Хималайски въпроси за размисъл (есе)

През дългите месеци скитания из трансхималайската пустиня – реалност, по-реална от всяка друга, кристализираше пред очите ни. Сблъсъкът с далечни култури, с един древен начин на живот, часовете вървене под слънце и дъжд, нереалните пейзажи на височина 4000 м. и липсата на какъвто и да е информационен поток, постепенно оформи въпроси, над които размишлявахме дълго и натежаха в съзнанието ни. На тези височини умът се прочиства, очите проглеждат. Долу в ниското остава един абсурден живт, изпълнен с илюзии.

Как виждате вие тези въпроси?

В днешния свят никой не цени хляба като храна, даваща живот. Всъщност никой дори не вижда връзката между храната и живота. Чудим се дали да хапнем бургер за обяд или пък може би да отидем в някое по-изискано ресторантче, дали пък да не пробваме еко, био, натурално, природно, веган, без консерванти блюдо от спирулина с киноа и овесени ядки, може би пица, свински бут или френско гурме ястие с десет вида сирена, да хапнем за две секунди, забили очи в екрана или да четем с часове най-модните био рецепти и да пресмятаме в кой вид зърно, какви омега мастни киселини и витамини има. На разположение има такова изобилие от храни, че никой вече дори не помни същността на думата „храна“. Храната задоволява вкусове и начини на живот.

В далечните труднодостъпни хималайски долини условията позволяват отглеждане единствено на ечемик, грах и картофи. Магазини няма. Ако има някоя капанче, в него се продават единствено бисквити.

Докато вървим за пореден ден, разчитайки само на провизиите, които носим в раниците си, единственото, което мислим, е „нека има някой, който да ни продаде брашно в следващото село“.  Единственото, което искаме е брашно. Само то би ни позволило да оцелеем. В този момент не си представяме никакви манджи, бисквитите в магазина са ми безразлични, както и всичко друго, което може да се купи там.

За първи път през живота си при вида не ечемични ниви мисля „храна“. За нас, както и за повечето местни, тези малки стъпаловидно разположени нивички, отстоящи понякога на часове и дни вървене едни от други, означават оцеляване.

Хората до неотдавна са ценили храната и най-вече зърното под форма на хляб като нещо свещено. Може би за повечето съвременни хора думите „благодарим за насъщния“ са някакъв смешен архаизъм, който никой никога не би използвал преди хранене, но това са думи на хора, знаещи значението на хляба. През дългите километри преходи си мисля „ ако само някой вместо да се тъпче и превъзнася с био храни просто си отхапе от комата хляб и си каже колко е благословен и че това, което дъвче, дава живот, то той би бил много по-сит и здрав от другите”.

Според вас защо и кога сме загубили най-естествената връзка с храната?

Срещите с други планинари и туристи ни наведоха на други размисли. Виждайки как мнозинството не се осмеляват да се отдалечат от закрилата на „цивилизацията“ без да се опитат да пренесат целия й комфорт в дивото, ни зачуди. Всички, с може би около 1% изключения, тръгваха с товарни животни, палатка-кухня, палатка-тоалетна, палатка-хол, шезлонги и какви ли не безсмислени предмети, включително столове, тонове храна, устройства за пречистване на вода и т.н.

Защо е толкова страшно да пиеш от чистия планински поток, да седнеш или легнеш на земята, да си сам в дивото? Огромният процент хора не биха направили дори такъв тип „комфортна“ експедиция. Всяко отдалечаване от града би ги ужасило. Защо биха се ужасили от бруленето на вятъра, от стъпването по земята, от къпането в реките, от летния дъжд? Нали и ние сме природа, нали след смъртта си пак ще се разпилеем из земята и реките, които ни дават живот?

Въпросът, който ме мъчеше, беше откъде идва този окончателен отказ и страх от единение със Земята?

Местностите, из които вървяхме, бяха нереално красив до степен да се зачуди човек сънува или вижда наяве. Странното беше, че на някои от туристите този пейзаж сякаш не въздействаше. Тогава се запитах дали човек трябва да е чист и да носи магията в себе си, за да я види отразена навън? Колко по-магично трябва да е мястото, за да успее да разтърси тези хора?

Когато не виждаме чудеса и красота около себе си, дали е защото такива просто не цъфтят в самите нас? Какво мислите: външният свят създава вътрешния или обратното?

Досегът с тибетските номади Чангпа, обитаващи източните региони на Ладак, Индия, досами тибетската граница, ни подейства много шокиращо. Номадите Чангпа живеят на височина над 4200 м. в студеното пустинно плато Чанг Танг. Единственото, което притежават, са огромни стада от овце и кози, даващи ценната висококачествена вълна пашмина. Условията на живот са нечовешки според стандартната западна гледна точка.

Възможност за отглеждане на каквито и да е земеделски култури няма. Номадите си добавят необходими неща като захар и брашно от столицата Лех, отстояща на 300 км. или 8-9 часа с джип. Консумацията на плодове и зеленчуци се свежда до изключително ограничен прием на картофи и ряпа. Традиционно номадите се прехранват основно с млечни продукти, месо и ечемично брашно. Плодовете са нещо почти непознато за тях.

Лятото мигрират на пасища на височина 5000 м.. където нощите температурите са близо до нулата. Зимата слизат на височина 4200 м. с температури под -30 градуса Целзий. Живеят в номадски шатри или каменни зимни убежища (струпване на камъни, тип заслон, не е същинска къща), като материалите за огрев са единствено сухи изпражнения на як и корени на бодливи ниски храсти. Отдалечеността им от населени места прави достъпът до болници, училища и др. почти невъзможен.

Чангпа продават скъпоценната вълна пашмина на много високи цени и в никой случай не може да се каже, че са бедни или мизерни. Всяко семейство има достатъчно пари да си хване джипа и да се пресели в Лех или в някое райско място с плодови градини и вечно лято в ниските части на Индия. Защо не го правят е въпрос почти без отговор.

Мислейки си за тях се питам защо всички ние живеем на местата, на които сме отгледани? Защо е толкова трудно да напуснем замърсеното градче и офиса, защо ни се струва, че алтернативата е винаги една?

Ами ако някъде там се крие рая, някъде извън установения, стереотипен живот…