26.03.2021
За закуска си вземаме от момче в село Ушонго пържена касава и банани и поемаме към главния път. Не минават никакви коли. Налага се да извървим пеш разстоянието от 5 км. до пътя и най-близката сянка в село Муера (Mwera). И тук не минават никакви коли, а дала-дала ще дойде чак след час и половина. Настаняваме се под плътната сянка на гигантско мангово дърво и почваме да си бъбрим с хората. Дала-далата до Пангани (Pangani) пристига претъпкана. Налага се да седим прави и плътно притиснати в задушната потна маса от хора. Едвам издържаме 10-те километра до градчето.
Пангани е суахили крайбрежно градче, разположено на едноименната река Пангани. Над нея няма мост и се налага да вземем ферибот, което заедно с автобуса струва 14 ст. (200 шилинга). Решаваме да продължим на стоп, но това се оказва грешка. Между Пангани и големия крайбрежен град Танга (Tanga)(разстояние около 50 км.) трафикът е все така отсъстващ. Пием кафе в улично заведение със страшно мили хора. После отиваме да се изкъпем в океана. Оказва се, че плажът на Пангани, също като в Ушонго е дълга красива ивица без хора. Тук обаче няма и хотели, с изключение на един.
Чакаме близо два часа, в които минават няколко коли, но или не спират или са до съвсем наблизо. Накрая се налага отново да се качим на дала-дала, защото в Танга вече ни очаква хоста ни. Тази е още по-претъпкана и пътуването е кошмарно. Минават близо два часа преди да пристигнем, освен това автобусчето ни се разваля на два пъти.
Симба, хостът, ни чака на главната гара. Тръгваме по пясъчни улици със суахили едноетажни къщички и тумби от деца, които си играят в сумрака. Тази вечер съквартирантът на Симба, по прякор мистър Чапати се жени. Канени сме на традиционна сватба. Всички мъже са облечени в дълги бели роби, омански стил и са с фесове. Цветин също получава една и заприличва досущ на арабин. На младоженецът слагат връхна кафява роба като кафтан, зелен везан пояс и чалма и му затъкват огромен закривен нож. Освен това си има и бастунче. Доста от мъжете, които са се събрали около него си слагат черна очна линия. За финал в един метален черпак се палят въгленчета с тамян и започват да си кадят под полите на робите. Идва да ни вземе стар масивен лендроувър, с които потегляме към къщата на булката.
Мъжете седят в една стая с “шейха” (местното название на имама), пият чай и оформят документите. Жените са настанени на рогозки по пода на коридора. Тъй като това все още не е основната сватба (след месец щяло да има друга) гостите не са много. Страшно е горещо и влажно, няма вентилатори. Булката е скрита в отделна стая. Целият ритуал всъщност се оказва доста сложен. Първо имамът с доста назидателен тон обяснява продължително нещо на младоженеца, на което той само кима с глава и виновно промрънква. После се подава писмо от семейството на булката, което бива прочетено от кума и преразказано на коленичилия младоженец.
Влизаме в стаята на младоженката, но без младоженеца. Тя е седнала свита с принцеските си одежди и навела глава слуша наставленията и въпросите на имама и му отговаря срамежливо. Очевидно нещата вървят на добре, защото след десет минутно ръкостискане между старшия на семейството и младоженеца и разменяне на специални клетви и заклинания, мистър Чапати най-сетне се допуска за кратко при изгората си. Но нещата не свършват до тук. Връщаме се в стаята на мъжете. Последни думи на имама и гореща молитва със затворени очи, която е толкова продължителна, че имам чувството, че ще припадна в неистовата жега. В крайна сметка всичко приключва с радостни поздравления и фото сесия на младоженците.
В Танзания се извършват само религиозни бракове, граждански се сключват само между чужденци. Това прави женитбите възможни само между хора от еднакво вероизповедание. Заради някаква уважителна причина, по изключение, официалното тържество няма да се извърши в същия ден. Така че посядваме на земята където ни се сервират чапати, къри с месо и специален боб с кокосови стърготини. Гостите изпиват по чаша прясно мляко и оставяме фамилията на булката да продължават празненството сами. Прибираме се в тясната стаичка на Симба и мистър Чапати. Тази вечер ще ни гостува и кумът, с който ставаме петима. Преуморени сме. Вентилаторът на тавана разбърква горещия въздух с комари и различни реалности, докато ние припадаме под луминесцентната светлина.
27.03
На сутринта всички се събуждаме в приповдигнато и весело настроение. Закусваме насядали по земята превкусна пържена касава с малко салата и лют сос. Симба е изключително мило момче и за нас е цяло удоволствие да си общуваме. На него му хрумва идеята да снимаме кратко комедийно филмче и до обяд се заливаме от смях, докато го заснемаме.
Следобеда правим разходка из централната част на Танга, която е на половин час от вкъщи. Танга е четвъртия по големина град в страната (население 300-400 хиляди), но има съвсем заспала, приятна атмосфера. Има голямо пристанище и е център на северното крайбрежие. Тук се произвежда и прясно мляко. Откриваме няколко интересни колониални постройки. Отбиваме се през офиса на Симба и приятеля му за туризъм. Запознаваме се и с доста приключенски настроен норвежец, стопаджия. Хапваме набързо по едни пържени картофки в заведението на арабка от еритрейски произход, с която бяхме се запознали на сватбата. Бъбрим си с брат ѝ, как след първоначалния шок от значително по-ниския стандарт в сравнение със Саудитска Арабия, той бързо се е аклиматизирал поради отвореността и приятелските взаимоотношения с танзанийците.
Тази вечер ни чака поредната изненада. Симба ни води на клас по театрално изкуство. Трийсетина самодейци са се събрали в задния двор на някаква административна сграда под сянката на една палма и репетират импровизирани действия. Първото упражнение е самостоятелно да въплъщаваш емоциите предизвикани от музиката в движения. После има упражнение по двойки, по четворки … Всички сцени са изцяло импровизирани под наставленията на един от учителите. Един след друг се запознаваме с целия управленски състав на трупата. Имат си група от учители, говорител, мениджър. Наблюдаваме онемели креативността, ентусиазма и отвореността на младежите. Талантът им е направо убийствен. Играят като професионални актьори. Положителната енергия не струи, а направо избухва на отривисти тласъци от всеки член на класа. Усмивките не слизат от устата им през цялото време и чак не си чувстваме челюстите в края на вечерта.
Чудим се как въпреки, че тези хора нямат никакви условия, няма театри, нито пък НАТФИЗ или дори зала, където да практикуват и въпреки всичко ентусиазма и желанието им да играят не ги спира да материализират мечтите си. В наша чест класът завършва със специално шоу с песни и танци. Един от актьорите така се вживява, че направо си разбива телефона в земята. А докато снимам кратко видео четирима човека веднага ме наобиколиха да осветяват с фенерчетата на телефоните си. Чувството за нереалност става все по-реално за нас. 🙂
Вечерно време тук традиционно се ядат чапати. На различни ъгли из кварталчето ни групи жени са насядали на ниски столчета, притихнали в тъмнината и като някакви вълшебници разточват и мятат на малките си печици кръглите чапатки. Обстановката е някак си вълшебна. Минаваме до близкото магазинче с продавач индиец да си напазаруваме, което си е цял ритуал – поздрави, приказки, облягаме се, посядаме. Жената на продавача направо ни счупва кокоса, който си купуваме и го настъргва в къщата си. Тръгваме си от магазина и се разделяме с хората, като стари приятели, с шепа домати и голямо парче щастие.
Вечерта със Симба си готвим “мчича” (местен сорт спанак) с кокосово мляко. Приятели, приказки и смях отмервани от перките на вентилатора на живота.
28. – 30.03
Оставаме още три дена в Танга, защото Симба не иска да ни пуска да си ходим.
В неделята посещаваме гръцката православна църква “Св.Георги”. Отвън е много красива. На близо 150 години е, построена навремето от гръцки търговци. Свещеникът отец Йероним е танзаниец. В църквата има само още две момчета, които пеят на клира и никакви други хора. Изглежда доста запуснато. В съседство е католическата църква, като разбира се има и немалко протестантски църкви, както и хиндуистки храм, въпреки че Танга си е чисто мюсюлмански суахили град.
Отец Йероним ни води на гости на възрастен грък от семейство на търговци, преселили се преди десетилетия в Танзания. Дядото на Спирос бил построил църквата в Аруша. Самият Спирос е търговец на подправки и едър земевладелец. От него научаваме доста за живота тук, докато пием кафе. Разказва ни, че за него било невъзможно да се адаптира в Гърция и Щатите, където ходел всяка година при роднини: “Там трябва да си пера нещата сам в пералня, да си готвя сам. И ако си живял цял живот с хора, които да те обслужват, няма как да свикнеш.”
Разхождаме се и около яхт-клуба на града, където има две платени плажчета. Като цяло Танга е много приятно градче.
Всяка вечер готвим за Симба и г-н Чапати (младоженеца), скъсваме се от чапати и зеленчукови ястия с кокос. Нощно време се потим като луди, въпреки вентилатора, а на всичкото отгоре и комарите са доста. Така че вместо на леглото вече спим в палатката на средата на малката стая, тъй като няма мрежи за комари. Добре, че имаме течаща вода, та можем да се къпем по 3-4 пъти на ден. Тук горе-долу постоянно сме на около 30 градуса и когато живееш в малка стая си е мъка. Забелязваме, че много хора в квартала спят на циментови открити веранди пред къщите си, заради жегата вътре в стаите. Симба казва, че е и защото нямали вентилатори.
31.03
На сбогуване със Симба и съседите (продавача на пържена касава и още много други, с които се сприятелихме) почти се разреваваме. Симба е адски тъжен, че се разделяме и цяла сутрин въобще не се смее, както прави обикновено. Изумително как само за три дни, човек може да се привърже към някой. Това може би става, когато хората са наистина чисти по сърце и отворени един към друг.
Хващаме си маршрутка, за да излезем от града и индустриалните му зони, до град Понгуе (Pongwe), на около 20 км. Стопът започва идеално. Почти веднага ни спира супер луксозен джип с мъж с костюм. Оказва се, че е директор на колеж за протестантски пастори. Откарва ни до следващото градче на 30 км. Мухеза (Muheza). Струва ни се адски красиво, потънало във всички възможни палми и тропични плодови дървета. Намира се в полите на източните планини Усамбара. Вървим километър-два извън Мухеза и съвсем скоро си стопираме цистерна с бензин. Пътува за Аруша, в нашата посока.
Пътят е страшно красив, минава под стръмните зелени склонове на Западните планини Усамбара, които имаме намерение да изследваме. За целта слизаме в градчето Момбо (Mombo) след 80 км. Тук е разклонът за планинското градче Лушото (Lushoto). Тъй като имаме само час до стъмване, а до Лушото има 32 км. по планински път със завои, решаваме да си хванем дала-дала до там. Струва ни се, че кондукторът ни излъгва безскрупулно, защото ни таксува 5000 шилинга (около 3,50 лв.). Обикновено за такова разстояние не може да е повече от 2000 шилинга (1,40 лв.). Но пък този път се возим комфортно, всеки на собствена седалка и не е претъпкано.
Пътят е асфалтов и се вие покрай красива червена река. Гледките са направо изумителни и растителността е съвсем различна. Така ни липсваше планината, че си е съвсем естествено да изпаднем в екстаз.
Пристигаме по тъмно в Лушото. Само един гид ни забелязва и се опитва да ни стане водач, но както навсякъде така и тук хората са разбрани и скоро се отказва да настоява. Имаме план да спим на ръба на стръмните скали Иренте (Irente cliff), които са на 4-5 км. ходене от Лушото. За първи път не само, че не е горещо, ами направо си е прохладно. Някои от местните са с пухенки. Надморската височина тук е 1400 м.
Вървим възторжено в тъмното. От село Йогой (Yogoi) си купуваме пържени бухти “мандази“. Като че ли чапатките са изчезнали, както и самоските. Тук за вечеря предлагат чай с бухти. Има и “качори” – картофени кюфтенца.
Планините Усамбари са обитавани от етноса самбаа. Веднага си личи, че планинските хора са съвсем различни от суахили на брега. В село Йогой е пълно с момчета, няколко бара и смърдящи на алкохол хора. Чудим се дали ще е сигурно да спим в дивото. Но пък хората тук са симпатични и мили. Все пак си вървим в абсолютна тъмница по съвсем зачукани пътища, които ги няма и в Гугъл (следваме ги по сателитните образи), нещо което например в Етиопия щеше да е невъзможно. Още на първия километър щяха да са изскочили с тояги да видят какво става и децата щяха да са се побъркали и да крещят “дай ми пари”, “фаранджи” …
Във всички отношения Танзания е просто приказка и лесна за пътуване. Почти никога децата не са ни искали нещо, а хората само ни поздравяват учтиво, без да ни зяпат изумено. И палатката не прави впечатление на никого, никъде. Никой не ни е лъгал с цените. След като обясним, че не искаме дадена услуга, хората усмихнато си тръгват. Просто райско! А като се добави и това, че е пълно с диви кътчета за къмпингуване и усамотяване, вече съвсем ни се издига в очите.
След час-два стигаме до ръба на скалите, в усамотена част, далеч от къщички и хотели. Опъваме палатката под един евкалипт и опиянени от прохладата, ароматите и прекрасни звуци бързо заспиваме.
В следващия пост четете … Керванът потъва в дън горите тилилейски, достига до епична гледка и се впуска в един необичаен преход към безкрайната савана.
Вижте повече за книгата “Палецът на свободата” – тук Книга. С всяка закупена бройка подпомагате Африканската експедиция, която продължава.
