Пейзаж в Пакистан
19.04.2015
Втори ден сме в полицията. Направили сме си леговище от столове и едни шушляци, които си бяхме купили за калъфки на шалтетата. Имаме чувството, че сме от седмици тук. Денят започва със срещи с полицаите, с които вече сме приятели, пиене на чайове и лафче. Шефът, нисичък, слаб, но жилав, запасан до над пъпа и приличащ на някакъв военен генерал от миналото, ни поканва в кабинета си да поприказваме и погледаме телевизия. По някое време се появява един от полицаите, с който си говорим най-много, носи ни лаптоп, така че имаме интернет. Така денят минава бързо и неусетно. С трепет очакваме утрешния ден – толкова много неща имаме да разглеждаме.
Белуджистанци
Имаме си и сервитьор, който постоянно ни пита дал имаме нужда от нещо и какво искаме за ядене. Сред пущуните е много популярен айряна. Общо взето преяждаме и препиваме от всякакви безалкохолни.
Сервитьорът
20.04
До обяд специалното разрешително, необходимо да излезем от Балучистан (на английски го наричат N.O.C), е издадено. Към 2 следобед полицаите, които трябва да ни закарат до автобусите, ни взимат. Изведнъж обаче те ни казват, че е станало нещо и автобусите стачкуват, защото някой бил убит и можем да тръгнем чак утре. Не знаем дали не си измислят понеже вече е много късно и не искат да ни пуснат. Искат отново да ни пратят в отвратителния Bloomstar hotel, но ние отказваме и отиваме да спим пак в полицията.
Първият ни дом и нашите приятели полицаи
Поне сменяме участъка, хората са нови за нас и е много спокойно. Точно до гарата сме и това ни подсказва как неудържимо искаме вече да потегляме и да напуснем този полицейски свят. Дано утре да успеем да хванем влака и да сме свободни отново. Inshallah! (което означава буквално волята на Аллах и се ползва като дано, или ако е рекъл Господ).
Кета – провинциалната столица
Новият участък е страхотен, намира се в правителствена зона и е доста голям, така че можем да се разхождаме из строго охранявания квартал, има дървета и папагали, неща, които не бяхме виждали с дни в пустинята. Имаме собствен супер чист офис и абсолютно никой не ни безпокои, почти няма хора наоколо, въобще с класи над първия участък е. Горещо го препоръчваме (просто кажете на полицаите да ви закарат в Home Department).
Версии за тероризма според местните:
– тайни агенции на Индия, Русия и Афганистан организират терористични акции, за да поддържат Пакистан слаб и да вредят на развитието му (звучи малко неправдоподобно).
– Белуджустан е много богат на природни ресурси (злато, въглища, мрамор, диаманти, нефт), но региона не се облагодетелства изцяло от приходите от тези ресурси, изцяло експлоатирани от Пакистанското правителство и затова много белуджи искат да станат независими – едно време те са имали своя собствена държава.
– Няма терористи, вече са се справили със ситуацията.
Всички тези версии чухме от различни хора като естествено много зависи дали човекът е пущун, белуджи или от друг регион. Тероризмът в региона е на две нива – политически и религиозен.
21.04
Ескортират ни до влака и в 8:30 вече се счита, че сме почти свободни. Още с качването се сприятеляваме с един човек, който се оказва евангелист и заедно със сестра си и ученика си са били в мисията в Кета, където активно покръстват сикхи. Така се оформя нещо като християнско ъгълче в нашия вагон. Влакът е пълен, но почти няма правостоящи, така че е поносимо. Спален вагон е, но през деня всички седят на долните легла. Нашият човек си припява християнски песнички, всички ни черпят с безалкохолни и храна и изобщо не ни оставят да плащаме – въобще удряме си страшна веселба. На излизане от Кета пускат металните щори на прозорците, понеже отвън диви белуджи замерят влака с камъни.
Обичате ли шербет?
Влакът спира доста често. В големите градове имаме престой от по половин час и слизаме да си купим храна и чай. Към обяд жегата става непоносима, влакът е напечен от пустинното слънце. Има вентилатори, но те сякаш не охлаждат изобщо, а само раздвижват нажежения въздух. През прозорците нахлуват вихрушки прах и от време на време някой си запалва цигара. Чак привечер става поносимо.
Вече сме извън Белуджистан и извън пустинята. Навън всичко е в обработваеми земи, текат реки и по гарите няма вече полицаи с калашници. Най-стене сме свободни!!! Към два часа през нощта пристигаме в Мултан след 17 часово пътуване.
По улиците е пълно с хора. Хващаме си рикша до центъра, където е централния парк с всички забележителности и си опъваме палатката в едно закътано ъгълче на парка.
Рикша – местните таксита
22.04
Събуждаме се супер щастливи в Мултан – градът на суфите, мангото и свободата. Вече сме в Пунджаб, провинция където се води, че сигурността е на добро ниво. Оправяме палатката и си взимаме душ в тоалетните на парка; момчетата, които се грижат за тоалетните си имат една малка стаичка за вещи (тип килер) и ги помолваме да си оставим раниците там. Те са много мили и веднага се съгласяват. През деня заключват стаичката и вечерта също са там – спят на походно легло в парка.
Mazar of Baha-ud-din Zakariya – гробница на суфи светеца Бахаудин Захария
Готови сме да се гмурнем в града и да изследваме джунглата от улички. Още към 9-10 сутринта е адска жега, а трафикът по улиците е невъзможен. Всичко тъне в прах, но е пълно с интересни неща за разучаване. Първо се отбиваме в мазара – гробницата на светеца суфи Бахаудин Захария и после се отправяме в търсене на закуска. В 9 ч. почти нищо още не е отворено. По някое време успяваме да намерим интернет клуб, който изглежда много особено. Всеки компютър е в една малка тясна розова кабинка, която се заключва…
Часовниковата кула в Мултан
По-късно през деня отиваме на базара, където има десетки малки улички за платове и рокли като за принцеси.
Дрехи за принцеси
Изглежда, че хората не са виждали туристи и зяпат учудено. Някакъв богат търговец на платове ни кани да пием странни напитки. След обиколката се връщаме в парка, където над дърветата летят десетки огромни соколи и врани. Навсякъде има просяци и на всеки 5 мин. някой ти иска пари. Нощно време излизат едни доста страховити просещи травестити .
Мултан – градът на соколите
Купуваме си сим карта от едно момче и той ни кани на вечеря – нас ни е неудобно, тъй като знаем, че заплатите на повечето хора не надвишават 200$ на месец, но никой изобщо не ни оставя да платим.
Фараз – момчето със сим картите
Вечерта се срещаме с човек от couchsurfing.org . Хасан ни откарва до къщата на свой приятел в модерния квартал и късно през нощта си лягаме.
