Суфи певци в Омдурман
30.01.2020
Прекарваме целия ден в къщата на каучсърфинг домакина ни в Хратум на сладки приказки с него и братовчедите му. Ихаб е живял през последните 12 години в Индия. Върнал се е в Судан едва преди 2-3 месеца. Братовчедите, които са дошли на гости всъщност на практика живеят в къщата му от месеци, като основно той е човекът, който пазарува и готви. В Судан гостите, особено когато са близки роднини, са на голяма почит. Много е важно домакинът да се грижи за тях и те да са доволни. Работим почти цял ден по филмите за БНТ и по блога на верандата под екзотични палмички и цветя, а на съседното дърво непрекъснато кръжат и кацат едри соколи и други птици, които с интерес изучаваме.
Вечерта се оформя още по-голямо парти от предишния ден. Пристигат нови лица, сред които и няколко бая едри суданки. Настроението е силно приповдигнато. Всички превъзбудено си говорят и спорадично гаврътват по някое шотче от ракията от фурми араги. От време на време стават и започват да танцуват изкусно. Някои от едрите жени имат предизвикателно поведение (доста нетипично за традиционната ислямска суданска култура) и въртят свръх умело и гъвкаво огромните си изхвръкнали задни части. По едно време между младежите избухва пиянска свада за музиката, но накрая всичко завършва добре.
Къщата на Ихаб
31.01
Възстановили сме си силите и сме готови за нов сблъсък с африканската откаченост на Хартум. Ентусиазмът ни започва да се охлажда още след като се позиционираме на главния път. Едно след друго ни подминават поредица от автобусчета, разбира се без никакви обозначения на тях, които сякаш въобще не забелязват, че им махаме. Все пак след десетина минути късметът ни проработва и ни качва едно по-голямо бусче, чийто билет струва само 5 паунда (10 ст.). Рейсчето ни оставя в центъра на претъпканата, хаотично задръстена с всевъзможни микробусчета спирка Синия. Опитваме се да се адаптираме към тази лудница и да приемем неволите като суданците, с характерното за тях спокойствие. Но е трудно сред тези крясъци, прахоляк и жега. Под сянката на надлез пред насядалите обущари се е проснал младеж насред сгорещената мръсотия. Лежи като мъртъв, но никой от забързаната тълпа не му обръща никакво внимание.
Обикаляме и питаме с надежда, че някой ще ни помогне да открием откъде точно да си хванем микробусче в нашата посока “стадиум “. Днес е петък, молитвен ден и всички вглъбен в мислите си сякаш не са и чували за такава спирка. В последствие се оказва, че спирката, която търсим всъщност е позната с друго име, но тогава кой да ти каже 🙂
Викач, обявяващ дестинациите на маршрутките и бусовете
Автобусна спирка Синия
Отчаяни тръгваме пеша по главния път с надеждата, че нещо може да се случи. Остават ни тридесетина километра до квартал Омдурман, където само след около час ще започне традиционната суфи церемония, на която искаме да присъстваме. Невярващ, че някоя кола от доста натоварения трафик на пътя ще спре махам и като по чудо първата преминаваща джипка спира. По “случайност” човекът отива точно в нашата посока и ни оставя директно пред гробището, където ще се проведе церемонията.
В Судан има два основни суфи ордена или както се наричат на арабски тарика. Тарика Кадирия е единият от тях. За този орден е характерно, че последователите му са били доста войнствено настроени на времето. Суфи дервишите следват мистични мюсюлмански практики и считат че чрез многократно повторение на името на Бог може да се стигне до единение с него, както и до високи нива на просветление. Често тези ритуали – “дикр” са свързани с религиозна музика, танци и ритмични движения, водещи понякога до изпадане в транс.
Посещаваме гробницата на Хамад ал-Нил, основателят на сектата. След това се позиционираме под навеса на едно от множеството кафенета, докато около нас продължават да се събират суфита облечени в зелени дрехи (зеленото е символ на мира), много местни, а и не малко чужденци.
Старейшини от тарика Кадирия
Церемонията започва под звуците на тъпани и на песните на двама, трима певци. Появяват се няколко доста екстравагантно облечени суфи с расти и странни предмети наподобяващи мечове, бичове, сопи. Някои са със странни шапки и разноцветни облекла и удивително приличат на индийски садута. Оформя се огромен кръг от публиката, която танцува по специфичен начин във все по-забързващия се ритъм на музиката. По средата обикаля процесията от суфита, някои от които сякаш наистина са изпаднали в пълен транс. Старче с очила и тояжка подскача неуморно като масаите от Кения. Младежи правят главозамайващи, бързи въртения, като подскачат само на един крак. Всички са превъзбудени и весели. По някакъв начин сякаш се радват, че в тържеството им участват и чужденци. Ние постепенно също започваме да се трансираме. Но в почивката за вечерната молитва решаваме да се прибираме, тъй като ни чака дълъг и непредвидим път към нашия квартал.
Дервиши
Освен копие този дервиш носи съд за чай, камшик и стомна
Някои от суфите имат боя на челото точно като садхутата в Индия
Портрет на суфи дервиш
Групата пее и танцува в забързващ се ритъм
Някои подскачат или се въртят на един крак
Този дервиш вече изпада в транс
Растите и дори герданите много напомнят за Индия
Местно момче ни помага да открием транспорт до централната спирка Араби. Вече сме привикнали с лудницата и мръсотията, но все пак леко се погнусяваме когато ни се налага да прескочим през ливналата се като река по улицата повредена канализация.
Посядаме в централно заведение, което се бори за наградата “най-мизерно заведение в света”. Стените са целите в петна. Окаченият таван е избушен. Мръсната мивка е счупена. А пода е като петниста хиена от безбройните разноцветни лекета. Искаме да пийнем по един фреш. Но вместо това ни сервират някаква плодова протеинова каша в метални чинийки, върху пластмасови столчета, които в случая се използват за маси. Сега разбираме защо този вид заведения са окичени с плакати на културисти. На излизане, за наша беда, надникваме във фризера, където виждаме как се съхраняват замразените каши във възмръсни пластмасови кутийки. Но все пак, ако трябва да сме честни, кашичката си беше вкусна. 🙂
Търговията на централната улица Араби не спира. Фешън ризките са грижливо подредени на камари, а от страни на масите на самата улица десетки шивачи неуморно тракат на шевните си машини, за да компенсират изкупените бройки.
Пазара около станция Араби
Шивачи
Местно производство ризки
Вече сме посвикнали с хаотичния транспорт и бързо намираме бусчето до следващата ни спирка Синия. Там се разхождаме околовръст и откриваме, че пазарът всъщност е с размерите на цял квартал. Стотици сергии разхвърляни на гъсто директно върху земята, между които купувачите едва се промъкват и лабиринт от тесни улички с безброй дюканчета и магазини за каквото си пожелаеш. Купуваме малко зеленчуци и се прибираме в къщата на Ихаб.
Пазарът на станция Синия
Продават се и хрупкави скакалци 🙂
Алтернативните младежи се подготвят за поредното парти. Чисти се подът до блясък и се носят делово нови бутилки с наливната ракия от фурми. Този път с Маги се оттегляме рано, като си разпъваме палатката в дъното на двора на спокойствие. А Жоро се социализира с братовчедите и слуша откачалски истории за заровени калашници в двора, за трафик на слонова кост и антики, и какво ли не.
Усамотение в двора
01.02
Къщата се подготвя за ежедневното парти след като към 3-4 следобед всички постепенно се разбуждат. Измиват се купчините чинии, всичко се подрежда. Кафе и бърз обяд, сготвен от Ихаб Растата. Някой вече е донесъл пластмасовите бутилки с “огнената течност”. До съвсем скоро, според законите на Шериата, консумацията и притежанието на алкохол са се наказвали с 40 камшика по гърба и глоба. Но откакто е паднал Омар ал-Башир на никой за нищо не му пука. От 30 години насам сега за първи път хората могат да пият и да се веселят, както и мъже и жени да се събират на едно място. Следреволюционната еуфорично-пиянска атмосфера продължава вече половин година. Много от суданците, които живеят в чужбина се завръщат с надеждата за изграждане на нова демократична държава със свободен живот.
Вечерта пристига и приятелката на Ихаб (или поне една от тях). Тя е усмихната режисьорка, която ни разказва страшно интересни неща за суданските традиции, за различните етноси и кухнята им.
В стаята, която ни даде Ихаб с традиционна дреха “тоб”
Понеже планираме да останем седмица в Хартум решаваме да обменим още 100 долара в паундове, защото парите ни са на привършване. След три месеца на пътя ни се полага да си починем. А и искаме да се възползваме от бързия интернет, за монтиране на следващите епизоди от филмчетата за пътешествието. След столицата се очертава да имаме или много слаб или изобщо отсъстващ нет в Етиопия. Така че гледаме да наваксаме. Ихаб има познати, които могат да ни обменят парите на много добър курс. Суданският паунд е изгубил от стойността си с близо 15 % откакто сме влезли в страната и продължава да се обезценява. Разбира се ако имаш долари това излиза страшно изгодно, но не и за хората, които живеят тук. Жоро отваря портмонето, за да извади една стодоларова банкнота, но с ужас откриваме, че ни липсват 200 долара, които бяха каширани в специален джоб с цип. Започва се лудо търсене навсякъде. В крайна сметка трябва да се изправим пред истината – парите са били откраднати по време на снощния купон, докато тримата сме спали в палатките си. Настава тревога. Ихаб излиза извън себе си от притеснение. Брат му и братовчедите му също се смълчават ужасени. Кражбата в ислямската култура е нещо много сериозно, още повече пък от гост в къщата ти. Срам ги е и всички седят със сведени очи.
Започват се нашите детективски ужаси в Хартум, както ги нарекохме. Портмонето е било на тоалетката в спалнята, която бяха ни предоставили да ползваме, което разбира се си е наша грешка. Сутринта го намерихме на необичайно място, в чантата на приятелката на Ихаб, Маймона. Но изобщо не се усетихме, че има нещо нередно. За годините наред пътешествия това е първата кражба на наши пари и може би затова и не подозирахме, че може да ни се случи и то когато сме на гости, пък и в дома на синове на хора от елита. Както обикновено, сме си доверчиви към всички. Възстановяваме спомените си. По логика разбираме кой би могъл да е. В къщата снощи имаше 5-6 братовчеда, от които със сигурност никой не би направил подобно нещо на Ихаб и не би го поставил в такава ужасна ситуация. Приятелката на Ихаб е образована и много културна жена, по чието разтревожено изражение веднага се разбира, че не би могла. И тя е извън подозрение. Остават най-добрият му приятел и гаджето му, които също изглеждат много свестни хора и три жени, които се изнизаха рано сутринта. Снощи те танцуваха брутално, не спираха да пият и всички ги пошляпваха по задниците. С тежък грим и неприятно излъчване изведнъж се досещаме, че са проститутки. Жоро е видял едната да седи сама в нашата стая точно на леглото до тоалетката. Споделяме с Ихаб подозренията си. На него му подскача веждата от нерви и не спира да ни обяснява, че веднага ще измисли решение. Започва да звъни на този и онзи и да се обясняват, но разбира се никой нищо не признава. А може и да не може да се свърже директно с проститутките. Уверяват ни, че ще съберат помежду си парите и ще ни ги възстановят. Но 200 долара са огромна сума за Судан. Поставени сме в ужасна ситуация. Не желаем да взимаме пари от невинни хора. Не можем да съобщим на полицията, защото ще поставим Ихаб в проблемна ситуация заради алкохола и проститутките, все пак още са си тема табу тук. Чувстваме се с вързани ръце. Но хората ни убеждават, че всичко ще бъде наред и просто да забравим за случая. От срам никой не иска да говори повече по темата.
В момента за нас 200 долара също са крупна сума, която ще ни осигури цял месец пътуване. А има и още един проблем, че нито в Судан, нито в Етиопия можем да изтеглим пари от банкомат, защото с лошия курс ще изгубим над половината от изтеглената сума. За тези две страни бяхме си приготвили точно пари в кеш от Египет. Сега, ако не успеем да възстановим сумата или поне част от нея ще се наложи да гладуваме над месец. Ситуацията е толкова неприятна, че си лягаме със силно понижен дух.
02.02
Излизаме рано да се разходим из централната част на Хартум. Само при мисълта за одисеите с градския транспорт ни призлява. Но все пак успяваме да стигнем до центъра за рекордните два часа. Попадаме на гръцка православна църква и гръцко училище, което оперира за судански деца. Някога тук е имало солидна гръцка общност, която е дошла още по отоманско време, но след налагането на Шериата през 80-те години повечето напуснали страната. Сега са останали само 5-6 човека. Запознаваме се със свещеника, отец Сава, който е тук от три години. Голямо съвпадение, окозва се че той е свързан с отците от Фиджи и Нова Зеландия, при които живеехме на Фиджи и че е от същия манастир на Родос. Запознаваме се и със суданско семейство православни, които говорят идеално гръцки. Християните в Судан са едва 3 % след разделението с Южен Судан 2011 г. Все пак из центъра забелязваме няколко коптски, етиопски и католически църкви.
Гръцката православна църква в Хартум
Коптска църква
Докато вървим покрай Нил по крайбрежната улица попадаме на улична закуска, много популярна сред облечените с ризи и официални панталони служители от околните правителствени учреждения. Всички са насядали на ниски столчета и с удоволствие си хапват “кисра” – тънки палачинки от ферментирало брашно от сoрго или просо, залети с “мулла” – доматен сос, който обаче често съдържа месен бульон или парченца месо. Ядат ги с ръце, като ги разкъсват на парченца. Центърът около Нил е изцяло с административни и правителствени сгради. Чудим се от къде са успели да измислят толкова институции и служби. Шуробаджанащината в старото правителство явно е била на ниво.
Жени, които продават палачинки “кисра”
Кисра
Корабче на Нил
Модерна сграда на крайбрежието
Англиканска църква превърната на музей
Около правителственият дворец във всички посоки има бронетранспортьори и военни поделения. Само до преди година из Хартум е било изцяло забранено да се снима с апарат или телефон. Вървим покрай Нил докато не достигаме Националният музей. Входът е само 10 паунда (20 ст.). Пълен е с интересни артефакти от нубийските династии (саркофази, мумифицирано краче в сандал, погребални маски и др.), както и стенописи и фрески от християнските царства Макурия и Алодия.
На входа на националния музей
Нубийски скулптори
Древни праисторически експонати
Мумифициран крак със сандал на близо 3000 години
Зловещото джудже боб Бесет
Древна фигурка на телец
Икона на светата Троица от нубийските християнски царства Макурия и Алодия. Интересно, че светата Троица е изобразена като три пъти Христос
Реставрирани древноегипетски гробници
Йероглифи
След посещението сме толкова уморени, че ни остава само да седнем да пийнем кафе с мляко пред самия музей. Мисълта, че трябва да отидем на автобусната спирка Араби в максималната вечерна лудница, ни уморява още повече. На Араби изпиваме по един от любимите ни фрешове от гуава и портокал преди да се натъпчем в претъпкания автобус. Изведнъж Цветин установява притеснено, че малкият айфон на Жоро го няма в джоба му. Беше го пъхнал надълбоко и то в преден джоб. Спомняме си, че последно гледахме картата и gps координати докато пиехме фрешовете преди двадесетина минути. Цветин не си спомня някой да го е сбутвал. Никой не ни е заговарял. Оклюмваме тотално. И то не заради самия телефон, който беше доста стар и използван, а заради загубата на почти всички видеа, които бяхме снимали в Египет, както и факта, че това ни е втора кражба в Хартум. Явно Судан няма да се окаже толкова сигурен, колкото си мислехме. Но всъщност до някъде е логично, заради бедността в страната.
Суданки продават подправки
Обущар на станция Араби. Много хубаво ми закърпи единия сандал
03– 05.02
Обикновено, след излизане до града, на следващия ден предпочитаме да релаксираме в къщи. Чудим се как ли издържат хората, които работят като продавачи или шофьори в лудницата на Хартум.
В къщата обстановката започва да се натяга. Всички спят по цял ден. Вечерта са мъртво пияни и въобще не можем да говорим с тях, камо ли пък за кражбата, което нас си ни интересува. Ихаб въобще не споменава нищо по въпроса. Откриваме и още нещо, че всички постоянно ни ползват вещите. Намираме си ги чак когато се събудят и ни ги върнат. Няма ни ту кабел, ту зарядно, ту резервната батерия или пък нещо друго … Това започва да ни се отразява негативно. Известно ни е, че в тези големи семейни общности всичко е общо и никой не уважава личното пространство и притежание, но … Освен това пристигат все нови и нови братовчеди (Ихаб има 64 първи братовчеди) и вечното парти не спира. Ние, като неконсумиращи алкохол, всяка вечер си лягаме на спокойствие в градината, докато не ни събудят неизменните ужасяващи пиянски скандали и викове към 3-4 сутринта. За съжаление ни се налага да издържим още 2-3 дни, тъй като трябва да вадим етиопска виза от посолството. Електронната важала само за хора, които пристигат на летището.
Одисеята с етиопското посолство се оказва поредното кошмарно преживяване в Хартум. Ставаме в 5:30 сутринта, за да стигнем преди 7 в посолството. Там обаче вече има дълга опашка, въпреки че още не е отворено. Етиопци и суданци, прави, се редят пред затворената врата. За всеки ден има определен брой номерца и след като свършат, нямаш шанс за този ден. Казват ни, че за днес вече има 50 човека и няма как да влезем. Откриваме обаче, че жените се редят на отделна опашка и са съвсем малко. Така че решаваме Маги да се пробва с трите паспорта.
В 9 ч. най-сетне започват да пускат. Успявам да вляза с първите жени. Вътре продължава безсмисленото чакане. Отмалява ми от часовете на крак без закуска. Към 10 най-сетне ме извикват на едно гише. Чичото поглежда паспортите и заявява:”България я няма в списъка. Не можете да вземете виза от тук, ако не сте живели минимум шест месеца в страната.” Обзема ме отчаяние и се опитвам да го убедя, че това е невъзможно, нали уж сме ЕС граждани. Но явно българската дипломация си е свършила работата “чудесно”, така че сме от малкото държави, които не могат да вземат виза за наземно пътуване. Чичото е безпрекословен. Съветва ни да си направим електронна виза и да летим до Адис Абеба. Но ние сме твърдо против полет, а и реално нямаме средства за билети. Настоявам, че трябва да пътуваме по земя. Накрая той звъни на митничарите на границата. Някакъв офицер твърди, че няма проблем да се пътува с електронна виза. Явно ще трябва да рискуваме …
За успокоение си хапваме в двора на етиопското ресторантче в посолството палачинка “инджера” с вегетарианска кремава каша “широ”. След това поемаме към вкъщи.
Етиопския специалитет инджера с широ
Уличен продавач на кафе
Прибираме се в нашата деградарска къща, където разбира се всичко си продължава по старому. Трудно-неприятните ситуации напоследък ни идват в повече и решаваме да говорим с Ихаб по-прямо. Той ни отговаря, че никой не е разкрит за кражбата. При споменаването да намесим полицията се агресира срещу нас и заявява, че си е наша грешка дето сме си “захвърлили” портмонето така на произвола. Става ни ясно, че и никой никакви пари няма да ни събере, въпреки че за алкохол и партита не липсват. Самият Ихаб ни казва, че е банкрутирал и би могъл да ни преведе пари чак след седмица, две, в което ние съвсем не вярваме. Ще трябва да приемем загубата си. Вярваме, че вселената ще се погрижи за нас и ще намерим решение в бъдеще … При всичките ни пътувания винаги всичко се е разрешавало по най-неверотни начини. Все пак поведението им ни огорчава и отношенията ни рязко охладняват.
06– 07.02
Електронните ни визи за Етиопия са готови. Остава ни само една последна задача в Хартум. Вече нямаме търпение да се разкараме от къщата на Ихаб. Остава ни да си набавим разтвор за лещи и Ранитидин (за киселини в стомаха). Историята за Ранитидина се оказва страшничка. Ние още в България не успяхме да намерим въпросното лекарство, защото е изтеглено от аптечната мрежа. Не откриваме и в Йордания и Египет, а сега и в Судан. Оказва се, че според американската асоциация за лекарства “FPA” са открити някакви вредни съставки сред някои от производителите на лекарството в САЩ, които според независими изследвания са не по-вредни от канцерогенните съставки на цигарите. И ето, че производството на Ранитидин в целия свят изведнъж секва. Това, което е плашещото обаче е фактът, че въз основа на тази абстрактна констатация в абсолютно целия свят се взема решение производството на най-продаваното и без странични ефекти, (според всички лекари) лекарство за стомах да бъде спряно. Сами се досещате, че такова едновременно действие не е възможно да се получи някак си така случайно и така добре организирано. И то за целия свят, та даже и за Африка. Прозират мощни сили с рафинирано зли намерения 🙂 В нашия случай, резултатът от това безумие е страданието на Виетнама Джоунс, който заради чувствителния си стомах често се налага да броди през пустините, брулен от вятъра и изпичан от слънцето със силни стомашни кризи. Заместителите на Ранитидина естествено са по-неефективни и със страничен ефект – главоболие. Това ни напомня и за лекарството за малария Артемизин, което след откриването му през 80-те години остава неизвестно десетилетия наред за Африка и Тихоокеанските страни, за да могат да се продават по-скъпите и не толкова ефективни лекарства. Решение, което е отнело животите на милиони хора, заради забогатяването на малцина.
И така нашето търсене на Ранитидин и разтвор за лещи се оказва не лека задача. Минават часове в обиколки на аптеки и оптики. Чак вечерта по тъмно, в последната аптека, точно преди да си тръгнем, откриваме заветното лекарство, но не и разтвор за лещи. И другата ни мисия не е особено успешна. Търсим нови екранчета за счупения ни таблет. Из огромния пазар Араби откриваме нещо като мол за телефони, който е доста внушителен по размери. Пълен е с дюкянчета и сервизи, чиито стени са в стотици шкафчета, препълнени с всякакви резервни части. На преносими масички отвън мъже с поялници извършват цялостни ремонти. Успяваме да открием дисплеите за счупените на таблета и телефона ни, но поради финансови причини се оказча, че няма да можем да ги подменим. Е, и без лекарства и телефони ще си пътуваме безгрижно. 🙂
Купуваме си само крайно належащата SD карта, необходима ни за заснемането на филмчетата за БНТ, които все още продължаваме да правим безплатно, без каквато и да е дори и минимална подкрепа от страна на националната ни медия. Радваме се и страшно ни харесва заснемането на документалната поредица, но технологичният процес ни отнема много време – монтирането, измислянето на текста и записването на гласа зад кадър. Фактът, че нямаме никаква техническа подкрепа започва да ни се отразява зле и на без това тънкия ни бюджет, но какво да се прави?! Изкуството изисква жертви 🙂
Сергия за фесове
Централната джамия на Хартум
Типична улица в центъра на Хартум
Автомивка на тротоара 🙂
Прибираме се в къщата на Ихаб и заварваме, какво? Подготовка за следващия безумен купон. А на следващия ден е петък и сигурно нищо няма да работи, така че няма да можем да открием разтвор за лещи, без който пък няма как да тръгнем за Етиопия.
В петък сме блокирани, като затворници. Така че трябва да си намерим занимание. Чистим градината, поливаме, горим шумата, мием тоновете мръсни чинии от вечерта … Чувстваме се като във фантастичен филм, в който по някаква грешка си се събудил преждевременно от хибернация. Обикаляме из затъмнените стаи на къщата, където всички останали членове на космическата експедиция спят непробудно. На всичкото отгоре дългото психическо напрежение започва да ни се отразява супер зле и изпадаме в духовно падение, такова каквото не сме преживявали от началото на предишното си азиатско пътешествие. Ставаме непрестанно подозрителни към всичко. Струва ни се, че все нещо ни е изчезнало – я, кабелче, я батерия, кърпата или съдраните панталони на Жоро. Е, разбира се в последствие всичко се намира (с изключение само на едно кабелче), но замърсяването с тези мисли остава като негативна плака в душите ни. Ихаб, братовчедите и приятелите му ни се струват някакви абсолютни дегенерати. Започваме да ги коментираме и хейтваме, което по принцип не е характерно за нас и ни кара да се чувстваме още по-зле… Чакаме с нетърпение този кошмар да свърши.
08.02
На сутринта Цветин става в 6 и се изстрелва към луксозния квартал Риад, където се надява да открие заветния разтвор в голяма очна болница. За най-голяма радост там в аптеката го има и след три часа се завръща в къщата. През това време, докато чакат Маги и Жоро са оправили багажа.
Закусваме набързо и се сбогуваме сърдечно, макар и с леко кисел привкус с Ихаб и сие, които не са си лягали от предишната вечер. Ихаб всъщност не е лош човек, просто възприемат свободата с леко африкански маниер. Но ние, така или иначе, с абсолютна радост мятаме раниците и се гмурваме в пясъчната буря, която се вихри навън.
Вървим пеш два километра, със скрибуцащ пясък между зъбите и сълзящи от прахта очи. Продължаваме пътуването по поречието на Сини Нил. В центъра на Хартум Сини и Бели Нил се срещат в красив разлив и продължават на север.
В околностите на Хартум
Въпреки множеството автомобили в близост до столицата, успяваме да хванем стоп и стигаме до градчето Ал Камилин. От там се качваме в каросерията на камион, в който вече има няколко местни стопаджия. Пътят е значително по-лош от този на север и друса мощно. Оставят ни до град Хасаиса, на типична крайпътна спирка с множество заведения за хранене. Хапваме по един сандвич с фалафел и си поделяме сок от портокал.
Вървим дълго време пеш до по-подходящо място за стопиране, тъй като пътят е с около педя по-висок от наклонения банкет, което прави спирането много трудно. Местен мъж ни прави услуга и ни закарва няколко километра по-напред, за да излезем от града. Дълго вървим. Задушаваме се от пясъчната буря, газовете на тук-туците и горящите пластмасови боклуци. След не съвсем кратко чакане ни качва ТИР без ремарке. Нагъчкваме се с раниците на задната седалка-легло. Започваме състезание по тесния, разбит път, придружено с доста рисковани изпреварвания и прибиране в платното в последния момент. Като за по-голям “комфорт”, през цялото време трябва да сме с наведени глави, заради спуснатото легло на втория етаж.
Камионът ни оставя в град Уад Мадани. Нашият път завива на изток към мост над Сини Нил. След километър пеша стигаме до моста с малко пазарче. Безуспешно се опитваме да намерим хляб. Кризата в Судан сякаш се влошава. Опашките за бензин пред малкото бензиностанции, в които въобще има бензин, стават все по-дълги. И купуването на хляб също задължително е свързано с чакане. Докато се оглеждаме приближава местен мъж и пита дали имаме нужда от някаква помощ. А, момчето, което питам за местоположението на най-близката хлебарница дори ми предлага пари. Все пак, въпреки негативният опит от Хартум, суданците си остават едни от най-гостоприемните и позитивни хора, които сме срещали.
Маршрутът от този пост
Запътваме се към градините около реката. Събуждаме спящи тухлари под моста, които с готовност ни показват пътечка покрай реката. Над стръмния бряг откриваме подходяща полянка с поклащащи се от силния вятър бодливи храсти. Отново на пътя, изпълнени със замъглени от “хабуб”-а (на арабски пясъчна буря) картини, заспиваме щастливи.
Суфи екстаз
Следва продължение… В следващия пост за Судан се отправяме към границата с Етиопия. Очаквайте истории от незабравимия град Касала, етносите на югоизточен Судан, клана Рашаида и огромните им стада камили и последните дни в любимия Судан.
