Някъде из Хималаите
16.08.2015
Сутринта собственикът на имота ни завари в палатката, но отново като по чудо само се усмихна и си тръгна. След цял ден мотаене из Лех най-накрая всички провизии за следващия ни преход бяха закупени и чак в 5 следобед успяхме да излезем с маршрутка от града.
Първоначално ни спря един камион с двама химачалци от Манали и ни закараха 40 км. напред. После тръгнахме да вървим през някакви военни зони и да се оглеждаме за място за палатката. Трафикът почти спря, минаваха само военни джипове по пътя. Мръкна се.
Изведнъж в тъмното изскочи един камион и решихме да правим вечерен стоп. За голям късмет ни взеха до село Румце (Rumtse), нашата начална точка на предстоящия преход. Бяха двама адски симпатични пенджабита (от провинция Пенджаб). Черпиха ни чай и бяха много загрижени къде ще спим и какво ще правим. Като цяло впечатленията ни от пенджабитата са много приятни. До сега сме срещали главно весели и изключително добронамерени хора от този щат. Към 9-10 вечерта пристигнахме в Румце и установихме лагера си след селото.
17.08
Плановете ни бяха да вървим две седмици покрай границата с Тибет, в зона изключително пустинна и абсолютно необитавана. В региона има само временни лагери на номадите Чангпа (Changpa), които са си абсолютни тибетци и винаги са мигрирали между Тибет и платото Чангтанг (Changtang) в Ладак, но за съжаление днес границата е затворена и не могат да се движат свободно. Голяма част от тях са останали от тази страна. Надяваме се да имаме възможност да ги срещнем. Традиционно отглеждат специалния вид коза (pashmina goat или changtang goat), от която се произвежда вълната пашмина, с която основно търгуват. Наричат я “мекото злато на Кашмир”.
Единственото село, през което ще минем, е на десет дена път от Румце и се намира на брега на огромното езеро Цо Морири (Tso Moriri), като дори не е точно село, а нещо като щабквартира на номадите. Изходната ни точка е на 4200 м.н.в., след което нямаме слизания под 4500 м., а доста от проходите са на височина 5400 м., така че се изисква сериозна аклиматизация.
Рога на бариал
Днес е първи ден от прехода. Раниците ни са непоносимо тежки. За щастие пътеката върви плавно нагоре по долината Киамар (Kyamar). Трябва да стигнем до подножието на първия проход. Днес нямаме изкачвания. Долината е много красива, с множество пасища. Пътеката е широка и равна и след пет часа вървене сме на мястото предвидено за къмпинг. Хора изобщо няма. Времето е слънчево и искрящо. За цял ден срещнахме само един самотен турист рано сутринта и на обяд двама коняри.
Установихме, че вече си планираме деня по-адекватно. Смятаме да ставаме всяка сутрин в 6 ч. и да вървим максимум до 2-3 ч. следобед, после да се отдаваме на солидна почивка. Днес следобед спахме няколко часа като пребити и се събудихме с главоболие. Забелязах, че винаги когато спим на 4700 м. не ни понася много добре, но на този преход ще се наложи да се адаптираме. Вечерта стана адски студено, но и с това ще свикнем : )
18.08
Събудихме се в облачно и доста студено време. Днес трябваше да минем през два прохода на по 5200 м. височина. Хубавото е, че денивелацията не беше голяма и изкачванията са сравнително леки.
На първия проход ни заваля сняг и всичко потъна в гъста мъгла. След прохода времето се поизясни малко и можахме да се насладим на нереалната красота на пейзажа. На втория проход отново заваля сняг. Бивакът ни тази нощ е на пасбищата Тисалинг (Tisaling) на 5000 м.н.в.
Сняг и гъста мъгла
По пътя се засякохме с трима германци с коне и гидове, с които се очертава да се засичаме до края на прехода, както и с човека когото бяхме видели първата сутрин. Той се оказа чех от Бърно (където преди години живяхме цяла година). Допаднахме си и вечерта опънахме заедно палатките, като той извади една бутилка чешка домашна прасковена ракия (merunkovice) и ударихме по няколко шотчета.
Мишлето
19.08
Тази нощ се оказа най-ужасната ни нощ от началото на пътуването. Температурата падна не знам колко под нулата и сутринта всичко беше в скреж, включително и палатката. Изобщо не можахме да заспим от главоболие и треперене. Общо взето с голяма радост посрещнахме идването на утрото. Днес отново имахме за преминаване един проход висок 5300 м., но доста лесен и после няколко часа вървене до соленото езеро Цо Кар (Tso Kar).
Гледка след прохода
Беше ни ден за засичане на диви животни. След прохода имахме какви ли не срещи. Първо видяхме няколко бариала (bharial, blue sheep) и Цветин хукна да ги гони нагоре по скалите. Успя да ги приближи доста близо, но избягаха за секунди. След това се появиха цели полета с дупки на дебелите мишкозайчета, които бяхме виждали и в долината Марка. По едно време за малко да настъпя едно малко дезориентирано бебе, което седеше баш на пътеката. Последвах го няколко метра и то спря и изпадна в шок. Дадохме му бисквитка и успяхме да го погалим.
Следващият живот искам да съм ибекс
В ранния следобед достигнахме езерото Цо Кар. От тук минава асфалтов път и не малко коли, така че имахме кратък досег с цивилизацията. Установихме се малко след огромен палатков туристически лагер, като този път щяхме да спим на “ниско” – 4500 м. и се надявахме да сме ок. Докато си хапвах супа от нудъли, в далечината се появиха силуети на някакви диви животни. Зарязах супата и се затичах натам. Точно когато ги наближих и различих, че е стадо диви тибетски магарета кианг (tibetian wild ass kiang), един джип се зададе по черния път и ги изплаши.
На връщане ми стане много зле, нагазих през едно блато и си намокрих чорапите, а главата ми щеше да експлоадира. Предполагам, че беше реакция от силното слънце. Целият ден беше безоблачен и лицата ни изгоряха бая. Втресе ме и се мушнах в палатката. Цветин готвеше леща и същата сцена се разигра отново – заряза лещата и хукна към няколкото кианга, които се появиха в близост. Всъщност приличат много повече на зебри, отколкото на магарета.
Кианги
Вечерта не беше толкова студено и успяхме да се наспим хубаво. Още по-приятно ни ставаше, когато чувахме в просъница копитата и пръхтенето на киангите, на няколко метра от палатката ни.
20.08
Днес ни предстои да заобиколим езерото по черен път до южната му част. Всъщност то е доста голямо и сигурно ще си повървим няколко часа. В началото черният път върви по брега на езерото и гледките са невероятно красиви. Водата е ярко синя и по крайбрежието има бели островчета от сол. Името на езерото, Цо Кар означава точно това на тибетски – бяло езеро. Традиционно номадите са идвали тук да събират сол и след това търгували с нея, като я разменяли за други неща.
Соленото езеро Цо Кар
След около два часа заобикаляме езерото и ни остава финалната отсечка от около час и половина, която преминава през пустинята с някоя и друга зелена тревичка и накрая достига до последното селище на номадите Нуричан (Nurichan).Тук има поток с бистра вода и слава Богу (още от сутринта бяхме останали само с литър вода), в радиус от 2-3 часа вървене има само солена вода. Последните метри ми костваха доста усилия без капка вода в жаркото, обедно слънце. Иначе днес преходът беше изцяло по равно и само четири часа, ако не и по-малко. Но когато пристигнахме първо се напих с вода, а после директно заспах на тревата, полумъртва от умора.
Стена от молитвени камъни “мани”
Селището Нуричан е празно през лятото и всички номади Чангпа са някъде нагоре по пасовете и високите пасбища. Тук идват да прекарват тежките зими. По пътя имаше още няколко такива пусти селища. Постройките, в които живеят през зимата, са изключително прости – от камък или глинени тухли, почти без прозорци, а самите отвори на прозорците са без стъкла.
Място, където номадите опъват тенти
Десетки километри наоколо няма нито дървета, нито храсти за горене. До къщите са струпани кравешки изсъхнали изпражнения, явно единственият източник на отопление. В дворовете има и доста нахвърляни животински кожи. Надникнахме в една от къщите, нямаше дори мебелировка. Естествено за ток и дума не може да става. Земята е изключително суха, камениста и песъчлива. Пък номадите не са тук през лятото, за да се опитат да си засеят нещо, въпреки че дълбоко се съмнявам изобщо да поникне каквото и да е, да не говорим, че никой номад не се занимава със земеделие.
Може би единствената им храна е мляко, сирене, месо и брашно закупено от другаде. Преди ми се струваше, че хората от селата в Занскар водят суров начин на живот, но тези тук задминаха всичките ми представи. Надявам се да ги видим по високите пасбища към езерото Цо Морири.
Надписът гласи: Внимавайте изключително много, когато ходите по пасбищата до мочурищата. Ако не внимавате можете да смачката яйцата на малките птички, които си правят гнездата тук.
В късния следобед стада от киангове се появиха на по-малко от 100 м. от нас. Идваха на водопой. Наблюдавахме странното им поведение и тичане насам-натам. Около нас пък прехвърчаха какви ли не птички, а на едно място в калта забелязахме следа, която можеше да е единствено от снежен леопард. Усещането да си в дивото, заобиколен от животни е незаменимо.
Солено островче
Този преход засега ми става абсолютен фаворит – пълна дивотия, с изключение на асфалтовия път от северната страна на езерото. Няма ги палатковите лагери, които само се чудят как да ти вземат такса за къмпингуване, няма села и местни, сновящи между тях. Пълно е с животни и туристите са голяма рядкост. Наистина е преходът, за който си мечтаехме!
21.08
Отново се наспахме добре на 4600 м. и сутринта рано, рано поехме на юг. След около три часа вървене през планините достигнахме високопланинското лятно пасище на номадите Чангпа.
Номадска магистрала
Равна, зелена местност с река, заключена между планински вериги. Имаше поне двадесет номадски шатри пръснати по поляната. По пътя на идване, понеже заобиколихме от една странична пътека и излязохме във високите части над номадския лагер, имахме възможността да видим огромните им стада. Всяко наброяваше по над 200 глави овце и кози. Козите, които дават пашмина, преобладаваха, с пухкава бяла вълна и много завити рога.
Козите, които дават вълната пашмина (зад мен :))
След като стигнахме лагера се отбихме в една шатра, за да си пообщуваме с номадите, които толкова искахме да срещнем. Мъжете ги нямаше, бяха останали една баба, майка и малко момиченце, което не спираше да танцува. Поканиха ни да пием чай (естествено солен).
Танцуващото момиченце, до нея майка й работи на стан
Вътре беше доста мръсничко, имаше олтар със снимки на Далай Лама и малка печица. Забелязахме, че използват за огрев корените на една бодлива трева, растяща навсякъде в околността. Когато седнахме на чергите, от долу се излъчваше топлина и се оказа, че хитрите номади хич не студуват – нагряват камъни и ги подреждат под леглата си. Попитахме ги дали имат масло и ни подариха една бучка, беше почти бяло на цвят и с вкус на извара и масло едновременно. Със сигурност е най-доброто, което сме опитвали.
Въпреки суровия им, от наша гледна точка, начин на живот, те са изцяло адаптирани и ако се съди по това, че всички имаха джипове и камиончета, хич не са бедни. Семейство, което има стадо от 200 овце и кози, със сигурност е заможно, дори да не се връзва с концепцията за заможност на западния човек.
През лятото се качват на тези пасища на по 5000 м. заради по-свежата трева, а зимата слизат долу около езерата Цо Кар и Цо Морири, където явно снегът не е толкова дебел и животните могат да пасат, а пък и е много “по-топло”. Стадата ги качват през долините, а с джипките пренасят шатрите и багажите по черния път от Цо Кар до тук.
Шатра
Разбира се има и много номади из съседни долини до където няма път, но на това пасище (Името му е Раджунг Кару – Rajung Karu) концентрацията им е много висока. Съвременните номади си имат дори телефони и бих казала никак не лоши и някои и други екстри от цивилизацията, но все пак продължават да водят хилядолетния си стар начин на живот. Заслужава си да се запитаме и замислим, кое ги кара да го правят. Не е ли много по-лесно да запалиш джипа и да караш няколко часа до най-близкия индийски град, да заживееш във вечно лято, с хилядите екстри и изобилие на града. Повече да не трябва да се криеш в каменна постройчица на минус 30 градуса в зима, която продължава 7-8 месеца, а в студеното лято да пасеш овце по поляните.
Вътре в шатрата
Докато човек разсъждава над тези въпроси почти без отговори, следващият въпрос някак си автоматично изплува – а кое кара всички нас винаги да живеем един и същи живот, живот еднакъв с с този на останалите индивиди от социума, в който сме израсли, уж родени с избор да живеем както си поискаме, но всъщност винаги избирайки добре познатото – за някои спарено офисче в задушаващ те град, за други шатра в пронизващ костите студ, без значение къде – никога свободни, никога избиращи, стадният принцип остава над всичко останало. Малко се отплеснах с размишленията… и така след чаената почивка решихме да лагеруваме след следващия проход.
Изкачването ни измори много сериозно. Изглеждаше съвсем близо, но се бъхтахме над 2 часа, като последните метри спирахме през 2 минути. Височината от 5400 м. си оказваше влияние. Точно на прохода заваля сняг и задуха силен вятър. През деня беше облачно и ветровито, но се радвахме, защото слънцето омаломощава ужасно и човек често получава главоболие в края на деня. Но снежната вихрушка също хич не ни зарадва. С полутичане слязохме до пасищата след прохода и побързахме да разпънем палатката.
За първи път щяхме да спим на такава височина – 5200 м и вече се досещахме, че ще е голямо изпитание. Температурите още следобеда бяха около 0 градуса и ръцете ни без ръкавици моментално измръзваха. Тук е момента да спомена нещо за екипировката ни. Заради това, че първоначално изобщо не планирахме дълъг престой в Хималаите, още по-малко такива дълги преходи, не си бяхме взели нищо зимно. Все си повтаряхме, че няма защо да мъкнем екипировка за дългите месеци из тропиците и преценихме, че няма да инвестираме в скъпи и хубави неща, които после ще се наложи да захвърлим и няма да ползваме.
Върхове
И така в Ладак си накупихме от втората употреба какви ли не захабени пуловери, хилядна употреба сноубордистки панталони и гумени ботуши за сняг. Носим си и един дебел чувал на 10 години, целият в кръпки, с който се завиваме двамата, а отдолу се мушваме и в китайското си лятно чувалче. Палатката също е китайска. Та с тази невероятна екипировка вече си караме втори месец, но има дни и нощи като настоящата, в които нещата стават малко по-зле от предвижданото.
Единственият начин да изкараме нощта, когато температурите щяха да паднат под – 5 градуса, беше да си облечем абсолютно всички дрехи и да нагорещим камъни на котлончето, които после да пъхнем в чувалите. Отънялото шалте и летният чувал (зимният понеже го ползваме двамата става само за завиване отгоре) са крайно недостатъчна изолация за ледената земя, но камъните вършат чудесна работа и отделят горещина с часове наред, така че ни беше топло цяла нощ.
Лошото дойде, когато пак ме удари височинната болест, по принцип вече сме адаптирани, но 5200 м. е много високо, а и има правило да се спи само с 300 м. денивелация от предишния ден, ако искаш да си ок. Вчера спахме на 4600, така че денивелацията беше 600 м. Разликата е огромна. Колкото повече часове стоиш на високото, толкова повече има вероятност да нощуваш зле. И така вечерта ме удари страшно главоболие и ми се повръщаше. Едвам успях да заспя и започнаха задушаванията от първия ни преход.
Всеки път, когато заспивах спирах да дишам и се събуждах от недостиг на кислород, доста неприятно. В будно състояние си дишах съвсем нормално, но не и в просъница. Като към всичко това се прибавят и разни дребни несгоди – гигантски мазоли по краката, сцепени пети, кървящи напукани устни, изсъхнала, съсухрена кожа и доста дни некъпане, човек би се зачудил защо въобще го правим това. Отговорът лежеше пред палатката – неземен пейзаж, обитаван единствено от боговете.
22.08
На сутринта кошмарната нощ беше отминала като сън. Измъкнахме се от чувалите и на секундата се вледенихме. Цветин правеше някакви неща навън без ръкавици и единият му пръст се разкървави от студа. Тръгнахме чак към 10 ч., изчаквайки да стане малко по-топличко. Беше облачно и мрачно. Планът за днес беше да вървим само 3 часа, да прехвърлим един лесен проход и да останем да спим на следващите пасища, на по-ниско. Вчера бяхме вървели 7 часа и днес искахме да го караме по-леко.
Снежна буря на прохода
Точно когато изкачихме върха (5300 м.н.в.) започна брутална снежна буря. Снежинките бяха като игли, забиващи се в лицата ни. За щастие отмина за половин час и слизането до пасбището беше много приятно и лесно. Докато си търсехме място за палатката, за минути се появи нова буря и целите ни покри в сняг. Тамън опънахме палатката и ярко слънце грейна. Можеше човек да се пече гол. Следобеда същото нещо се случи още няколко пъти.
Променящото се време
Иззад върховете се появиха черни облаци, мощен вятър на пориви почти събаряше палатката и всичко побеляваше от снежинки. Не минаваха и 15 минути и синьо небе с топло слънчице променяше обстановката. Никога не бяхме виждали подобно нещо.
Днес лагерът беше с 200 метра по-ниско – на 5000 м.н.в. и се надявахме да успеем да си починем преди последния ден от тази част на прехода. Утре се очертаваше дълъг ден с преминаване на най-тежкия и най-високия проход от маршрута (висок 5400 м.) и слизане до гигантското езеро Цо Морири, право в село Корзог (Korzog) с магазинчета, асфалтов път водещ до него и въобще малко от необходимия досег с цивилизацията в ниското – 4500 м. 🙂
23.08
Събудихме се в палатка, опакована в коричка лед. Отново изкарахме тежка нощ на минусови температури, но поне не се задушавах 🙂 Сутринта слънцето се показа и успяхме да сгреем вкочанясалите си крайници.
Греене на слънце
Не се мотахме много и бързо, бързо поехме към прохода. Изкачването се оказа постепенно и леко и за по-малко от три часа бяхме горе на прохода Ялунг Няла (Yalung Niala 5450 м.), която е и най-високата точка на която някога сме стъпвали. Нямаше проблеми с дишането, а и времето беше съвсем ясно, така че се радвахме безпроблемно на невероятните гледки.
Регионът Менток
Цо Морири (Tso Moriri) – огромно езеро, където Бог с най-префиненото чувство за красота, сякаш е хвърлил в ледената пустиня син сапфир, искреше величествено в ниското. Зад него се издигаше заснежена планинска верига с няколко масивни шестхилядника. Най-нереалната картина, на която сме ставали свидетели.
Първо зърване на езерото Цо Морири
Цо Морири
На прехода се засякохме с три швейцарки на по 60, 50 и 40 години, дошли да изкачат няколко шестхилядника в региона и много им се зарадвахме. Жените на 50 или 60 години обикновено смятат себе си за нямащи сили домакини, за които дори разходка в парка е изморително приключение. Срещата с такива жизнени дами си е голяма рядкост. Дано повече жени на тази възраст се втурнат в подобни приключения, вместо живото-отричащо да чакат старостта да ги превземе за миг.
Достойните за възхищение швейцарки
Гледката беше толкова главозамайваща, че не ни се слизаше. Решихме да изкачим близкия връх за още по-пространна гледка. По наши изчисления трябва да е било високо към 5600 м. С изкачването нагоре върхове гиганти се показваха във всички посоки. Жалко, че нямахме екипировка да изкачим и ние някой шестхилядник. Сигурно е незабравимо. Следващият път със сигурност ще дойдем подготвени за такова нещо.
Слизането се оказа по-дългичко и след близо 3 часа се добрахме до едно номадско пасбище. Тук трябваше да разработим специална стратегия за преминаването през село Корзог на още 40 минути надолу по реката. Причината беше, че езерото е във военен пограничен регион и всички чужденци трябва да си извадят разрешително от Лех преди идването си.
Ние бяхме решили да се вмъкнем нелегално, защото смятаме че е поредната глупост за печелене на пари от туристите. Разбира се на никой (или почти на никой) не му хрумва да дойде нелегално като нас, но пък и индийците хич не са много стриктни в това отношение. Разчитахме, че ако нещо се оплеска, просто ще си платим хилядате рупий (30 лв.) и толкова. Един от мотивите ни също беше, че не идваме по пътя, където със сигурност има проверки, ами от планините и просто ще заобиколим селото, където единствено би имало контролен пункт, после си тръгвахме на юг през дивото и готово.
Тъй като не знаехме точното местоположение на пункта за проверки, решихме да спрем тук за дълга почивка и готвене и по здрач да се промъкнем покрай селото като после се отдалечим да къмпингуваме някъде на скришно. По-същественият въпрос беше, че на всяка цена трябваше да купим провизии за последната част от прехода и да се опитаме да заредим батерията на фотоапарата, вече на привършване. Планирахме да се върнем на следващия ден без раници, да разузнаем и някак си да свършим тези задачи.
Седнахме да готвим. Духаше силен пясъчен вятър. Едвам намерихме място на завет, до едно мостче. По пасбището тичаха десетки полудели магарета, които ревяха, удряха си къчове или се преследваха. Имаше една дузина палатки на номади, повечето от които имаха джипове. Но явно и магаретата им бяха особено важни, ако се съди по броя им.
Пясъчна буря
Макароните ни бяха почти готови, когато котлончето се развали. Бая се притеснихме, понеже без него никакъв преход не беше възможен из тези планини. Докато се мъчехме да го запалим отново, се появи едно момче от палатките и ни заговори. Успяхме да го разпитаме за живота им и ни разказа, че правят кръг около езерото и зимата се установяват някъде към Тибет. Каза също, че предпочитат техния си живот пред този в Делхи. Искахме да си купим сирене и масло от тях и той ни заведе в шатрата си. Вътре ни чакаше голяма изненада. Един много интересен тип беше се настанил да живее с тях за следващите 10 дена. Французин, художник, който дошъл по проект към някакъв Ню Йоркски музей да записва вятъра из Хималаите. След като завършил проекта, решил да поживее с номадите.
Пасеше овцете с тях и въобще правеше всичко заедно с тях. Беше много забележителен човек, с интересни виждания. Помощта му отново ни дойде по много магичен начин. Обясни ни най-обстойно къде е пунктът за проверки (Беше извън селото на пътя за Лех, така че много се успокоихме.) и каза, че на никой не му пукало. После ни даде едно разрешително, което пък на него му дал някакъв руснак. Разрешителното беше за французин и германка, но и с него в джоба, вече съвсем ни олекна. За капак ни разказа за някаква огромна къща от южната страна на селото, която била изоставена, ключът бил под изтривалката и там можело да се скрием. Отново събитие, което не можем да си обясним и ни зарадва, що за късмет, що за чудо …
В шатрата беше много топличко, печката гореше и бабата ни черпи чай. Купихме си козе масло и сирене, което се прави чрез варене на киселото мляко. Показаха ни и пашмината, която продават за 5300 рупии килото (около 180 лв.). Французинът каза, че през нощта умирал от студ, но не палели печката. На раздяла ни подари ябълки и с това приключи тази чудодейна среща. Много се зарадвахме на ябълките, тук изобщо не съществува такова нещо като плодове, а няколкото вида зеленчук могат да се купят (и то не винаги) само от Корзог.
При номадите
Питахме момчето дали консумират плодове и зеленчуци и то ни отговори, че по принцип не. В редки случаи през лятото човек може да си закупи картофи, лук и зеле. Но преди 20-30 години и това не е било възможно. Керваните са ходели за брашно, захар и подобни стоки до Лех, но това е отнемало адски много време. Корзог-Лех е 240 км.
Много ми се иска да попитам някой диетолог как се оцелява без перманентен прием на плодове и зеленчуци, още повече, че хората даже си изглеждат по-здрави от нас?!
Стъмваше се и след гостито тръгнахме надолу по реката. Отказахме се от стария си план, тъй като вече не се притеснявахме за ситуацията в Корзог и на първата полянка си разпънахме палатката. Най-сетне не беше кучешки студ през нощта и тялото ми се чувстваше много комфортно на “ниското”. Заспахме доволни и с усмивки от поредния изумителен ден.
24.08
Излежавахме се на припек слънце цяла сутрин до обяд. Храната и керосина свършиха, така че се наложи да слезем в селото. За 40 минути бяхме там. Оставихме раниците в първия къмпинг и отидохме на пазар. Следобеда точно докарваха зеленчуците от Лех и ние се заредихме здраво. Странно, че ако бяхме дошли вчера нямаше да можем да купим дори лук. Поправихме и котлончето. Дадохме фотоапарата да се зарежда,след пазара направихме една обиколка на местните манастирчета и се запътихме към нашия край на селото.
Видяхме и огромната къща, за която беше ни споменало франсето, но решихме да не влизаме и добре, че не го направихме, вечерта в къщата се появиха светлини. Опънахме си палатката веднага след оградата на къщата, където започваше малко плажче. Доближихме се до езерото и не можахме да повярваме колко прозрачна и синя е водата. Гледката беше нереална.
Къщата на Далай Лама
25.08
Сутринта точно се разсънвахме и с вълнение побързахме да отворим циповете на палатката, за да зърнем отново безумно синьото езеро, когато един дядка ни се изтърси да ни глобява. Било забранено да се бивакува на брега на езерото. Истината е, че в действителност имаше огромна табела, изброяваща различните забрани. Ние по-скоро бяхме го изтълкували, че са забранени пиенето, лагерните огньове, къпането и партитата, но не и спането (Все решения на Младежката Будистка Асоциация в Корзог срещу буйстванията на индийските туристи).
Дядката държеше, че глобата е 10 000 рупии, още повече, че до къщата на Далай Лама изобщо пък не можело да се опъват палатки (Да, голямата къща дето франсето препоръчваше да окупираме, се оказа резиденция на Далай Лама 🙂 ). Ние пък заявихме, че нищо няма да платим и човекът си тръгна покрусен. След закуска Цветин отиде да вземе фотоапарата и се изнесохме. Бяхме решили да повървим няколко часа покрай езерото и да си починем ден-два в дивото преди да сме поели на последната едноседмична част от скитанията ни из Хималаите.
Отдалечавайки се от Корзог на юг стана съвсем диво. През целия ден не срещнахме нито един човек, нито местни, нито туристи, с каквито изобилстваше в селото. Вървенето покрай езерото беше магично. Толкова син цвят човек едва ли може да си представи, че съществува, а в дъното скалисти, заснежени върхове. Бяхме чували за силата на тибетските езера, но когато си тук е друго. Човек не е сигурен дали сънува или е истина.
Единственото смущаващо в региона бяха няколкото военни бази на отсрещния бряг, свързани с път. Отсреща развиваха голяма дейност и чак сега ни се изясни една от точките на табелата “Строго забранено снимането в резервата.” Разбира се всички си снимаха най-безцеремонно и ние в това число. Наскоро бяха забранили и изкачванията на двата върха на отсрещния бряг. Цялата тази активност на военните се дължеше, както ни казаха местните, на това че миналата година китайците нахлули с камиони, демонстрирайки военна мощ. Но слава Богу не се стигнало до въоръжени сблъсъци.
Само като си помисля за отвратителната им политика. Как са разсипали Тибет. Систематично заробват Лаос, Камбоджа и в по-малка степен Виетнам. Безчинства, изсичания на гори и какво ли не из цяла Югоизточна Азия. И гадните им машинации, под предлог, че строят пътища в знак на помощ в Пакистан, из Африка и Бог знае още къде. А сега на комунистическите пръстчета им се дощяло да грабнат и Ладак. Направо ми кипна от яд.
След около 3 часа вървене се отдалечихме достатъчно от селото, военните бази и хората. Намерихме си един закътан залив с плаж. Опитахме се да се къпем в езерото, но водата беше толкова ледена, че само се топнахме. Чудехме се дали да продължим още напред, понеже наоколо нямаше рекичка, но решихме все пак да останем и да преваряваме езерната вода. Повъргаляхме се няколко часа по пясъка и изведнъж от двете ни страни като по чудо рукнаха малки поточета с вода от топящите се снегове по върховете. Плажът беше уникално красив и най-сетне и ние “отидохме на море”, макар и на 4600 м. Вечерта имаше почти пълнолуние и водата в езерото цялата искреше от лунната светлина. С ръка на сърцето мога да кажа, че това е най-магическото място, на което ни е стъпвал кракът.
