Адис Абеба и как внезапно завърши африканското пътешествие

11.03.2020

Наслаждаваме се на небивалото спокойствие до скътаното ручейче. Само две жени натоварени през главите с чували и кравар дошъл да напои кравите си на едно от вирчетата ни зърват изумени. Готвим си на огън, къпем се и перем (без естествено да замърсяваме рекичката). Тръгваме чак към обяд.

Качва ни джипка със строителни инженери до град Дебре Маркос (Debre Markos). От тях разбираме, че образованите хора силно мразят разделението на етноси в страната и не ни казват пряко дали са от етноса оромо. В момента в Етиопия, след 30 годишната комунистическа диктатура, царят интензивни етнически вражди и зверско съревнование кой ще грабне властта. Най-недоволни са тиграйците, които са малцинство и мразят временно поставения на пост президент – нобелов лауреат за мир. Те са и в бойна готовност и очакват нападение от “врага”, който не е много ясно кой е и въобще дали му пука за тиграйците.

С друг джип, рядкост за автостопа в Етиопия, се придвижваме до Деджен (Dejen). Минаваме през огромно високопланинско плато, разграфено на малки нивички, очевидно находището на насажденията от теф за региона. Жътвата е минала и често виждаме десетки волове да вършеят с копитата си, въртейки се в кръг. Както и множество селяни веещи с легени зърното на полъхващия вятър. После ръбът на платото изчезва, заменено от дълбоки като пропасти долини. Там някъде в ниското е и Сини Нил, който до момента тече на юг езерото Тана и тук прави широк завой на запад, за да тръгне в основната си посока на север към Судан и Египет.

Пресичаме градчето пеш. Цветин върви отпред като поздравява хората и говори с милите деца. В края на града заставаме точно преди стръмна серпентина, която се спуска към долината на Сини Нил. Днес определено ни е ден за стоп с джипове. Един ни качва за десетина километра. Пътят става изцяло разбит, а на места където има асфалт е разтопен на ивици. Самосвал ни взима за още няколко километра. Щастливи сме, че не сме се качили на някой от многото пренатоварени камиони, които буквално пълзят по стръмнините. Самосвалът ни сваля на завой, където голямо стадо зелени павиани са се разположили и учудено ни наблюдават. Мъжките екземпляри са огромни, но за щастие не са агресивни.

Работници по пътя ни взимат за още няколко километра. По нов мост, дарение от японците, пресичаме реката. Каньонът на Сини Нил, изсечен за милиони години в скалистата планина, е феноменален по мащаби. Скалите покрай пътя на места са разтечени като пещерни сталактити. По перпендикулярно растящите директно от канарите дървета се срещат дебели бабуини, удобно полегнали по гръб на клоните като във фотьойл. Работниците ни подаряват торба с манго и притеснени, че се свечерява не искат да ни оставят, докато не се качим на следващото транспортно средство. Обясняват се с шофьор на полупразна маршрутка, който приятелски ни махва да се качим безплатно. По пътя непрестанно ни разпитва за пътешествието и се шегува с нас: “Живота ви е безсмислен… Вижте си кожите, почернели сте като нас… Трябва да се изкарват пари и да пътувате с кола…”

Сини Нил е границата между област Амхара и Оромия. Катерим се повече от час по разбития път към върха на платото. Стъмва се и шофьорът ни кани да спим в неговата къща в градчето Гухацион. Жена му Симен ни посреща с единадесетмесечното им бебенце. На гости са им и възрастна баба съседка и внучето ѝ. Къщата е луксозна и чиста. Гледаме сватбеното филмче на домакините. Ядем инджера и широ, както и домашна пита, изпечена от съседката. За “отскок” преди лягане по етиопска традиция, Симен ни прави кафе церемония. Удряме по няколко гъсти като кръв кафета. Пробваме и по глътка от домашно дестилираното уиски от сорго, което наподобява на китайския алкохол бай джоу. В обща стая с домакините лягаме по земята и дивана. Спим сравнително спокойно.

12.03

Сутринта ни събуждат братята на Симен, които идват да я навестят. Готвим си на дървени въглища (поради предателството на Нафтечко  🙂 ) и си бърборим с младата майка. Единственото неудобство на незавършената къща е, че луксозната тоалетна все още няма стени и рискуваш докато си вършиш работата някой съсед да те зърне. Но след прекарания месец в Етиопия, това си е бял кахър 🙂

Свършили сме всичките си пари, а и толкова много се замотахме, че след като ни качва бърз и празен тир за столицата, променяме плана. Решаваме да не се отбиваме към португалския мост и манастира Дебре Либанос, а да цепим директно за Адис Абеба. Караме отново по високо плато – житницата на Етиопия, на което селяните продължават да вършеят с волове. Уникално е как битът на етиопците се е запазил толкова много, както сякаш никъде по света, където сме били до сега.

Преминаваме ниска планинска верига – планината Ентота, обрасла с дива иглолистна гора … И ето, че пред нас се разкрива седем милионната столица на Етиопия – Адис Абеба. Лек смог покрива няколко високи сгради в центъра на града. Първото ни впечатление е, че е доста добре развит и подреден, особено в сравнение с останалата част на страната.  Чисти улици, зеленина, тротоари, градски транспорт и стотици сини Жигулита за таксита, които ни връщат в близкото минало на България. Градът въобще не е пренаселен. Няма и следа от хаоса, многолюдието и прахоляка на Хартум, столицата на Судан. Съвсем лесно и спокойно си откриваме градски автобус, който си хващаме до центъра за по 2 бира на човек (80 ст.). Е, срещаме се и с няколко съмнително изглеждащи типа, които ни подвикват, но с това вече сме свикнали.

Слизаме на кръговото на пиаца до старата църква “Св. Георги”, която разглеждаме. После се отправяме към Националния музей, където ни е срещата с домакина ни от каучсърфинг Абрахам. И тук нормални улици, 3-4 етажни сгради, светофари, магазинчета и добре облечени хора създават усещането, че сме в друга държава. Абрахам ни завежда в тясната си стаичка без прозорец, в общо дворче, където живеят и други наематели. Кварталчето, макар и в центъра е старинно, с каменни улици и ниски прихлупени традиционни къщи. Ние имаме нужда точно от това, бърлога в която да се скрием и да си починем. Но не това е предвидила съдбата за нас … 🙂

Докато си почиваме, хапваме от остатъците храна и се чудим какъв план да си направим Абрахам идва и казва, че поради Корона вируса, хазяинът му, който преди това бил съгласен да гостуваме няколко дена, сега заявил, че не може да останем. Не приел и обясненията ни, че сме от три месеца в Африка, извън всякакви опасни зони. Абрахам се чувства адски неудобно и ни е намерил хотелче в близост, което държи той да заплати. В хотелчето ни чака друга изненада. Собственичката изведнъж решава, че не можем тримата да спим в една стая, а трябва в две и така вместо за 200 бира, трябва да се платят 400. После пък се разсърдва, като ѝ заявяваме, че след като плащаме за две е логично да ползваме две стаи, а не една. Както и да е …

Оставаме раниците и излизаме с Абрахам на разходка да “удавим мъката” с черно кафе и сокче от манго. Изумени сме от светската обстановка и модерността на града. По-късно влизаме в подобно на катакомба заведение и ядем най-вкусната инджера, широ и допълнителни кърита. Приятелят на Абрахам, след като разбира, че не сме опитвали традиционната напитка медовина, ни кани да я пробваме в традиционно заведение за “тедж” (медовина). Жълтата течност се сервира в колби и е доста приятна на вкус. Наподобява на нещо като домашна бира “тела”, но е сладка и доста по-силна.  Преди заведението успяваме да посетим катедралата, която е в италиански стил и е много внушителна. Въпреки късният час, в дворът ѝ и пред самите стени е пълно с усърдно молещи се етиопци.

Прибираме се в хотелчето изморени от дългия ден. Но приключенията не стихват. По някое време в съседната стая се прибира двойка, от която мъжът започва да тормози психически жената. При звукът на удар обаче Цветин откача и започва да крещи на български с всички сили пред врата на изрода, че ако това се повтори ще го пребие. Тормозът внезапно секва. На следващия ден учудващо всички се държат с голямо уважение към нас.

13.03

Днес трябва да се изнасяме от хотела при друг домакин от каучсърфинг. Но преди това имаме да свършим няколко належащи задачи. Първата е зъболекар, тъй като едно зъбче въпреки оправянето му в Кайро продължава да наболява. В зъболекарския кабинет се отваря дупка в графика и Маги сяда на инквизиторския стол. Зъболекарят, разбира се както навсякъде в Етиопия е току що пораснало дете и изглежда под 20 г. След като задълбочено гледа рентгеновата снимка заявява, че разваленият е някъде 2-3 зъба по-далеч от болката. Нещо като от вица дето попът отишъл да му извадят болен зъб, но зъболекарят му извадил здрав и след протестите на пациента казал:”Спокойно и до него ще стигнем.”  🙂  Нещо не ни харесва тази работа. Но след като зъболекарят ни разяснява, че на етиопците не им чистят кариеси, защото имали суеверие, че било гадно и идвали само да им вадят зъби, решаваме че това място не е за нас. Бързичко се изпаряваме от кабинета. Втората задача е да намерим разтвор за лещи. В оптичните магазини обаче въобще не са чували за лещи, камо ли пък за разтвор. Така и тази мисия пропада.

Докато обикаляме града ни прави впечатление големия брой просяци и сакати, дошли от цялата страна. Някои от бездомниците си имат мини къщички-съндъци, подобни на японските капсули за бизнесмени, луксозно облицовани с ламарина и дръжки за местене. Някои си имат и мини врати, които даже се заключват с катинарчета. По улиците се разхождат улични търговци на банани със сръчно направени колички от дърво, с лагери вместо колела. Разбира се не липсват и всякакви разнообразни по форма навесчета. Както и “буна бет”, традиционните кафенца с постлана трева, ниски столчета и малки печици с дървени въглища, на които се приготвят в керамични стомнички кафенцата. По тесните улички могат да се видят и микро магазинчета тип катакомби и пазари с разстлани по земята зеленчуци. Въобще Адис Абеба си е доста самобитен град, в екзотична смесица между модерно и традиционно.

Отправяме се към новия ни хост в модерния квартал Боле, в югоизточната част на града. Изумени сме от мащабността на новите строежи, част от които изоставени. Модерни небостъргачи в типичния за китайците пищен стил, без никаква архитектурна мисъл се издигат навсякъде. Завладява ни усещането, че сме в някакъв фейк, псевдо модерен свят, което се засилва и от надписите на китайски по строежите. Очевидна е горчивата истина. Въпреки че в миналото етиопците са успели да се запазят от колониалните сили за столетия, сега попадат в неоколонизаторските лапи на Мордор – комунистически Китай, който определя политическата и икономическа съдба на африканските държави.

С хоста ни се срещаме пред гърмящата видео стена на модерен мол. Завежда ни в близко заведение. От дума на дума става ясно, че той всъщност е фалшив хост и ни предлага да си наемем стаи в хотел на някакъв негов приятел. Опитваме се да преглътнем поредното етиопско разочарование. Тръгваме обратно към центъра и нашето хотелче. На мястото с маршрутките се е насъбрала тълпа, която се втурва към всяко новопристигнало микробусче. Единственият начин е и ние да се блъскаме с тях. Настаняваме се в една маршрутка въпреки протестите на викача-продавач на билети.  Тук ни очаква неподозирана, катастрофална новина. Телефонът, на който снимахме и сглобяваме филмчетата, барабар с кадрите от последните 10 дена, изчезва от джоба на Жоро. Човекът, до който седеше вече отдавна е слязъл, когато установяваме липсата. Вече нищо не може да се направи. Вината си е изцяло наша. Бяхме предупреждавани многократно за кражбите в Адис Абеба. А и след предишната кражба си бяхме казали, че ще внимаваме много повече, но какво да се прави, станалото станало.

Перипетиите продължават. Сякаш нямат край. В старото ни хотелче няма места. Отиваме до друго, в което ни взимат парите, но се оказва че стаята е в друг клон на пансиона, на 15-тина минути пеша. Пребити като кучета и доста отчаяни се трупясваме в доста прилична и чиста стаичка.  На всичкото отгоре ето, че се появява и първият болен от корона вирус в Етиопия и внезапно се формира параноя, която по племенно дивашки начин се насочва не към китайците, които продължават да си летят безпрепятствено, а към европейците. Никой не го интересува, че сме повече от месец в Етиопия и повече от четири месеца извън Европа. По улиците всички ни подвикват: “Корона, корона …” Става все по-неприятно и опасно. Решаваме да подадем документи за електронна кенийска виза, да съкратим маршрута и да не ходим до интересната, с автентични племена долина Омо. По най-бърз начин трябва да се отправим към границата с Кения.

14. – 15.03

Седим си и си почиваме в страхотното ни хотелче “Пансион Пети километър”. Разбираме колко по-лесно е да пътуваш по конвенционален начин с транспорт и спане на хотел. Няма нищо общо с това да си нон-стоп на пътя, изцяло изложен на външните условия и благосклонността на съдбата и местните. Да не знаеш къде ще замръкнеш, къде ще си намериш място за спане. Дали няма да дойде групичка от местни със сопи, брадви, калашници. Дали няма към 4 сутринта да забучат високоговорителите на някоя близка църква или джамия. Дали няма да дойде някой да те изгони …

Въпреки комфорта на хотела, напрежението в нас е толкова високо от вчерашната нелепа загуба на телефона и трайбълските подвиквания “корона”, че за пръв път се изпокарваме помежду си, макар и не сериозно. За успокоение Жоро и Цветин си подстригват брадите и после заедно с Маги се разхождаме из известния пазар “Меркато”, с размерите на цял квартал. Но в сравнение с египетските или судански такива, въобще не е екзотичен и не ни впечатлява. Най-обикновени сергийки за дрехи, обувки и всякакви джунджурийки. За съжаление подвикванията към нас “корона, корона …” продължават и ни карат да се чувстваме като прокажени или чумави.

На връщане случайно срещаме Лина – датчанката, с която бяхме се засичали и в Судан. Пием сок от захарна тръстика заедно. Тя ни споделя, че по спешност се прибира към Щатите, защото е притеснена, че всеки момент ще затворят границите. В нашето убежище – хотелчето взимаме крайното решение: “Никакви негативни мисли, никакво хейтване при каквито и да е обстоятелства. Трябва да запазим нашата си магическа реалност, защото с негативните мисли, привличаме само негативни събития.”

На следващия ден посещаваме гръцката църква. Тук в Адис Абеба до преди комунистическия режим, столетия е имало силна гръцка общност, която си е живеела от поколения. Дори са били близки приятели и съветници на последния император Хайле Селасие. Гръцкият свещеник, който си е роден тук, леко се е притеснил от корона вируса и си подава вместо ръката, ръкавчето за целувка. Службата се отслужва в тесен кръг. След това, по гръцка традиция, сядаме на кафе в голяма зала със снимки по стените на гръцките монарси. Приказваме си на дълго и на широко със семейство, работещо в гръцкото посолство, за пътешествия и техните премеждия из Етиопия.

Прибираме се в хотела и се отдаваме на възможността да сме луксозни клошари. Перем се и готвим на котлончето на персонала, с които станахме приятели след скандала на втория ден, когато се опитаха да ни изнудят да им плащаме повече пари от първата нощ.

16.03

Тръгваме към 10:30 ч. Хващаме маршрутка до кръговото “Мексико”, от където се надяваме да хванем друга, с която да излезем от безкрайния мегаполис, на удобно за автостоп място. Всички сгради наоколо са китайски, явен знак, че Етиопия на 100% е колонизирана от Китай. Оказва се, че няма маршрутка до градчето Моджо – наша цел и трябва да се придвижим до автогара в източната част на града. Там, в далечния край намираме маршрутка за Моджо, но младежи ни заблуждават, че трябва да им платим на тях и единият офейква със стотина бира в ръчичката. За негово нещастие обаче Цветин и Жоро го спипват точно преди да се измъкне от автогарата и си прибираме паричките.  🙂

Около маршрутката се разразява спор, в който крадците се опитват да излъжат, че са ни носили раниците, но интелигентен възрастен етиопец ни защитава и мошеникът се изпарява с подвита опашка. Маршрутката до Моджо струва само 35 бира (1,70 лв.) за 70 км. След като се измъкваме от разбит участък по пътя се движим по трилентова перфектна магистрала. Пълно е с автомобили, крайно нетипична картинка за Етиопия.

Моджо (Mojo) изглежда малко приятно градче. На излизане от него решаваме да поседнем в едно заведенийце и да хапнем по едни спагети с люти чушки. Общо взето обстановката е спокойна, въпреки че местните от време на време продължават да ни подвикват “корона, корона …” На стоп ни качва джипка за около 180 км., до градчето Шашамане. Шофьорът работи за китайска фирма, която от 9 години строи пътища. Информира ни, че потокът от китайци въобще не е спирал, като уж ги слагали под карантина за 20 дена когато пристигали. Ако били болни, според него ги връщали обратно в Китай. Как, чрез телепорт ли или през летищата, с риск да заразят други пътници !!!

Отклоняваме се от трилентовата магистрала, която отива към Джибути – пристанището за връзка със света на Африкански рог. Движим се по Голямата разломна долина между африканската и индийско-океанската тектонични плочи – цепнатина в земята, която между другото продължава чак до Мъртво море и Галилейското езеро. Пейзажът  е напълно различен. Плодородни черноземни равнини изпъстрени с акациевовидни дървета, като от саваната. Въздухът е топъл и влажен, нетипично за планинските части, в които се подвизавахме през изминалия месец. По протежението на пътя се вижда поредица от издължени езера. Земята тук е толкова плодородна, че ражда два пъти в годината. Има и два дъждовни сезона – единият, по-малкия е април-юни, а големият юли-септември, който е с проливни дъждове. Личи си, че навлизаме в малкия дъждовен сезон. Небето почернява, засвяткват светкавици и завалява дъжд. Минаваме през зони, където дъждът напълно е наводнил села и поля. Изглежда толкова подгизнало, че не знаем как ще оцеляваме с пробитото на множество места дъно на палатката. Дъждът, който ни удря е екстремално проливен.

Регионът е населен с етноса оромо – най-многолюдния в Етиопия, което си и личи. Къщите са кръгли от караплет и със сламен покрив, но доста по-различни от познатите ни. Значително по-големи са и покривите са на три пласта. Керпичените стени около вратите са изрисувани с колоритни геометрични мотиви. Покрай пътя не липсват и огромни многолюдни пазари, с големи камари домати и гигантски папаи. Усещането е напълно различно, което се допълва и от ято гигантски марабута, които си се разхождат най-спокойно до едно от езерата, в близост до хората.

Вече по тъмно пристигаме в Шашамене (Shashamene), последният град от провинция Оромия. Сравнително голям е и му се носи славата на не особено безопасен. Също така е известен с растафарианската си общност, дошла от Ямайка на времето.

Интересно да се знае …

Последният етиопски император Хайле Саласие (с почетна титла Рас Тафари) след посещението си в Ямайка предизвикал нечувано обожание сред ямайското черно население, което след робските години останало шашнато от вида на императора. Въобще не предполагали, че тъмнокож е възможно да има такова висше социално положение. Възприели го като въплъщение на Исус Христос. Така възникнало религиозното движение на растафараите – по името на императора Рас Тафари, което чрез музиката на Боб Марли добило популярност по цял свят. Въпреки, че повечето хора свързват растафарианството само с пушене на трева, дълги расти и любов към мира, всъщност става въпрос за цялостно религиозно движение със собствена доктрина и строги морални принципи. За повече информация може да се гледа изключително любопитния документален филм за Боб Марли – Marley (2012)

Шофьорът ни сваля в центъра на града, като не пропуска да попита колко ще му платим, въпреки че по пътя подробно бяхме му обяснили как пътуваме. Намираме се пред главната църква “Теклеманиот”. Тъкмо започва вечерната молитва и вътре са се струпали доста хора. Някак си не ни се иска да питаме за подслон, защото си мислим, че ще ни откажат. Ако пък се съгласят сънят ни ще бъде разбит в 4 сутринта от високоговорителите или от някой, който ще иска да се махаме. На картата виждаме широки зелени площи в съседство. Решаваме да ги проучим. Оказва се училище, което обаче е оградено отвсякъде. Докато разузнаваме, човек с добър английски ни доближава и пита на къде сме тръгнали. Разбира, че търсим място за палатка и ни прави знак, че нагоре по улицата е много опасно и ще ни резнат гърлата. Повежда ни към една от страничните порти на църквата, като ни обяснява, че вътре ще ни е най-сигурно. За съжаление обаче не влиза с нас и се налага ние да се обясняваме с отчетата на развален амхарски, че искаме да спим в двора. Настава голяма суматоха и учудване. Насъбират се доста хора около нас и се започва голямо обсъждане. Един младеж ни превежда, че е изключено да спим в свещените земи на дворното пространство. Но щели да измислят нещо. Отиват да извикат някого. Дочуваме, че някои изразяват и притеснение заради корона вируса и международното положение. Опитваме се да успокоим хората, че не идваме от заразени зони и че сме от 4 месеца в Африка.

Появява се мил мъж и ни махва:”Следвайте ме.” Друг пък се мъчи да ни бутне няколко банкноти, събрани от хората, тъй като са се притеснили, че не можем да си позволим хотел. Едвам ги отклоняваме и с благодарност поемаме към близките къщи. Канят ни да спим във вътрешен двор с постройка, заета от различни наематели. Една от стаите е празна, необзаведена. Настаняват ни там въпреки, че им казваме че можем да спим в двора. Точно разпъваме палатките и започва да вали. Какво невероятно провидение! Спасени сме и днес, за пореден път!

Хората са много мили и ни извикват да вечеряме с тях. Изпитваме огромно облекчение, че не ги е страх от “короната” и са толкова приятелски настроени. Разбира се все още има хора, които възприемат ситуацията шеговито и си правят неуместни шеги подвиквайки. Но доста хора ги е страх и е уморително. Вечеряме както обикновено инджера, широ и манджичка от домати. Докато хапваме гледаме телевизора, от който се бълват непрекъснато психарски новини за вируса, като от време на време на екрана се появява червено премигващо око и злокобен глас реди някакви предупреждения. Такава психария не бяхме виждали. Нищо чудно, че хората така са се стресирали. Особено стряскащо е за необразованите, които всъщност са мнозинство тук. Въпреки това две възрастни жени се заливат от смях до нас, докато си хапват мед с нещо адски неприятно на вкус – традиционно лекарство срещу болести. За момента в страната има само един случай, но всички са обезпокоени.

Лягаме си смазани от дългия ден. Остава ни една финална права до границата с Кения и вече броим всеки километър до напускането ни на Етиопия.

17.03

Цяла нощ вали дъжд. Осезаемо се усеща наближаването на дъждовния сезон. Как ли ще я караме с пробитото дъно на палатката в огромните кални пространства на саваната? Тази сутрин, въпреки че трябва да бързаме към кенийската граница, по някаква причина изобщо не се активизираме. Може би някъде дълбоко в себе си знаем, че апогеят на безумните етиопски дни ще е именно днес и  наистина няма никакъв смисъл да се бърза.

Зад къщата семейството на собственика на мястото и различните наематели са започнали новия ден както обикновено – правене на инджера заедно, готвене, приказки и смях. Съжителството е хармонично и много задружно. Канят ни на кафе церемония. Някой отива да купи зелено кафе за печене. Една от жените пък приготвя килимче, което напомня трева и поставя церемониалната масичка пред себе си. Бебето ѝ търчи босо из калта и от време на време се залепя до нея да суче. Отстрани една от бабите чепка памук и го преде на хурката си. Ще си тъкат сами молитвените шалове. Маги се заема да им помага с чепкането. Памукът е пълен с малки семенца, които се вадят трудно.  След церемонията ни канят да останем и за обяд. Отказваме, тъй като скоро сме закусили, но всички много държат да хапнем поне малко инджера с широ.

Подаряваме на собственика една иконка и всички изпадат във възторг. Бабата се хвърля да я целува. Напускаме къщата, отпочинали както никога, адски щастливи от контакта с тези мили оромоси и от спойната сутрин с кафе и хапване.

Все пак сме решили да преминем през провинция Южни нации и националности (Southern Nations and Nationalities) и да се опитаме да видим някое селище около град Карат Кансо – целият регион е под защита на ЮНЕСКО като защитен културен пейзаж. До там имаме към 300 км. и после още 200 до границата. Надяваме се до три дена максимум да сме там, а и все още не сме си получили електронните визи за Кения.

Излизаме бодро на улицата, заредени с енергия. Поемаме пеш към края на града, на 3-4 км. По небето обаче започват да се сгъстяват черни дъждовни облаци. Прикапва и се налага да се скрием под навес на кафене. Отново се усеща тревожността с короната при някои хора. Има вероятност скоро въобще да не ни качват на стоп и придвижването да стане рисково, но за сега таим надежда, че има три дена време да минем в уж по-цивилизована и гостоприемна Кения.

Дъждът спира и поемаме по дълга главна улица към края на града. Вече сме извън центъра и обстановката рязко се променя. От схлупените “буна бет” (кафенета) и барачки магазинчета всички погледи се приковават към нас. Един подвиква “корона”, друг подема от отсрещното заведение, трети дюдякат или се хилят истерично. Започваме все по-осезаемо да се чувстваме заплашени и вървим с все по-забързваща се крачка, без дори да се озъртаме. Минават няколко камиона, но ни правят знаци, че са до тук. Подвикванията ту на шега, ту като че ли с лека агресия се усилват. Пълно е с хора и цари голямо оживление. Личи си, че повечето са от селата или провинцията и са крайно диви и необразовани. Подминаваме някаква тълпа от хора и чисто гол мъж, който крещи. Тялото му е покрито със странни язви. Ужасени вече тичаме. Цветин е минал няколко метра преди нас, а аз вървя зад Жоро. В полезрението си забелязвам млад мъж, който с бърза крачка пресича улицата и се насочва към Жоро. Подлага му крак в опит да го спъне, а след това започва да му крещи ядно нещо на амхарски. Вниманието ми се отвлича от друг чичо, който точно е започнал да ми дърпа раницата и да пита какво има в нея. Изкрещявам му да не ме пипа, докато агресивният мъж продължава да се рита с Жоро. Забързваме крачка и настигаме Цветин, а неприятните типове остават назад. Мислим си, че просто са искали да ни сплашат покрай нарастващата паника с “корона вируса”. Но след пет минути ходене неприятната истина се разкрива. Жоро си пипва джоба на панталона и установява, че портмонето е изчезнало. Доста сме се отдалечили и е ясно, че сред стотиците щъкащи хора няма да имаме никакъв шанс да ги открием. В портмонето за щастие нямаше абсолютно нищо важно, само малко бирове на стойност около 35 лв. Но това ни е четвърта кражба в Африка и ни действа изключително потискащо.

Жоро е покрусен, а аз съм бясна, че след като хиляда пъти си бяхме казали да не държим нищо в джобовете, отново допуснахме глупава грешка. В Хартум ни взеха един стар айфон от джоба на Цветин. После някой измъкна 200 долара от портмонето на Жоро, докато си бяхме в къщата на домакините. Сега в Адис Абеба, в автобуса джебчия измъкна незабелязано новия айфон на Жоро. А днес замина и портмонето.  Така ми кипеше от непредпазливостта ни, както и от това че сме станали по-уязвими от тежките условия, че само чаках някой да викне “корона”  и да почне да се кикоти, за да го нокаутирам (това разбира се е само в гневните ми фантазии 🙂 ).

За щастие съвсем скоро успяваме да стопираме един самосвал, тръгнал към някаква кариера на 15 км. С най-голямо облекчение излизаме от Шашамене, който действително се оказа опасен град. Всъщност още вчера едно от момчетата беше ни разказало, че след като се стъмни не излиза никъде, тъй като не е местен.

Слизаме на малък разклон до много интересни тумбести къщи от глина, целите изрисувани с геометрични мотиви, с “хобитски” сламени покриви.  Изглеждат много по-големи от всички, които бяхме виждали до сега. Няколко жени изтичват от къщите си и ни поздравяват весело с ръкостискане. Около нас се събира обичайната тълпа от деца и младежи. Тръгваме да вървим по пътя и след като една жена разгонва повечето деца оставаме почти сами. През цялото време обаче ни следва тийнейджър, който знае няколко думи на английски и настоятелно ни говори за вируса. Обясняваме и сега, вече за милионен път, че сме от близо 40 дена в Етиопия, но той продължава да е възбуден. От към селото отзад дотичват още няколко младежа, които ни наобикалят. Все повтарят “корона” и веселата обстановка се сменя с напрегната и агресивна. Започват да ни преграждат пътя и сочат да се връщаме назад, което доста ни изнервя. Отново във въздуха заехтяват странните улуликания, които издават тревога и са ни така неприятни. Продължаваме с бърза крачка по пътя. Отстрани няма почти никакви къщи, само полета. Усещаме, че ситуацията е извън контрол и е взела много неблагоприятен за нас обрат. Хвърляме бърз поглед назад и забелязваме огромна тълпа от поне 30 озверели младежа да тича към нас. Все още са далеч, но трябва веднага да стопираме нещо, без значение в коя посока. Кой знае какво би станало ако ни хванат? С примитивното си племенно мислене са убедени, че сме болни от вируса и бягаме от властите, заразявайки селата им. Всичко изглежда като в някакъв луд екшън филм.

От другата страна на пътя един старец и възрастен мъж седят на банкета безучастно. Изведнъж мъжът забелязва суматохата на 600-700 метра зад нас и се изправя бавно, като не ни изпуска от очи. Вдига от земята мачетето си и го скрива зад гърба си. Струва ни се, че сънуваме някакъв ужасен кошмар. От пет минути се моля на пълни обороти нещо да спре и да ни спаси. Остават броени минути, които бавно се процеждат … Най-сетне! Спасителното камионче набива спирачки до нас. Забелязали са, че нещо необичайно става и ни питат какво се случва. В това време бесните младежи са спрели да тичат и като че ли са се отказали от плана си. Този с мачетето също се прави на разсеян. Обясняваме трескаво, че зоната е много опасна и ги молим да ни качат. Шофьорът поназнайва английски и явно е запознат с региона, защото потвърждава, че тук хората са много особени. Махва ни да се качваме на леглото отзад. А ние само и това чакаме. Спасени сме!

Камиончето пътува до долината Омо, град Жинка (Jinka), от където е и шофьорът. Скоростта ни е бавна, но ето че напускаме област Оромия. Изчезват и надписите на латиница.

Интересно да се знае…

Езикът на оромосите се изписва с латински букви, за разлика от амхарския и тиграйския в Северна Етиопия, които ползват древната писменост “ге`ез”.

В областта на Южните нации природата коренно се променя. Всичко е в тропично почти крещящо зелено – около големите тумбести къщи има килим от трева, банани, манго, цветя. Мъже с цилиндрични сламени шапки обикалят насам-натам. Това е характерен атрибут в региона на Волайта. Въпреки съвсем новите любопитни гледки и досега с така дълго очакваните тропици в ниското, далеч от кафявите полета от теф, рехави евкалиптови горички използвани за дървостроителство и въглища, изобщо не можем да се изпълним с ентусиазъм. Мисълта, че още тази вечер ще трябва да слезем от закрилата на камиона и да се борим за оцеляването си, ни потиска. Допълнително, отчайващо ни действат и международните новини за започваща пандемия, вече настъпваща и в Африка. Все повече граници се затварят. Мечтаем си да достигнем Кения и просто да си почиваме някъде на Индийския океан следващите три месеца, колкото е дълга визата, докато нещата позатихнат. Току виж пък сме успели да се доберем и до Занзибар.

Получавам мейл от Тери, нашата приятелка пътешественичка – току що едвам е успяла да се завърне в България от Западна Африка с последните възможни полети. Съветва ни да се връщаме, защото прогнозите са много лоши. От тази информация черните мисли съвсем ме превземат. Жоро е изпаднал в амок, опитвайки се да асимилира поредния обир. Само Цветин е в бодро настроение. Въпреки добрия асфалтов път сме твърде бавни. Скоро става ясно, че едва ли ще стигнем преди зазоряване в Карат Консо, а и шофьорът и помощникът му не искат да ни карат през нощта. С падането на вечерта и наближаването на първия голям град Содо (Sodo) става ясно, че ще ни свалят в него. Опитваме се да ги навием да ни вземат поне до столицата на провинцията Арба Минч (Arba Minch), на още стотина километра, но твърдо ни отказват. За да ни помогнат ни оставят в центъра, до голяма етиопска православна църква. На слизане не пропускат да ни искат пари, на което Жоро само си изтърсва останалите десетина стотинки и за пореден път им казваме, че току що са ни ограбили и нямаме пари. Шофьорът изведнъж ни повярва и покрусен започва да вади пари. Отказваме ги твърдо. Но в крайна сметка не ни пускат преди да сме взели 150-те бира (5 лв.), за тук доста солидна сума, които ни предлагат.

Влизаме в двора на църквата, въпреки че знаем че няма да ни позволят да спим тук … Но сякаш се надяваме, че нещо ще се случи, както миналата нощ. Около църквата няма много хора (в провинция Южни нации над 50 % от населението е протестантско), но тече вечерна служба и проповед. За наш ужас свещеникът започва да говори с гръмовен глас нещо за вируса. Всяко второ изречение съдържа “корона вирус” и отеква по високоговорителя, чак до дъното на мозъчните ни кори. В чезнещия ден сме се свили в един ъгъл до оградата. Трябва да изчакаме да свърши проповедта, за да говорим с някой. Под прикритието на тъмнината започвам да рева неудържимо, без никой да ме вижда. След всеки крясък “корона” на свещеника реввам още по-силно. Цялото напрежение, постоянната битка да си на сигурно и да не те линчуват през този месец на непрестанен стрес се отприщват. Рева без дори да знам защо. Не знам, от къде да взема още сила и желание за пътуване. Етиопия беше трудна за номадстване и преди лудостта с “короната”. А сега направо се превръща в ад.  

Забелязвам как пазачът ни ръкомаха с някакъв прът да се махаме от двора. Вече толкова пъти са ни гонили като бездомни кучета, че започва да ми се струва нормално. За щастие някакъв човек с добър английски, възпитан и образован, идва да се осведоми защо седим така с раниците до вратата. Разказваме му за перипетиите си и че не търсим хотел, а място за палатка. В това време едно момче, което беше свидетел още на драматичното ни слизане от камиона и как шофьорът ни даде пари, ни вика през оградата настойчиво. Видът му не е особено всяващ доверие, с щръкнала коса и висящ кръст обеца от ухото, но пък има нещо мило в погледа. По някаква причина не иска да влиза в двора на църквата. Преди също сме виждали хора, които се молят на вратите, без да смеят да влязат вътре. А може и да не е православен. Подава ни някакво листче. Поглеждам го и ми призлява – написано е името и телефона на някакъв доктор. Човекът с английския ни идва на помощ. Превежда ни, че това всъщност е някаква чуждоземска християнка болница, в която имат хостел и биха ни настанили безплатно. Самият той изглежда много свестен и загрижен и решаваме да им се доверим. Момчето ни повежда през тъмни улички. Болницата е само на десетина минути пеш. В тъмното не се набиваме на очи, но все пак някои ни забелязват и подвикват “корона”.

Стигаме до болницата, която е снабдена със сериозна охрана и ограничен достъп. През цялото време ни се мяркат параноични мисли дали не ни водят тук, за да ни карантинират насилствено. Бяха ни казали, че вътре има и други бели. Мъжът беше ни успокоил, че ако не ни пуснат вътре ще можем да се върнем в църквата и да говорим със свещениците. От охраната са много мили и ни поставят да поседнем до караулката, докато Цветин и един човек отиват да говорят с някого. Оказва се, че всъщност белите са самите лекари, което доста ни поуспокоява. Не след дълго Цветин се връща с радостни новини. Един от лекарите, американец, се е съгласил да си опънем палатката в задния двор на къщата му. Още една нощ на страхотно благоволение от ангелите пазители  🙂

Лекарите живеят в големи спретнати къщи със страхотни дворчета и полянки с цветя. Д-р Адам ни посреща усмихнат. Кани ни да ползваме банята му. Говорим си за перипетиите и плановете ни, когато той ни съобщава новината, която променя всичко. Идва ни като гръм от ясно небе! “За Кения ли сте тръгнали? Кения си затвори всички наземни и въздушни граници за хора идващи от страни с “корона вирус”. Изпадаме в пълен шок. Изобщо не знаем какво да правим. В Етиопия за момента вече има 7 случая, така че вероятността да не ни пуснат е доста голяма. Освен това визите ни продължават да не са одобрени.

Четем в интернет последните новини – все повече страни затварят граници, ЕС току що си е затворил външните граници за туристи, случаите растат главоломно и се задава и икономическа криза … Ако пък вирусът се разпространи сериозно и в Африка изобщо не се знае какви ужасии, глад и престъпления могат да започнат и като че ли рискът за нас чужденците ще се увеличава. Д-р Адам споделя, че днес са хвърляли камъни по един от лекарите, като излязъл навън, въпреки че те живеят тук от пет години, даже и повече. Имало мълва, че в болницата имало случай на “корона” и дошли даже медиите. Това, разбира се изобщо не е вярно. Ще трябва да приемем факта, колкото и да не можем да го асимилираме – африканското пътешествие завършва преждевременно. В тези смутни времена най-разумното е да се ометем от Африка възможно най-бързо.  

Лягаме си в палатките в крайно нервно състояние. Никой от нас не може да заспи с часове. Поне тази нощ се разминаваме с пороите и имаме сигурно и спокойно местенце за почивка.  🙂

18.03

Утрото е още по-превъзбудено от нощта. Трябва да закупим самолетни билети веднага и да се евакуираме към Адис Абеба по най-бързия начин. Д-р Адам и жена му, също лекар, ни правят кафе и дават паролата за интернета, който за щастие е доста сносен. Те самите отиват на работа и ни остават с децата и детегледачката. Можем да ползваме банята по всяко време и постоянно ни питат дали имаме нужда от нещо. Наистина невероятно мили хора. Изпитваме някакво страшно облекчение да си говорим с рационални, логични хора, които ни влизат изцяло в положението. Децата им също ни впечатляват с интелигентността  и поведението си. В съседната врата живее шведско семейство лекари с деца, които също са много мили. Бъбрим си с жената – Малина, която е израснала с родителите си по протестантски мисии в Мозамбик. Тя ни уверява, че в Кения в тази ситуация няма да е по-малко опасно и че и там също се избивали за едното нищо. Докато Малина пържи яйца за Жоро, ние се опитваме да закупим самолетните билети с огромни трудности, защото банките не ни оторизират плащането понеже нямаме телефон, на който да пратят 3D парола. Все пак успяваме да се сдобием с билети Адис Абеба – Истанбул за след два дена. Докато се справим с лудостта на банките минава цялата сутрин.

По обед в пълна бойна готовност сме готови да излезем за следващата битка. Нарамваме раниците и напускаме сигурните територии на болницата. Няма как да пътуваме повече на стоп. Няма място за грешки и рискове. Тръгваме пеш към гарата, която е на пет минути вървене. Всички виждат, че излизаме от болницата и сме “на тръни”. Страхът активира най-инстинктивните и животински реакции в хората, а тук в Африка това е още по-изразено. Някакъв човек ни пита дали не сме имали някакъв здравословен проблем. Успокояваме го, че само сме спали там на сигурно.

Не сме минали и 300 метра и пред нас се материализира маршрутка, която търси пътници за Адис Абеба. Не се замисляме и за миг. Като знак от съдбата е! Колкото по-малко време сме на улицата с раниците, толкова по-добре. Радваме се, че никой от пътниците няма нищо напротив да се вози с нас, въпреки че няколко човека искаха да знаят къде сме били последните две седмици. Повечето хора вътре изглеждат образовани, а и са на път към столицата, така че се държат нормално. Обаче точно когато излизаме от града се разразява скандал. На пътниците са им казали, че тарифата е 200 бира (~10 лв.) за 300 км., а сега шофьорът им иска по още 50 бира (~2,50 лв.). Двама човека отказват да платят завишената цена и без малко да се върнем в града, за да ги оставим. Но все пак нещата се разминават. Вътре сме се сгъчкали брутално, с по двама, трима повече на седалка отколкото трябва да сме. Много е задушно, а по някаква причина и постоянно се затварят прозорците. Започваме да се задушаваме и да се чудим дали не сме пипнали “короната”, въпреки че шансът е минимален. Вече наистина сме на ръба на силите си.

Друсаме се с часове по някакъв разбит, по-пряк път към Адис Абеба. За щастие спираме за една почивка и вечеря преди да сме колабирали.  Вече по тъмно влизаме в града и маршрутката ни оставя на кръговото “Мексико”. Планът ни сега е да се доберем до нашето хотелче и да се затворим там до полета.

В столицата всичко ни се струва адски цивилизовано и културно след Шашамене. Качваме се в един голям автобус до нашия квартал в центъра. Никой нищо не ни подвиква и не ни гледа диво. Единствено на качване ни измиват ръцете с дезинфектант и някои хора се поотдръпват от нас. Тук вече доста хора са започнали да носят маски и ръкавици. Успешно стигаме до хотела, като дори успяваме да купим храна от супермаркета за вечеря. Тръпнем дали ще ни приемат и дали ще има свободни стаи, но всичко се развива “по мед и масло”. Хана, рецепционистката и останалия персонал страшно се радват да ни видят отново. Нашата стая ни очаква – чиста, просторна и с топъл душ (В този хотел ни бе първият топъл душ от три месеца насам.). Трупясваме се в меките легла с намерението да спим до възможно най-късно.

Ако хората само знаеха, колко е огромна разликата да пътуваш с транспорт и да спиш на хотел от това да си на стоп и палатка … Като пътувания в две отделни измерения са.

19.03

В просъница чуваме как по високоговорителите нещо се тръби за “короната”. Вчера в маршрутката в новините по радиото гърмяха за това седем часа наред, въпреки че в страната има само 9 случая. Само при чуването на думата ни побиват тръпки. Хана и персонала вече са с маски и ръкавици. Може би хората си знаят, че ако Африка пламне това ще е десет пъти по-катастрофално от останалия свят. И все пак си е парадоксално, че полетите от Китай до Етиопия въобще не са спирани и за секунда от декември до сега.

Седим цял ден в хотела със свити сърца. Молим се Турция да не си спре полетите от Африка. Почти всички от Европа и Азия до Истанбул вече са канселирани. Часовете ни се процеждат едвам и ни се струват безкрайни. Нещата се менят с адска скорост и не се знае дали няма да останем заклещени в Етиопия. При тази мисъл направо ни става лошо. И без вируса вече едвам издържаме живота тук.

Опитваме се да измислим логистиката по прибирането от Истанбул до България. Попадаме на новина, че някакво момче не е успяло да мине КПП “Капитан Андреево”, защото не пускат пешеходци. Обмисляме вариант за полет до София, но билетите са по близо 200 $ на човек, с което напълно ще банкрутираме. Решаваме да действаме поетапно – чак след като кацнем успешно в Турция да предприемем следващи стъпки. Сякаш сме в някаква супер сложна видео игра, в която на всеки етап има огромен шанс за провал. Обаждаме се и на българския посланик в Етиопия, да го известим, че ако нещо стане с полета ни, ще му ставаме съквартиранти.  🙂 

Следобеда отиваме до близкия пазар за някои сувенири и покупки. Всичко се е поуспокоило. Може би има някакви разпоредби да не се всява паника и вече никой не ни вика “корона”. По улиците, като че ли има малко по-малко хора, а пред всяко заведение или банка има масичка, на която ти измиват ръцете. Успяваме да си свършим всички мисии без стрес. И така се озоваваме с килограм тамян, две стомнички за кафе, 2-3 кг. зелено и печено кафе, африкански дрехи роби, етиопски кръстчета и всякакви екзотични плодове за предстоящия път. Дори се черпим с любимия ни фреш от различни плодове на слоеве. Изведнъж осъзнаваме, че Африка ще ни липсва с топлината, музиката и всички невероятни приключения. Не можем да спрем да се наслаждаваме на всеки момент, преди да се завърнем в отчаяна, военизирана Европа.

20.03

Последен ден в Етиопия. Доплащаме в хотела, за да можем да останем вътре до късния следобед и да си почиваме преди лудата мисия по прибирането, която е с неясен край. Снабдяваме се с ръкавици, за всеки случай за летищата, както и с някои лекарства за тежки времена.

В 6 следобед напускаме хотела и се сбогуваме най-сърдечно с милия персонал. Вървим пеш до главната улица, от където се опитваме да хванем маршрутка за летището, което е на 9 км. Скоро си уреждаме едно бусче само за нас на малко по-завишена цена (по 20 бира на човек, по около 1 лв.) и достигаме успешно летището. С облекчение установяваме, че полетът е навреме и за сега всичко е наред.

Нямаме намерение да се излагаме на риск с други пътници, така че се разпростираме на една самотна полянка. Време е за последно катунарстване. Вадим Нафтечко и започваме да готвим и да правим чай. Един, двама военни ни навестяват, но бързо ни оставят на мира. Тази вечер за последно си хапваме инджера, вече с носталгия. Полетът излита в 1:45 през нощта, така че имаме доста време да си се покефим на полянката. До нас стигат новини, че полетите Истанбул – София са се вдигнали на 400 долара билета. Но по някакво щастливо обстоятелство един приятел ни докладва, че е получил мейл от Министерство на външните работи, че границата с Малко Търново е отворена за пешеходци. Няма случайности наистина! Решението е взето моментално. Ако турците ни пуснат да излезем от летището и не ни карантинират, директно тръгваме към Малко Търново.

В полунощ влизаме в летището. Пълно е с хора от цял свят, закъсали покрай канселирането на полети и летящи от тук. Прави ни впечатление голямото количество китайци, както и че ние сме сред малкото хора с ръкавици и намотани около лицата ни шалове. Не се докосваме никъде, не говорим с никой и не ползваме тоалетните. Не защото ни е страх от “короната” (човек, който преживява доброволно ежедневни срещи със смъртта на пътя, разбира се не може да се притеснява от пневмония), а за да намалим риска от пренасяне на болестта към възрастните вкъщи. За щастие в Етиопия за сега случаите са под 10 и са взети сериозни мерки на време, така че не сме особено обезпокоени. Освен това и мерят температурата на всички напускащи.

Самолетът се отлепя в 1:45 от кожата на Африка мамаааа и полита на север.

Изминаха точно 4 месеца на африканския континент (21.11.2019 – 21.03.2020). Преминахме през 6 държави по земя – Израел, Палестина, Египет, Судан и Етиопия. Изживяхме незабравими приключения. Африка се оказа много по-автентична, груба, истинска отколкото си я представяхме. Изминахме пътя от Йерусалим до Шашамане/Аваша – от Христос до Фосила Люси, едно от най-старите човекоподобни създания, открито в Голямата разломна долина до Аваша (на 3 млн. години).  На шега наричахме експедицията ни “към корените на човечеството” и често се чувствахме, че наистина се завръщаме там физически и психически.  Често далеч от ток, течаща вода и всякакви цивилизационни достижения навлизахме все по-дълбоко в Африка и се налагаше да разчитаме все повече на първичните си инстинкти за оцеляване, отколкото на разум и етика. Шегувахме се:”Това, което човечеството придоби за милиони години от Люси до сега, ние го изгубваме с всеки следващ километър, за дни. Вече сме почти на нивото на Люси, още малко ще спрем да издаваме и членоразделна реч.” Това разбира се е в рамките на шегата. Но когато си твърде загрижен да оцелееш сред околните индивиди, неизбежно започваш да губиш част от културните и социалните си обусловености. 

Африка ни научи на много неща. Изправи ни пред повече трудности, от което и да е пътешествие до сега. Въпреки, че това беше най-тежкото ни пътуване, можем да кажем, че въпреки всичко обожаваме африканската земя с цялата ѝ първичност. Нямаме нито един лош спомен, не храним нито едно лошо чувство, напротив обикнахме континента силно.

Етиопия категорично беше най-голямото предизвикателство. 37 дена с едва 10% спокойни нощи – със заплаха с мачете, с преследващи ни озверели тийнейджъри, с побърканяк насочващ към нас калашник, с нощни посещения в дивото от селяни с брадви и прътове, с хронично недоспиване и изядени от бълхи … И все пак, като си помислим за Етиопия виждаме лицата на смирени, добри хора, на старицата която ни даде чушки и искаше да ни целува краката, на добрия свещеник, който се грижи за нас 4 дена, на всички невероятни хора, които ни помагаха безкористно с чисти сърца … Виждаме Етиопия на възможно най-чистия, натурален бит, далеч от всякакво консуматорство и угаждане и пълен с усмивки. Етиопия на хората, които орат с волове и пият вода от извори. Етиопия на старинните църкви, чиито стени и порти получават най-смиреното обожание, което храм някога е получавал. Етиопия на простия живот, чужд на самотата. Всеки ден си казвахме:”Не мога да издържа и ден повече.” Но поглеждайки назад си мислим:”Хубаво беше в Етиопия!Ама че побъркано пътешествие!” Напуснахме я с усмивка на щастие!

21.03

В ясното утро, след седем часов полет самолета каца на новото европейско летище на Истанбул. Минаваме паспортна проверка бързо. Никой не ни спира или задава някакви въпроси свързани със здравословното ни състояние. С голямо облекчение, че ще можем да излезем от летището без да ни сложат в карантина се засилваме към лентата за багажи. Бегло забелязваме, че има термо камера, но всички пътници минават покрай нея набързо и без проблем. Чакаме двайсетина минути до лентата, но раниците така и не се появяват.

Летището е абсолютно празно, дезинфекцирано, с 95% от полетите канселирани и всички магазини затворени. Нито пътници, нито багажи, нито каквото и да е не се мярка наоколо. Става ни ясно, че раниците няма да пристигнат. Имахме толкова силно усещане, че нещо ще стане с тях, че си бяхме взели всичко важно от там в ръчния багаж. Отиваме в офиса за загубен багаж на Turkish airlines, като по погрешка се изтърсваме в отделението на бизнес класата, но и там ни приемат с готовност, нали все пак сме “луксозните клошари” 🙂 Мъжът зад гишето е много мил турчин, който ни известява, че багажите са останали в Етиопия, както и тези на още дузина пътници и че това се случвало много често с този полет.

Един месец бяхме подложени на постоянни просби: “Give me pen, give me birr” (дай ми химикал, дай ми бирове), така че се шегуваме, че естественият завършек на пътуването е “Give me bag” – съвсем нормално. Последно изпитание от Етиопия, дори след като сме си тръгнали.  Няма лесни неща с тази страна!  🙂  Милият служител ни уверява, че ще ни ги изпратят в България до два, три дни най-много, но ако ще пътуваме за някъде по-добре да тръгваме, защото не е ясно дали ще дойдат със следващия полет. Е, явно ще се простим с раниците си, поне за сега и ще се надяваме, че полетите за София няма да спрат за следващите два, три дни.

Излизаме бодро от летището и се мятаме на първия автобус за централната гара Есенлер. Не е студено, за щастие, защото сме по чорапи и сандали и с тънките си африкански дрехи, навлечени всичките една върху друга.

На Есенлер всичко функционира нормално – има автобуси за навсякъде и дори заведенията за хранене са отворени. Хора с маски и ръкавици са рядкост, въпреки че от снощи има увеличение на “корона” случаите на 600 човека. В този критичен момент е много интересно да се наблюдава психологията на различните народи.  Етиопците със сигурност са много по-страхливи и предпазливи. На 9 случая паниката вече беше пълна, а тук на 600 турците само цъкат с език и всичко си тече лежерно на чайчета, както преди. Купуваме си автобусни билети до град Къркларели (Лозенград), на 40 км. от границата с България при Малко Търново, който струва 52 лири (16 лв.). Автобусът тръгва след един час. Прегладнели сме, така че имаме време да хапнем по една боб чорба с хляб в едно пусто, добре дезинфекцирано заведение.

След три часа път покрай космически строежи и по широки магистрали (особено ако човек идва от Африка, сериозно може да се шашне от мащаба на турското строителство) се озоваваме в центъра на Къркларели.  Тук живота тече още по-активно и от Истанбул. Забелязваме няколко билборда за “корона”, но хората с маски са единици. Остава ни да изпълним предпоследната мисия от веригата задачи по прибирането. След като питаме за бусче до Дерекьой, селце на 10 км. от границата и разбираме, че няма такова, един мустакат чичко ни предлага такси до границата. В настоящата ситуация това е най-добрия вариант. Така че въобще не му мислим. Спазаряваме се за 180 лири (50 лв.). Чичото ни черпи чай и ни говори на български, а накрая се разбираме и да ни изчака докато напазаруваме.

В България от миналата нощ е приет закон за ограничено движение между градовете и сигурно няма да можем да купим нищо от някой по-голям град. Така че решаваме да се запасим с турски вкусотийки, като за последно. Едвам мъкнем торбите със сирена, халви, баклави, прясно изпечен хляб, съвсем евтини плодове и зеленчуци и разни любими турски деликатеси.  Къркларели ни е любим и го познаваме доста добре от двете ни предишни посещения тук. Сега след затварянето на границата не се мярка нито един българин.

Натоварваме се на колата на чичото и поемаме по пустия път през Странджа към заспалата граница. Видът ни е меко казано потресаващ. Облечени сме с няколко ката клошарски дрехи на петна, увити с палестински шалове, по сандали и чорапи, нарамили няколко дисаги със странни принадлежности, в ръцете с торби със зеленчуци. Нямаме нито куфари, нито раници и пристигаме пеш. Най-страшното минава. Турците ни пускат да преминем пеша. Бяхме изтръпнали дали няма да ни спрат по кой знае какви причини. Съобщението на Министерството слава Богу се оказва достоверно. Сега вече ако трябва и пеш ще се приберем до тайната ни обител в Казанлъшко.

Българските граничари като забелязват тримата странни субекта направо им увисват ченетата. С по десетина торби на човек, от които стърчат патладжани и други зарзавати, с мръсни дисаги и плътно зачулени с арабски шалове се изтърсваме пред паспортна проверка.

– Здравейте! – ние с бодър, приповдигнат глас.

– Български граждани ли сте?

– Да, разбира се!

– Еми, щото с тия дрехи … – смутолевя някакъв потресен началник.

– От къде идвате?

– От Етиопия.

Вече съвсем не знаят какво да кажат. Мерят ни температурата и се осведомяват, че в Етиопия няма корона вирус. Няма да ни карантинират.

– Можем ли да погледнем багажите? Какво е това?

– Ами … папая и стомна за кафе, етиопска.

Митничарят направо не вярва на очите си. Що за психопати чудаци са плъзнали по границите  🙂

В пълен екстаз, че мисията ни успя, се отдалечаваме от границата. Тъй като е затворена няма абсолютно никакъв трафик. Сядаме пред близкото магазинче и успяваме да хванем интернет. Сега остава само финалната мисия, която в последните часове се е превърнала също в нелека задача. Чакаме приятелка, която живее в село до Чирпан, да дойде да ни вземе с колата на Свилен, един от най-големите поддръжници на Кервана. Всички останали близки и приятели са блокирани в големите градове и няма как да излязат, за да ни вземат. Лошото е, че нашата приятелка на два пъти вече са я спирали и са я питали на къде отива. Предупредили са я, че ако има над двама човека в колата няма да я пуснат да мине, според снощните разпоредби. Днес е първи ден откакто е влязло нареждането, така че все още има гратисен период. Виждаме, че Ивето е стигнала на 7 км. от нас, до някаква бензиностанция на Малко Търново, с полиция в близост и може да не успее да стигне до нас. В краен случай сме готови да го вървим пеша. Не е като да не сме го правили. Освен това познаваме пътя идеално. Миналата година го вървяхме по нощите за последно. Лошото е, че с тези торби бая ще се озорим. Полицаите обаче ни влизат в положението и пускат Ивето да дойде да ни вземе.

Носим се по пустите пътища към Казанлък и абсолютно не можем да осмислим всичко, което ни се случи през последните 3-4 дни. Минаваме през разни заобиколни пътища, за да не се натресем на полицаите около Бургас и малко преди полунощ успешно достигаме самотната си къщичка. Като в транс сме. Превъртяхме и последното ниво на играта. С облекчение се отпускаме у дома. Залива ни някакво огромно щастие. Няма да дойде никой с брадва посред нощ. В 4 сутринта селото ще е потънало в гъста тишина и ние сладко ще си спим. Вече няма да сме 24 часа нащрек в опит да оцелеем. Имаме си топъл душ, печка с дърва, превкусна храна от градината, чисти чаршафи, без бълхи, течаща вода, ток … На човек му трябва съвсем малко, за да е в пълното щастие, само да можеше да види с какво е дарен.

Очакват ни дни на блажено спокойствие и тишина, с птиците, котките, градината. В четене на книги, съзерцания и планове … докато дойдат нови времена за приключения.  Тези периоди са също толкова омайни и щастливи, колкото и пътешествията. Време е за мечтания, за измисляне на експедиции, за диви полети на фантазията и дълги нощни разговори над книгите и картите. Преливащи от благодарност е време да сложим КРАЙ на африканското пътешествие.

ПС: Багажът от Етиопия пристигна на следващия ден в София. Тати се възхити на вкуса на етиопските домати вътре. Керванът продължава да живее на село и да се готви за нови приключения. Жоро обмисля детайлите около преживяване на арктическо лято с впрягове с кучета сред инуитите на Северна Гренландия. Цветин се е впуснал в пътешествия с книгите из Латинска Америка, а Маги се чуди дали първо да обиколи остров Шикоку в Япония пеш, да стопираме лодка от Панама до Френска Полинезия или да изкачваме върхове в Хималаите на Аруначал Прадеш  🙂