Една година на пътя (разсъждения)

Днес (04.04.2016 г.) става точно една година откакто отворихме външната врата, прекрачихме прага и вдигнахме палец в устремление към далечни земи. Една година е безкрайно дълго време, върволица от чудодейни моменти ad infinitum.

Това е и най-дългото ни пътешествие, оставящо живото-променящи отпечатъци в душата и по лицето. Странстването се превърна в начин на живот, избран по воля. Живот – осъществена мечта. Няма абсолютно нищо на Земята, което да желаем и бленуваме, нищо което да изглежда по-ценно от настоящия момент, изгубени и свободни по прашните пътища на невиждани земи. Най-добрият ден е винаги ДНЕС. Що се отнася до миналото и бъдещето, за което отдавна спряхме да мислим, представяме един кратък обзор:

Хора от една Гурдвара в Индия

04.04.15 България – зелена и любима

05.04.15 Турция – винаги като у дома си

09.04.15 Иран – пустини и трогващи душата добрини

16.04.15 Пакистан – на ръба, страхотни приключения

31.05.15 Индия – един отделен свят, в които чудесата са възможни. Реалност от друга планета, към която развихме дълбока привързаност

25.11.15 Мианмар – страна като никоя друга, злато, пагоди и палми от очите до дъното на сърцето

22.12.15 Тайланд – блажена почивка за уморения странник

19.02.16 Малайзия – потапяне в джунглата сред дървета гиганти, които да обичаш и вълшебно акостиране в старите пристанища на света

19.03.16 Сингапур – телепортиране в космическа станция

На днешния ден се готвим да полетим към остров Борнео и султаната на Бруней. Първи полет за година, тъй като лодки до там отдавна вече няма и ще се лети (макар и само този път). На този етап сме окрилени от очакващите ни приключения и нови земи. Умора изцяло липсва, желание да спрем, също.

След Борнео продължаваме по вода през индонезийските острови от Суматра, през Джава, Бали, Ломбок, Флорес, Сулавеси, Молукските острови, Папуа Нова Гвинея. Надяваме се един ден някое корабче да ни стовари и на австралийски земи в Австралия и Нова Зеландия. Плановете са неясни и далечни, но засега те ще се считат за финална точка на настоящото пътешествие.

Много хора често питат, а какво всъщност е да пътуваш толкова дълго време, как те променя пътуването, какво разбираш за света? Ето един опит да се отговори кратко на тези въпроси: Пътешественикът, оставил се изцяло на вселенския поток, не знае къде ще нощува, къде ще го отведе днешният ден, кой ще се изпречи на пътя му. Дългосрочното пътуване без хотели, на автостоп, прави човека уязвим към околната среда, зависим от човешката добрина. Oткрит към постоянни изненади светът пред нас спира да е кинолента с едни и същи еднообразни кадри.

Скоро усещането за чудодейната, върховна природа на Света окончателно завладява възприятията на пътешественика. Той започва да вижда, процес различен от механичното гледане на ежедневната кино лента. Вижда искрящ облак, вижда износеното лице на просяк, вижда орнаментите по фасадите на сградите, вижда мравка пълзяща по крака му, вижда емоциите в очите на подминаващите го минувачи, вижда Света. Всичко видяно е за първи път, ново и удивително.

Жена от племето Ака, Тайланд

Той не използва етикети и стереотипи, възгледи, за да оцени реалността. Просто гледа и вижда безкрайна поредица от чудеса. Сегашният момент става толкова наситен, че мисли за вчера и утре автоматично се превръщат в скучни и ненужни. Този дар надвишава всички останали дарове. Странстването дава лесен ключ към него, но разбира се не е единственият начин очите да проглеждат, а и не всеки пътешественик успява да го получи. Все пак пътешествайки най-често процесът се случва от само себе си.

Друг дар е свободата да не искаш. Човек се научава, че нито може да купи и понесе света със себе си, нито може да яде и пие постоянно нови екзотични храни, нито може да обиколи всяка педя от Земята. Пътешественикът остава предоволен от ризата на гърба си , от комата хляб в раницата  и от местата, по които сякаш самата съдба го води.С времето нуждите се редуцират почти изцяло и тъй като няма постоянни желания за задоволяване, му остава безкрайно време за радостно съществувание, без особени разочарования. Той се научава да приема реалността, такава каквато е. Да се слива с нея без да оказва резистенция.

Едно от най-важните неща, които човек може да научи, е упованието във Вселената, Бог, Енергията или както искате го наречете.

Медитиращ Саду (светец), Индия

Всеки ден странникът открива, че винаги ще има едно кътче да положи натежалата си от умора глава, че лоши и добри ситуации няма. (Малко хора си дават сметка колко е истинна поговорката “Всяко зло за добро”, както и обратния й вариант “Всяко добро за зло”.) Винаги се случва това, което трябва и окачествяването като добро и лошо е илюзорно, извадено от контекста на неперманентната природа на Света. Чрез упованието човек ясно вижда, че всичко е винаги наред и получава усещане за сливане с Цялото.

Това са даровете, които Пътят предлага на осмелилия се да тръгне по него, разбира се освен безбройните картини на красота, сблъсъкът с различни перспективи за Света, културното и информационно обогатяване, разширяване на светогледа…

Събирачи на злато, Пакистан

За Земята и нейните хора

Под баняновото дърво стар йогин медитира. На пазара мъж в дълга пола се пазари за кило телешко. В гората жена с поличка от листа събира корени. По алеята в парка пълничък джогер подтичва. Тук един забулен, там друг гол, трети в сламена колиба, четвърти в къщичка от ледени блокове, петия на 87-я етаж, шести, седми, осми … стохиляден, едномилионен, милиарден – един с един не си приличат.

Човекът в хилядите си форми, различен външен вид, облекло, начин на живот, социална роля, вярване, концепция за света е формирал крайно разнообразни общества и култури по цялата планета и именно това прави пътуването особено интересно. На първо място при срещата с коренно различни хора, стига да не сме твърде затворени разбира се, изненадата от фундаментално нееднаквото преживяване и оценка на света ни кара да подложим на съмнение собствените си стереотипи.

Маги с военния ескорт по границата с Афганистан, Пакистан

Скоро идва и денят, в който разбираме, че няма правилни и грешни начини на живот. Нашите възгледи не са по-висши от тези на другите. Цялостната рамка, в която мислим и изживяваме реалността е продукт на комплексни социални обусловености. Надстройките са дълбоки – културно-психологически и исторически. Описанието на света, което семейството и социума ни дават е служело като успешен адаптативен код за оцеляване през вековете, заради това и рядко се подлага на съмнение – ние сме такива и защото сме такива сме стигнали до днешния ден.

Но тънката и най-важна подробност често остава скрита. Това е само описание, а такива успешни описания са процъфтявали с хиляди, но все пак те си остават само описания, а не реалност. Реалността е неописуема, без абсолютни атрибути и качества и само частично познаваема от човешкия ум. Изхождайки от тази си гледна точка, пътешественикът не осъжда различията и не ги класифицира. от всяка култура може да се научи нещо. Диверсификацията е огромна съкровищница, енциклопедия към различни подходи и осмисляния на заобикалящия ни свят, най често съдържащи частица истина.

Това че има различни хора е същински дар. Въпреки обаче привидните разлики, по време на пътуването успяваме да се докоснем до нещо изначално еднакво и присъщо на всяко човешко същество. Зад маските, ролите, програмата на ума седи нещо уникално – еднаквата чиста природа на душата. Макар и дълбоко скрита под слоеве от мисли и настройки, ТЯ Е там. Без значение как е настроен или разстроен ума, вътре във всеки седи неопетнено човешко съзнание и безкраен потенциал. Не говорим едни и същи езици, не споделяме едни и същи възгледи, но когато осъществим истински контакт с друг човек, между нас се усеща в чиста форма единството на нашата изначална природа.

Саду в Индия

Чрез думи и книги обаче е трудно да разберем същността на изживяванията, които носи със себе си едно дълго пътуване. Вербалното знание и знаковите символи извикват в нас асоциативни представи, които нямат почти нищо общо с директния екзистенциален опит. Както гласи старата китайска поговорка: “Пръстът, който сочи към Луната не е Луната.” За да получим собствено знание за Света, най добрия начин е да се гмурнем в него. 🙂

Момиче от село Хосейни, Пакистан

Абдула, шофьорът ни в Турция

Мустафа и Азаде от Биджар, Иран

Приятелят ни Расул Джафари, Иран

Забулена жена Керман, Иран

Местна жена от село Гулмит, Пакистан

Обучение как се правят чапати

Местен човек от Мианмар

Местен язди слон, Тайланд