както се нарича тук и се отплеснахме в дълги разговори. Оказа се, че и тук, по мюсюлмански, смятат за свой дълг възпроизвеждането до дупка. Мъжът имаше десет братя и сестри, но самия той беше успял да направи само скромната цифра от пет деца…
След като се наприказвахме ни откара с джипката си до автобусната спирка в селото. Трафикът беше много слаб и както обикновено никой не спираше. След около час решихме да повървим малко за разнообразие. Точно нарамихме раниците и възрастен китаец с луксозен джип ни спря. Като се заговорихме се оказа, че баща му е от провинция Шандун в Китай, където самите ние сме живели три години. Като му заговорих на китайски така се впечатли, че на момента го спечелихме за вечни времена. Както самия той каза: “Ако тук знаеш китайски, всички врати в нашата общност са ти отворени.”
През целия път не спряхме да си говорим. Той изрази силно недоволство от малайзийското правителство, което фаворитизирало изключително само малаите, а другите граждани като китайци и индийци били ощетени във всички отношения. Също така смяташе, че са малоумници и че ако китайците управлявали, Малайзия щяла да бъде една от най-богатите държави, като Сингапур, който между другото е управляван наистина от тях, но първоначално е бил част от Малайзия. Не след дълго стигнахме до Джерантут, където щеше да отседне и господин Ху, нашият китайски приятел. Част от неговата рода имаше бизнес с електроника в градчето, самият той беше от съвсем друго място. 
Кисел плод
Помолихме да ни остави на пазара, но когато пристигнахме там, той реши да ни помага с пазаруването. Запасихме се с храна, като част от продуктите купихме от магазина на весела индийка, която за наше изумление говореше перфектен китайски, защото като малка майка й я дала в китайско училище. Господин Ху ни заведе на седмичния пазар да си купим гумени ботуши за джунглата, мачете и батерии за челник. Къде що видеше китайци започваше да им обяснява как мога да говоря китайски и направо се пръскаше от гордост. Заради него всички ни правеха страхотни намаления.
С господин Ху на пазара
Продаваха се такива вкусотии, че ни потекоха лигите, но не искахме да се мотаем и само профучавахме покрай сергийките. Господин Ху ни почерпи лепкав ориз сварен в бамбук, вместо с вода с кокосово мляко, адски вкусен местен специалитет.
Наси лемау
Имаше и какви ли не странни зеленчуци и храни, като например ферментирала паста от дуриян за готвене на риба, гигантски шушулки от така наречения “смрадлив боб” (stinky beans) и всякакви невиждани работи. Ето и едно кратко видео от пазара в Джерантут:
[youtube https://www.youtube.com/watch?v=JzoWXtShR18]
Последната задача, която трябваше да свършим, бе да купим резервна батерия за фотоапарата, тъй като със сигурност нямаше да издържи 8-9 дена в джунглата. Господин Ху взе работата присърце и обиколихме всички магазини за камери с колата, но уви като нашата батерия нямаше.
Най-накрая ни остави на отбивката за село Куала Тахан (Kuala Tahan), където беше офисът на националния парк. До там бяха 50 км и той страшно се притесняваше как ще стигнем, но най-накрая го склонихме да се връща в Джерантут и без това беше си изгубил целия следобед с нас.
Жени на пазара
Скоро щеше да се стъмни и докато вървяхме и махахме, се оглеждахме и за място за спане. Изведнъж ни спряха три момчета малай от някакво село на 20 км и се натоварихме в колата. Слушаха много интересна ислямска религиозна музика. По едно време спряха да заредят бензин и ни се стори много странно, че караме от толкова време и не сме стигнали до селото им, а те били решили да ни карат до Куала Тахан. Английският им беше зле и колкото и да протестирахме, те си го бяха наумили и не ни разбираха. Така се отклониха с близо 80 км отиване и връщане заради нас. Оставиха ни в селото до реката. Благодарихме им сърдечно.
Вече беше съвсем тъмно, но информационният център работеше. Взехме си разни карти и брошури за околните щати и слязохме да спим на едно плажче до реката. Самият офис и паркът бяха от другата страна и решихме да пресечем на утрешния ден. Мост нямаше и единствения вариант беше с лодка по 1 рингит (40 стотинки). Спахме необезпокоявани.
