Западна Танзания, на път към езерото Виктория
21.04.2021
По обяд продължаваме на запад. След близо час чакане спираме един от десетките камиони, тръгнали на далечни курсове от Дар ес Салам и Додома към Уганда, Бурунди, Руанда. Нашият ТИР е свръхтежък. Доколкото разбираме е натоварен с рибарски мрежи. Пътува за Конго през Уганда. Движим се с 30 км в час, през хълмистите зони на Сингида, а днес ни очакват в град Нзега (Nzega) на 200 км от тук. Минаваме през малка по площ дива зона, където виждаме стадо тлъсти бабуини, на които шофьорите подхвърлят банани и фъстъци.
Ето, че най-сетне слизаме в безкрайните равнини на провинция Тaбора. Любимата ни саванна растителност е навсякъде. По пътя жени продават туби със слънчогледово олио, което се пресова в малки складчета в селата тук. Слънчогледовото олио е адски скъпо в Танзания (в Дар ес салам е около 6-7 лв/литър, което за тук си е скъпо). Но тези жени го продават на едро за около 2 лв. Нашият шофьор купува няколко чувала с ориз от село, обслужващо върволицата от тирове. Обяснява ни, че в Конго едно такова 10-килограмово чувалче струва 25 долара и се внася от Европа. Тук той го взема за 15000 шилинг (10 лв) и ще го продава там. Конго е най-бедната държава в света и се чудим как такива безумни цени са възможни.
Вече е тъмно, когато достигаме село Зиба, на 20 км преди Нзега. Шофьорът ще нощува тук. Изминали сме 180 км за 6 часа. Решаваме да се метнем на първия възможен автобус до Нзега, за да не ни чакат хората. Айзък, мениджърът на златната мина оперирана от българката Съни и мъжа ѝ Мубашир (виж поста за Дар ес Салам и срещата ни там) ни посреща на автобуса с джипката си. Той, инжинера и счетоводителят живеят в къща, която Съни и Мубашир са наели за тях и за служителите си. Мястото е много приятно, в тих квартал с хубави къщи. Настаняваме се в една от многото стаи и не можем да повярваме, че имаме баня с топъл душ. За втори път за тези два месеца имаме такъв лукс.
Вечерята е сервирана: страхотни танзанийски вкусотии – пюре от сладки картофи, зеленилка с фъстъчен сос и разбира се боб. Време е за малко луксозна почивка.
22.04
Нзега е малко миньорско градче, изцяло построено от златодобива. Днес Айзък и инженерът ще ни водят в златната мина, за да я разгледаме. Преди това обаче се налага да отидем до град Кахама на почти 100 километра, за да вземем алтернатор. Градът също е миньорски, с голяма мина в близост. Пазарът е доста оживен и се разхождаме, докато Айзък купува алтернатор. Пълно е с всякакви части и неща използвани в мините.
За да стигнем до мината на Съни трябва да се отклоним 14 км. от главния път по черен доста офроуд път. Глинени къщурки, оризища и мангови дървета правят региона много приятен. Основният етнос тук са сукума, които са и най-многолюдната група в Танзания – 10% от населението.
Пристигаме в мината след страшно друсане. Тя е средна по размер, с голяма прокопана открита дупка в земята. Айзък ни обяснява всички процеси по добива на злато един по един. Интересното е, че много от местните си добиват самостоятелно злато с подръчни методи и промиване с живак.
Връщаме се късно вечерта преуморени. Вечерята отново е сервирана от милата жена, която идва да чисти и готви всеки ден. Тя дори е изпрала всичките ни мръсни дрехи, които бяхме накиснали в една кофа. Изсушила ги е и сгънала на леглото. Животът е песен!
23.04
Оставаме още един ден, за да си починем напълно преди да потеглим на север към небезизвестното езеро Виктория.
Сутринта Айзък и инженерът ни закарват по главния път до разклона за мината. 80 кг чисто злато месечно не могат да купят свободата на керванджиите и те се отказват от живота на златотърсачи и продължават по своя път.
Преди да започнем със стопа посядаме в крайпътно заведение за закуска с чапати и чай от джинджифил. Бобът не е готов. А курбанът, другата възможност за ядене, някак си въобще не ни привлича.
Почти мигновено ни спира камион за Уганда. Наближаваме западната част на Танзания и по главните артерии циркулират камиони за съседните държави. Ако ги нямаше разходите за PCR тестове на всяка граница, човек можеше да си спретне доста лесно едно мултинационално африканско пътешествийце (в този момент все още не знаем, че реално ще прекосим още пет държави), но засега ще поизчакаме. След трийсетина километра камионът завива на разклона за Уганда, а ние за наше щастие се мятаме на значително по-бързо придвижващ се от камионите лек автомобил. Качва ни захилен военен, който отива да посети сина си в училище пансион в градчето Шинянга (Shinyanga). Всъщност градът е столица на отделна провинция, носеща същото име.
Обед е. Пийваме един фреш на крак в луксозно за африканските стандарти заведение, пълно с държавни служители и корумпирани полицай. Късметът отново ни се усмихва и следващия стоп макар и с камион е доста бърз, летим леко притеснително. На шофьорът много-много не му пука за машината и с пълното ремарке сърфира по дупките на изведнъж влошилата се настилка. Наближаваме вторият по големина град в Танзания – Муанза (Mwanza) на езерото Виктория.
Интересно да се знае: Езерото Виктория (на местния език известно още като Нянза) е второ по големина в света и първо по площ тропическо сладководно езеро. Намира се на плато с около 1200 м. надморска височина, от двете страни на Екватора, между двата клона на Големата разломна долина. Река Нил извира от северната му страна. Дом е на множество ендемични видове риби, популациите на които са значително намалели, заради изкуствено привнесения нилски костур, стигащ до чудовищни размери (над 2 метра).
Шофьорът се притеснява да не го види някой от началниците му, че превозва пътници и ни оставя в началото на град Муанза. С помощта на претъпкана маршрутка се озоваваме в центъра на града, в абсолютната лудница на централния пазар. Тълпи от народ текат по някаква собствена логика между стотици пъстри сергии с какво ли не. Ние сме доста изтощени, въпреки че сме изминали само 200 км и въобще не ни е до пазари. Така че си хващаме друга маршрутка до мястото където имаме среща с Мики, нашият хост от каучсърфинг.
Най-сетне виждаме и скалистите брегове, както и самото езеро Виктория. Още една детска мечта, изглеждаща недостижима, се осъществява.
Самият град Муанза се състои от множество малки хълмчета, сякаш инкрустирани от някакви великани с характерните за целия регион гигантски заоблени скали, на места подредени едни върху други като мегалити. Както повечето градове в Танзания, с изключение на няколкото административни сгради в центъра, всички постройки са едноетажни.
Кварталчето, където ни очаква Мики е направо като селце. Черен път пресича бистра рекичка, а къщички надничат от покрити със зеленина дворове. Мики ни посреща в офисче на негова приятелка, с която работят върху доброволчески проект. Той има неправителствена организация и от години се занимава с всякакви проекти – от подпомагане безвъзмездно на деца до осигуряване на чуждестранни учители за училища. Страшно активен е. С учудване седим в офиса и наблюдаваме как комбинацията между танзанийски позитивизъм и съзидателни идеи материализират новия проект, а именно създаване на малко предприятие за производство на дамски превръзки от органични материали, с цел безплатно снабдяване на млади жени от селски региони. Срещите ни с доброволчески проекти в Муанза тепърва започват, но първият ни сблъсък с такива ни оставя трайно впечатление.
Мики е приютил в къщата си две доброволки учителки от Дания, както и няколко бездомни деца, така че ни настанява в къщата на баба си. Къщата е като извадена от Бедрок от анимационното филмче “Фред Флинстоун”, огромна и цялата облепена отвътре и отвън с камъни. Стаите са разположени в коридори като лабиринт, а в гигантския хол има нещо като инсталация шкаф от скали. Таванът е от странно монтирана дървена ламперия. В хола даже има фигури в естествен размер на антилопа и жираф.
Бабата на Мики, Биби също е страшно интересен персонаж. Невероятно лъчезарна и гостоприемна, тя притежава частно училище за около 150 деца и разбира се по местна традиция ръководи доброволческа организация. В двора на къщата се мъдри офис, където млади жени от областта се учат два пъти седмично на шивашки умения, както и как да бъдат уверени в правата си на пълноправни членове на обществото. Доста сме изморени, но за да не се обиди Биби хапвам една чиния с ориз и зеленчуково къри. Разпъвам полуразкъсаната мрежа за комари със система от въжета над леглото ни. С достигането на езерото Виктория влизаме в силно маларийни зони и съответно трябва да бъдем по-внимателни с комарите.
24 -25.04
Цветница е и решаваме да отидем до православната църква на Муанза, която се намира в далечното кварталче Ниегези. Църквата, всъщност катедралата, е новопостроена сграда на върха на обрасло с всякакви дървета хълмче. Има даже служба и се запознаваме с усмихнатия отец Теодорос и умореният от прекалено много мисионерски дейности архиепископ от Уганда, Йероним.
На Цветница в катедралата в Муанза 
Архиепископ Йероним 
Свето Причастие
Във вторник в къщата на Биби се завръщат две от детските учителки, така че за да не става притеснено за всички, решаваме да попитаме дали биха имали нещо против да си разпънем палатката в някое отдалечено ъгълче в двора на църквата. Получаваме благословия от архиепископа. И той като Цветин е настинал от климатика на златотърсаческия джип и го тресе, се връщаме за отмора директно в къщата на Биби. Тя ни очаква с нетърпение. Наготвила е страхотен обяд.
Докато ядем прислужничката, младо момиче идва за нещо и започва да лази по земята. Чудим се какво ли е изтървала и го търси под масата, докато в един момент разбираме, че всъщност нищо не е, а такива се порядките на етноса сукума. Когато господарят яде или пие, трябва прислужника да се приближава потайно и да стои на колене. Доста странен обичай, чак ти става леко притеснително. Чудим се дали е останал от робовладелческия строй, но по-късно разбираме, че си е просто обичай на племето сукума.
Между другото, град Муанза е крайната точка на артерията, свързваща езерото Виктория и областите около него с крайбрежните региони и пристанищата на Танга и Багамойо, по която в миналото са вървели керваните с роби, слонова кост, диаманти, злато и подправки. Шегуваме се, че Вълшебния керван, след като вървя по Пътя на подправките в Индонезия, Великите географски открития из Пасифика, Пътя на коприната през Азия и по стъпките на прабългарите от Централна Азия до Европа, крайно време беше да извърви и Пътя на робите. Хуморът е малко черен, защото в тези тъмни времена заради мухата цеце, която е побърквала и уморявала добитъка, пътят е изминаван пеш. Товарите са се носели на гръб, така че по-големият процент хора са умирали преди да достигнат океана.
26.04.
Тъй като град Муанза е бил търговския център на езерото Виктория, то от столетия тук са се заселили индийски и арабски търговци. Мултинационалната мозайка се допълва и от всякаквите религиозни общества и християнски деноминации. Разхождаме се по центъра на града. Безкрайна, пъстра редица от сергийки, пазари и щандове за улична храна не може да скрие разнообразната архитектура на индийски храмове, сикхски гурдвари, исмаилитска и шиитска джамии и сгради от колониално време. Църквите се редят една след друга в сектантското многообразие.
Минаваме и покрай първата англиканска църква от преди два века на брега на езерото, на пътя към най-голямата забележителност на града – огромно парче скала, стърчащо от синята вода, което даже е изобразено на танзанийските банкноти. Местен ни разказва легендата за скалата, как на нея живял известен лечител и магьосник, който направил магия, за да не могат да я взривят колонизаторите. Той можел да ходи по водата и даже с магиите си според легендата успял да прогони колониалните сили от Танзания.
Градът е страшно пъстър и интересен, даже успяваме да се изгубим в най-клаустрофобичния пазар за дрехи, на който сме били някога. Разстоянието между сергиите е толкова тясно, че не може да си поемеш дъх и трябва непрестанно да се блъскаш в търговци, дрехи и минувачи. Наминаваме покрай ведически храм и покрай арабското кварталче, където се продават всякакви вкусотии и изкушения за вечерта на Рамадана.
После отиваме на среща с Мики, който ни закарва в едно училище и ни запознава със забележителната мадам Роузлин, която ни разказва историята на живота си и как е започнала училището си от собствената си къща, приютявайки едно след друго няколко бездомни сирачета и две сакати момиченца аутисти. И понеже децата станали много, нямало училище за деца със специални нужди, така че се наложило да си открие собствено. Родителите и обществото доста трудно разбирали, че децата не са необратимо недъгави, а са им нужни специални грижи, за да могат да се развиват наравно с другите деца. Така започвайки от една класна стая, след година тя е развила детска градина и начално училище с над 140 деца.
Споделя ни бъдещите си планове да отвори още три класни стаи за нуждите на следващата учебна година. Закупила е огромен парцел и строи голямо четириетажно училище. В къщата ѝ вмомента живеят 10 деца, от които само едно е нейно. Мадам Рози ни разказва история след история, докато ние направо онемяваме. Сблъсъкът с такова ниво на любов, всеотдайност и чиста доброта направо ни смайват.
27.04
Доброволческите турове и изумления продължават и в днешния ден. Мики ни запознава с Ладислаус, директор на доброволческата организация “Каритас” към католическата църква.
Отиваме в огромен заграждение с различни сгради, където Ладислаус започва да ни рисува фантастични проекти за строежа и създаването на модерен учебно-тренировъчен център за обучение на най-различни технически умения и занаяти, на високотехнологични специалности – роботика, програмиране, уеб дизайн. Ако не бяхме вече се запознали с мадама Роузи, Мики, Биби и техните проекти в процес на осъществяване, щяхме да си помислим, че това е някакъв откачалник, фантастен психопат. За да се изтрият и последните останки на европейски скептицизъм отиваме до далечния квартал Буджора, където се запознаваме с католически свещеник, също част от “Каритас” и виждаме с очите си осъществяването на революционни проекти за нови училищни и офисни сгради.
Преди срещата със свещеника се разхождаме из леко западналия исторически комплекс на етноса сукума. В клетка виждаме най-големия питон, който сме виждали през живота си – Африкански скален питон, дълъг над 5 метра. Известен с непредсказуемия си, агресивен нрав, той се изправя и със страшна сила и бързина ни атакува, съскайки и показвайки 10 сантиметровите си зъби. Не му се иска на човек да срещне такова нещо в дивото. Не знам как местните сукума изпълняват някакъв традиционен танц с такъв питон. Може би просто питонът започва да души танцьора, който се гърчи и опитва да се освободи, а публиката ръкопляска.
За да направи ситуацията още по-сериозна и официална Ладислаус ни поканва да участваме като ръководители в проектите на “Каритас” за Муанза и ни организира среща с католическия архиепископ за следващата седмица.
В края на деня се сбогуваме с Биби и се изнасяме към новата ни отшелническа обител – двора на православната църква “Свети Николай”. Отец Теодорос ни очаква и загрижено търси място за палатката с нас. Отключва ни собствения си офис, за да го ползваме и ни показва къде е водата и тоалетната. Разпъваме бивака и се шмугваме в палатката си. Няма нищо по-хубаво от това да спиш навън и да усещаш директно земята под себе си.
29.04 – 03.05
Отдаваме се само на пост и молитва. 🙂 Между сутрешните и вечерните служби си общуваме само с един еднометров варан, който беше дошъл съвсем до палатката, семейство симпатични мангусти, два сокола, гнездящи на едно дърво до църквата и множество дългоопашати и всякакви други птички, които ни будеха всяка сутрин с песните си. Понякога излизам от самотния ни идиличен остров, за да купя някой плод или хляб и тогава шумотевицата на външния свят изглежда толкова абстрактна и далечна. Вечер наблюдаваме залезите на езерото Виктория.
От усамотението на изолирания ни живот ни изважда Великден. Изведнъж в двора на църквата се появяват много хора. Мамите, които се появяват тук се развихрят и започват да въртят празнични гозби на огньове пред църквата. На една от службите присъстваме и на групово кръщене на над десетина деца и възрастни и дори и на църковна сватба, въпреки че по каноните не би следвало да има точно такива преди Великден. Празничната служба се отслужва не през нощта, а в неделя сутрин и след нея всички се събират на голям пир в новопостроената сграда на митрополията. Има даже и червени яйца, с които обаче не се чукат, а просто си ги счупват и изяждат. Имахме чувството все едно нещо много съществено липсва във Великден, но все пак сме щастливи, че въобще имахме възможността да празнуваме.
Галерия снимки от различните богуслужения:
Портрети на хора от православаната общност:
В следващият пост четете… Керванът се впуска в диви танци с племената на най-дъждвония град в Танзания – Букоба и открива плажове и красоти от западния бряг на езерото Виктория след една мъчителна нощ на ферибот.
Приключения и азиатски тайни по Пътя на коприната можете да прочетете в книгата: “Палецът на свободата”, която вече повече от година остава любима книга на пазара. За поръчки и повече информация вижте ТУК.
